Карел Чапек
Мъжът, който можеше да лети

Господин Томшик вървеше по пътя под Вишехрадската болница; това бе неговата здравословна разходка, тъй като господин Томшик много държеше на здравето си и изобщо бе страстен спортист, както и голям футболен запалянко. Вървеше забързано и леко в пролетния сумрак, срещайки тук-таме по някоя влюбена двойка или някого от квартал Страшнице. Трябва да си купя крачкомер, мислеше си той, за да зная по колко крачки на ден изминавам. Изведнъж се сети, че вече трета нощ подред му се присънва един и същ сън: върви си по улицата, а насреща му — жена с детска количка; той се отблъсква съвсем леко с левия си крак от земята и в този миг се понася нагоре, на около три метра височина, прелита над жената с количката и плавно се приземява. В съня това не му се видя никак странно, прие го по-скоро като нещо съвсем естествено и безкрайно приятно; стори му се само мъничко смешно, че досега никой не беше се сетил да опита. Че то било толкова лесно; стига да размахаш крака — все едно че караш колело, и господин Томшик отново се понася към висините, лети на височина на третия етаж и леко се приземява. Достатъчно е да се отблъснеш с крак от земята… и той отново без каквото и да е усилие полита, сякаш прави гигантски крачки; не е нужно дори да стъпва на земята, размахва само ей така крака и продължава да лети. Господин Томшик започва да се смее гръмогласно на сън; как никой досега не се е сетил. Само се отблъскваш леко от земята и вече летиш. Че то е много по-естествено, отколкото да ходиш, решава на сън господин Томшик; утре като се събудя, непременно трябва да опитам.

Три нощи една подир друга ме спохожда този сън, мислеше си господин Томшик. Приятен сън — от него на човек му става някак леко на душата… Ах, как приятно би било да можеше така съвсем просто да се лети, отблъскваш се с крак от земята и… Господин Томшик се огледа наоколо. Зад него нямаше никой. Господин Томшик просто ей така, на шега, се затича и направи отскок, като че прескачаше локва. В този миг той се възнесе на височина някъде към три метра и по полегата дъга прелетя над земята. Това никак не го учуди, всичко стана наистина толкова естествено; обзе го единствено сладка тръпка, сякаш се возеше на виенско колело. Господин Томшик едва не се развика като хлапак от радост; след трийсетина метра полет той се заспуска надолу и видя, че земята под него е разкаляна — това го накара да зарита с крака както в съня и наистина се понесе нагоре, за да се приземи след това съвсем леко някъде петнайсетина метра по-далече, зад гърба на някакъв човек, който с меланхолична походка крачеше към Страшнице. Човекът се заоглежда смутено — явно не му хареса това, че някой изникна зад гърба му, без той да чуе стъпките му. Господин Томшик го подмина колкото се може по-непринудено; почти се боеше да не направи някоя по-енергична крачка, която да го откъсне от земята и отново да полети.

Да опитам пак, каза си господин Томшик и тръгна назад по същия път; ала сякаш нарочно постоянно срещаше или влюбени, или някакви железничари. Ето защо той сви встрани към някакво запустяло място, където от години се изхвърляше градският боклук; вече се беше стъмнило, но господин Томшик се притесняваше, че утре може да изгуби тази си способност. Този път отскокът му не беше така решителен и затова полетът му бе съвсем кратък, на височина не повече от метър, а приземяването не така леко. Опита още веднъж, като си помагаше с ръце, сякаш плуваше — този път прелетя над осемнайсет метра по прилично висок полукръг и кацна на земята леко като водно конче. Канеше се да направи и трети опит, когато го заля сноп светлина и се разнесе груб глас:

— Вие какво правите тука?

Полицейски патрул.

Господин Томшик страшно се изплаши и заеквайки заобяснява, че нещо си тренира.

— Ще ви дам аз едни тренировки! — нахвърли се срещу него полицаят. — Не можете ли да тренирате на друго място?

Господин Томшик така и не разбра защо на друго място може да тренира, а тук не; и тъй като беше лоялен човек, пожела на полицая лека нощ и побърза да изчезне, обзет от страх, че току-виж полетял отново, а това на полицая сигурно щеше да се стори подозрително. Едва някъде под държавното здравно заведение отново подскочи във въздуха, прехвърли с лекота телената ограда и помагайки си с ръце, полетя над болничната градина, за да кацне от другата страна на булеварда, точно пред една слугиня с кана бира в ръка. Слугинята изписка и хукна да бяга. Според господин Томшик, този му полет трябваше да има поне двеста метра дължина, а като начало това никак не бе лошо.

