Джон Голсуърти
Добродетел

Харолд Мелеш, дребен чиновник в осигурително дружество против злополука, мина през полицейския съд, за да даде показания във връзка с една разбита кола. И сега стоеше там, прикован на място, с широко разтворени, сини и по бебешки невинни очи, с ръце неволно свити в юмруци и стиснали сламената шапка, с коса къдрава и помръдваща на темето от напрежение, и следеше една съвсем непозната за него проява на закона. Разправяха се с четири проститутки. Вече бяха осъдили трите на затвор и глобяваха четвъртата, когато вълнението му достигна своя връх. Може би защото тя беше по-хубава от останалите, положително по-млада… и плачеше.

— За първи път сте тук. Ще ви струва две лири и десет шилинга.

— Но аз нямам никакви пари, господине.

— Добре, тогава четиринадесет дни.

По остатъците от пудра се стичаха сълзи, тя издаде странен тих звук и чувствата на младия Мелеш закипяха като чайник на огъня. Той докосна синия ръкав на седящия пред него полицай и рече:

— Аз ще платя глобата.

Усети как погледът на полицая премина по лицето му като някакво студено насекомо.

— Ваша приятелка ли е?

— Не.

— Тогава не ви съветвам. След не повече от месец ще бъде отново тук.

Момичето мина покрай него. Той видя как се движи гърлото й докато преглъщаше сълзите си и каза отчаяно:

— Няма значение. Ще платя.

Погледът на полицая пропълзя лепкаво по него.

— Тогава елате с мен.

Младият Мелеш го последва.

— Ето, този господин ще плати глобата — каза полицаят на своя колега, който водеше момичето.

Младият Мелеш усети върху себе си объркани погледи и по лицето му се разля яростна червенина. Той извади парите си — само две лири и петнадесет шилинга и докато подаваше двете лири и десет шилинга, помисли: „Божичко! Какво ли ще каже Алис?“

Чу как момичето ахна: „О, благодаря ви!“, как полицаят промърмори: „Пари на вятъра! И все пак това е едно добро дело!“ и излезе на улицата. Сега, след като чувствата му изпуснаха пара на стойност две лири и десет шилинга, той потръпваше замаян, сякаш от него беше излязла и добродетелта. Някакъв глас зад него каза:

— Много ви благодаря. Наистина беше много мило от ваша страна.

Повдигна сламената шапка и смутено отстъпи място, за да й направи път.

Тя пъхна в ръката му една картичка.

— Когато и да наминете, ще се радвам да ви видя. Много съм ви благодарна.

— Няма защо — рече той, усмихнат като нея смутено, обърна се и тръгна към кантората.

През целия ден, докато се занимаваше със своите злополуки, се колебаеше. Дали постъпи като глупак, или като герой? Мислеше си: „Колко жестоко се отнасят с тези момичета!“, после пък му идваше наум: „Не зная! Предполагам, че все пак трябва да се прави нещо по този въпрос!“ И избягваше да мисли как ще обясни отсъствието на двете лири и десет шилинга на Алис, която разчиташе на тези пари. Душата му беше така невинна, както и изразът на лицето.

Стигна у дома по обичайното време — към шест и половина. Къщата, сива и малка, с късче зеленина отпред, се намираше на „Чок фарм стрийт“ откъдето навсякъде се отиваше удобно с подземната железница.

Жена му беше току-що сложила малката им дъщеричка да спи, седеше в гостната и кърпеше чорапи. Вдигна очи към него — челото й беше силно изпъкнало!

— Ама наистина си голям душманин на чорапите си, Харолд — рече тя. — От този чифт повече нищо не мога да направя.

Очите й бяха порцеланово сини и кръгли като копчета, гласът й — монотонният глас на човек, възпитан да се вълнува колкото се може по-малко. Беше дъщеря на селянин. Младият Мелеш се сгоди за нея по време на една ваканция в Сомърсет. Самият побледнял от работата в кантората и от горещината, той си помисли колко бледа изглеждаше Алис.

— Ужасна горещина, нали? — рече тя. — Понякога ми се ще да не съм раждала дете. Връзва те вечер. Повярвай ми, очаквам с истинско нетърпение да дойде св. Троица.

