Карел Чапек
Пастет

Какво ли да си купя днес, умуваше господин Михъл, пак ли нещо пушено… От пушеното се хваща подагра. Ами тогава кашкавал и банани, а? Е, да, ама кашкавал ядох вчера, еднообразната храна също не е на хубаво. Пък и кашкавала го чувствуваш в стомаха си чак до сутринта. Господи, толкова е глупаво, че човек трябва да яде.

— Избрахте ли си вече? — попита неочаквано продавачът зад щанда, докато завиваше в хартия розова, тънко нарязана шунка. Господин Михъл се сепна и преглътна на сухо. Наистина, трябва да си поискам нещо.

— Дайте ми… пастет — изрече той и устата му се напълни със слюнка. Да, пастет, точно това ми се ядеше. — Пастет — повтори с категоричен тон.

— Какво да бъде пастетчето? — изчурулика продавачът. — Пражки с гъби, чернодробен, гъши, страсбургски…

— Страсбургски — реши господин Михъл.

— А краставички?

— Да, и краставички — съгласи се господин Михъл. — И едно хлебче — плъзна поглед из магазина той, сякаш търсеше какво още да си купи.

— Още нещо, моля? — изчака го продавачът.

Господин Михъл леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не, съжалявам, нищо друго не ме съблазнява, не си правете труда, след което рече:

— Това е всичко. Колко струва?

Цената, която продавачът назова за тази червена консервена кутийка, го изплаши. Боже господи, каква скъпотия, мислеше си той вече пътьом към къщи, трябва да е истински страсбургски пастет. Ей богу, такова нещо още не съм ял, ама пък и толкоз грешни пари! Е, какво да се прави, човек не яде пастет всеки ден. Пък и не е задължително да го изяждам наведнъж, утешаваше се господин Михъл. Ще си оставя и за утре, и без това пастетът е тежка храна.

— Да видим сега, Еман, какво съм донесъл днес за вечеря — рече господин Михъл, докато отваряше вратата на жилището си. Котаракът Еман размаха опашка и измяука. — А, и на теб ти се прияде пастет, калпазанино, така ли? Не, тая няма да я бъде! Пастетът е скъпо папане, приятелю, и аз до сега не съм си го позволявал. Страсбургски пастет, драги мой, ядат само изтънчените гастрономи; но за да не кажеш, че съм лош, ще ти дам да го помиришеш.

Господин Михъл си приготви чиния и отвори не без усилия консервената кутия с пастета, след което си взе вечерния вестник и донякъде с празнично чувство седна да вечеря. По навик котаракът Еман скочи на масата, подгъна грижливо под себе си опашка и нетърпеливо задраска с предните си лапички върху покривката.

— Ще ти дам да помиришеш — повтори господин Михъл, гребвайки от пастета с върха на вилицата. — Поне да знаеш как ухае. На, опитай!

Еман провиси мустаци и предпазливо проточи с недоверие нос към пастета. Господин Михъл настръхна.

— Какво, не мирише ли на хубаво? Глупак, такъв скъп пастет!

Котаракът измяука и продължи да бръчка нос.

Господин Михъл леко се обезпокои и сам помириса пастета.

— Какво искаш, много хубаво мирише даже!

Я помириши още веднъж! Чудесен аромат, Еман!

Еман престъпи от лапа на лапа и впи нокти в покривката.

— Искаш ли малко? — попита господин Михъл.

Котаракът нервно плесна с опашка и хрипливо замърка.

— Какво има? — извика господин Михъл. — Да не искаш да кажеш, че пастетът е развален?

Той старателно помириса още веднъж пастета, но нищо особено не усети. Един дявол знае; може пък котаракът да има по-добър нюх. В пастета често се среща този, как му казваха… ботулин. Страшна отрова! Няма мирис, нито лош вкус, а човек може да се отрови от него. Господин Михъл почувствува неприятна тежест някъде под лъжичката. Слава богу, че не го опитах. Възможно е котаракът да е усетил по нюх или инстинкт, че на пастета нещо му има. По-добре да не го ям; ами като дадох толкова пари за него…

— Слушай сега, Еман — каза господин Михъл, — ще ти дам да го опиташ. Това е най-хубавият и най-скъп пастет, истински страсбургски, нека поне веднъж и ти да хапнеш нещо по-свястно. — Той взе от ъгъла чинийката на котарака и сложи върху нея парче пастет. — Е, хайде, ела тук, Еман!

Еман скочи от масата, тупна на пода и, размахвайки опашка, бавно тръгна към чинийката си; приклекна на задните си лапи и старателно взе да души пастета. Не иска да яде, каза си господин Михъл ужасен. Развален е.

Котаракът Еман размърда опашка и предпазливо, без да бърза, сякаш се опасяваше от нещо, започна да яде.

— Ето, виждаш ли — отдъхна си господин Михъл, — нищо му няма!

Котаракът изяде парчето пастет и се залови да чисти мустаците и муцунката си. Господин Михъл изпитателно бе вперил в него очи. Ето че не се отрови, нищо му няма.