През следващите няколко дни той упорито тренираше летене, разбира се, само нощем и то на усамотени места, най-вече в района на еврейските гробища зад Олшани. Опитваше различни начини за летене, например, излитане със засилване и с отвесен отскок от място; без особени усилия, размахвайки единствено ръце, достигна височина над сто метра, но по-високо не посмя да се издигне. Опита и различни начини за приземяване каквото е плавното кацане или забавеното отвесно падане, което зависеше главно от работата на ръцете; учеше се още как да направлява скоростта и да променя посоката, да лети срещу вятъра, да лети с товар, да се издига и спуска както си иска и подобни неща. Всичко бе безкрайно лесно; господин Томшик все повече и повече не проумяваше как хората досега не са се сетили за това; вероятно никой преди него не беше опитвал; просто да подскочи и да полети. Веднъж се задържа във въздуха цели седемнайсет минути, но се заплете в някакви телефонни жици и побърза да кацне. Една нощ се опита да лети над Руския булевард; летеше на височина около четири метра, когато съзря долу под себе си двама полицаи; зави рязко към градините на вилите, а след него в нощта се разнесе пронизителният писък на полицейските свирки. След малко, вече пеша, той се върна на същото място, където видя шестима полицаи с електрически фенерчета да претърсват всеки кът на градината; търсели били някакъв престъпник, който преди малко били видели да прескача оградата.

Едва сега господин Томшик си даде сметка какви невероятни възможности разкрива пред него умението му да лети, но нищо по-свястно не му хрумна. Една нощ го съблазни отворен прозорец на третия етаж на площад „Иржи от Лобковице“; с лек отскок господин Томшик се понесе нагоре, кацна на перваза и не знаеше какво да прави по-нататък. Отвътре се чуваше гръмогласно хъркане; той влезе в стаята, но тъй като нямаше намерение да краде, застана насред стаята с онова чувство на неудобство и притеснение, което буди у нас всяко чуждо жилище. Господин Томшик въздъхна и тръгна назад към прозореца, но за да остави след себе си някакъв знак, нещо като свидетелство за спортното му постижение, извади от джоба си парче хартия и написа с молив на него: „Бях тук! Отмъстителят Х.“. Остави листчето на нощното шкафче на спящия и безшумно полетя от третия етаж. Едва вкъщи той проумя, че хартията, която остави, в същност, бе плик с неговия адрес, но не набра смелост да се върне и да си го прибере. Няколко дни след това примираше от страх, че полицията ще го потърси, но за щастие нищо подобно не се случи.

* * *

След известно време господин Томшик почувствува, че повече не може да крие способността си да лети и да я използува само като свое тайно и самотно развлечение; ала не знаеше по какъв начин би могъл да направи своето откритие достояние на цялата общественост. Че то е толкоз просто: достатъчно е да се отблъснеш с крак от земята, да си помогнеш малко с ръце и вече летиш като птица. Кой знае, може пък от това да се появи нов спорт; или пък, да речем, да се облекчи уличното движение, щом може да се придвижваме по въздуха. И няма да има нужда от асансьори. Изобщо, това може да има огромно значение; е, господин Томшик не знаеше в какво точно ще се изразява това значение, но то щеше да си дойде от само себе си.

Господин Томшик имаше съсед на име Войта — дебел млад човек, който работеше нещо във вестника. Да, беше редактор на спортната рубрика или нещо такова; един ден господин Томшик се отби при своя съсед и от дума на дума, отвори приказка, че може да му покаже нещо много интересно. Всичко това, естествено, бе казано с невероятна тайнственост, така че господин Войта си помисли: „Хайде сега и вие!“ или нещо такова; и все пак един ден тръгна с господин Томшик към еврейските гробища.

— Ето, гледайте, господин редактор — каза господин Томшик, отблъсна се с крак от земята и се издигна на височина някъде към пет метра. От там започна да демонстрира разни хватки: спускаше се към земята, отново се издигаше нагоре, махайки с ръце, дори цели осем минути вися неподвижен във въздуха. Господин Войта доби невероятно сериозен вид и се зае да изучава как съседът му прави всичко това. Господин Томшик се залови търпеливо да му показва: ето така, само се отблъсквате с крак от земята и вече летите; не, в това няма никакъв спиритизъм; не, не са нужни изключителни усилия — нито на волята, нито на мускулите — достатъчно е само да подскочите и толкоз.

— Ами че опитайте сам, господин редактор — настояваше той, но господин Войта само поклащаше отрицателно глава. В това сигурно имала някакъв особен трик; той обаче щял да го разбере. Само че, нека за сега господин Томшик да не го показва.

