Максуд Ибрахимбеков
За всичко хубаво — смърт

Разбира се, ако не беше тази проклета раница, животът изведнъж щеше да стане много по-приятен. Какво ти по-приятен! Животът изведнъж щеше да стане прекрасен, дори може да се каже, щастлив и привлекателен. Та това не е слънце, а просто пожар в ясното небе. Въпреки че всъщност слънцето пак би си останало. Сякаш някой беше насочил увеличително стъкло към главата ми, точно към темето, и не го маха, а чака да види какво ще стане. Главата ми толкова се беше нагряла, че нито един комар не долиташе по-наблизо — сигурно от страх да не се опари. Само че интересно защо човек е така странно сътворен, отвън целият е мокър, вече пот залива очите ти, от върха на носа ти капе на земята, а езикът и зъбите ти са съвсем пресъхнали. Дотолкова всичко ми е пресъхнало вътре, че чак гърлото ме засърбя. Ако се помъча, може да събера малко слюнка, но и тя на вкус е една такава лепкава и горчива. Докато не я изплюеш, кой знае защо, си мислиш, че има зелен цвят. Пък на пътеката изобщо краят й не се вижда, все върви нагоре. Нито веднъж, от както сме излезли от лагера, не е тръгнала по равно — само нагоре, и с всеки километър става все по-стръмна и по-стръмна, все по-нагоре по планините се изкачва, и то по кои планини? По Малкия Кавказки хребет, добре поне, че не е по Големия, оня сигурно е още по-лош. А до прохода остават десетина километра — не по-малко. Просто ми се иска да се просна на земята и да затворя очи, вече нямам никакви сили да пъпля нагоре, та човек не е нито въжена линия, нито зъбчата железница! Освен това ужасно ми се иска да сваля раницата от раменете си, да я хвърля в пропастта отляво и да видя как ще се пльосне долу на камъните. Дори за трицветното фенерче и за фотоапарата не ми е жал. И защо ли тръгнах с тях? Трябваше както всички да се кача на автобуса. След два часа щях да съм си у дома. Освен това и вкъщи ще ям бой, няма да ми се размине! Мама веднага ще каже, че последния ден преди завръщането ни в Баку цялата й почивка съм отровил. Още щом види, че ме няма в автобуса и Димка й предаде, че я моля да не се тревожи и че довечера ще се върна, тя веднага ще се притесни и ще каже, че всички нормални деца са си тръгнали с автобуса, само аз единствен съм такъв безсърдечен, забравям за всичко на света заради собственото си удоволствие. Да можеше да види какво удоволствие е! Баща ми, разбира се, ще възрази, че нищо лошо не вижда в това, нека момчето свиква на самостоятелност, или нещо от този род, той почти винаги в такива случаи ме защищава, а мама ще каже, че вече й е дошлото гуша от самостоятелността на татко и само й се иска нормален, спокоен живот, като на всички хора, а не този кошмар, в който живее, че заради него преждевременно се е състарила и изглежда с двадесет години по-стара от всичките си приятелки. Тук баща ми ще се засмее и ще каже, че мама говори глупости, защото тя е по-хубава не само от всичките си приятелки, но и от всички жени в Баку и в Азербайджан, а може би дори и Съветския съюз. Майка ми наистина е много красива и съвсем не е стара. А говори така само защото много иска баща ми да напусне работата си. Той е морски нефтодобивник и работи в морето на изкуствените острови. Построят нов стоманен остров, татко отива с бригадата си да работи там, установява агрегата, пробива дупката, а щом потече нефтът, предава острова на експлоатационната бригада. Той вече е изградил цял архипелаг. Виждал съм го на карта. Татко все обещава да ме вземе някога при хубаво време със себе си, и би ме взел, но мама не разрешава, казва, че знае със сигурност — още щом баща ми ме вземе със себе си, веднага ще задуха нордът, а пък когато започне силен норд, на брега вече не можеш да излезеш нито с вертолет, нито с катер. Може цял месец да изкараш там. А когато е нормално времето, на всеки десет дни татко почива по една седмица вкъщи. Татко има много голяма заплата, но мама казва, че тия пари не й трябват, само и само да знае, че с баща ми нищо лошо няма да се случи. И заради това тя наистина много нервничи, а когато татко е в морето и започне силна буря, по цяла нощ не спи. Но той не иска да напуска тази работа, почти за всичко се съгласява с мама, освен за това. Колкото и да го уговаря, за нищо на света не се съгласява.

Веднъж, когато татко беше в морето, на гости ни дойдоха чичо Васиф и леля Сона, жена му. Чичо Васиф е също нефтодобивник, завършил е институт заедно с татко, само че работи на сушата, в Сурахани. Той каза, че на баща ми предложили хубава работа в града да стане началник на отдел в Министерството на нефтената промишленост, но татко отказал. Чичо Васиф го разказваше, разбира се, без всякакъв лош умисъл, той много уважава татко. И ако знаеше какво ще излезе, дума не би казал, защото мама, още щом чу за това, веднага пребледня и млъкна, а преди това беше много весела. Чичо Васиф и жена му ужасно се притесниха. Чичо Васиф започна да разправя, че може би невярно са му предали и най-вероятно нищо такова не са предлагали на татко, но на всички стана ясно, че се мъчи да се измъкне от положението. Виждаше се, че много съжалява, дето е започнал този разговор. Обаче всичко това е нищо в сравнение с онова, което стана след завръщането на татко. Никога не бях чувал родителите ми така да се карат. Цяла вечер непрекъснато се караха. Сигурно чак на улицата се чуваше как викаха. А после мама нахвърли някакви неща в един куфар, взе ме и отидохме при баба — при нейната майка. Татко звънеше там, но мама всеки път, щом чуеше гласа му, тракваше слушалката. А самата тя, като оставеше слушалката, започваше да плаче. Цял месец не виждах татко, много ми беше мъчно без него. После се помириха. Мислех, че съм сънувал, но после разбрах, че една нощ татко наистина е идвал у бабини. Много интересно как я е уговорил да се помирят, защото той така и не се премести да работи на сушата. Оттогава вече половин година мина, а те още нито веднъж не са се карали. И тук, на курорта, също. Цялата отпуска татко прекара с нас. Нито веднъж не каза, че трябва поне за два-три дни да замине. Само няколко пъти за половин ден отиваше от курортното селце до Кисловодск, трябваше да се обади в Баку, иначе почти през цялото време беше с нас, а това не всяка година се случва!