— Е, какво — рече покровителски, — похапна си, а? Ах ти, калпазанино! — след което успокоен седна на масата. Къде ти, такъв скъп пастет не може да е лош. Помириса го и притвори сладострастно очи. Чудесен аромат! Може пък отравянето с ботулин да не се проявява веднага, хрумна му изведнъж. След малко Еман може да почне да се гърчи…

Господин Михъл побутна встрани чинията си и отиде да погледне в речника: … Б, ботулизъм или алантиас… проявява се след двайсет и четири до трийсет и шест часа (по дяволите!)… със следните признаци: парализиране на очните мускули, увреждане на зрението, пресъхване на гърлото, зачервяване на лигавицата, недостатъчно слюноотделяне (господин Михъл неволно преглътна слюнката си), пресипване на гласа, задържане на урината и запек, при по-тежките случаи гърчове, парализиране и смърт (хайде няма нужда!). Господин Михъл някак изгуби желание да яде, прибра пастета в шкафа и бавно задъвка хлебчето и краставиците. Бедният Еман, каза си той, такова глупаво животно, спокойно си изяжда разваления пастет и пука като куче. С преливащо от жалост сърце той вдигна котарака и го сложи в скута си. Еман започна усилено да си мърка, притворил блажено очи, а господин Михъл седеше, без да помръдне и го милваше, поглеждайки угрижено и тъжно към непрочетения си вестник.

Тази нощ Еман спа при него в леглото. Кой знае ще го бъде ли утре, нека поне сега му е добре. Цяла нощ той не мигна, от време на време се надигаше, за да докосне с ръка котарака. Не, нищо му няма. И носът му е студен. Всеки път котаракът Еман промъркваше еднакво звучно.

— Видя ли — каза сутринта господин Михъл, — пастетът не беше лош, нали? Но довечера ще си го изям сам, добре да знаеш. Не си въобразявай, че цял живот ще те храня с пастети.

Котаракът Еман му отвърна с нежно и хрипкаво мъркане.

— Ей ти — извика грубо господин Михъл, — да не пресипваш? Я да ти видя очите!

Котаракът го гледаше с неподвижни златисти очи. Да не би да му са се парализирали очните мускули, изплаши се господин Михъл. Пресипване и изсъхване на гърлото — добре, че не ядох от този пастет. А така чудесно ухаеше!

Когато господин Михъл се прибра вечерта у дома, котаракът Еман го посрещна с въртене на опашката и дълго се търка о крака му.

— Ей, ти — извика господин Михъл, — нищо ли ти няма? Я да ти видя очите!

Еман размаха опашка и впери в него златистите си очи.

— Не ти се е разминало още — рече господин Михъл, — понякога държи трийсет и шест часа, разбра ли? А с нуждите как си, да нямаш запек?

Котаракът повторно се отърка в крака му и сладко, хрипкаво замърка. Господин Михъл сложи на масата пастета и вечерния вестник. Еман скочи на масата и запрестъпя от лапа на лапа, драскайки с нокти по покривката.

Господин Михъл поднесе пастета към носа си; миришеше приятно, ама кой знае, сякаш малко по-иначе от вчера.

— Еман, я помириши — каза той, — бива ли го пастета?

Котаракът приближи недоверчиво нос към пастета и подуши. Господин Михъл се изплаши. Май ще е по-добре да го изхвърля, каза си, котаракът явно чувствува, че му има нещо. Не, няма да го ям. Как не, да се отровя.

Господин Михъл се надвеси от прозореца, за да избере подходящо място, където да изхвърли пастета. Ей там, в съседния двор, до онази акация. Жалко за пастета, мислеше си господин Михъл, толкова пари дадох за него… Истински страсбургски. Никога не съм ял такъв. Може пък и да не е развален, ама кой знае… Няма да го ям; пък да хвърля толкова пари на вятъра… Много ми се иска да го опитам. Поне един-единствен път в живота си. Страсбургски пастет, че това е световен деликатес. Жалко, господи, колко жалко, казваше си господин Михъл натъжен. Да го хвърлиш така на вятъра…

Господин Михъл се обърна. Котаракът Еман бе полегнал на масата и мъркаше. Единственият ми приятел, изпадна в умиление господин Михъл. Ей богу, не ми се иска да го изгубя. Но пък и да изхвърля пастета ми е жал, толкоз пари дадох за него. Истински страсбургски, ето виж, тук пише.

Котаракът нежно измърка.

Господин Михъл взе червената консерва и я сложи мълчешком на пода. Да, това е за тебе, разбойнико. Ако искаш го яж, ако щеш недей, то си е твоя работа, ама мене ми е жал да го изхвърля. Самият аз дори не съм опитвал такова нещо. Ама какво толкоз, аз ще мина и без такива деликатеси, на мен ми стига парче хляб, нищо друго не ми трябва. И защо трябва да ям толкова скъп пастет? Но да го изхвърлям е грехота. Толкоз пари дадох за него, приятелю. Не, нямам право да го изхвърля.

Котаракът Еман скочи от масата и тръгна да подуши пастета. Дълго рови нос в него, докато най-сетне се реши и го изяде.

— Ето виждаш ли — промърмори господин Михъл, — никой друг котарак на света не си живее като тебе. Върви им на някои в този живот; аз, както виждаш, нямам този късмет.

Тази нощ той пет пъти става да провери Еман. Котаракът си мъркаше, та чак прехълцваше.

* * *

От тогава господин Михъл стана зъл към своя котарак.

— Пъст! Ах ти — натякваше му често той, — дето ми изяде пастета!