Карел Чапек
Откраднатият кактус

— Ще ви разкажа — започна господин Кубат, — какво ми се случи това лято.

Бях на вилата си, нали знаете как изглеждат тия летни жилища: без вода, без гора, без риба, изобщо без нищо; затова пък не може да се оплачете, че няма наоколо членове на народната партия, дружество на декораторите с твърде активен председател, фабрика за седефени копчета и пощенска служба със стара дългоноса пощенска служителка; с една дума, като навсякъде. Та след четиринайсет дни пълно отдаване на благотворното и оздравително въздействие на ненарушаваната от нищо скука, започнах да подочувам, че местните клюкарки нещо много ми ядат кокалите. И тъй като писмата ми пристигаха някак прекалено добре залепени, а краищата на плика чак лъщяха от арабска гума, си рекох: Аха, някой отваря кореспонденцията ми и това ще е само онзи пощенски бабушкер! Нали знаете, за пощенци разправят, че решат ли да разлепват, никакъв плик не може да им се опре. Ще ти дам да се разбереш, рекох си; седнах и с най-изящен почерк започнах да пиша: Ах ти, плашило пощенско, ах ти, клюкарко дългоноса, любопитно дрънкало, зодио недна, мръсна усойнице, дърта брантийо, вещице проклета и така нататък — с еди-какво си уважение: Ян Кубат. Какво да ви разправям, чешкият език е тъй богат и точен: на един дъх излях върху листа трийсет и четири израза, които всеки почтен и прям мъж може да употреби спрямо една дама, без да бъде прекалено пристрастен или отегчителен. След това спокойно сложих листа в плик, залепих го, написах върху него собствения си адрес и потеглих към най-близкия град, за да го пусна. На другия ден отивам в пощата и най-вежливо усмихнат пъхам глава в прозорчето на гишето. Госпожо, казвам, да има за мене някакво писмо? Аз ще се оплача от вас, негоднико, нахвърли се пощенската служителка, впила в мен най-ужасния поглед, който някога съм виждал. Но моля ви, казвам съчувствено, да не ви се е случило нещо неприятно… след което предпочетох да избягам.

— Това не е нищо — каза критически господин Холан, главен градинар на Холбеновата градина. — Вашата хитрост е прекалено евтина. Аз ще ви разкажа как пипнах крадеца на кактуси. Както знаете, старият господин Холбен е безумен колекционер на кактуси и неговата колекция, ей богу, не ви лъжа, сигурно струва над триста хиляди — без да броя уникалните екземпляри. Старият господин много държи тя да бъде достъпна за цялата общественост. Холан, казва ми той, това е благородно увлечение и то трябва да се възпитава у хората. Аз пък мисля, че когато един дребен колекционер на кактуси види, да речем, такъв екземпляр като златния „Грусон“ за двайсет хиляди, само дето ще го заболи сърцето от мисълта, че не може да го притежава. Но щом като старият господин го желае, моля! По едно време, лани беше, забелязах, че са започнали да ни изчезват кактуси; и то не от тия, дето се срещат под път и над път, ами тъкмо от най-редките; веднъж Echinocactus Wislizenii, друг път Graessnerii, след това един Wittia, донесен направо от Корсика, освен това един извънредно рядък екземпляр, подарен от Фрич^[1], и още един Melocactus — уникален екземпляр, какъвто от петдесет години насам никой в Европа не е притежавал, и най-накрая Pilocerius Fimbriatus от Сан Доминго, единствен екземпляр, пренесен в Европа. Много естествено, крадецът трябва да беше някой познавач! Нямате си представа как се бе вбесил старият господин! Господин Холбен, казвам му, вземете и просто спрете достъпа до вашите оранжерии и с това ще приключи. Не, в никакъв случай, вика след малко старецът, това благородно увлечение е за всички; трябва да ми хванете този нещастен крадец; изгонете пазачите, наемете нови, алармирайте полицията и направете всичко, каквото трябва. Трудна работа, когато имате на главата си трийсет и шест хиляди саксийки, не можете пред всяка да поставите пазач, я! И все пак, наех аз допълнително двама пенсионирани инспектори от полицията, за да увелича охраната и тъкмо тогава ни изчезна онзи Pilocerius Fimbriatus — остана ни само дупката в пръстта. Тогава така побеснях, че реших сам да се заема със залавянето на крадеца.