Ох, не мога повече! Краката ми се подкосяват от умора. Може би трябва да им кажа, че вече съвсем съм капнал. Не, не бива, разбира се. Пък и никаква полза няма да има. Ще ме нарекат очиларка, а може и да ми завъртят два шамара по врата. Пред Кама. И защо се съгласих да тръгна с тях? Аз дори не съм искал. Добре помня, че не исках и вече се канех да кажа на Алик, че няма да тръгна пеш, съвсем исках да се откажа, дори когато Сабир подхвърли, че без разрешение на майка си само на училище съм ходел. Изведнъж Камка каза: „Какво го увещавате, не виждате ли, че той самият иска да дойде с нас“. Иска! Нищо не съм искал. Сам се учудих, когато казах, че ще тръгна.

А те вървят като навити. Вярно, че престанаха да говорят, вървят и мълчат, вече позапъхтени. Но те чак до прохода може да не спрат! Нали някой пръв трябва да каже, че се е уморил. Но те ще умрат, без да си признаят — и Алик, и Сабир. И всичко това заради Камка. За всеки глупак е ясно, че и двамата са влюбени в нея. Интересно само защо Камка не се уморява? Наистина тя е едра, почти колкото Алик на височина и малко по-ниска от Сабир. С цяла глава по-висока от мен. Нищо чудно — в нашия клас всички са по-високи от мен. Но то е, защото аз още шестгодишен съм тръгнал на училище. Дори не бях навършил още шест. Отначало не искаха да ме приемат, но после все пак ме взеха по изключение, с разрешение на районния отдел на народното образование. Защото четях свободно и решавах задачите по аритметика за втори клас. Преди да ми дадат разрешение, ме проверяваха в районния отдел и там всички се учудваха, че така правилно чета. Аз и сега чета много по-бързо от всички останали в класа. Само че крия, нарочно се правя, че чета много по-бавно, защото никой не ми вярва, дори учителите не ми вярват, че така бързо чета. А на кого е приятно да го смятат за лъжец? Веднъж в училище взех от Сабир книгата „Одисеята на капитан Блъд“ да я прочета и му я върнах на следващия ден. Той отначало помисли, че не ми е харесала, щом толкова бързо я връщам, а когато му казах, че много ми е харесала, той ужасно се ядоса и каза, че ако съм се отказал да я чета, то трябва да си призная, но да лъжа, че съм прочел такава дебела книга за една вечер, е просто нахалство. Накара ме да преразкажа цялото съдържание и на „Одисеята“, и на „Хрониката“, а когато свърших, въпреки това ме перна по врата и каза, че сигурно по-рано съм я чел, а сега просто го будалкам. Самият той я прочел за десет дни. Когато Сабир чете, лицето му става много сериозно, а устните му се мърдат. И сега, ако вземам книга от някого, държа я по няколко дни, след я прочета, едва после я връщам. Така е по-спокойно.

Изведнъж Кама се спря, пое си дъх и попита:

— Изморихте ли се?

— Не — това Алик го каза и дори поклати глава. — Аз например не съм се уморил. — Изплезил език, пък хич не се бил уморил.

А Сабир направи ужасно учудена физиономия: що за въпрос?

— А ти? — попита тя и мене. Гледа ме и се усмихва.

От тази усмивка, кой знае защо, брадичката ми трепна. Имам една такава брадичка — в най-неподходящия момент изведнъж кожата й започва да потреперва. Само един път, но въпреки това отстрани сигурно се забелязва. Аз също исках да кажа, че не съм се уморил, но Кама ме изпревари:

— И аз се уморих. Просто ми се подкосяват краката. Щом стигнем ей онова дърво, ще направим почивка. Съгласни ли сте?

Излегнахме се на тревата под сянката на дървото и беше толкова приятно, че просто нямам, думи да разкажа. После Кама извади от раницата си сандвичи с пържени яйца и моментално ги изядохме. Всеки по два. Искахме и останалите да изядем, които бяха в нашите раници, но Сабир каза, че не бива да се тъпчем преди тръгване. Още десет такива сандвича бих изял и въпреки това не бих се наситил. Но със Сабир е по-добре да не спориш. Никого не съветвам. Поседяхме още половин час под дървото и чудесно си починахме. Всичката ни умора изчезна. Кама каза, че щом стигнем прохода на шосето, ще спрем някой камион и той ще ни закара до вкъщи. Това предложение много ми хареса, а на Сабир и на Алик според мен не особено. Ала те си замълчаха, нищо не казаха, само кимнаха — отначало Сабир, после и Алик. А аз дори не кимнах, защото никой от тях не се интересува какво мисля. После те започнаха да говорят за нещо — отначало слушах, а след това престанах, защото си спомних едно стихотворение. Аз често си го спомням и всеки път по кожата ми полазват мравчици. Дори дъхът ми спира и в корема ми става студено, щом си спомня, това стихотворение, особено когато съм сам и никой не ми пречи да си го повторя наум. Веднъж разказах за това на мама, а тя ми каза, че е така, защото съм бил много впечатлителен и че още е рано за мен да чета такива стихотворения. Попитах я защо е рано, но тя нищо не ми обясни, каза, че е рано — и толкова, — и изглеждаше много недоволна.

