Джон Голсуърти
Странно нещо

Неотдавна бях в съвсем непозната за мен част от Западна Англия и една хубава, но доста студена мартенска утрин излязох на дълга разходка, обезсърчен, изпаднал в едно от онези отчаяни настроения, които периодично потискат писателите, изпразнени от идеи и увереност. Борбата с тях, споделя един приятел, прави професията на перото „мъжествена“. „Да — мислех аз, — макар да беше свеж въздухът и слънцето да светеше, нищо не ми идва напоследък, няма ги проблясъците на светлина, внезапно очертали се видения, които развеселяват и стоплят човеку душата и пускат в действие неговите мисли, неговото перо. Лоша работа!“ А погледът ми се плъзгаше по височинките и долчинките, горите, пустоша и скалите на тази чудесна местност, възприемаше нейната хубост с дълбоката незадоволеност на човек, който вижда красотата и чувствува, но не може да я предаде. Високият плет покрай пътя беше наскоро подкастрен и се виждаше далеч из нивите, из безлистните гори, оцветени от розово-кафявите клонки на букака и брезите и тъмнооранжевото на листвениците. Изведнаж нещо ярко, някакво черно-бяло раздвижване на въздуха привлече погледа ми. „Аха — помислих, — сврака. Две! Хубаво! Това знамение ли е?“ Птиците се вдигнаха от края на една нива. Тези птици имат най-красив полет — летяха с извивки и пърхаха и скоро се загубиха в гората отсреща, но оставиха нещо у мен, в сърцето ми. Изпълних се с повече надежди, бях по-малко склонен да мисля за духовната си немощ, повече в състояние да попивам местността, през която минавах. Като превалих следващата височина по виещия се път, чух бодрия звук на камбани и след по-малко от триста метра стигнах до селски площад. Там имаше събрани групички мъже, облечени в тъмни дрехи, светли връзки и меки шапки и жени, пременени в пълния блясък на празничната селска премяна. Стояха и приказваха пред една стара, сива черква с квадратна камбанария.

„Какво ли има — се питах. — Не е неделя, нито рожденият ден на владетел, а освен това тук не празнуват така празниците на светците. Трябва да е сватба. Е, това е късмет! Да влезем и да видим!“ Минах покрай групите чакащи, влязох в черквата и продължих по централната пътека между столовете. Много от хората бяха обърнати към вратата, чуваше се шум и шепот, който е присъщ и допустим на сватбена церемония. Когато преди векове са градили черквата, изглежда, и тук са се ръководили от божията повеля „Плодете се, множете се!“, както е било навсякъде в отдалечените енории. Цялото население можеше да се събере на четвърт от наличното място. Имаше висок таван, вътре миришеше на меча лой и възбудата сгорещяваше хората. Такава възбуда не ми се е случвало да видя на село.

Камбаните, които дотогава биеха с някакво вяло веселие, изведнаж забързаха и затрещяха — признак, че се задава булката и хората, край които минах на идване, започнаха да се стичат вътре. Зърнах един млад мъж, почти момче, който, ако се съди по това, че се правеше на незаинтересован и кършеше облечени в ръкавици ръце, а и по стеснителната усмивка на хубавото му и открито лице, очевидно беше женихът. Хареса ми, защото нямаше вид на недодялан селяк, а лицето му имаше непринуден и благ израз. Но на него никой не обръщаше ни най-малко внимание. Всички чакаха булката. Възбудата обхвана и мен. Как ли ще изглежда младото момиче? Обикновена селска девойка с червендалесто лице и заешки очи, с опънати по тялото дрехи и груб воал, или пък като онова девойче, което срещнах веднаж в планините на Уелс и по-хубаво от него не бях видял. Наведох се и запитах една жена с червено като ябълка лице, която седеше на съседната пейка:

— Бихте ли ми казали, кое е момичето?

Тя ме огледа предпазливо със сивите си кръгли очи, както човек гледа непознати хора, и ми отвърна:

— Та не знаете ли? Нашата Гвен Мара — най-хубавото, най-умното момиче по тези места — и като посочи с палец забравения жених, добави: — Това момче има късмет. Тя наистина е слънчево и добро момиче.

Това обяснение не ме задоволи особено и се приготвих за най-лошото.

Вълнение, раздвижване, шумолене на дрехи!

Както всички други и аз се обърнах съвсем непристорено да я видя. Тя идваше по пътеката, облегната на ръката на човек със сурово, малко циганско лице, облечен в празнична селска носия.

