Карел Чапек
Разказ за изгубения крак

— Не всеки може да си представи какво е способен да понесе понякога човек — каза господин Тимих. — Това, което искам да ви разкажа, се случи през войната, когато служех в трийсет и пети полк; имахме там едно войниче, почакайте, как се казваше… да, нещо като Динда ли, Отахал ли, или пък Петерка, но ние всички му викахме Пепек; не беше лошо момче, но ужасно хилаво, да ти се доплаче, като го гледаш. Докато ни гонеха по плаца — добре, стараеше се, милият, доколкото можеше, макар това да му струваше нечовешки усилия; но като ни изпратиха на фронта — това бе някъде отвъд Краков, — за нас, сякаш нарочно, избраха най-лошото място — точно дето падаха руските снаряди. Нашият Пепек — нищо, само мига на парцали; но веднъж налетя на някакъв кон с изтърбушен корем, който още риташе и се опитваше да стане, че като пребледня оня ми ти човек, бухна шапката си о земята, взе да попържва по адрес на Негово величество, захвърли пушката и мешката и хукна назад.

Как се е довлякъл до дома си през тези петстотин ли, повече ли километри, ей богу, не мога да си представя; но една нощ почукал на къщурката и викнал на жена си: булка, аз съм, повече там не се връщам, но ако ме открият тук, с мене е свършено, защото сега съм дезертьор. След като си поплакали хубавичко и двамата, жена му рекла: Пепек, няма да те дам, ще те скрия в оборския тор, там никой няма да те потърси. И така, изрила му тя дупка в торището, турила му отгоре няколко дъски и в туй гюме Пепек прекарал пет месеца; господа, такова нещо не би изтърпял дори мъченик за светлата вяра. Издала го съседката, заради някакво си пиле, и стражарите довтасали да го приберат; и слушайте, наложило се да го поведат през града с десетметрово въже, та да не им мирише.

След известно време, когато Пепек се отмирисал малко, го изправили пред военния съд. Следствието водел някой си Дилингер; според едни бил голямо куче, според други — добра душа; затова пък здравата ругаел! Не можете да не се съгласите с мен, че през Австро-унгарско хората ругаеха както трябва! В това си личеше добрата стара традиция. Днес никой не може да ругае свястно; виж, да обиждат, за това ги бива. Та този Дилингер накарал да изправят Пепек на двора и го съдел от прозореца, не му позволил да се приближи повече. Сами разбирате, на Пепек му била спукана работата, за дезертьорство разстрелват, и господ не може да ти помогне; а пък и този Дилингер с никого не се церемонил — наистина ще да е бил куче. Когато работата, обаче, стигнала до присъдата, Дилингер се провикнал от прозореца:

— Е, какво, Пепек, докато беше заровен там… не прескачаше ли нощем при булката?

Пепек запрестъпял смутено от крак на крак, по едно време цял пламнал и извикал:

— Тъй вярно, ваше благородие, прескачах, че то инак може ли?

При тези думи военният съдия затворил прозореца и казал: „Боже господи!“. След това дълго клател глава и сновял напред-назад из стаята, докато се поуспокоил и рекъл:

— Ако щат и да ме пенсионират, но на смърт този мъж аз няма да осъдя; и то заради жена му; ето това се казва съпружеска любов!

И докарал нещата до три години затвор. Изпратили Пепек в някаква крепост да се грижи за градината на коменданта, някой си полковник Бабек. Този Бабек по-късно разправял, че през живота си не бил имал такъв чудесен зеленчук, какъвто му отглеждал Пепек. Един дявол знае, казвал той, от какво тъй растеше при него!

— През войната — поде господин Крал — какви ли не случаи имаше; ако се събере на куп всичко, което хората правеха, само и само да не воюват за Австрия, сигурно ще се получат много повече книги, отколкото „Acta sanctorum“, които издават светите отци — боландисти. Имам аз един племенник, Лойзик се казва, фурнаджия е в Радлице; та когато го мобилизираха, ми вика: чичо, да знаете, на фронта те мен няма да ме видят, по-скоро крака си ще отрежа, отколкото да тръгна да помагам на тия немски плъхове.

Лойзик беше голям хитрец; като новобранец се скъсал от натягане по плацовете, така че началниците му виждали в него бъдещ герой, дори бъдещ капрал; но щом надушил, че след два дни ще ги поведат към фронта, вдигнал температура, хванал се за дясната половина на корема и жално запъшкал. Закарали го в лазарета и му отрязали апендикса; после направил така, че раната му да загнои, но някъде след шест седмици раната му, така или иначе, все пак зараснала, а войната не свършвала. Отидох по това време да го видя в лазарета. Чичо, вика ми Лойзик, сега вече и фелдфебелът не може да ми помогне; всеки момент чакам да ме изстрелят от тук.

Главен щабен лекар тогава при нас беше прословутият Оберхубер. По-късно се разбра, че този човек е бил напълно луд, но нали знаете, войната си е война — ако сложите на едно диво прасе златни пагони, и то ще командува. Естествено, пред Оберхубер всички трепереха от страх; тичаше само от болница в болница и крещеше всекиму: „Марш на фронта!“, без значение дали това е открита форма на туберкулоза или прострелян гръбнак; и никой не смееше да му възрази. Без дори да погледне какво е написано на картона над леглото на болния, отдалеч вика: „Frontdiensttauglich! Sofort einrücken!“^[1] и вече и господ не може да ти помогне.