— За какво мислиш? — попита Кама.

— За нищо не мисля — отговорих аз. — Просто се замислих.

Тя така ме погледна, сякаш със сигурност знаеше за какво си мисля, но нищо не каза. Затова пък Алик се оживи. Просто почувствувах, че ще каже нещо неприятно.

— Сега от страх за нищо друго не може да мисли, само си представя какво ще го правят майчето и татенцето му, когато се върне довечера вкъщи.

Той така се шегува. Никой, разбира се, не се засмя и дори не се усмихна. Сабир го погледна много мрачно и ми се стори, че ей сега ще го перне. Аз винаги знам с точност кога се кани да се бие, но този път се излъгах. Сигурно заради Кама се отказа.

— Добре — каза Кама и стана. Да тръгваме, иначе до довечера няма да си стигнем вкъщи.

Станахме и тръгнахме. И което е най-чудното — всички вървяхме мълчешком. Обикновено щом видят Камка, и двамата започват да говорят като навити — един през друг се мъчат да разкажат нещо интересно. Това все пак може да се търпи, но щом започнат да разказват смешки или да се шегуват — просто ми призлява. Не знаеш какво да правиш — трябва да се засмееш, все пак ти разказват смешки, а пък не е смешно. Но Кама се смее. Сигурно й харесва, щом се смее. По-рано мислех, че нарочно разказват тъпи смешки, а сега заради Камка започвам да си мисля, че моето чувство за хумор може би нещо не е в ред.

И Кама вървеше мълчаливо. Обикновено през цялото време ахкаше: „Ах, какви макове! Ах, какъв еделвайс!“ — а сега върви една такава посърнала, дори не извика, когато на пътечката изскочи гущер. Сигурно някакво малко глупаво гущерче, щом като изскача в краката съвсем пред нас. Никога не бях виждал такова нещо. Навярно бяха полудели от горещината.

— Много е задушно! — рече Кама и облиза устните си.

— На буря е — Сабир махна цигарата и също си облиза устните. — Гущерите са неспокойни и птиците млъкнаха. Сигурно довечера ще има буря!

И изведнъж аз почувствувах каква тишина е наоколо. Никакъв звук не се чуваше.

— След час и половина ще стигнем прохода — каза Сабир. — По най-краткия път ви водя, вярно, че през цялото време е стръмен, но затова пък е кратък.

Сабир има много добра памет. От пръв път запомня и най-заплетения път. Той и в Баку може със затворени очи да ви каже как да стигнете от което и да е място до всяко кино, яхтклуб или цирк. И никога не говори празни приказки. Затова го и уважавам. Но не само за това. Жалко само, че има лош характер, за нищо нещо — и веднага налита на бой. В нашия клас всички се страхуват от него. От Алик също, но по-малко. И макар че на висилката Алик се издига три пъти повече от Сабир, когато се сбиха, Сабир го надви. Целият клас гледаше боя в двора на хлебозавода.

Алик дойде от 174 училище на родителите му бяха дали жилище в нашия район, до самото училище. Преди него за най-силен в класа се смяташе Сабир. Не знам за какво се скараха, но се уговориха да се срещнат след часовете и да се бият, докато един от тях не каже „стига“ или докато на някой от двамата не му потече кръв. Сабир тогава разби носа на Алик. Алик се сви, притисна носната си кърпа до носа, а после каза на Сабир: „Въпреки всичко ще се бия още с теб“. И изведнъж Сабир замахва и с всички сили удари Алик по главата! А това вече не е по правилата. Всички се спуснаха да ги разтървават. После, вярно, се помириха, но въпреки това знам, че двамата просто не могат да се понасят и някога пак ще се сбият. Но мен не ме закачат, понякога само ще ме пернат по врата и толкова. Защото ме презират. Главно заради това, че ме освободиха от физическо. Но мен не ме освободиха, а ми казаха да ходя на физическо с четвърти клас, защото в нашия клас всички са с две години по-големи от мен. А как ще ходя с четвърти клас, когато четвъртия час в понеделник ние имаме алгебра, точно когато те имат физическо? И освен това, разбира се, защото нося очила.

Аз знам защо Сабир обикновено се застъпва за мен, но въпреки това ми е приятно. Той седи на един чин с мен и когато имаме контролно — все едно какво — по алгебра, история или дори естествознание, — аз правя контролното и на неговата група. Отначало, разбира се, на моята, а после и на неговата група, но и за двете групи ми стига времето. Това не е защото много уча или съм много старателен, просто контролните ни са много лесни, понякога дори се чудя как може да са толкова лесни.

Щом Сабир казва, че довечера ще има буря, сигурно ще има. Но, от друга страна, небето е толкова ясно — където й да погледнеш, все е ясно. Аз денем никога не спя, а сега изведнъж ужасно ми се доена. Според мен и на другите също. И Камка, и Алик, и Сабир имат много сънливи физиономии. Дано по-скоро стигнем прохода, да седнем в някоя кола или камион — и след един час сме вкъщи!

