Джон Голсуърти
Има и по-лошо

Осемнадесет години една дребничка англичанка живя в смирено щастие в Путни^[1], където съпругът й, германец, работеше кожена галантерия. Той беше безобиден, вечно залисан в работата си човек, на когото идваше отръки всичко. Така са свикнали селяните от Шварцвалд, защото горе в планината, сами изработват онова, което е нужно за ежедневието: грубото си бельо — от лена, който отглеждат, кожените принадлежности — от кожите на собствените животни, горните дрехи — от вълната на собствените си овце, мебелите в къщи — от горските борове, хляба — от зърното, което обработват, смилат по най-примитивен начин и пекат в саморъчно изградени фурни, сиренето — от млякото на своите кози. В Англия бе дошъл толкова отдавна, че едва ли си спомняше защо е станало това, затова пък добре помнеше защо се е оженил за Дора, дъщеря на дърводелец от Путни — защото, както се казва, тя беше солта на земята: една от онези обикновени лондончанки, които са много чувствителни под почти непроницаемата маска на хумора и философското примирение и непрекъснато, без да се замислят за това, правят услуги на другите. За тези осемнадесет години не свариха да се преместят, макар често да имаха намерение да го направят, най-вече заради трите си деца — едно момче и две момичета. Госпожа Герхард — това типично немско име носеше мъжът й, а в едно име има нещо повече, отколкото си е представял Шекспир — беше дребна женица с големи кестеняви очи и тъмна вълниста коса, в която вече се забелязваха няколко бели косъма, когато избухна войната. Тогава Дейвид имаше четиринадесет години, а Мини и Вайолет — осем и пет. Растяха доста хубави деца, особено малкото. Във фирмата, където работеше Герхард, го смятаха за незаменим и му плащаха добри пари, но както става обикновено с истинския занаятчия, той не беше „пробивен“ и не се издигна. Използуваше свободното си време, за да върши разни полезни неща у дома и у съседите, от което нищо не печелеше. Така живееха от ден на ден, без да се погрижат за бъдещето, което изисква човек да оползотворява времето за себе си. Но бяха щастливи, нямаха врагове и всяка година внасяха някакво, дребно подобрение в безукорно чистата си къщица и мъничка градина в задния двор. На тяхната улица, изградена с къщи-близнаци, госпожа Герхард, която освен съпруга и майка беше готвачка, шивачка и перачка, имаше славата на човек, на когото може да разчита болен или изпаднал в беда. Не пращеше от здраве, защото нещо се беше объркало, докато носеше първото си дете, но обладаваше тази особена душевна твърдост, която често прави съдбата безсилна; виждаше нещата такива, каквито са, и не допускаше отчаянието. Ясно преценяваше както дефектите, така и качествата на мъжа си и те никога не се бяха карали. Познаваше характера на собствените си деца с похвална точност, в която все пак оставяше място за неведение, по отношение на бъдещето им.

Избухването на войната съвпадна с един почти безпрецедентен случай — готвеха се да ходят за празниците в Маргейт и това ги накара да почувствуват дълбочината на световната катастрофа толкова силно, както не биха го почувствували хора така обикновени, така свързани с дома си, така далеч от атмосферата, която поражда войната. Господин и госпожа Герхард почти не разговаряха за причините и доколко е справедлива тя, но вечер лежаха в желязното си легло, завити с безсмъртния кафяв юрган на червени шарки и си говореха, че това е нещо ужасно. Бяха единодушни, че нахлуването в „мъничката Белгия“ е нещо жестоко и зло и с това изчерпваха въпроса, който им изглеждаше като някакво тайнствено и безумно извращение на всичко онова, което бяха свикнали да смятат за нормален живот. Четяха един ежедневник и един седмичник, в които имаха безрезервно доверие, както още милион други читатели и скоро започнаха да се ужасяват от описаните там зверства на „фрицовете“. Толкова се възмущаваха, че открито осъждаха кайзера и неговия милитаризъм, като истински британски поданици. И затова се изненадаха неприятно, когато същите вестници започнаха да пишат за „фрицовете, които се разхождат на свобода между нас“, за „шпиони“ и колко е опасно за една нация „да отхранва такива усойници“. Бяха дълбоко убедени, че не са никакви усойници и такива изрази събуждаха у двамата сподавено чувство за несправедливост. Разбира се, дребничката госпожа Герхард реагираше на това по-остро, защото стрелите бяха насочени не срещу нея лично, а срещу съпруга й. Познаваше мъжа си и знаеше много добре, че не е нищо повече от едно най-обикновено добродушно и залисано същество, и като го слагаха в един кюп с „фрицовете“ и „шпионите“ и го правеха обект на масовата омраза, я караха да се удивлява и стимулираха въображението й, или по-точно така щеше да стане, ако нейният темперамент на обикновена лондончанка би допуснал изобщо да приеме всичко за сериозно. Що се отнася до Герхард, той стана крайно мълчалив, така че тя все по-трудно и по-трудно разбираше какво мисли. Мина доста време преди вестникарското патриотарство да повлияе на добрите обитатели на Путни и докато все още нямаше съседи, които да показват, че смятат дребничкия Герхард за чудовище и шпионин, госпожа Герхард можеше да спи спокойно нощем с убеждението, че писаното във вестниците не се отнася до Герхард и нея. Но забеляза, че мъжът й престана да ги чете и ги отбутва с ръка, когато се случеха до него в мъничката всекидневна с тапети на едри цветя. Може би той по-ясно предусещаше надвесилата се катастрофа. Синът й Дейвид започна да работи, момичетата ходеха на училище. Така се проточиха първата зима и пролет на войната. През времето, което й оставаше от многобройните задължения, госпожа Герхард плетеше чорапи за „нашите бедни момчета, мръзнещи в окопите“, но Герхард вече не търсеше да върши разни дребни работи по къщите на съседите. Според госпожа Герхард той си „въобразяваше“, че на тях това няма да им е приятно. В ранна пролет тя взе да живее у тях една глуха вуйна. Тя, разбира се, не им беше кръвна роднина, но бедната жена нямаше къде другаде да отиде и тъй като тя не можа „да откаже на бедното същество“, преместиха Дейвид да спи на канапето във всекидневната. Един априлски следобед, докато переше чаршафите, съседката, госпожа Клайърхю, дребна слаба женица, цялата очи, скули, коса и решителност, се втурна задъхана и възбудена:

— Госпожа Герхард, чухте ли? Потопили са „Лузитания“. Казвам на Уил: „Какво ужасно нещо!“

А госпожа Герхард, по пълничките ръце на която се стичаше сапунена пяна, отвърна:

— Колко страшно! Бедните хора са се издавили! О, боже господи!

— Тези фрицове! Бих изпозастреляла всички, истина ви казвам!

— Те са зли! — откликна госпожа Герхард. — Това, което са направили, е наистина ужасно!

И едва в пет часа, когато Герхард се върна бледен като платно, тя осъзна, че тази катастрофа ги засяга.

— Нарекоха ме германец — бяха първите му думи. — Доли, те ме нарекоха германец.

— Ами че ти си си германец, мили — рече госпожа Герхард.

За нейна голяма изненада той и отвърна разпалено и възбудено:

— Ти не можеш да разбереш! Казвам ти, че тази „Лузитания“ ще ни изяде главата. Ще ме приберат. Ще ме вземат оттук. Във вестниците вече пише: „Да се интернират фрицовете!“

После седна на кухненската маса и зарови лице в ръцете си, от които още излизаше миризма на кожа. Госпожа Герхард застана до него с неестествено разтворени очи.

— Но, Макс — му рече тя, — какво общо имаш ти с това? Да не би ти да си го направил, Макс!

Герхард вдигна очи, побелялото му лице с широки скули и остра брадичка бе разстроено.

— Какво ги интересува това? Нали името ми е Макс Герхард? Какво ги интересува, че мразя войната? Аз съм германец. Това е достатъчно. Ще видиш!

— О, не, не може да са толкова несправедливи — промърмори госпожа Герхард.

Герхард вдигна ръка, хвана я за брадичката. За момент се вглеждаха напрегнато един в друг, после той каза:

— Не искам да ме вземат, Доли. Какво ще правя далеч от теб и децата. Не искам да ме прибират, Доли!

С ужас в сърцето и с весела усмивка на уста госпожа Герхард отвърна:

— Не бива да си въобразяваш разни неща, Макс. Сега ще ти направя чаша хубав чай. Положението не е чак толкова тежко, има и по-лошо от това!

Но Герхард потъна в онова мълчание, което в последно време я хвърляше в ужас.

Тази нощ чупиха витрини, зацапваха немски фирми. Герхардови нямаха магазини, нито пък фирма и това не ги засегна. В печата и парламента се разрази нова бясна кампания против „фрицовете сред нас“, но що се отнася до Герхардови, съдбата не бързаше. Герхард ходеше на работа както обикновено и тяхното тихо трудово ежедневие остана ненарушено, но госпожа Герхард не можеше да разбере дали фактът, че нейният мъж става все по-мълчалив и по-мълчалив се дължи на това, че „си въобразява разни работи“ или това се дължи на поведението на съседите и на неговите колеги. Човек би казал, че е глух като грохналата вуйна — толкова трудно стана да се разговаря с него. Вероятно продължителният му престой в Англия и това, че неговите работодатели наистина го ценяха като много добър работник го запазиха за известно време, но иззад ъгъла Съдбата точеше остри зъби.