Мога да ви кажа само, че докато я гледах да върви към мен по средата на тази сива черква, сред всичките тези облечени в тъмни дрехи хора, ми се стори, че оттам преминава игрив слънчев лъч. Не бях виждал такова щастливо, сладко и лъчезарно лице. Усмихната, развълнувана, почти забравила това, което я заобикаляше. Грубият воал не можеше да скрие златото в косите й, игривите й очи бяха ясни и тъмни като дълбок вир — тя беше прекрасна гледка. Идваше ми на ум да я сравня с младо ябълково дърво, с огрени от пролетното слънце цветове. Нейното веселие беше заразително, защото идваше от неподправената й доброта. Изпитах голямо облекчение, че ми бе харесало лицето на младото момче и имах чувството, че отива в добри ръце.

В черквата имаше само ранни жълти нарциси, но тези първи деца на слънцето особено подхождаха за сватбата на момичето. Когато излезе, я обсипаха с тях и онези жалки конфети, без които, изглежда, и най-обикновените хора не могат да поемат пътя на щастието. Има неща в нашия живот, които ни карат да се чувствуваме добре — слънчевата светлина, музиката в повечето случаи, всички цветя, много деца, някои животни, облаци, планини, песента на птиците, синьото небе, танците и тук-таме лицето на някое младо момиче. Тогава имах чувството, че всички присъствуващи там бяхме в приятно настроение само затова, защото я зърнахме.

След като тя си отиде, се намерих до един куц старец с бакембарди и чудесни очи, който продължаваше да се усмихва след като файтонът съвсем изчезна. Може би забеляза, че и аз се усмихвам, защото каза:

— Чудно нещо! Когато се жени такова момиче, нещо те кара цял да се разтрепериш — видя ме да кимам и добави: — Чудесно момиче, сигурно ще ни липсва. Нямаме си друга като нея.

— Това баща й ли беше? — попитах, просто за да кажа нещо, но той ме изгледа доста изпитателно и поклати глава:

— Не, тя няма родители. Господин Мара й е така да се каже вуйчо. Не, тя си няма родители — повтори той и в гласа му се четеше хем неудобство, хем някакво самодоволство, сякаш знае неща, които не иска да каже.

И понеже нямаше повече за какво да чакам, отидох до селската кръчма и си поръчах хляб и сирене. Вътре мъжката част от паството си смазваше шумно вътрешностите, а на мен като чужденец ми предоставиха верандата. Приключих с простия си обяд навън на мартенското слънце, платих и отново поех. Хванах напосоки един от трите обточени с дървета селски пътища, които излизаха от дъното на площада и закривуличих по него между високите ридове, в щастливо неведение за това къде ще ме изведе той. А това е съществена част от удоволствието на такива разходки на село. Не минах край нищо и никого, ако не се смята една къща в долчинката и една ферма горе на високото. По тези места пролетта идва късно и дърветата не бяха напъпили. От време на време между припламванията на слънчевата светлина вятърът носеше наоколо снежен прах. При група борове пътят рязко извиваше и се спускаше надолу към дълга селскостопанска постройка, навътре в един двор, в който имаше три каруци и празна кола с надлъжни седалки, с щръкнали нагоре стръки. На седалките имаше смачкани нарциси, а по пода конфети и това ми показа, че без да искам, съм се натъкнал на къщата на невястата, където без съмнение вече седяха на сватбен обяд.

Задоволих любопитството си само донякъде, като огледах покритите с лишеи камъни и сламения покрив на постройката, гълъбите, прасетата и кокошките, пуснати на свобода из двора, и продължих по пътя, който извиваше нагоре и надясно покрай малък поток. От лявата ми страна имаше дълга гора от лиственици, а отдясно — неравни ниви с много дървета. Пътят свършваше при един вратник под стръмно бърдо със скалист и остър връх. Застанах облегнат на най-горната летва, като се колебаех дали да се изкача горе или не. Повечето от орловата папрат бяха окосили през есента. На по-малко от сто метра горяха прещипа. Ниските, кървавочервени пламъци и синия дим, жълтите цветове на прещипа, слънчевата светлина и отделните снежинки, които прехвърчаха, се примесваха в едно удивително съчетание от цветове.

Реших да се изкатеря на върха и вече минавах през вратника, когато забелязах някаква жена да седи на един камък под стената, която минаваше покрай дърветата. Държеше с ръце главата си и се клатеше напред-назад. Навярно очите й бяха затворени, защото не ме забеляза. Носеше синя рокля от шевиот, беше сложила шапката до себе си, а тъмната й коса се пилееше по лицето, лице подпухнало и червено, диво и сащисано. Лице, което някога е било красиво, а сега вече загрубяло от живота и подпухнало от силното вълнение. Покъртителна гледка. Облеклото, шапката, прическата — всичко напомняше на град и на това неназовимо, присъщо на жените, чиято работа е да привличат мъжете. И все пак в нея имаше нещо циганско, сякаш не винаги е била в града.