Щом подухна вятър, веднага се поразхлади. И най-главното — той духаше отзад и много ни помагаше да вървим. Сякаш някой ни побутваше лекичко по гърба. Но това не продължи дълго, може би пет минути или десет, не повече, после задуха все по-силно и по-силно, вече не ни побутваше, а просто ни блъскаше от една страна на друга. Никога през живота си не бях виждал такова нещо. Като на кино — на екрана е нощ, веднага след това се разсъмва и настъпва ден. Току-що беше ден, слънцето светеше на чистото небе, и изведнъж стана тъмно. Погледнах нагоре и чак ме достраша — небето, черно от облаци, и минават толкова ниско, че с ръка можеш да ги докоснеш. Ние спряхме, защото по-нататък беше невъзможно да се върви. Отначало стояхме, държейки се един за друг, а после седнахме на земята и се вкопчихме в един къпинак до пътечката — макар и бодлив, корените му са здрави. Погледнах Кама, а лицето й — ужасно уплашено. И аз също се уплаших, защото все си мислех, че вятърът може да ни издуха в пропастта малко по-долу от пътечката, на двадесетина метра от нас по склона. Вече стана толкова студено, че зъбите ни затракаха. Ако ми бяха казали, че в края на август може да бъде толкова студено, за нищо на света не бих повярвал. Седяхме, притиснати един до друг, и се държахме за тези бодливи клонки, а вятърът все се мъчеше да ни откъсне от тях. Изведнъж земята под нас потрепери, сякаш не беше планина, а вагон, когато влакът потегля от мястото си. И освен това изпод земята се чу глухо, немного силно бучене. А после заваля сняг и докато се озърнем, всичко наоколо побеля. Аз съвсем замръзнах, но на никого не казвах — и аз, както останалите, бях само по къси панталонки и риза, а и в раниците ни нямаше нищо топло. Не знам колко време измина така, снегът все валеше и валеше, когато Сабир се надигна. Той не се изправи на крака, защото вятърът веднага щеше да го духне — той и пълзешком едва се държеше.

— Аз тръгвам — рече той. — Трябва да намерим някакво място, да се скрием, тук съвсем ще замръзнем, идва нощ.

— Недей — каза Алик, не виждаш ли какво става! Ще се свлечеш в пропастта, и край. Ще минат хора и ще ни намерят.

— Сега тук никой няма да мине. Вие ме почакайте, само не мърдайте от това място. — Той се обърна и вкопчвайки се в храсталака, полунаведен, тръгна напред.

Аз много исках да тръгна с него нищо през живота си не съм искал толкова много, но когато за секунда, само за една секунда, пуснах клоните, за които се държах, толкова ме достраша, че веднага още по-здраво се вкопчих в тях.

— Сабир! — изведнъж завика с всички сили Алик. — Сабир!

Но той не го чуваше, макар че се беше отдалечил само на десетина метра от нас.

— И аз идвам с теб. Почакай!

Знаех, че ако отидех с тях, те биха ми простили всичко и вече никога не биха ме презирали, но не можех да пусна къпинака!

Ние с Камка се притиснахме един до друг, вече не седяхме, а лежахме на земята, подложили отдолу раниците, но въпреки това беше много студено и съвсем се вкочанясахме. И изведнъж аз видях, че тя плаче, отначало помислих, че снегът се е стопил на лицето й, ала после чух, че хълца. Стана ми много мъчно, но не знаех как да й помогна.

— Не се страхувай — казах аз. — Ще видиш, че всичко ще се оправи. Може би този проклет вятър ей сега ще престане.

— Те сигурно са се заблудили. — Сега вече тя плачеше на глас.

— Тук не може да се заблудят — казах аз. — Наляво е планина, дори и да искаш, не можеш се покатери на нея, а надясно е пропаст. — И щом си спомних за пропастта, изведнъж ми призля.

Повече не разговаряхме. Просто лежахме и постепенно замръзвахме.

Струва ми се, че бях задрямал, защото не разбрах веднага какво става, когато Сабир ме побутна по рамото.

— Тук наблизо има пукнатина в скалите — извика той на ухото ми. — Все някак ще се съберем! Вървете подир мене!

— А къде е Алик? — попита Кама.

— Той стои там, за да не я отминем. Случайно се натъкнахме на нея, тя съвсем не се забелязва. Да не си забравите раниците. На Алик раницата ще взема аз.

Вървяхме по плъзгавия склон, улавяйки се за храсталаците, които ни попадаха, а там, където нямаше, просто пълзяхме. Вече ми се струваше, че всичко това няма да има край, че Сабир е забравил къде е пукнатината в скалите и така ще пълзим до самия проход, когато изведнъж видях Алик. Той стоеше пред отвесна като стена скала, разцепена по средата. Тук вятърът не духаше толкова силно.

Пристигнахме — каза Сабир.

— А къде е пукнатината? — попита Кама.

— Ето я! Алик посочи към тесния процеп в скалата. — Минавайте. Искате ли аз пръв? — И той се провря с рамото напред. — Елате, тя е дълбока, за всички ще има място.

Какво бихме правили без Сабир? В пролуката, макар и съвсем тясна — тук дори нямаше как да се седне, — можеше да се стои само ребром, гърбът ти, опира в скалата, носът също — не беше студено, дори беше топло, и най-главното — не духаше оня проклет вятър. А въздухът в пукнатината миришеше на земя. Не просто на земя, а на прясна, влажна пръст, така мирише, когато започнеш да копаеш, за да посадиш дръвче. Аз много обичам тази миризма и всяка пролет си я спомням, когато в училищната градина посаждат дръвчета. Странно е само, дето тук мирише тока.

— Спиш ли, Кама? — попита Сабир.

— Не.

— А защо мълчиш?

— Мисля — отвърна Кама. — Защо седим на тъмно, щом като имаме фенерчета?