Прибраха Герхард заедно с други възрастни мъже, чието единствено престъпление се състоеше в това, че са се родили в Германия, едва през 1916 г., когато се вдигна нов шум по повод на някакви въздушни нападения. Направиха го внезапно и може би стана по-добре, защото ако го бяха наблюдавали дълго как мълчаливо страда, близките му щяха да се разстроят и нямаше да са в състояние да си мислят, че „има и по-лошо“, успокоителната максима, от която при нужда госпожа Герхард винаги черпеше сили.

След като един едър и съчувствено настроен полицай го отведе заедно с това, което госпожа Герхард успя набързо да събере, тя се забърза към полицейския участък. Там се отнесоха внимателно с нея. Обясниха й, че щели да бъдат добре и тя нямало за какво да се безпокои. Е, ако искала, можела да отиде в Министерството на вътрешните работи, да разбере дали може нещо да се направи. Но на нейно място те не биха се надявали. Госпожа Герхард реши да изчака да мине нощта, взе при себе си малката Вайолет и плака, заровила лице във възглавницата. На сутринта, облечена в най-хубавите си дрехи, отиде в Хуайтхол, в най-голямата сграда, в която някога беше влизала. Чака два часа, ненатрапчива, с широко, тревожно разтворени очи и гънка между веждите. На всеки половин час ставаше и бодро питаше разсилния: „Надявам се, че не сте ме забравили, господине. Нали ще имате грижата?“ Държанието й се хареса на разсилния и той й каза:

— Добре, госпожо. Много са заети, но ще гледам някак си да ви вкарам.

Накрая, когато той успя да я „вкара“ при един сериозен господин с очила, тя беше така смазана от изключителната важност на момента, че загуби дар слово.

„Божичко мой! — мислеше тя, а сърцето й пърхаше като на пиле. — Никога няма да ме разбере! Няма да успея да го накарам да ме разбере!“ Видя мъжа си, потънал в безнадеждно отчаяние, децата си недохранени, изоставена глухата вуйна, която вече не ставаше от леглото, допълнителната работа, която щеше да се струпа върху единствения член от семейството, останал да печели пари. И като се задави малко, каза:

— Наистина много съжалявам, че ви отнемам времето, господине, но съпругът ми го отведоха, а ние сме женени вече двадесет години, а той е в Англия повече от двадесет и пет. Много добър човек и работник е. Струва ми се не са знаели това, а също, че имаме три деца и една роднина на легло. Разбира се, германците постъпват много лошо, самият Герхард винаги го е казвал. Но той не е шпионин и си мислех, че ще можете да направите нещо за нас, господине, още повече, че аз съм англичанка.

Господинът, който гледаше покрай нея, отвърна уморено:

— Герхард, ще проверя. Но ни се налага да правим някои много неприятни неща, госпожо Герхард.

Дребничката госпожа Герхард, която не беше толкова глупава да не разбере, че това е краят, каза настойчиво, а вълнението разтвори още повече и без това големите й очи:

— Съзнавам, разбира се, че се е вдигнал голям шум и вестниците настояват за това, но хората от нашата улица нямат нищо против него, господине. Той винаги им е правил дребни услуги и ми се струва, че в неговия случай може да се направи някакво изключение.

Забеляза, че господинът присви устни при думите „голям шум“ и вече гледа нея, а не стената.

— Несъмнено Комисията е разгледала неговия случай, но ще попитам. Довиждане.

И свикнала да не се натрапва, госпожа Герхард стана. По страната й се изтъркаля една сълза, но потъна в благата усмивка.

— Благодаря ви, господине. Наистина ви благодаря. Довиждане, господине.

И излезе. В коридора срещна разсилния, който я спря:

— Е, госпожо?

— Не зная — отвърна му тя. — Искам да си мисля, че има и по-лошо от това. Довиждане и ви благодаря за услугата.

После се обърна и тръгна. Чувствуваше се като пребита.

„Има и по-лошо от това!“ не означаваше обаче завръщането на дребничкия Герхард и той остана съответно задържан в името на националната сигурност. Подчинявайки се на нуждата от икономии, госпожа Герхард престана да купува любимите си вестници, защото имаше смътното чувство, че по някакъв начин те са отговорни за станалото. Наложи й се да шие в къщи, защото държавната помощ възлизаше на около четвърт от онова, което Герхард печелеше. И макар помощта да не стигаше, тя смяташе, че трябва да е благодарна за нея. Но колкото и да е странно, тя не забравяше, че е англичанка и й се струваше необяснимо защо, след като достатъчно страда от раздялата със съпруга, с когото никога преди не се бе разделяла даже и за една нощ, трябва да работи два пъти повече и да яде наполовина само затова, защото той е оказал чест на нейната родина, като я е предпочел пред своята собствена. Но в края на краищата много други скърбяха с далеч по-голямо основание и тя непрекъснато си повтаряше, че има и по-лошо от това особено когато, сама или придружена от малката Вайолет, ходеше в „двореца“, където, както с голямо облекчение прочете в любимите си вестници, се отнасяха с мъжа й като с „принц“. Тъй като не беше богат, го държаха на мястото, наречено „баталиона“, и свижданията им ставаха на базара, където излагаха за продан предметите, изработени от „принцовете“. Господин и госпожа Герхард заставаха пред някоя кукла, преспапие, календар или бастун и хванати за ръце, се стараеха да забравят, че са заобиколени от други съпружески двойки, а малката Вайолет се щураше насам-натам и от време на време се хващаше за крачола на баща си. Докато стоеше там, госпожа Герхард мислеше, че има и по-лошо от това и обясняваше на Герхард колко добре върви всичко, как той не бива да се тревожи за тях, колко любезни били полицаите, как вуйната все питала за него, как Мини щяла да получи награда, как той не бива да унива, а да се храни и да си мисли, че положението не е чак толкова лошо и може да има и по-лошо от това. Герхард пък казваше с усмивка, която я пробождаше като нож в сърцето:

— Няма нищо, Доли. Аз съм добре.

Изсвирваше сирената, той целуваше малката Вайолет и двамата потъваха в мълчание, загледани един в друг. После тя казваше със спокойствие, което не би могло никого да заблуди:

— Е, трябва да тръгвам вече. Довиждане, старче.

А той отвръщаше:

— Довиждане, Доли. Целуни ме.

Целуваха се и, стиснала за ръка малката Вайолет, тя се втурваше през навалицата, като се стараеше да не гледа назад, защото се боеше да не би в някакъв миг да загуби увереността, която й даваше мисълта, че има и по-лошо от това. Но месеците се изтъркаляха, станаха година, година и половина, две години, а тя все така продължаваше да ходи на свиждане при нейния „принц“ в неговия „дворец“. Това посещение се превърна в най-тежкото от всички трудни задължения през седмицата. Защото тя беше не само героиня, но и реалистка и виждаше бръчките на отчаяние не само по лицето, но и в душата на своя „човек“. Отдавна вече не й казваше: „Аз съм добре, Доли“. Имаше потиснато изражение, слабееше, оплакваше се от главоболие.

— Толкова е шумно — непрекъснато разправяше той. — Боже мой, колко е шумно. Нито миг тишина. Никога не си сам. Никога… никога… никога! И ни дават много малко ядене, дажбите са намалени вече, Доли.

Тя започна да му носи скришом храна, но и то не беше кой знае колко, защото в къщи нямаха достатъчно — цените непрекъснато растяха, а и без това намалените й приходи си оставаха същите. Направили въпрос вестниците — това й каза той, — че ги тъпчели като гъски, докато „фрицовете“ потопявали параходите. Герхард, който и без това не беше пълен, отслабна с десетина килограма. По природа пълничка, тя също слабееше, но не го забелязваше, заета по цял ден с работа и погълната от мисли за мъжа си. Голяма мъка беше да го гледа как, като се точеха седмица след седмица, месец след месец, той все повече губеше надежда, а още по-мъчително й беше да прикрива тази своя мъка. Отдавна вече не намираше успокоение в „има и по-лошо“, но не го признаваше, защото иначе щеше да се срине. Внимаваше да скрие от Герхард това, че Дейвид не може да навакса на боя си, защото тя няма с какво да го нахрани както трябва, че вуйната престана да става от леглото и, най-лошото от всичко — все по-голямата студенина и въздържаност на съседите. Може би не искаха да се държат така, а може би пък искаха, защото бяха така устроени, че не можеха да удържат на натиска на масовата психоза, нарушеното спокойствие, висенето по опашки, страха от въздушни нападения, натрупаното възмущение, породено от разкази за зверства, били те верни или неверни. И въпреки всички добрини, които им беше правила, започнаха да се отнасят с нея по този начин, защото нервите й не издържаха и един-два пъти каза, че е срамота да държат мъжа й, който никому нищо лошо не е направил и по този начин да го карат все повече и повече да се поболява. Даже и нейното самообладание, а тя беше жена, която чудесно умееше да се владее, не издържа на напрежението да го гледа как линее седмица след седмица, докато най-сетне престана да приема като оправдание това, че правителството имало да се справя с големи трудности, както непрекъснато я уверяваше госпожа Клайърхю. Така един ден тя употреби думите „честна игра“ и веднага се разпространи, че имала „симпатии към немците“. Оттук нататък тя беше осъдена. Тези, които бяха видели добро от нея, побързаха първи да се държат студено, защото им бе засегнато самочувствието. Гордостта, която живее у всеки човек, макар да е търпелив обитател на Путни, трудно понася мисълта, че е получавал дребни услуги, например когато е бил болен, от някой, който има „симпатии към немците“. Обладавайки духа на истинска англичанка от народа, госпожа Герхард можеше да го понесе, когато се отнасяше до нея, но не когато засягаше децата й. Дейвид се върна насинен и не пожела да каже как е станало това. Мини не получи наградата си в училище, макар явно да я заслужаваше. Това стана точно след началото на последната немска офанзива, но госпожа Герхард не можеше да я приеме за уважителна причина. Мъничката Вайолет два пъти й зададе въпрос, с който й късаше сърцето: „Аз англичанка ли съм, мамо?“

Отвърна й:

— Разбира се, че си англичанка, миличка.