Ако не знаете, да ви кажа: истинските колекционери на кактуси са нещо като секта дервиши; лично аз мисля, че на тях вместо брада им растат бодли и глохиди, до такава степен са побъркани на тая тема. У нас има две такива секти: Дружество на колекционерите на кактуси и Сдружение на колекционерите на кактуси; в какво се изразява различието между двете, не зная — струва ми се, че едните вярват в безсмъртието на кактусовата душа, а другите им принасят в жертва кръв; накратко, двете секти взаимно се ненавиждат и се преследват с огън и меч на този и на онзи свят. Дигнах се аз и отидох при председателите и на двете секти и под пълен секрет ги попитах, нямат ли представа евентуално кой би могъл — от другата секта естествено — да открадне кактусите на Холбен. Като им казах кои от редките ни кактуси са изчезнали, и двамата с най-голяма категоричност започнаха да ме уверяват, че никой от вражеската секта не би могъл да го стори, макар и да са големи въшкари, мърлячи и невежи, които дори си нямат представа какво е това Wislizen или пък Graessner, да не говорим за Pilocerius fimbriatus, а що се отнасяло до членовете на тяхната си секта, те гарантират за честността и благородството им; те не били способни на кражба, освен в много редки случаи да откраднат някой и друг кактус; ако някой от тях се беше сдобил с един Wislizen, например, не би могъл да не го покаже на останалите, за да се наслади на предизвикания възторг и завист, но такова нещо те не знаели. При това и двамата достойни за уважение господа ми казаха, че освен въпросните две обществено признати секти имало и неорганизирани колекционери на кактуси, които били най-лошите от всички; все хора, които поради необузданост не можели да възприемат умереността на членуващите в сектите или пък били жертва на разни ереси и пороци. А тъкмо тези колекционери на кактуси били способни на всичко.

След като не излезе нищо от разговора ми с двамата господина, качих се на един хубав явор в нашия парк и се замислих. Да ви кажа, най-добре се мисли сред клоните на дърветата; човек там се чувствува така волен — люлее си се кротко и на всичко гледа от високо; според мене всички философи трябва да живеят по дърветата като авлиги. И тъкмо на явора ми хрумна една идея. Най-напред обиколих всички познати градинари и им викам: „Момчета, да имате гниещи кактуси? На стария господин Холбен му трябват за някакви си опити“. По този начин се снабдих с няколкостотин болни екземпляра и през нощта ги напъхах сред сбирката на Холбен. Почаках ден-два, след което дадох във всички вестници следното съобщение:

Световноизвестната

        колекция

                на Холбен

        застрашена!

 

Както научаваме, голяма част от оранжериите на Холбен е обхваната от нова, непозната до сега болест, пренесена най-вероятно от Боливия. Болестта поразява най-вече кактусите; след кратък латентен период се проявява в загниване корените, стеблата и шийките на кактусите. Тъй като се предполага, че въпросната болест е твърде заразна и се разпространява бързо, колекциите на Холбен бяха затворени за посещения.

След десетина дни — през това време трябваше да се крием, за да не ни досаждат с въпросите си колекционерите на кактуси — изпратих до вестниците ново съобщение:

Ще бъдат

        ли спасени

колекциите на Холбен?

 

Както научаваме, професор Макензи от Кю е определил болестта, нападнала световноизвестните холбенови колекции като особена тропическа плесен (Malacorrhiza paraguayensis Wild.) и препоръчва пострадалите екземпляри да бъдат пръскани с тинктурата Harvard-Lotsen. Досегашните опити с това лекарство, което в настоящия момент се прилага в големи количества при холбеновите колекции, са твърде успешни. Тинктурата Harvard-Lotsen се произвежда и у нас в този и този завод.

Когато съобщението излезе, в споменатия завод вече чакаше един таен агент, а аз седях на телефона. След два часа тайният агент ми се обажда: „Е, господин Холан, пипнахме го!“. Двайсет минути по-късно държах за яката едно съвсем дребно човече и го друсах.

— Ама, моля ви се, господине — протестираше човечето, — какво искате от мен? Дошъл съм да си купя тинктура.

— Зная — казвам му, — само че такава тинктура изобщо няма, както и никаква нова болест; а вие крадяхте кактусите от Холбеновата сбирка, кокошкар нещастен!

— Слава богу! — възкликна човечето. — Значи изобщо няма такава болест, а? А аз не съм мигнал десет нощи от страх, че ще я прихванат и другите ми кактуси!

