Джон Голсуърти
Завършекът

Някъде около 1889 г. в Лондон живееше човек, мил и своенравен, на име Харисън. Една сутрин на гара Чаринг крос дамата, към която проявяваше интерес, му каза:

— Но господин Харисън, защо не започнете да пишете? Вие сте човек тъкмо за такава работа!

Харисън прозря истината и след две години имаше вече написани единадесет разказа. От два не остана особено доволен, но тъй като съвсем естествено му беше жал за труда, изпрати и тях заедно с останалите на един издател. След време получи писмо, с което издателят му съобщаваше, че срещу известна комисионна бил готов да поеме риска и да публикува разказите, стига Харисън да поеме разходите. Обхванат от чувството, че публикуването на неговия труд не бива да се отлага нито миг, поласканият Харисън писа на издателя да се заеме с тази работа. В отговор издателят изпрати проектосметка и договор, а Харисън от своя страна — чек. Издателят откликна незабавно с любезно писмо, за да го уведоми, че само би спечелил, ако похарчи известна сума за реклама. Харисън веднага схвана колко е правилно това и изпрати още един чек, с мисълта, че между джентълмени няма място за пазарлъци. Не мина време и книгата „По следите на звездите“ от Катбърт Харисън се появи на бял свят и авторът започна да получава рецензии за нея. Четеше ги с необикновено удоволствие, защото в тях се съдържаше разумна доза ласкателство. Един от критиците се питаше, дали Харисън не е някакъв „съвременен Ланселот“^[1]. Два от вестниците на Либералната партия нарекоха разказите шедьоври, като единият ги сравни с най-добрите постижения на По и Мопасан, докато другият го нарече „втори Ръдиард Киплинг“. Много насърчен, но скромен по природа, Харисън се задоволи да попита издателя какво мисли по въпроса за второ издание. В отговор получи нова сметка. Между другото издателят споменаваше, че е продал вече около четиристотин бройки. Харисън направи справка в чековата си книжка, видя, че тиражът на първото издание е бил хиляда бройки и реши да изчака. На края на шестия месец писа отново. Издателят отговори, че вече е продал четиристотин и три бройки, но тъй като господин Харисън все още не е известен на читателите, не го съветва да прави второ издание — разкази не се търсели. Според него обаче, разказите на господин Харисън били така добре посрещнати, че може да му препоръча да напише новела. Книгата без съмнение имала успех, поне дотолкова, доколкото един сборник разкази можел да има успех. Писмото беше придружено от чек за малка сума и голям брой рецензии, които Харисън и без това вече имаше.

Харисън реши да не предприема второ издание, а се задоволи с този полууспех. Всички близки бяха крайно поласкани и той почти незабавно се залови да пише новела. Случи се обаче така, че сред приятелите на Харисън имаше и един гениален човек, който му изпрати писмо.

„Нямах представа — му писа той, — че можете да пишете така. Разбира се, драги мой, разказите са «сурови», няма съмнение, че им липсва «завършек». Но Вие имате много време, Вие сте млад и аз виждам, че от Вас има какво да се очаква. Наминете към мен да си поприказваме за това, което пишете в момента.“

Без да се бави, Харисън намина веднага, след като получи писмото. И така един летен следобед, на кана леко вино, гениалният човек му посочи в какъв смисъл разказите нямат „завършек“.

— В тях има външен драматизъм, но отсъствува истинската психологическа драма — каза той.

Харисън му показа рецензиите. На следващия ден си тръгна малко огорчен от къщата на гениалния човек. С течение на времето огорчението премина, думите на гениалния човек започнаха да дават плодове и в края на втория месец Харисън писа:

„Вие бяхте съвсем прав. Разказите бяха «суровички». Мисля обаче, че вече съм на прав път.“

След още една година той завърши своята втора книга и я нарече „Джон Ендакот“. Междувременно я показа един-два пъти на гениалния човек. Горе-долу по същото време престана да говори за писанията си като за свои „работи“ и започна да ги нарича „неща“.

Изпрати книгата на издателя с искане да я публикува срещу хонорар. Със значително закъснение издателят му отговори, че по негово (разбира се, непрофесионално) мнение „Джон Ендакот“ не е задоволил забележителните надежди, които е вдъхнал г. Харисън с първата си книга и за да докаже своята изрядна честност, прилагаше цитат от „рецензента“, в който се казваше, че господин Харисън е „паднал по средата между стола на изкуството и този на английската публика“. Ето защо, колкото и да му е неприятно, издателят смятал, че при това състояние на пазара може да предприеме риска само ако господин Харисън гарантира разходите.

Харисън събра смелост и писа, че не е готов да гарантира разходите. Издателят пък му върна ръкописа с думите, че по негово (непрофесионално) мнение господин Харисън тръгва по погрешен път и той (издателят) дълбоко съжалявал, затова защото е ценял високо приятните отношения, които винаги са съществували помежду им.

Харисън изпрати книгата на един по-млад издател, който я прие при условие, че ще му изплати хонорара допълнително и тя излезе от печат.

След около три седмици Харисън започна да получава рецензии. Те бяха смесени. В една се оплакваха от това, че липсвало достатъчно сюжет, докато в друга, за щастие получена със същата поща, се казваше, че имало прекалено много сюжет. Общо взето, се изразяваше съжаление, че авторът на „По следите на звездите“ не е задоволил очакванията. А с първата си книга дал такива големи надежди, че ще може напълно да задоволи вкуса на публиката. Това би потиснало Харисън, ако не беше получил писмо от гениалния човек, в което се казваше следното:

„Драги мой, просто не мога да Ви опиша колко съм доволен. Сега повече от всякога съм убеден, че можете да постигнете нещо“.