Но обърканата главичка на детето очевидно не се изпълни с убеждение.

А после взеха Дейвид в британската армия. И това накара чашата на търпението в душата на госпожа Герхард да прелее и тя избухна пред своята, останала последна, приятелка, госпожа Клайърхю:

— Според мен това е жестоко, Елиза. Държат бащата като опасен „фриц“ в продължение на години, после вземат момчето му в армията, за да се бие против него. А как ще се оправя без него съвсем не зная.

Дребничката госпожа Клайърхю, шотландка с глостършърски акцент, й отвърна:

— Но ние трябва да ги победим. Те са такива изверги. На теб положително не ти е леко, но ние трябва да ги победим!

— Но ние нищо лошо не сме направили — извика госпожа Герхард. — Не ние сме лошите. Никога не сме искали война. Тази война ни донесе само злини. Трябва да ми върнат или мъжа, или сина — единия от двамата.

— Трябва да влезеш в положението на правителството, Дора, налага им се да вършат неща, които не са приятни.

Госпожа Герхард погледна към приятелката си с трепереща брадичка:

— Съчувствувам им — рече тя най-сетне с тон, който остави у госпожа Клайърхю впечатлението, че Дора е „озлобена“.

И понеже не можеше да забрави това, тръскаше глава всеки път, когато се споменаваше за бившата й приятелка. Госпожа Герхард, която остана без приятели, ако не се брои глухата и болна леля, за която нямаше значение дали има война или не и какво правят германците, стига да й дават да яде, понесе тежко този удар.

Горе-долу по това време настъпи обрат и германците започнаха да търпят поражения. Даже госпожа Герхард, която вече не четеше вестници, научаваше ежедневно за това и сърцето й се отпускаше, а в нея малко по малко започна да се връща увереността, че „има и по-лошо“ и че „лошото“, струпало се върху нейния дом, най-после ще се свърши. Смяташе, че вече няма защо да се отнасят така сурово с нейния „човек“, както тогава, когато всички се страхуваха, а може би войната щеше да свърши, преди да изпратят момчето й на фронта. Но Герхард я озадачаваше. Той не се развесели. Изглежда, всичко това го беше наранило твърде дълбоко. И при едно посещение в базара госпожа Герхард мина край отворената врата и мерна за миг причината. Пред смаяния й взор се разкри същински лагер — кафяви одеяла, метнати или свити как да е, отделяха едно от друго безброй мръсни легла, които бяха наредени почти плътно едно до друго, острото й обоняние улови полъх на струпани хора, а до ушите й достигна равномерен шум. Значи тук, в това мръсно и шумно място, претъпкано с мръсни мъже като тези, които виждаше да се търкалят по леглата или да седят приведени по тях, заети със своята работа, прекара тридесет месеца нейният мъж. Той поне се бе запазил спретнат, а може би това ставаше само в дните, когато тя идваше на посещение. И все пак той живееше по този начин! Когато тръгна към къщи сама — вече не водеше малката Вайолет на свиждане с бащата-германец, даде воля на скръбта си. Разбрала бе, че каквото и да стане с него оттук нататък, даже и да се върне при нея, той никога няма да може да се освободи от преживяното през тези месеци.

А после дойде онази утрин, когато тя, заедно с останалите обитатели на Путни излезе навън от вратата при звука на сирените с мисълта, че има въздушно нападение и като видя усмивка на беззъбата уста на една от стариците съседки, чу радостните възгласи на момчетата от училищата на съседната улица и разбра, че е дошъл мирът. Тогава сърцето й преля, влезе вътре и се отпусна на един лъскав стол в празната всекидневна. Лицето й се сви, бликнаха сълзи и тя заплака, сама в студената стая. Плачеше от облекчение и неимоверна благодарност. Свърши се! Най-после се свърши! Очакването, продължителното страдание — копнежът по нейния „човек“, скръбта по всички тези бедни момчета в калта и страшните ями от снаряди, боевете и нарастващият ужас и тревога по собствения й син — с всичко това се свърши! Сега ще пуснат Макс, Дейвид ще се върне от армията, хората вече няма да са нелюбезни и зли с нея и децата!

Така си мислеше една обикновена лондончанка, която свързваше мира с добрата воля. Пресуши сълзите си и се изправи, вгледа се в евтиното огледало над празното огнище. Лицето и се беше сбръчкало, косата й — посивяла. Вече повече от две години нейният „човек“ не я бе видял без шапка. Какво ли ще каже той? И тя започна да разтрива, да разтрива страните си, за да ги направи отново гладки. После я загриза съвестта и изтича горе в стаята, където лежеше глухата вуйна. Взе саморъчно изработената мида, която Герхард беше направил за „вуйна“, преди да го приберат, и викна в нея:

— Мир, вуйно, мирът дойде! Помисли само, мирът дойде!