И така, извлякох го за яката навън, напъхах го в колата и заедно с него и тайния агент пристигнахме в жилището му. Да ви кажа откровено, такава сбирка до този момент не бях виждал: тоя човек разполагаше с една-единствена стая на някакъв таван в квартал Височани, към три на четири метра, в единия ъгъл върху пода одеяло, масичка и стол и навсякъде другаде само кактуси; но пък какви екземпляри и какъв ред, да им се не нарадваш!

— Е, кои парчета е откраднал от вас? — вика тайният агент, а аз не свалям очи от крадеца; цял се тресе горкият и преглъща сълзите си.

— Вижте какво — казвам на тайния агент, — не е чак толкова страшно, колкото си мислех; предайте там в дирекцията ви, че господинът е откраднал кактуси за петдесетина крони и че аз сам ще се оправя с него.

След като тайният агент си тръгна, му викам:

— Е, приятелче, най-напред ми отдели настрана всичко, което си отмъкнал от нас!

А онзи човек като заклепа насреща ми — очите му в сълзи и шепне:

— Моля ви, господине, не бих ли могъл по-добре да ги излежа?

— Не! — викнах. — Най-напред трябва да върнете всичко, което сте ни отмъкнали!

И така — започна да взема една след друга саксийки и да ги оставя настрана; бяха някъде към осемдесет — дори и не подозирахме, че ни липсват толкова много; вероятно ги е измъквал в продължение на години. За всеки случай му се развиках:

— Какво-о, само това ли е?!

Тук сълзите му вече рукнаха; изкара още един беличък De Latii и един корнихер, прибави ги към останалите и изхлипа:

— Ей, богу, господине, това е всичко, което съм взел от вас.

— Ще видим — заканих се аз, — а сега ми кажете как успявахте да ги отмъквате.

— Ами така — замънка той, а адамовата му ябълка заподскача. — … Ами такова… аз си обличах други дрехи…

— Какви дрехи? — викам аз, а той, целият пламнал от притеснение смотолеви:

— Женски…

— А бе, човек — чудя се аз, — че защо тъкмо в женски?

— Защото — запелтечи той, — на една дрипава старица никой няма да й обърне внимание; а пък и — добави той почти с гордост — никой, естествено, няма да заподозре за такова нещо една жена. Жените са обладани от какви ли не страсти, господине, но никога нищо не са колекционирали. Познавате ли някоя жена, която да събира марки или бръмбари, или пък първи книги или нещо подобно? Никога, господине! На жените им липсва чувство за ред и… и… фанатизъм. Жените са безумно трезви, господине! Знаете ли коя е основната разлика между нас и тях? Това, че ние колекционираме! Аз, например, приемам вселената като колекция от звезди; сигурно има някакъв мъжки бог, който си прави сбирка от светлини, затова са толкова много! Знаете ли, та аз измислям нови видове кактуси! Нощем даже ги сънувам; например един такъв златист кактус със златисти влакънца и небесно сини цветове — нарекох го Cephalocereus nympha Racek — защото аз се казвам Рацек, нали разбирате; или Mamilaria colubrina Racek Astrophytum cae pitosum Racek — в това се крият приказни възможности, господине!

— Слушайте — прекъснах го аз, — а в какво отнасяхте кактусите?

— Как в какво? Под дрипите — рече засрамен. — Те така прекрасно боцкат!

Как да ви кажа, след всичко това нямах сърце да му взема кактусите.

— Знаете ли какво — викам му, — ще ви отведа сега при стария господин Холбен, а той ще ви откъсне и двете уши!

Боже господи, не можете да си представите как се сдушиха тези двамата! Холан, казва ми старият господин, това е първият човек, който може да оцени какво са кактусите! Не мина и месец и старият господин Холбен със сълзи на очи и благословия изпрати същия този Рацек в Мексико, за да му събира там кактуси: и двамата свято вярваха, че там някъде расте Cephalocereus nympha aurea Racek. Година по-късно получихме странното известие, че господин Рацек бил постигнат от мъченическа, но прекрасна смърт. Открил в едно индианско племе някакъв свещен кактус Чикули, който, ако не знаете, да ви кажа, е собствен брат на Бога отец, и или не се е поклонил, или пък се е опитал да го открадне; накратко, онези приятелчета индианците вързали нашия господин Рацек и го турили да седне върху един Echinocactus visnaga Hooker, който е грамаден като слон и е осеян с дълги като руски щикове бодли, в резултат на което, предоставен на собствената си съдба, нашенецът предал богу дух. Та такъв е краят на крадеца на кактуси.