Тази обезумяла от жал жена, скрита сред природата, беше една покъртителна гледка, пред която човек не може да остане безразличен. Стоях там и не знаех какво, за бога, да направя, а тя продължаваше да се клати напред-назад, корсетът й проскърцваше, от устата й излизаха слаби стенания. Внезапно клюмна, ръцете й се свлякоха отстрани, сякаш припадна. Как да продължа разходката си и да я оставя в такова състояние? Но пък и как да се намесвам в нещо, което не ми приличаше на обикновено физическо страдание?

Стоях разколебан и я наблюдавах. Този кът беше доста за̀ветен, слънцето почти пареше и в миговете на пълно безветрие до нас достигаше дъхът на горящите тръни. Дълго време тя не помръдна даже с пръст, докато накрая започнах да си мисля, че наистина е припаднала и отидох при нея. От отпуснатото й тяло лъхаше на пот и стара теменужена пудра. Източният вятър беше зачервил страните й, но по тях все още личаха следи от червило. Под предизвикателната външност всъщност имаше един похабен от живота човек. Задъхваше се и хлипаше.

Събрах смелост и я докоснах по ръката. Тя вдигна глава и погледна нагоре. Най-хубавото у нея бяха очите. Навярно някога са били много красиви, а сега, зачервени от вятъра, ме огледаха диво и сащисано, но след миг придобиха особения полусмел, полупотаен израз на жените от известен вид. Мълчеше. В смущението си извадих плоската с портвайн, която винаги нося със себе си на разходка и изпелтечих:

— Моля да ме извините… Не се ли чувствувате добре? Бихте ли…? — и като отвих капачката поднесох плоската.

За момент тя гледаше, без да разбира, после я взе и рече:

— Много мило от ваша страна, май имам нужда от такова нещо — поднесе плоската към устните си и отпи с отметната назад глава. Дали заради издайническата мекота на гласните, или пък заради естествено силните очертания на наведеното назад тяло, но сякаш от нея внезапно се смъкна перушината на градската птица.

Подаде ми изпразнената до капка плоска, усмихна се недружелюбно и каза:

— Като ме видяхте да седя така, сигурно си помислихте, че нещо не съм в ред.

— Помислих, че сте болна.

Засмя се без следа от веселие и промърмори:

— Съвсем не бях на себе си, а? — после добави с някакво ожесточение. — И имаше защо. След толкова години отново видях родното място.

Виното като че проясни тъмните й очи и им даде кураж да ме оглеждат от горе до долу, да си припомнят дали някога не са ме виждали и да ме преценяват какво ли представлявах от себе си. После каза:

— Тук съм родена. От тези места ли сте?

Поклатих глава:

— Не, от другия край на Англия съм.

Засмя се и след като помълча малко отсече:

— Бях на сватба. За първи път от момиче.

Някакъв инстинкт ми подсказа, че трябва да замълча.

— Бях на сватбата на собствената си дъщеря и никой не ме позна! Пък и как ли да ме познае!

Седнал бях срещу нея на един камък в за̀вета на стената и при тези думи я изгледах с нескриван интерес. Тази загрубяла, похабена, подозрително напарфюмирана проститутка — майка на сладкото, слънчево дете, което току-що бях видял да женят? И отново някакъв инстинкт ме накара да премълча, че съм бил на сватбата. Само промърморих:

— Струва ми се, че като минавах по пътя видях конфети в двора на онази къща.

Отново се засмя.

— Конфети — онези мънички розови и бели, и сини нещица? Да, от тях имаше много — и с ожесточение добави: — Собственият ми брат не ме позна, камо ли моето момиче. Пък и как да ме познае? Не ме е виждала от мъничка. Беше такова засмяно дребосъче… — тя гледаше покрай мен с израз, който четем в очите на хора, вторачени в отдавна миналото. — Сигурно сме се смели, докато сме я зачевали. Беше точно тук… през лятото. Онази нощ имаше нещо в кръвта ми… — погледна ме и добави: — Понякога с момичетата се случва такова нещо и почти винаги то ги разсипва. Сега съм само на тридесет и пет години и съм почти свършена. И какво друго може да се очаква? Аз съм жена за забавление. Наистина онази нощ ми видя сметката. И баща й е мъртъв.

— Искате да кажете, че заради детето?

Кимна.

— И така би могло да се каже. Накараха ме да заведа дело срещу него. Той не искаше да плати, та отиде да се запише войник, а след две години го убиха в Боерската война. Значи може да се каже, че и него това го свърши. Но тя е жива и здрава. Чудно момиче! По-хубава няма от нея! Не е ли странно това?

