Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tonda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnojhn (2021 г.)

Издание:

Автор: Карел Чапек

Заглавие: Животът и творчеството на композитора Фолтин

Преводач: Васил Самоковлиев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1983

Тип: роман и разкази

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 25.VII.1983 г.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Людмил Чехларов

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14486

История

  1. — Добавяне

Случаят с Тонда бе такъв: идва веднъж балдъзата, сестрата на жена ми де; искала да се посъветва нещо с мен. Май ставаше дума за някакъв кон. Искала да си купи за стопанството кон и вика: вие, зетко, като железничар познавате много хора и сигурно знаете някой търговец на коне, от тези, дето ходят по панаирите, та да го попитате за някой свестен кон. Подхванахме приказка за туй, за онуй, но все около стопанството въртим; а аз гледам, нещо издува торбата на балдъзата. Гъска ще е, викам си, на обед в неделя ще похапнеш гъсчица, Франтик; разбрахме се с балдъзата, а аз все за гъската си мисля; сигурно ще има едно осем фунта, гадая; и масчица може да се стопи… Абе, балдъзата е умна жена. По едно време ми казва: на, донесох ви тук, зетко, нещичко за благодарност. И го измъква от торбата. А то като заквича — тъй се стреснах, че чак подскочих. Гледам — живо прасе; и квичи ли квичи, сякаш го колят. Много хубаво прасенце, не мога да си изкривя душата. А бе тя балдъзата е проста жена; аз съм обикновен кондуктор, ама и тя като всяка селянка и в кондуктора вижда държавния служител. То на кондуктора от хора му е дошло до гуша и все ги псува ли псува, ама все пак, нали е държавна служба. И моята нещастна балдъза решила, че трябва да се докара пред мен кой знае как — че ме уважава, уважава ме, и децата обича като свои… Та, казвам ви, ей такова прасе ни донесе. Вземете, вика, зетко, от нашето прасило е.

Нали знаете, то се разквича, дотичаха веднага жената и децата — абе, голяма радост. Синът го хвана за опашката и не може да му се насити как квичи. Андулка го сложи в скута си и взе да го друса като бебе; прасето се укроти, започна доволно да грухти и заспа; а нашата не смее да мръдне, седи като статуя с прасето в престилката и кокори очи като светица… Да се чудиш от къде се взема изведнъж в такъв дребосък толкова майчинска ласка. Няма как, деца, казвам, ще трябва да освободите сайванта и да направим от него кочина на Тоничек. И аз не знам защо нарекох прасето тъкмо Тоничек, но това име му остана до края, докато беше у нас. Истина е, че като прехвърли десет килограма започнахме да му викаме Тоник, а след това вече само Тонда. Наш Тонда. Трудно може да повярва човек как бързо расте едно такова хайванче. Като стане към седемдесет, правех си сметката аз, ще го заколим — една част ще изядем, сланината ще стопим, а бутовете ще опушим за зимата. И така, взехме да го гледаме и да го храним и цяло лято приказвахме кога ще дойде време да го заколим; а Тонда си влизаше при нас чак вътре и се оставяше да го чешим, само дето не проговори. Иди после и разправяй, че прасето било глупаво животно.

Един ден, някъде преди Коледа викам на жената: булка, време е да викаме коляча.

— Защо? — пита жената.

— Как защо? Да заколи Тонда.

Жената ме погледна само учудено, пък и аз усетих, че това прозвуча някак странно.

— Ами да заколи прасето — побързах да повторя.

— Тонда ли? — вика жената и продължава да ме гледа все така учудено.

— Че нали затова го угоявахме?

— Тогава да не бяхме му давали християнско име — сопна ми се жената. — Че аз, да ме убиеш, не кусвам от него. Представи си, кървавица от Тонда. Или да изядеш ухото на Тонда. Не можеш да искаш от мен такова нещо. От децата също. Извинявай, ама човек ще се почувствува като канибал.

Какво да я правиш, глупава жена. И на нея й го казах, ама по-добре не питайте с какви думи; само че като взех и аз да премислям, и на мен ми стана малко криво. Майка му стара, да убиеш Тонда, да режеш Тонда на парчета, да опушваш Тонда — не върви някак си; то и аз май няма да мога да хапна. Човек не е такъв безбожник, нали така? Като няма име, прасето си е прасе; но след като вече е Тонда, имаш към него друго отношение. Какво да ви разправям по-нататък: продадох Тонда на касапина и от това се почувствувах като робовладелец. А на парите даже не се и зарадвах.

Та мисля си аз, хората могат да се избиват, само когато не си знаят имената. Ако знаеха, че онзи там, в когото са се прицелили, се казва Франтишек Новак или пък, да речем, Франц Хубер, или просто Тонда или Васил, вярвам, че нещо в душата им ще каже: „По дяволите, по кого искаш да стреляш? Че това е Франтишек Новак!“. Ако всички хора по света можеха да се обръщат един към друг на малки имена, мисля, че твърде много неща биха се променили в техните взаимоотношения. Само че днес на хората и народите не им е до имената на другите. И в това е цялата беда, господине.

(1937 г.)

Край