— Какво, какво? — попита глухата.

— Мир, вуйно, мир!

Глухата дама се понадигна и в черните й безизразни очи, сред сбръчканата кожа, проблесна някакво съзнание:

— Така ли? — рече тя с дървения си глас. — Толкова съм гладна, Доли, не е ли време да ми донесеш да ям?

— Точно това щях да правя, миличка — отвърна госпожа Герхард и се забърза надолу по стълбите, за да приготви на глухата жена паница с хляб, пипер, сол и лук, а мислите се надбягваха из главата й.

През целия ден, и на следващия, и на по-следващия тя отново и отново с успокоение си мислеше, че положението не е чак толкова лошо, че има и по-лошо и чакаше деня, за да посети своя „принц“ в неговия „палат“. Намери го в някакво странно и жалко състояние на духа. Новината бе предизвикала прекалено силни и разнообразни чувства сред тези хиляди мъже, струпани на куп и отделени в продължение на толкова месеци от нормалния живот. През целия този час и половина, който имаше на разположение, тя отчаяно се опитваше да го убеди, че всичко вече е свършило, че можеше да бъде и по-лошо, но той беше изпълнен с прекалено силен страх и съмнение, така че тя си отиде оттам усмихната, но напълно изтощена. И постепенно, докато минаваха седмиците, тя разбра, че всъщност нищо не се е променило. Изпълнена с надеждата, че всеки ден Герхард може да се върне, тя се погрижи да са готови чехлите и дрехите му, поддържаше в готовност и мъничката баня, за да може той да се окъпе както трябва. Даже купи шише бира и някои от неговите любими туршии, като отдели пари от собствената си храна, и започна отново да купува вестника, готова да забрави станалото. Но той не се връщаше. И много скоро вестникът я осведоми, че английските пленници се връщали — повечето били в такова ужасно състояние, бедничките, че от сърцето й закапа кръв и тя се изпълни с бурен гняв срещу онези жестоки хора, които са се отнасяли с тях по този начин, но той също така я осведоми, че ако зависи от редакцията, в бъдеще в страната няма да търпят нито един „фриц“. Употребени бяха думите: „Изпратете ги всичките там, отдето са дошли!“ Отначало не разбра, че това се отнася и до Герхард, но когато то достигна до съзнанието й, пусна вестника като опарена. Да не му разрешат да се върне в собствената си къща, при семейството си, да не го оставят да живее тук, след всичко, което направиха с него, а той нищо не им е направил! Да не го оставят тук, а да го пратят в онази ужасна страна, която почти е забравил през изминалите тридесет години, след като има жена англичанка и деца англичани! Това беше ужасно! То беше толкова лошо, че тя никак не можеше да си представи какво по-лошо би могло да има. Излезе навън. В тъмното югозападният вятър подкарваше пред себе си дъжда. Вдигна поглед към вечерното небе и тихо простена. Не можеше да е вярно и все пак, каквото казваха в нейния вестник винаги излизаше вярно, като това, че прибраха Герхард, че му намалиха дажбата. И от далечното минало изплува споменът за господина от голямата сграда на Хуайтхол, как той сви устни и рече: „Налага ни се да правим някои много неприятни неща, госпожо Герхард.“ Защо трябва да ги правят? Нейният „човек“ никога на никого зло не е сторил! И в нея се надигна океан от горчивина и почти я задуши. Тези господа във вестниците — защо трябва да пишат такива неща? Нямаха ли сърца, нямаха ли очи да видят нещастието, което довлякоха на главите на обикновените хора? „Нищо друго не им пожелавам — само да им се случи това, което донесоха на мен и на него, нищо друго не им пожелавам!“ — неистово помисли тя.

Дъждът я шибаше по лицето, мокреше посивялата коса, охлаждаше парещите очи. „Не трябва да се озлобявам“ мислеше тя и като се наведе в тъмното, докосна стъклото на мъничкия парник, прилепен до топлата стена на кухнята, сгряван хитроумно от тръбата с топла вода, която нейният „човек“ инсталира там едно време, когато се занимаваше с такива полезни неща. В нея имаше една роза и няколко немощни дребни хризантеми. Пазеше ги за празничната трапеза, когато той се върне у дома, а сега! Какво да прави сега, след като той няма повече да се върне? Вдигна се. Див и мрачен, над мокрите покриви минаваше черен облак, но на едно място небето беше чисто и там блестяха една-две звезди. В тъмното те изглеждаха още по-ярки. „Трябва да си мисля, че има и по-лошо, или няма да мога да го понеса“, помисли тя и влезе да приготви кашата за вечеря.