На тъмно беше много по-добре. Насочиш лъча нагоре или пред себе си, но нищо хубаво не виждаш, навсякъде назъбени стени — и нищо друго. А към изхода — снегът вали като бесен. Надясно — непрогледна тъмнина, сигурно пролуката отива навътре в планината.

— Интересно какво ли има нататък? — каза Алик.

Не биваше да казва това, веднага почувствувах, че не биваше.

— Щом ти е интересно, иди виж — каза Сабир.

— Ще ида. — И Алик тръгна с дясното рамо напред, държейки в протегнатата си ръка фенерче.

— Аз също идвам — рече Сабир. — Само че не бързай, гледай в краката си, иначе току-виж се намериш в някоя дупка. Пусни ме да мина. — Това го каза на мене.

Интересно, как да го пусна? Ако беше колкото заек или кокошка — с удоволствие, но той не е нито заек, нито кокошка. Да допуснем, че покрай мен някак си се провре, но по-нататък е Кама, която е много по-едра от мен.

— Нека излезем и тримата навън — каза Сабир, — а после аз първи ще вляза и ще тръгна подир Алик. Може би пукнатината по-нататък се разширява — иначе до сутринта ще трябва да стоим прави.

— Но нали Алик отиде — напомних му аз. — Той ще ни каже дали се разширява, или не се разширява.

— Я си затваряй устата — рече Сабир. — Постопли се и изведнъж зачурулика. А преди малко съвсем не се чуваше…

Но той знае, че Кама чува всичко това… Все едно ли му е, или дори нарочно ме унижава пред нея?

— Аз никъде няма да изляза оттук — каза Камка, — сигурно вече имам възпаление на белите дробове.

— Но аз казах само за минутка — измърмори Сабир, с Кама той винаги говореше много вежливо. С никой друг така не говори. И непрекъснато се старае да направи нещо приятно за нея — та за всеки глупак е ясно, че е влюбен в Камка. — Добре е да намерим по-широко местенце. На крака дълго няма да издържим.

Ако има такова, Алик ще го намери — заяви Камка.

— Ще го намери, как пък не — едва чуто измърмори Сабир.

Разбрах, че той е съгласен още десет дни да стои прав, само и само Алик да не намери без него нещо по-хубаво.

И изведнъж почувствувах, че Сабир ме хваща за краката.

Значи е решил, че там, дето са краката ми, може да се провре. И без да се навежда, ребром, се е наклонил като оловен войник и е легнал на земята.

Провря се. Аз си мълча. Да заповяда, нямам нищо против. Само че интересно, ще мълчи ли Камка, когато в тъмното без предупреждение започне да я хваща за краката. Аз например след един такъв случай съм много предпазлив с момичетата. Връщах се от училище с Марям, дъщерята на чичо Васиф, те живеят близо до нас, и нещо си говорехме. А после реших да й покажа един номер. Много хубав номер, всички го харесват, най-напред, разбира се, човек малко се изплашва, затова пък после веднага му става весело. Значи вървим с Марям и си говорим за различни неща. Тя е три години по-голяма от мен и е едра и здрава, защото цяла година ходи на кортовете на площад Азефт да тренира тенис. Аз също бих ходил, само че не ме приеха заради късогледството. Плуване, казват, с удоволствие. Стигнахме до пътната врата на Вовка Гамрекели, а всички знаят, че в двора им има едно ужасно зло куче, от него дори самият Вовка Гамрик се страхува, макар че цял живот е живял в тази къща. Щом стигнахме до портата, Марям слезе от тротоара и тръгна по паважа. Аз я пуснах на половин крачка пред мен и направих номера. А той е много прост: трябва да изръмжиш и веднага да уловиш човека за крака. Пълно впечатление, че куче те захапва. Преди Марям — на десет души съм го показвал, всички са го харесвали, и ако знаех какво ще стане на единадесетия път, щях да спра на десетия. Аз изръмжах силно и с крайчетата на пръстите си я стиснах за прасеца на крака. А тя като се разпищя и разрева посред улицата! Един номер стана! Добре, че майката на Гамрик, излизайки от къщи, ни видя и я отведе със себе си. А с Марям и досега не се поздравяваме. Отначало аз я поздравявах, но после престанах. Щом не иска да отговаря — нейна си работа.

Още щом Сабир се провря под краката ми, чухме гласа на Алик, отначало той попита чуваме ли го и ние се развикахме в един глас, че добре го чуваме, тогава той извика да сме отивали при него, защото бил намерил много удобна пещера. Освен това каза да сме вървели съвсем спокойно, никакви ями нямало по пътя, той всичко бил разузнал. Най-напред вървеше Кама, след нея Сабир, а накрая аз. Дори ми стана жал, че пещерата не я намери Сабир. Все пак не е много справедливо, човекът спаси всички ни, може да се каже от смърт, а след всичко това друг да намери пещерата. И заради какво? Заради това, че Сабир, може би защото е внимателен и грижлив, пусна Камка пред себе си, а заедно с нея и мене.

Гласът на Алик, когато говореше с нас, се чуваше някъде съвсем наблизо, а въпреки това трябваше доста дълго да вървим, докато стигнем до него. Макар и ребром, но около двеста крачки направихме. Алик ни посрещна на входа. Когато влязохме в пещерата, аз се обърнах и осветих с фенерчето си входа към нашата пролука: оттук, откъм пещерата, тя изглеждаше, ама също като отвън — тясна, тясна пукнатина с неравни краища. Никога по-рано не съм бил в пещери, но мисля, че това беше много голяма пещера. Дори когато не говорехме високо, пак се чуваше ехо. Аз отдавна мечтаех да вляза в пещера, винаги ми се е струвало, че е много интересно. А онова място, където Том Сойер заедно с Беки Тачър се е заблудил в пещерата, няколко пъти съм го препрочитал. Също така и за Сайръс Смит и неговите спътници. А сега самият аз попаднах в пещера, но се оказа, че не е чак толкова интересно. Голо е наоколо и тъмно. Вървяхме все покрай стената, фенерчетата осветяваха с четири светли кръга равния твърд под. Насочих лъча нагоре и видях надвиснала от тавана дълга бяла висулка. Кой знае защо, й се зарадвах.

