Карел Чапек
Човек на живота

— Моля ви се — каза господин Смитек, — какво знаете вие женените за живота! Седите си вкъщи по чехли, пиете си биричката и в десет часа — лека нощ, придърпвате пухената завивка към брадата и му откъртвате. И на това му казвате живот.

— Лесно ви е на вас, господин Смитек — възрази господин Роус, — с вашата заплата може да си живеете като барон. Но ако трябва да издържате жена и куп деца…

— Хайде и вие сега — промърмори недоволно господин Смитек, — „с вашата заплата“! С тази заплата, драги мой, съм за никъде. Не ми стига само за бакшишите. Има заведения, в които не можеш да влезеш, без да дадеш на пиколото най-малко петдесет крони. Ами на музикантите? Абе, слагаш им на таблата хиляда крони, а те дори и не трепват!

— Я ги зарежи тия приказки, господин Смитек — каза господин Крол, — хиляда крони на музикантите, такова нещо не бях чувал; трябва да сте луд, щом им давате толкова пари за няколко минути скрибуцане.

— Слушайте — поде господин Смитек, — не ги разбирате вие тия работи. Един такъв музикант се прави, че уж гледа в нотите, а в същото време ви следи с кого сядате, какво вършите, за какво разговаряте, кой се е наредил вече и така нататък. Даде ли ви знак, ей така с пръсти, това ще рече: Плащай и аз ще мълча. Така е, господине.

— Ама че противни типове! — учуди се господин Крол.

— Такива са. Вижте какво, господин Роус, ако сега ме изтърсите, пукнат грош няма да падне от мен; а до довечера трябва да върна 12 000 крони, взети назаем срещу честна дума. А вие женените си мислите, че имате бог знае какви грижи, когато дължите на бакалина сто и двайсет крони.

— Дванайсет хиляди ли? — рече господин Роус. — Приятелю, не бих искал да съм на ваше място.

— Абе — прозя се сладострастно господин Смитек, — поне това ще му остане на човек. Ех, господа, каква нощ преживях снощи… какво да ви разправям! Това се казва живот…

— А дълговете? — изрече строго господин Крол. — Не е трябвало да правите толкова дългове; ще паднете в ръцете на лихварите и с вас е свършено. Обикновено така става.

— Дълговете са без значение — заяви небрежно господин Смитек, — важни са контактите. Това ми го каза един банкер в Амстердам — какви разкошни жени има на света, дявол да го вземе! А една мулатка, господи, не можете да си представите… Да… та онзи банкер ми казваше: купете си мексикански акции; до една седмица срещу всяка от тях ще спечелите по осемдесет долара. Разбирате ли, човек трябва да поддържа връзки!

— И купихте ли тези акции? — заинтересува се господин Роус.

— Отдавна съм ги изхарчил — измъкна се господин Смитек. — Дето е текло, пак ще тече. Знаете ли, аз съм за емоциите. Дори една такава нощ да струва хиляди; поне си преживял нещо.

— Че то си ви и личи — промърмори господин Крол. — Ще ви питам след някоя и друга година, като започнат да се обаждат бъбреците или черният дроб.

— И какво от това? — отвърна господин Смитек с греховно лекомислие. — Важното е, че съм си поживял!

* * *

Същата вечер господин Смитек си купи парче пастет и сто грама холандско сирене, след което се прибра вкъщи и си направи чай. Част от пастета и парченце от сиренето изяде котката му Лизинка, която, след като изми с лапичките муцунката си, поиска да излезе навън.

— Ах ти, негоднице, ти, блуднице — смъмри я господин Смитек, — пак ти се скита, а? Я си стой по-добре вкъщи, какво ти липсва тук? Вече си голяма и трябва да си разумна, уличнице такава — рече нежно господин Смитек и взе Лизинка в скута си; после сложи слушалките на ушите си, настрои радиоприемника и се заслуша. Някой рецитираше някакви стихове; господин Смитек се опита да тактува с крак в техния ритъм, но все нищо не излизаше; от това му доскуча и той дръпна Лизинка за опашката. Лизинка се извърна леко и го перна с лапа през ръката; после за по-сигурно скочи долу и засвятка с очи изпод леглото.

Стиховете и лошото настроение на Лизинка някак разстроиха господин Смитек; той почете още малко от вестника, в който си бе увил сиренето, и в десет часа вече си беше в кревата; когато в десет и половина Лизинка скочи върху леглото и се разположи в краката му, господин Смитек вече спеше.

* * *

— А-а-ха-аах! — прозя се господин Смитек на другия ден, — проклет живот! Каква нощ, господа! Ето, вижте — показа той ръката си, — вижте тази драскотина; какво момиче, огън — някаква рускиня, Лизинка й казваха — като дива котка, страхотна беше… — махна безнадеждно с ръка господин Смитек. — Какво да ви разправям. Какво знаете вие, домашните плъхове, за живота? Ех, нека ни грози затвор или смърт; важното е да си поживееш. Ама, какво да ви разправям на вас, с този еснафски манталитет!