И Харисън се залови веднага с третата си книга.

Благодарение на злочестото отсрочване на хонорара той не получи нищо за „Джон Ендакот“. Издателят продаде триста бройки. През времето, докато пишеше третата си книга (година и половина) гениалният човек му представи един критик с думите:

— Можете да се доверите на неговата оценка, този обесник е непогрешим.

А на критика рече:

— Повярвайте! От този човек може да се очаква да постигне нещо.

Критикът се отнесе добре с Харисън, който, както вече казахме, имаше мил нрав.

Завърши третата си книга и я посвети на гениалния човек. Заглавието беше „Лято“.

„Драги мой — му писа гениалният човек, след като прочете изпратения му екземпляр. — Това вече е наистина нещо хубаво. Няма какво да се каже, хубава е. Прочетох я с неописуемо удоволствие.“

Същия ден Харисън получи писмо от критика, който му пишеше следното:

„Да, това без съмнение е напредък. Не е в пълния смисъл на думата Изкуство, но напредъкът е голям“.

Харисън бе значително насърчен. Книгата публикува същият издател, продаде двеста бройки от нея и доста печален писа на Харисън, за да му каже, че сякаш търсенето било „почти напълно изчерпано“! Съзнавайки колко са противни такива сравнения, Харисън се въздържа да съпостави бройката на продадените екземпляри с тази за „По следите на звездите“, с която бе дал надежди „напълно да задоволи вкуса на читателите“. Даже започна да си мисли дали да не изостави досегашните си източници на доходи и да заживее като истински литератор. Не получи много рецензии, но започна четвъртата си книга.

Тази „работа“, която нарече „Изгубен човек“ и я посвети на критика, му отне две години. Изпрати безплатна бройка на гениалния човек, от когото получи почти незабавно отговор:

„Драги мой, удивително е, просто удивително как напредвате! Кой би могъл да си представи, че същият човек е написал «По следите на звездите»! Но аз се лаская от факта, че още с първата Ви книга долових, че сте способен да постигнете нещо. О, как ми се ще да можех да пиша като Вас! «Изгубен човек» е наистина чудесна!“

Бележките на гениалния човек бяха съвсем искрени. Той ги написа, след като прехвърли първите шест глави. Наистина, така и не дочете книгата — почувствува се толкова уморен, сякаш Харисън го е изчерпал, но продължи да говори за нея, като за нещо „наистина чудесно“, сякаш наистина я е дочел.

Харисън изпрати книгата и на критика, който му написа едно наистина топло писмо, за да му каже, че той, Харисън, най-сетне „го е постигнал“.

„Това — пишеше той, — наистина е Изкуство. Съмнявам се, дали някога ще напишете нещо по-хубаво… Възхищавам Ви се!“

Харисън веднага започна петата си книга.

Тази творба му отне повече от три години. Нарече я „Странстването“. Срещна големи затруднения, докато успее да я издаде. Но два дни след като тя се появи, критикът писа на Харисън:

„Не мога да Ви опиша, колко добра е Вашата нова книга. Тя е може би по-силна от «Изгубен човек», може би даже и по-оригинална. Не може да се отрече — тя е изключителна… Все още не съм я завършил, но бързам да Ви пиша, за да Ви поздравя.“

Всъщност той така и не можа да я довърши. Не можа, защото тя беше „изключителна“! Но каза на жена си, че тя е наистина прекрасна и я накара да я прочете.

Междувременно гениалният човек изпрати телеграма:

„Ще Ви пиша за Вашата книга, ще Ви пиша, но имам лумбаго и не мога да държа писалка“.

Харисън не получи никакво писмо, обаче в замяна на това критикът получи едно, в което се казваше:

„Можахте ли да я прочетете? Аз не можах! Наистина е прекалено «завършена».“

Харисън беше във възторг. Но не и неговият издател. Той писа малко заядливо, че нямало нито една продадена бройка. Господин Харисън трябвало да внимава какво прави, или щял да изчерпи напълно своите читатели и прилагаше една самотна рецензия, в която между другото се казваше: „Може това да е наистина прекрасно изкуство, прекалено прекрасно. Ние пък я намираме за скучна“.

Харисън замина за чужбина и започна шестата си книга. Нарече я „Завършекът“. Работи над нея като отшелник и за първи път наистина се почувствува доволен от себе си. Сякаш със собствената си кръв писа, с едно почти болезнено задоволство. И често се усмихваше вътрешно, като си мислеше как с първата си книга почти налучка вкуса на публиката, как за четвъртата критикът писа: „Това е Изкуство. Съмнявам се, дали някога ще напишете нещо по-хубаво“. Колко далеч му изглеждаха сега тези неща. Тази книга наистина бе „завършек — от бога да го просиш…“^[2].

След време се върна в Англия. Нае къщичка в Хампстед и там завърши книгата. В деня, в който я завърши, взе ръкописа и отиде в парка да я чете легнал на спокойствие в тревата. Прочете три глави, после захвърли настрана останалите страници и зарови глава в ръцете си.

— Да — мислеше си той. — Наистина най-сетне успях. Тя е чудесна, наистина чудесна!

Поседя така около два часа. Този път наистина изчерпа читателите си. Книгата беше прекалено добра — самият той не можеше да я чете!

Върна се в къщи, сложи ръкописа в едно чекмедже и не написа дума повече.