— Сталактит — високо казах аз, показвайки към тавана. — А може би обратното — сталагмит? Колкото и да се мъчех, тъй и не запомних кои от тях са сталактити, кои сталагмити. Знам само, че ако отгоре надвисва сталактит, отдолу срещу него непременно расте също такъв, само че се нарича сталагмит, или обратното.

— Ами, непременно — измърмори сърдито Сабир. — А къде е тогава оня, който расте отдолу, щом е непременно?

— Не знам — отговорих аз. — Може би някой го е разрушил.

— А разрушеният тогава къде е?

— Че откъде да знам! Може някои да са го взели.

— И през тази пукнатина са го изнесли, така ли мислиш?

— Значи тук сигурно има още един изход.

— Как пък не — изпръхтя Сабир. — Ти какво, не чувствуваш ли колко е топло тук? Ако имаше изход, сега щяхме да треперим от студ. Забрави ли какво става навън?! Но ти откъде знаеш за тия… как ги каза?

— Сталактити и сталагмити ли?

— Ами да.

И защо ми трябваше да се навирам с тези висулки! Та Сабир не може да понася, когато пред Кама се оказва, че нещо не знае.

— Че и ти знаеш — казах аз. — Просто си забравил… Помниш ли, по география сме ги учили?

— По география — изхихика Алик. — По география той всичко знае. Кое какъв цвят е — всичко може да ти разкаже.

Сабир нещо измънка, той знаеше със сигурност, че Кама няма да разбере каква е работата, защото не е от нашето училище.

— А на мен, кой знае защо, ми се стори, че по химия сме ги учили каза той. — Браво на тебе, бива те да помниш разни глупости. А ти, Кама, знаеше ли за тях?

— Нищо не знам — отговори унило Камка. — Искам да спя.

— Потърпи още малко — рече Сабир. — Ние… — Но така и не се доизказа, защото в същия миг Кама закрещя, сякаш я колеха с нож.

Хвърли се към мен и към Алик, тогава двамата бяхме съвсем до нея, вкопчи се в нас и цялата трепереше още по-силно, отколкото на пътечката, когато замръзвахме. Отначало помислих, че в тъмното се е набола на нещо остро, според мен и другите така помислиха. Питаме я какво се е случило, а тя вече дори не трепери, а цялото й тяло се тресе й, освен това в тъмното се чува как зъбите й тракат, но мълчи. После за секунда престана да трака със зъби и каза с такъв глас, сякаш нещо й свива гърлото.

— Ей там се е скрил някакъв скелет! — и показва с пръст, но се страхува да обърне глава нататък. — И ме гледа!

Аз страшно се уплаших. Уж знам, че никакви скелети, не могат да гледат, още повече пък да се крият в пещерите, че на Камка сигурно така й се е сторило, но въпреки това ме обхвана ужас — просто с думи не мога да го опиша. Стоя и чувствувам как ръцете и краката ми изстинаха. Според мен Алик Също се изплаши, почувствувах го, когато заговори:

— Така ти се е сторило. Истина ти казвам — сторило ти се е. — А на самия него гласът му трепери.

Само Сабир не се уплаши. Ни най-малко не се уплаши.

— Ей сега ще видим какъв е тоя скелет, дето те гледа. — И насочи фенерчето натам, накъдето посочи Кама.

Тогава и тримата закрещяхме с всичка сала — Кама, аз и Алик. Той наистина после казваше, че не е викал, но ние всички чухме как запищя от страх. Аз с ушите си го чух как отначало завика, а после каза с треперещ глас: „Майчице!“ Но най-силно от всички, което си е вярно, закрещях аз. Веднага след като закрещях, исках да избягам някъде по-далеч, където ми видят очите, и аха, да хукна, но веднага се спрях. Наоколо, където и да погледнеш, пълен мрак, а аз вече ужасно се страхувах от него. Целият този шум се вдигна, защото всички едновременно видяхме някакъв скелет, а той също ни гледаше и се усмихваше.

— Ех и вие — каза Сабир, — от един скелет се уплашихте. Елате, елате тук, не се страхувайте. Май че този скелет е облечен с някаква униформа.

Ние се приближихме, макар че много не ни се щеше, като и тримата насочихме светлината на фенерчетата си към скелета. Той седеше на земята, опрял гръб на стената. Сега ни стана ясно, че сме видели само черепа на скелета, защото той беше облечен в останки от някаква униформа, нещо като комбинезон, но с пагони. От ръкавите се подаваха белите кости на ръцете. Ние осветихме малко встрани и видяхме, че тук е имало нещо като работилница. По стените — рафтове; всевъзможни сандъци, наредени по пода. И на тях някакви надписи на съвършено непонятен език. В училище учим английски, а Камка френски, но никой от нас дори приблизително не можеше да разбере какво значат. Срещаха се и отделни думи: „Maschine“, „Motor“, а тези думи на всички езици са еднакви. После Алик видя още една позната дума, тя беше написана на вратичката на големия шкаф, който висеше на стената на няколко крачки от скелета. На него беше написано: „Havarieshrank“. Алик каза, че това е шкаф с аварийно оборудване. Той знае тия неща, защото баща му работи като главен инженер в гаража за таксита. Отворихме шкафа, но никакво аварийно оборудване не намерихме. Имаше няколко преградки, й почти всички се оказаха празни. Затова пък в най-долната имаше картонени кутии със свещи. Цялата преградка беше пълна с такива кутии и на всяка беше написано „100 Kerzen“. Тук, разбира се, веднага стана ясно, че Kerzen значи свещи. Те се бяха слепили по няколко заедно, но се оказа, че от това не горят по-лошо. А в другата преградка видях десет-петнадесет консерви, на всички имаше етикетчета с непонятни надписи, но въпреки това беше ясно, че това са рибени консерви, защото на всяка от тях беше нарисувана някаква риба. Всички консерви бяха развалени — веднага разбрах това, щом видях как са се издули от двете страни капачките на кутиите. Запалихме наведнъж всички свещи от едната кутия и те осветиха почти цялата пещера.