За нея зимата премина в страхотна тревога. „Репатрирайте фрицовете!“ Този повик продължаваше да наднича от вестника като някакъв призрак от ужасяващ, повтарящ се кошмар. Ежеседмичните посещения при Герхард също й даваха солидни основания за ужас. Той понасяше всичко много тежко и понякога тя мислеше, че с него става „нещо“. Беше доловила това, което лекарите биха определили като начало на мозъчно размекване. Възможността да го изпратят в родната му страна го хвърляше в паника.

— Няма да издържа, Доли — казваше той. — Какво ще правя там, ако изобщо вече мога нещо да правя? Нямам приятели. Нямам къде да отида. Направо ще се загубя. Страх ме е, Доли. Как ще дойдете там ти и децата? Няма да мога да ви изхраня. Аз и себе си няма да мога да изхраня.

А тя му говореше:

— Горе главата, старче! Има и по-лошо! Помисли за останалите!

И макар че й беше жал като гледаше всичките тези бедни „принцове“ и техните семейства, като си представяше техните страдания, това, че има и по-лошо й помагаше да понесе своето собствено страдание. И той поклати глава:

— Не, аз повече няма да те видя.

— Ще те последвам — отвърна му тя. — Не бой се, Макс, ще работим на полето и аз, и децата. Все някак ще се оправим. Съвземи се, миличък! Всичко скоро ще свърши. Няма да те оставя, Макс, хич не се страхувай, но те няма да те изпратят, няма да направят това.

Но изведнъж сякаш парче лед притисна сърцето й при мисълта: „Ами ако го направят? Вуйна! Момчето! Момичетата! Как ще се справя, ако го направят?“

После започнаха да се появяват дълги списъци и големи групи от хора бяха изринати като с лопата обратно в страната, чийто език някои от тях бяха почти забравили. Името на Герхард все още не се появяваше. Окачваха списъците в деня след ежеседмичното посещение на госпожа Герхард и тя настояваше в случай, че името му наистина се появи там, да протестира против репатрирането. Само след дълго увещаване успяваше да го накара да събере достатъчно енергия да обещае.

— Има и по-лошо, Макс! — го увещаваше тя. — Ти имаш син в британската армия. Те никога няма да те изпратят. Няма да са толкова жестоки. Не се давай, старче!

Името му се появи, но го махнаха и въпросът остана висящ, а ужасяващото напрежение продължаваше. Кошмарният призрак преследваше госпожа Герхард от страниците на любимия й вестник. Не престана да го чете, защото, доколкото това беше възможно при нейното добро сърце, тя го мразеше. Той бавно убиваше нейния „човек“ и всичките й шансове за бъдещо щастие. Мразеше го и все пак всяка сутрин го прочиташе. Розата и мършавите кафяво-червени хризантеми бяха последвани от пролетни цветя — няколко издръжливи януарски кокичета, после едно след друго започнаха да се появяват сини теменужки и бледи нарциси, наречени „ангелски сълзи“.

Мирът се забави, но цветята израснаха много преди времето си в мъничкия парник до кухненската стена. И един прекрасен ден госпожа Герхард получи едно странно писмо, с което й съобщаваха, че Герхард се връща. Няма да го изпращат в Германия! Той се връща у дома! Днес, още днес, всеки момент той може да бъде отново при нея! Ако не се броят ежеседмичните писма на сина й, който все още беше в армията, тя отдавна не получаваше нищо. Когато го получи, мажеше с маргарин филията на вуйна си за закуска. Поради голямото вълнение я намаза дебело, ужасно дебело и прахоснически, после пусна ножа и изхлипа, засмя се, сключи ръце на гърдите си и без причина и рима запя: „Чуй как пеят ангелите-вестители!“ Момичетата бяха отишли вече на училище, вуйна й горе в стаята не можеше да чуе, никой не я чу, нито пък я видя как внезапно се свлече на дървения стол и с ръце протегнати от двете страни на чинията с хляб и маргарин, изплака сърцето си на бялата чиста маса. Връща се в къщи, връща се в къщи, връща се в къщи! Край на лошото! О, небе!

Мина четвърт час, преди да е в състояние да отговори на чукането на вуйна й по пода — знак, че старицата очаква с нетърпение закуската. Бързо направи чая и се качи горе при нея. Дългото посивяло лице на жената лакомо просветна, като видя колко дебело е намазан маргаринът, но дребничката госпожа Герхард не каза нито дума за повода на това пиршество. Само гледаше единствения си приятел как яде, а от очите й продължаваше да се процежда влага и да се стича по зачервените страни и още продължаваше да тананика на ум:

„Мир и милост добра

носи на земята детето Исус…“

После, без да каже дума, изтича навън и постави чисти чаршафи на леглото, в което спяха двамата с нейния „човек“. Беше като на тръни, не можеше място да си намери и цяла сутрин чисти. Към пладне излезе навън в градината и откъсна всички цветя, които растяха под стъклото — кокичета, минзухари, „ангелски сълзи“, почти две дузини цветя. Занесе ги във всекидневната и разтвори широко прозорците. Слънцето блестеше и лъчите му осветиха пръснатите по масата цветя, в очакване да бъдат превърнати във венец на победното щастие. Докато стоеше и ги опипваше, късаше нежно по мъничко от стеблата им, за да траят по-дълго във водата, долови, че някой я гледа през прозореца на улицата. Вдигна поглед и видя госпожа Клайърхю. Забрави станалото, огорчението от измяната на приятелката й я напусна и тя подвикна:

— Влез, Елиза. Виж ми цветята!