Висок и ъгловат, младият Мелеш се наведе да я целуне по челото. Как за бога да й каже, че е „пропилял“ парите за отпуската им. Сега разбираше, че е направил нещо ужасно. Може би… не, тя положително ще разбере, че не е могъл да седи и да гледа как пред очите му натикват в затвора момичето, само защото няма пари да плати глобата. Но едва в края на леката им вечеря той изведнаж изтърси:

— Алис, много се разстроих тази сутрин. Трябваше да ходя в полицейския съд заради онази злополука, дето ти разправях, а после ги видях да вкарват много от онези момичета, дето се навъртат по Пикадили. Просто ми стана лошо, като видях как се отнасят с тях.

Жена му вдигна поглед. Лицето й беше съвсем детско.

— Защо? Какво им правят?

— Хвърлят ги в затвора, защото заговарят мъжете по улицата.

— Предполагам, че не го правят с добри намерения.

Раздразнен от спокойния й тон, той продължи:

— Говорят с тях като че са кал.

— А не са ли?

— Може да са разпуснати, но и мъжете не са различни.

— Мъжете няма да са разпуснати, ако ги няма тях.

— Това предполагам, може да се нарече порочен кръг — и доволен от употребения израз, добави: — Една-две от тях бяха хубавички.

Жена му се усмихна. Усмивката й беше естествено закачлива.

— С тях поне предполагам се отнасят по-добре.

Забележката беше съвсем цинична и затова той тръсна:

— Една от тях беше съвсем млада, за първи път я водеха там. Нямаше пари… дадоха й две седмици… не можах да издържа и платих глобата вместо нея.

По челото му изби пот. Жена му съвсем почервеня.

— Ти плати! Колко?

На устата му беше да каже „десет шилинга“, но нещо вътре в него въстана.

— Нищо особено — две лири и половина! — рече той и помисли: „Колко глупаво постъпих!“

Поне Алис да не стои така с отворена уста, от която не излизаше нито звук. Това й придава съвсем глупав вид. Лицето й изведнаж се сви, после загуби израз и той се сепна, сякаш я бе ударил или ощипал.

— Ужасно съжалявам, Алис — промърмори той. — Нямах намерение, но… но тя… тя плачеше.

— Разбира се, е плакала! Колко си глупав, Харолд.

Той скочи съвсем объркан.

— А ти, ти какво би направила на мое място?

— Аз ли? Разбира се, щях да я оставя да сърба каквото е дробила. Това не те е засягало.

Тя също стана. Той зарови пръсти в косите си. Пред него се изправи, обляно в сълзи, смущаващо хубавото лице на момичето, а в ушите му зазвуча нейният мек, необразован, изпълнен с благодарност глас. Жена му обърна гръб. Аха! Предстои сръдня. Добре! Заслужил си го беше.

— Наистина постъпих като глупак — промърмори той. — Но смятах, че ще разбереш как съм се чувствувал, като я гледах да плаче. Ами ако ти беше на нейно място?

От начина, по който жена му отметна глава назад, разбра, че е казал нещо много лошо.

— Охо, значи за такава ме имаш!

— Разбира се, че не те имам за такава, Алис! Не ставай глупава!

— А чии бяха тези пари? Сега ние с бебето няма да можем да отидем на почивка. Само защото си видял някаква уличница да плаче!

Преди да свари да й отвърне, тя избяга от стаята. Обзе го страшното чувство, че е извършил ужасяваща несправедливост. Беше пропилял нейната почивка, беше пропилял парите за почивката на жена си заради едно улично момиче. Но нали ставаше дума и за неговата почивка, а освен това парите е спечелил той! И не ги е дал на момичето срещу нещо — нищо не получи срещу тях! Ами ако ги беше сложил в дискоса? Щеше ли тогава Алис да изпадне в такава ярост, даже и да ставаше дума за почивката им? Не виждаше някаква особена разлика. Седна с разкрачени крака и облакътен на тях, втренчил поглед в божурите на брюкселския килим, купен на изплащане. Из главата му вихрено се въртяха всичките тези мисли, които идват на ума, когато хората, живеещи заедно, стигат до несъгласие и те смущаваха по бебешки откровените му очи. Защо се отнасяха така с нещастните момичета? Само да не беше заплакала! Тя не искаше да заплаче. Това му стана ясно от звуците, които издаде. А кой в края на краищата е съдията — та той съвсем нямаше вид на светец. Как може който и да е мъж да се отнася с нея по този начин! Алис не би трябвало… Не! Но изведнаж си спомни как Алис седеше наведена над чорапите му, бледа и уморена от горещината. Тя тичаше по цял ден по него и бебето, а той й пропиля почивката! Не може да отрече това! Съвестта го загриза. Трябва да отиде горе, да я потърси, да направи опит да се сдобрят… ще си заложи велосипеда — тя няма да се лиши от почивка… Да, точно така ще направи!