Първото нещо, което видяхме след шкафа, бяха другите три скелета. Още щом ги видях, разбрах на какъв език е написано всичко. Вече и без друго бях започнал да се досещам, но когато ги видях, моментално разбрах всичко. И тримата бяха облечени в черна униформа с букви на ръкава. А пред всеки от тях на пода се търкаляше автомат. Не бяхме забелязали, че до първия скелет с комбинезона също се търкаляше автомат. По всичко личеше, че са стреляли един срещу друг — есесовците и оня, с комбинезона, и всички са загинали.

Алик каза, че сигурно човекът в комбинезона е наш разузнавач, иначе защо ще стреля срещу есесовците. И аз самият така си помислих още преди Алик да го каже, но, от друга страна, си помислих, че е трудно да се провери — оттогава са изминали тридесетина години, не по-малко. Много исках да погледна не са ли останали в джоба му някакви документи, но въпреки всичко не се реших да се приближа до скелета.

— Жалко, че никакви документи не са останали у тях, можеше да се разбере кои са — казах на Кама по-високо, така че и Сабир да чуе.

— А ти можеш ли да четеш на немски? — попита той, отиде до скелета, наведе се над него и бръкна в горния джоб на комбинезона. Намери удостоверение, старателно пъхнато в целофаново пликче. Веднага прочетох името: „Курт Щимер“ — и разбрах, че е бил лейтенант, само че съвсем не можах да разбера какво значи Panzergruppen. Имаше и снимка — човек с весело лице, който гледаше право пред себе си, и макар че не се усмихваше, виждаше се, че много му се иска да се усмихне. Беше сниман без шапка, с куртка с питони и ордени. Единият, орден — кръст — висеше на лента просто по гредата малко по-долу от брадичката. А над всичко това — над снимката и над надписите — нещо като орел или по-скоро като лешояд, държеше в ноктите си кръг е пречупен кръст. Разглеждах удостоверението, а през това време Сабир вдигна автомата от земята. Той насочи дулото към отдалечения тъмен ъгъл на пещерата и натисна спусъка. В автомата нещо едва чуто прощрака, но да стреля, не стреля. До мен се приближиха Камка и Алик и аз им показах удостоверението. Стояхме и за нещо говорехме — после така и не можахме да си спомним за какво, защото ни оглуши звукът на автоматен откос. Никога не съм мислил, че автоматът стреля толкова силно, чак ушите ми писнаха. Помислих, че така ми се е счуло, но после се оказа, че наистина е било така — куршумите изсвириха съвсем покрай нас, защото Сабир така и не погледнал накъде е насочено дулото на автомата — взел го от земята до единия есесовец. Бил сигурен, че и той няма да стреля. Сабир веднага дотича до нас, опипа всекиго и просто не можеше да повярва, че всичко е наред и никого не е ранил. Никога не съм виждал Сабир толкова разтревожен. А ние дори не се уплашихме. Та ние изобщо не знаехме, че автоматът е бил насочен към нас, а какво страшно има, щом всичко е минало благополучно.

— Ей сега ще легнем да спим — каза Сабир на Кама. — Но трябва да намерим нещо да си постелем. Дори някакви дъски.

А Кама, откакто видяхме скелета, вече и не споменаваше за сън.

Не го бяхме забелязали веднага заради цвета му. Говоря за бронетранспортьора. Беше боядисан в защитен цвят и при светлината на свещите съвсем се сливаше със стените на пещерата. И само отстрани имаше нарисуван черен пречупен кръст. Затова може би го и видяхме. Вече се бяхме наканили да идем в другия край на пещерата, по-близо до нашата пролука и по-далеч от всички тези скелети и автомати, които стрелят, когато не трябва. А пък Кама каза, че това е танк. Може и да не беше бронетранспортьор, а някаква бронирана амфибия, но в никакъв случай танк. Обиколихме го от всички страни и подробно го огледахме. Беше много голям, колкото едноетажна къща, само че без прозорци, с вериги, от всички страни плътно затворен, само през процепа отпред и отстрани едва-едва се подаваха дулата на картечниците. Беше много чудно, че изведнъж намерихме бронетранспортьор, който стои без всякакъв надзор. Веднага разбрах, че имаме просто страшен късмет. Аз все още стоях и го разглеждах, а в това време Сабир намери и отвори предната вратичка. Той с мъка стигна дръжката, дръпна я към себе си и вратичката моментално се отвори. Кама и Алик бързо изтичала при него. А аз съвсем не можех да разбера защо така съм се вторачил в този бронетранспортьор и не мога да откъсна погледа си от него. Понякога видя нещо странно, пък не мога да проумея кое е странното. Чувствувам, че има нещо, а не мога да разбера какво.