Госпожа Клайърхю влезе, облечена в черно, с издължени скули, с отпуснати коси и уголемени от страдание очи. Госпожа Герхард видя как в тях се появиха сълзи и започнаха да се стичат по страните й и извика:

— Но защо? Какво е станало, мила?

Госпожа Клайърхю се задави:

— Детето!

Госпожа Герхард изпусна „ангелската сълза“, която държеше, и се спусна към нея:

— Какво се е случило? — извика тя.

— Умря! — отвърна госпожа Клайърхю. Умря от инфлуенца. Днес ще го погребваме. Не мога… не мога… — неудържимо хлипане прекъсна думите й. Госпожа Герхард я прегърна с една ръка и притегли главата й на рамото си.

— Не мога… — изхлипа отново госпожа Клайърхю — не мога да намеря цветя. Като видях твоите и се разплаках.

— Но ето на, вземи ги! — викна госпожа Герхард. — С най-голямо удоволствие ще ти ги дам, миличка.

— Не бива! — задави се госпожа Клайърхю. — Не заслужавам.

Госпожа Герхард започна да събира цветята.

— Вземи ги! — рече тя. — Просто да не повярваш. Детенцето! Вземи ги! Хайде не плачи! Отървал се е от много мъки. Има и по-лошо, миличка.

Госпожа Клайърхю отметна глава:

— Ти си безкрайно добра, същински ангел!

И като сграбчи цветята, забърза навън. Черната й фигура затъмни за миг слънцето в прозореца.

Госпожа Герхард стоеше права до празната маса и си мислеше:

— Бедничката. Радвам се, че й дадох цветята. Много добре стана, че не й казах за връщането на Макс!

Наведе се и взе от пода „ангелската сълза“, която бе изпуснала, сложи я в чаша с вода и постави чашата там, където падаше слънчевата светлина. Все още стоеше загледана в бледото и стройно цвете в грубата чаша, когато чу да се чука на вратата на всекидневната и отиде да отвори. На вратата стоеше нейният „човек“ с голям пакет, завит в кафява хартия. Стоеше тихо, с наведена глава, с посивяло лице.

— Макс! — извика тя, а през главата й се мярна мисълта: „Той почука на вратата! Та това е неговата врата… Той почука на собствената си врата!“

— Доли? — рече той. В гласа му прочете някакъв въпрос.

Прегърна го, притегли го в стаята и като затвори вратата, се вгледа в лицето му. Да, това беше неговото лице, но в очите му блуждаеше нещо, просветваше, угасваше, просветваше, угасваше!

— Доли — рече отново той и стисна ръката й.

Тя го притегли към себе си и зарида.

— Не съм добре, Доли — промърмори той.

— Разбира се, че не си добре, миличък мой, но скоро ще се оправиш. Сега си си в къщи и при мен. Ела на себе си, човече!

— Не съм добре — повтори той.

Взе му пакета от ръцете и като грабна „ангелската сълза“ от чашката, му я закачи на сакото.

— Ето и за теб едно пролетно цвете, Макс. Пролетно цвете от твоя собствен мъничък парник. Ти си си отново у дома, отново си у дома, мили мой. Вуйна е горе, момичетата скоро ще се върнат и ще обядваме.

— Не съм добре, Доли — рече той.

Изпаднала в ужас от това повтаряне, тя го притегли на мъничкото канапе и седна на коляното му.

— Ти си си у дома, Макс! Целуни ме, миличък мой! — притисна главата му към гърдите си и започна да го люлее назад-напред. Копнееше да види лицето му, а в същото време се боеше, че ще зърне там това блуждаещо „нещо“ да просветва и гасне. — Виж какво, миличък. Приготвила съм ти бира. Искаш ли чашка бира?

Устните му се помръднаха, чу се звук, който странно напомняше на мляскане. Ужаси се. Толкова малко живот имаше в тази реакция.

Той се притисна към нея и немощно повтори:

— Да, след ден-два ще бъда добре. Те ми разрешиха да се върна… Не съм добре, Доли — и се пипна по главата.

Тя го притисна още по-силно към себе си и като се люлееше, заедно с него, повтаряше шепнешком, както котката мърка на котенцата си:

— Всичко е наред, миличък мой… скоро ще се оправиш… скоро ще се оправиш! Има и по-лошо, Макс!

Бележки

[1] Квартал в Лондон. — Бел.пр. ↑