Загледа се пред себе си и потъна в мълчание. Аз не намирах какво да кажа, само бавно осъзнавах колко странна беше тази история. Това момиче, този слънчев лъч, за което хората говореха сякаш за светлината на своя живот, е довело с появата си на бял свят провала на тези, които са я създали!

Жената продължи монотонно разказа си:

— Странно как научих, че ще се жени! Каза ми един селянин, който идва при мен редовно, когато ходи на пазара в Ексетър. Открай време зная, че живее близо до моето родно място. „Във вторник ще има сватба, ми разправя той, бих желал да съм на мястото на младоженеца. Това е най-хубавото, най-слънчевото момиче, което съм виждал.“ Каза ми и откъде е тя и така разбрах. Този следобед му се сторих малко особена. Но не ме знаеше коя съм, макар че сме ходили заедно на училище, а аз за нищо на света не бих му казала — поклати глава. — Не зная защо ви разказах всичко това. Днес не съм на себе си, ама съвсем не съм.

И ме изгледа подозрително и едновременно с това умолително, та аз побързах да кажа:

— Няма нищо страшно. Не познавам никого наоколо.

Въздъхна.

— Много мило беше от ваша страна. Понякога ми се ще да говоря. И така, след като си отиде, си рекох: „Ще си взема почивка и ще отида да видя как се жени дъщеря ми“ — засмя се. — По мене никога никой не е хвърлял такива розови и бели, и сини нещица. За мен с това се свърши през онази нощ, когато луната влезе в кръвта ми. Имах много суров баща. Не ми беше лесно, докато родих, но после, когато не можах да накарам бащата да се ожени за мен и той се измъкна и избяга, те направиха живота ми непоносим — баща ми и мащехата. Как съм плакала! Олеле божичко, как съм плакала! Тогава бях мекушава, така и не съм си лягала със сухи очи. Никога! Жестоко е да караш едно младо момиче да плаче!

— Значи избягахте? — я попитах тихо.

— Най-смелата постъпка в живота ми. Сърцето ми се късаше, че трябва да оставя детенцето си. Но или трябваше да го направя, или да се удавя. Мекушава бях тогава. Избягах с един младеж — устройваше обзалагания по спортни състезания. Луд беше по мене, но не ме взе за жена. Намери се друга, която повече го заслужаваше. Посочи с ръка горящия прещип и добави: — Като малка идвах тук да им помагам да го подпалват — и се разплака. Но това не беше така мъчително и тревожно както първия й израз на отчаяние, защото, изглежда, вече ми се струваше нормално.

Отстрани на коловоза край портата имаше захвърлен стар ботуш. Втренчих се в него, за да не я гледам. Сред камъните и дивите растения, разнебитеният черен предмет беше в този ден на странно смесена красота, така не на мястото си, както нещастната жена, която се връщаше към своята младост. И във въображението ми изникна същото онова място така, както сигурно е изглеждало в онази нощ, когато „в кръвта й е влязла луната“ — странна фраза — и двете млади тела във високата папрат в топлата и тъмна тишина, поддали се на повика на кръвта си. От все още синьото небе започнаха да падат и да се въртят снежинки и да минават над главите ни по посока на кървавочервените пламъци и дима. Те посипаха косата и раменете на жената. Тя изхлипа и едновременно с това се засмя, вдигна ръка и започна да ги лови като малко дете.

— В странен ден се жени моето момиче — рече тя. После добави с ожесточение. — Така и няма да знае за майка си. И има късмет! После грабна от земята шапката с пера и стана — Трябва да тръгвам, за да хвана влака, иначе ще закъснея за една среща.

Сложи шапката на главата си, разтърка лицето, изтупа и приглади дрехите си и постоя така, загледана в горящия бурен. Покрита отново с градската перушина, възстановила обичайната напереност, тя приличаше повече от всякога на захвърления ботуш — не подхождаше на местността.

— Глупаво постъпих, че дойдох, само се разстроих, а човек не бива да се разстройва повече, отколкото му се налага, ама наистина. Довиждане и благодаря за пиенето — то ми развърза езика съвсем, нали?

Погледна ме, но не със своя професионален, а със съвсем по човешки удивен взор. — Казах ви, че моето детенце си беше едно засмяно дребосъче. Радвам се, че все още си е такава. Радвам се, че я видях — за момент устните й потрепераха, после кимна с престорена дързост. — Сбогом! — и мина през вратника надолу по тесния селски път.

Поседях там на слънчевата светлина още няколко минути, след като си отиде. После станах и отидох при горящия прещип. Люлеещите се пламъци и синият дим бяха живи и красиви, но оставяха след себе си обгорели скелети.

„Да — мислех си аз, — след седмица или две мъничките зелени тревички ще набодат навън към слънцето. Така върви светът! Новото идва за сметка на старото. Странно нещо!“