Отвори вратата и се ослуша. Малката къщурка беше застрашително тиха. Само отвън идваха вечерните шумове — от автобусите, които минаваха по главната улица, от децата, които играеха пред вратите в страничната уличка, от човека, който продаваше банани на количката. Сигурно е в спалнята при бебето. Качи се по стръмната, варосана стълба. Има нужда от килим и пътека, и нова боя, и… и от много други неща, които се иска на Алис да купи, ала при тази скъпотия човек не може да има всичко наведнаж със заплата от четири и половина лири на седмица. Но пък и тя би трябвало да си спомни, че има неща, които на него му се иска да има, много му се иска, а и не помисля да си ги купи. Вратата на спалнята беше заключена. Той тракна с бравата. Тя отвори внезапно и застана лице с лице срещу него на малката площадка.

— Не те искам тук!

— Слушай, Алис, това е несправедливо.

Тя затвори вратата зад себе си.

— Така ли? Върви си долу! Не те искам! Мислиш, че вярвам на това с плача? На твое място щях да се срамувам от себе си!

Да се срамува! Може да е бил препалено мекошав, но защо пък да се срамува?

— Мислиш, че не зная какви сте вие мъжете? Способни сте да отидете при вашите покварени момичета, стига да са хубавички!

Стоеше облегната на вратата срещу него, вдървена и ожесточена. По страните й бяха избили червени петна. Почти успя да го накара да се чувствува като някакъв негодник, толкова силно убеждение излъчваше тялото й.

— Боже господи, Алис! Да не си полудяла! Нищо подобно не съм правил.

— Но ти се ще! Махай се! Не те искам!

Пронизителният поглед в сините й очи, сподавената енергия в гласа й, горчивата извивка на устните, всичко това го караше да се чувствува… да се чувствува сякаш въобще нищо не знае… Собствената му жена да се отнася към него по този начин! Облегна се на стената. Можа само да рече:

— И таз хубава!

— Искаш да кажеш, че не те е поканила?

Дланите му се изпотиха. Картичката на момичето беше в джоба му.

— Е, добре! Щом искаш да се държиш така злобно, нищо не мога да направя. За какъв ме взимаш?

— Да дадеш парите за собственото си дете на някаква мръсна уличница! Цялата работа е, че е трябвало да си платиш, или пък да предплатиш. Махай се! Не стой тук!

Обхвана го неприятното желание да я цапне през устата — така неприятно горчиво беше свита тя.

— Ясно, сега разбирам — процеди Харолд.

Какво всъщност разбираше? Че тя е неделима част от нещо: от полицейския съд, от тона на мъжките гласове, от нещо безмилостно, жестоко и изпълнено с чувство за собствена правота, което се стоварва с ожесточение върху хората?

— Смятах… Смятам, че ти би могла… — изпелтечи той.

— Ъъъ!

Този звук така го ожесточи, че той заслиза по стълбите.

— Вампир самодоволен такъв!

Бравата щракна преди да успее да отговори на странната обида, после чу ключа да се превърта в ключалката. Чиста идиотщина! Малката площадка беше прекадено тясна, за да побере неговите чувства. Щеше ли да каже и дума на Алис, ако наистина го е направил? Та той даже не помисли за такова нещо!

Задавен от огорчение, изтича надолу по стълбите, грабна пътьом сламената си шапка от закачалката и излезе навън. Улиците бяха изпълнени с неприятната миризма на лондонска мъгла, пържена риба, бензин, запотени, некъпани хора. Крачеше тревожен, очите му бяха изпълнени с униние. Значи за такава се е оженил, за тази… тази! Сякаш се е оженил за полицейския съд! Това е нечовешко… Да, нечовешко е да си толкова подозрителен и добродетелен! Какъв е смисълът да бъдеш почтен, и честен, след като това е наградата за всичко! Някой го бутна по рамото.

— Господине, цял сте във вар. Дайте да ви изтупам.