Та дошъл Оберхубер да инспектира лазарета, в който Лойзик чакал участта си. Още щом се чула врявата долу на входа, всички, с изключение на покойниците, трябвало да застанат мирно край леглата си, за да посрещнат високопоставения господин както се полага. Наложило се доста да почакат и затова Лойзик, за да му е по-удобно, свил единия си крак и опрял коляното на койката. В този момент връхлетял Оберхубер, морав от гняв, и викнал още от вратата: „Марш на фронта! Този — годен! Tauglich!“^[2]. После видял Лойзик, изправен на единия си крак, и лицето му отново се наляло с кръв. „Einbeinig!^[3] — изревал. — Да се изпише! За какъв дявол държите тук този еднокрак тип? Това да не ви е дом за инвалиди? Веднага да се маха! Негодници, заслужавате да пратя всички ви на фронта!“

Подчинените му, застинали от ужас, смънкали, че веднага ще бъде изпълнено, но Оберхубер вече крещял при следващото легло, че веднага трябва да бъде изпратен на фронта войник, опериран предния ден.

Така тутакси, със собственоръчен подпис на Оберхубер Лойзик бил изписан от лазарета като еднокрак инвалид. Наш Лойзик беше невероятно хитро момче; веднага подал молба като инвалид да бъде освободен от военна повинност и да му се отпусне инвалидна пенсия, защото като фурнаджия се нуждаел от два крака, ако ще да са и криви, както се говори за фурнаджиите, така че само с един, административно удостоверен крак, трудно би могъл да упражнява занаята си. След съответните административни разтакавания си извади документ, че му се признава четирийсет и пет процента инвалидност, в резултат на което му се отпускат толкова и толкова крони месечна пенсия по инвалидност. Е, добре, ама тъкмо от тук започва историята с изгубения крак.

Започна Лойзик да получава инвалидна пенсия, помагаше на баща си във фурната, дори се и ожени; един ден, обаче, забелязал, че с крака, който Оберхубер не му бил признал, малко нещо понакуцва или го влачи; но той и на това се зарадвал, че поне ще изглежда като с протеза. После войната свърши и бе обявена републиката, но Лойзик като порядъчен и добросъвестен човек продължил да си получава пенсията.

Веднъж дойде при мене и веднага пролича, че има някакви проблеми. Чичо, вика, имам чувството, че кракът ми някак започва да се скъсява или да съхне. И бърза да си свали панталона да ми покаже крака си — тънък бе като сопа. Страх ме е, чичо, че май наистина ще остана без крак.

Че върви на лекар, глупчо, посъветвах го аз.

Чичо, въздиша Лойзик, аз мисля, че това не е болест; сигурно е от туй, дето този крак не ми се полага. Нали имам черно на бяло, че десният крак под коляното ми е отрязан — не смятате ли, че от това ми съхне кракът?

След известно време пак дойде — вече се подпираше на бастун. Чичо, казва ми страшно притеснен, аз съм инвалид, на този крак вече дори не мога да стъпя. Докторът казва, че било атрофия на мускулите и че най-вероятно е на нервна почва. Пипнете, чичо, усещате ли колко е студен, сякаш наистина е мъртъв. Докторът казва, че било от лошо кръвообращение — как мислите, дали ще ми изсъхне?

Слушай какво, Лойзик, ще ти дам един съвет: регистрирай си административно крака и помоли да задраскат, че си еднокрак. Аз мисля, че след това кракът ти ще се оправи от самосебе си.

Ама, чичо, възпротиви се Лойзик, те пък ще ми кажат, че съм получавал пенсия, без да имам право на нея, и че съм ощетил държавата с толкова пари. Че аз ще трябва всичките тези пари да ги връщам.

Тогава си дръж парите, скръндзо фурнаджийска, ама ще останеш без крак; и повече да не си дошъл да ми хленчиш!

След седмица пак довтаса. Чичо, вика още от вратата, не искат да ми признаят крака; и без това, викат, бил изсъхнал и не ми вършел работа — какво да правя сега?

Няма да повярвате колко тичане падна, докато признаят административно, че Лойзик има два крака; то се знае, после дърпаха Лойзик за ощетяване на държавата с неправилно получавана инвалидна пенсия, дори искаха да го дадат под съд, че се е измъкнал от изпълнение на военната си повинност; горкият Лойза се съсипа да тича от учреждение на учреждение, но затова пък кракът му почна да заяква. Сигурно от многото тичане, но аз си мисля, по-скоро защото му го признаха административно; все пак, велика сила е това документът! Или, предполагам, почнал е да съхне, затуй че всъщност нямаше право да го притежава; просто нещата около него не бяха съвсем в ред, а нередностите винаги си отмъщават. Според мен, чистата съвест е най-добрата хигиена; и ако хората живееха справедливо, може би нямаше и да умират.