Следващия път господин Войта пожела господин Томшик да лети с петкилограмови гири в ръце — резултатът бе по-слаб: успя да се издигне само три метра, но господин Войта остана доволен. След третите летения господин Войта каза:

— Вижте какво, господин Томшик; не бих искал да ви плаша, но това, което правите вие, е много сериозно нещо. Едно такова летене със собствени сили може да има огромно значение. Например в отбраната на страната, нали разбирате? Трябва да се заловим с това професионално. Знаете ли какво, господин Томшик, трябва да направите демонстрация пред специалисти. Аз ще се погрижа за това.

* * *

И така, един ден господин Томшик се изправи по шорти пред група от четирима господа в двора на държавния институт за физкултура и спорт. Ужасно се срамуваше заради голотата си, трепереше от вълнение и студ, но господин Войта бе неумолим: не е ли в спортен екип, нямало да се види как става всичко това. Единият от господата, як и плешив, бе дори професор по физическа култура; целият му вид излъчваше недоверие — просто на челото му бе написано, че от гледна точка на науката той счита това за абсолютна глупост. Поглеждаше нервно часовника си и сумтеше.

— Е, господин Томшик — рече възбудено господин Войта, — покажете ни най-напред как става със засилване.

Господин Томшик пробяга плахо две крачки.

— Чакайте — спря го специалистът. — Това не е никакъв старт. Тежестта на тялото трябва да прехвърлите върху левия си крак, разбирате ли? Хайде повторете!

Господин Томшик се върна назад и се опита да пренесе тежестта на тялото си върху левия крак.

— А ръцете? Вие не знаете къде да денете ръцете си, господине — взе да го кори специалистът. — Ръцете трябва да държите в положение, което най-добре освобождава гръдния кош. Първия път преди старта бяхте затаили дъх. Не може така. Трябва свободно и дълбоко да дишате. Хайде още веднъж!

Господин Томшик съвсем се обърка; сега наистина не знаеше къде да дене ръцете си и как да диша; престъпяше смутено от крак на крак и съобразяваше къде ли може да е тежестта на тялото му.

— Готови… старт! — извика господин Войта.

Господин Томшик се олюля несигурно и хукна; тъкмо се гласеше да полети, когато специалистът каза:

— Лошо! Оставете!

Господин Томшик поиска да спре, но не успя — отблъсна се вяло с левия крак и се издигна над земята някъде на около метър височина, и тъй като не искаше да огорчава професора, се приземи и остана неподвижен на мястото си.

— Съвсем лошо! — развика се специалистът. — Трябва да се приземите в клек! На пръсти и пружинирайки в клек! А ръцете ви трябва да са изпънати напред, ясно ли е? Ръцете са тези, които убиват инерцията, господине — това е съвсем естествено движение. Почакайте — каза, — аз ще ви покажа как се скача. Следете добре как го правя — хвърли палтото си и зае стартова позиция. — Обърнете внимание, господине: тежестта е изцяло върху левия крак; кракът е свит, а тялото устремено напред; лактите са изтеглени назад, за да освободим гръдния кош. Хайде сега, направете същото!

Господин Томшик послушно се подчини — никога до сега не се бе чувствувал така неудобно превит одве.

— Трябва да се упражнявате — рече специалистът. — А сега наблюдавайте! С левия крак се изнасям напред…

Специалистът се изнесе напред, пробяга шест крачки, отблъсна се от земята и отскочи, описвайки с ръце великолепен кръг, след което елегантно се приземи в клек с опънати напред ръце.

— Ето така се прави — каза той и придърпа нагоре панталона си. — Повторете точно каквото видяхте.

Господин Томшик погледна въпросително и тъжно към господин Войта. Това сега задължително ли е?

— Хайде още веднъж — каза господин Войта и господин Томшик приклекна, както му бе показано. — Готови… Старт!

Господин Томшик съвсем обърка краката; тръгнах с левия, но вече е без значение, мислеше си той притеснен, докато тичаше, дано само успея да се приземя в клек, както иска той и с изпънати напред ръце. Едва не забрави да скочи; отблъсна се бързо от земята… важното е да направя клека, премина през ума му. Издигна се на височина не повече от половин метър, а след метър и половина вече бе на земята — в клек и с изпънати ръце.

— Какво става, господин Томшик? — извика господин Войта. — Та вие изобщо не полетяхте! Моля ви, още веднъж!

Господин Томшик се затича втори път. Подскочи само метър и четирийсет, но затова пък се приземи в клек и с изпънати напред ръце. Целият плуваше в пот, а сърцето му се бе качило чак в гърлото. Господи, защо не ме оставят на мира, мислеше си съсипан той.

Опита се да скочи още два пъти, след което бяха принудени да се откажат.

* * *

От този ден господин Томшик повече не можеше да лети.