Все още объркан, той спря и остави якия рус мъж да го налага по гърба с голямата си длан. Самодоволен вампир! Яростта заклокочи зад устните му и го задуши. Така ли! Ще види тогава! Посегна към картичката на момичето, но изведнъж с удивление установи, че не му е необходима, защото помнеше адреса. Беше недалеч оттук, от другата страна на „Юстън стрийт“! Странно! Дали го е гледал неволно? Казват, че човек имал подсъзнание. Е, та какво от това? Да, точно неговото подсъзнание ще даде на Алис да разбере! Стигна „Юстън стрийт“. Докато я пресичаше, започна да усеща в краката си някаква приятна слабост и това го накара да разбере, че ще сбърка. Отиваше при момичето не само за да се отплати на Алис, а защото перспективата… А това е лошо. Излиза, че Алис е била права. Спря се в ъгъла на тесен площад, на който имаше градина, оградена с перила. Облегна се на перилата. Очите му затърсиха между дърветата. Остана верен на жена си. Сега тя сама му напъха тази мисъл в главата. И все пак фактът, че усеща приятна слабост в краката по някакъв странен начин я извиняваше. Също както съмнението, което се прокрадна у него в полицейския съд — че може би трябва да се направи нещо по този въпрос. Къде би бил той, къде би бил всеки мъж без Алис, без полицейския съд? Без добродетели, без каквито и да е добродетели. В градината изгука гълъб. „Когато и да наминете, ще се радвам да ви видя.“ Това прозвуча искрено, като истинска благодарност. А момичето изглеждаше… не изглеждаше по-лошо, от който и да е друг! Не би и помислил отново за момичето, ако Алис беше проявила разбиране. Това беше… това е добре!… Съмнението накара краката му да се придвижат. Беше женен човек и толкова. Но продължаваше да гледа към номерата на къщите от другата страна на улицата. Двадесет и седем! Да, ето я. Един люляков храст го погали по лицето. Ароматът го върна рязко назад във времето, в чифлика в Сомърсет и любовта им с Алис. Алис! Но не тази Алис от площадката! Той се вгледа внимателно в занемарената къща и целият пламна. Да предположим, че влезе — какво би си помислило момичето? Че е платил глобата, за да… Но съвсем не е така, о, не… той не е такъв келеш! Обърна се и закрачи бързо. По-далеч!

Над театрите вече светеха светлинните реклами. Нямаше голямо движение и по улиците безредно се точеха превозни средства и хора. С настъпването на тъмнината светлинните надписи и уличните лампи наоколо станаха по-ярки. И както седеше, го връхлетя някаква скръб, че животът е такъв. Че на света има толкова неща, а човек получава само мъничка частица от тях! Да събираш по цял ден числа, а после да се върнеш в къщи при Алис — и това ми било живот! Всъщност не е чак толкова лошо, когато Алис се отнася добре с него! Божичко! Колко са нещата, които човек пропуска в живота си. Като в онази книга за островите в Южното море — места, хора, гледки, звуци, аромати, всичко на този свят! Четири и половина лири на седмица, жена и дете! Е да, човек не може да има и едното и другото… но дали всъщност има поне едното? При наличието на тази Алис, която видя днес — не!

Е да, наистина! Бедната Алис! Неприятно е за нея, че изпусна тази почивка! Но можеше да му даде възможност поне да й каже, че ще си заложи велосипеда. А не е ли всичко един лош сън? Бил ли е всъщност някога в този полицейски съд? Видял ли е как подкарват онези момичета като стадо към затвора, момичета, които правят това, което правят, защото… защото като на него самия им липсват толкова много неща. Тази вечер ще заловят нова група. Колко глупаво постъпи като плати глобата.

„Добре поне, че не отидох у момичето“ — си мислеше той, — „щях да се почувствувам като отрепка!“ Единственото хубаво нещо в цялата работа си оставаше погледът, който му хвърли тя, когато каза: „О, благодаря!“ Даже и сега това го накара да почувствува известна топлинка. После и тя изстина. Празна работа! Трябва да се вдига оттук и да си върви в къщи. Ако преди го взе за нехранимайко, какво ли ще си помисли за него сега, като се върне? Е, това ти е! Но станалото — станало! И все пак му се дощя Алис да не е чак толкова добродетелна.

Небето стана по-дълбоко и потъмня, лампите блестяха с бяла светлина. Лехите в квадратната градина изглеждаха като изсечени и наподобяваха театрален декор. Трябваше да се върне и всичко да изтърпи! Нямаше смисъл толкова да се вълнува!

Стана от пейката и се отърси. Очите му, обърнати към светлината на „Алахамбра“ бяха кръгли, откровени и честни, като очите на мъничко дете.