После престанах да мисля за това и отидох при другите. А те вече се бяха напъхали вътре. Хванах се за рамката на вратата и по стъпалата се изкачих горе. Там беше много тъмно и тясно, и Сабир каза на Алик да иде и да донесе свещи. Алик вече стана да отиде, но после изведнъж спря и каза Сабир да идел, щом му трябват. Мислех, че ще се сбият, но се размина. Сабир отначало помълча, а после каза със сърдит глас, че не е карал Алик, а мен. Аз веднага слязох и тръгнах към аварийния шкаф, макар че никак не ми се минаваше покрай скелетите.

Запалихме свещите и ги закрепихме навсякъде. Изведнъж стана светло. Ако не се смятаха картечниците и това, че отпред вместо стъкло имаше много тясно прозорче, всичко тук много напомняше кабината на голям товарен камион от рода на „МАЗ“. Имаше същите меки седалки, педали и лостове на пода за смяна на скоростите.

Единствено дето, вместо цял кръгъл волан, имаше само половинка. Алик седна на седалката на водача и започна да търси ключа за запалване. Той може да кара автомобил, баща му го е научил, дори понякога му разрешава да сяда на волана, някъде извън града на плажа, но ако той самият е до него. Всички ние също започнахме да търсим, и изведнъж видях на таблото една снимка. На верандата на някаква къща, сигурно вила, стоеше мъж по риза, с къси ръкави и жена с престилка, а между тях малко момиченце, двамата го бяха хванали за ръка. И тримата се усмихваха. Веднага познах мъжа, беше същият от снимката на удостоверението. Ключът за запалването беше на мястото си, отдясно под самия волан. Алик хвана ключа, но преди да го завърти, каза, че моторът едва ли ще запали, защото акумулаторът сигурно е изтощен. Той добре се оправя в тия работи. Кама веднага се вкопчи в рамото ми. Аз също очаквах, че моторът ще запали. Всичко в кабината беше на мястото си, и от това, че всичко си беше на мястото и така чисто, човек можеше да си помисли, че водачът е излязъл за минутка и дори ключа за запалването не е взел със себе си. Няколко пъти Алик превъртя ключа в гнездото, но както и предполагаше, нищо не излезе. И изведнъж аз разбрах какво ми се е сторило странно в бронетранспортьора. Целият, и отвън, и отвътре, беше съвършено чист, без какъвто и да е прах, сякаш преди час го бяха избърсали с парцал. Спомних си, че никъде в пещерата нямаше прах, нито върху шкафовете, нито по скелетите, и си помислих, че сигурно няма прах, защото пещерата е затворена от всички страни, а през нашата пукнатина трудно ще достигне дотук — твърде тясна, дълга и криволичеща е тя.

После ни омръзна да седим в кабината и се прехвърлихме в задната част. Тук бяха сложени пейки, а до стените по две картечници от всяка страна. На пейките и между тях старателно бяха подредени дървени сандъци, в които обикновено превозват домати или дини. На всички ни стана интересно — какво има в сандъците. Алик каза, че сигурно има боеприпаси. А през това време Сабир отиде до един сандък и махна горната дъсчица. Под нея видяхме хартия — жълта опаковъчна хартия. Той откова още няколко дъсчици, те се махаха много лесно, всяка беше закована от двете страни с по две малки гвоздейчета, и скъса хартията. Сандъкът беше натъпкан догоре с пачки пари. Никога не бях виждал такива пари, макар че бяха съветски. Измъкнахме няколко пачки и на светлината на свещите ги разгледахме — на едни хартийки, червени на цвят, с цифри и с думи беше написано „Тридесет рубли“, а на други — „сто“. Сабир каза, че това са стари пари и сега нямат никаква стойност и че е много хубаво, дето сме ги намерили, защото сега ще има върху какво да поспим — ще наредим пачките на земята и ще легнем върху тях, а раниците ще сложим под главите си — все пак е по-добре, отколкото върху голата скала. Започнахме да отваряме и другите сандъци и видяхме, че не във всичките има такива пари — в много от тях банкнотите бяха чуждестранни. На едни пишеше на английски — фунт стерлинги и долари, а на други, вероятно немски, прочетохме: „Райхсмарка“. И на всяка цифра — двадесет, петдесет и сто. Всички бяха подредени в отделни сандъци — рубли, долари, фунтове стерлинги и райхсмарки. Сабир каза, че и тези пари сигурно вече са стари. Погледнахме датите и видяхме, че всичките банкноти са най-късно от 1935 или 1937 година. А ни попаднаха и такива, на които пишеше 1901, дори 1899 година. Разковахме едно след друго няколко сандъчета, а пачките изваждахме през процепите. И вече тъкмо се канехме да свършваме, достатъчно пачки се бяха насъбрали за нашите постелки, когато изведнъж отворих, едно сандъче, в което нямаше пари, а жълти тежки кюлчета, не по-малки от пакетче топено сирене, или маргарин. И на всяко беше поставен печат с някакви цифри. Веднага разбрахме, че това е злато. Сабир каза, че тази находка е много по-ценна дори от бронетранспортьора и че за нея могат и четиримата да ни изпратят в Артек или да ни наградят. Тогава огледахме всички сандъчета — със злато бяха само три, а в останалите имаше пачки пари.

Постлахме си близо до бронетранспортьора. Наредихме по два реда пачки колкото ръста си, а откъм главата сложихме раниците. Отначало измъкнахме отвътре всички твърди предмети — фотоапарати, колекции от минерали и, то се знае, останките от храна. На никой от нас не му се спеше, макар че Кама погледна часовника си и каза, че е вече единадесет и половина през нощта. Походихме още из пещерата и все мечтаехме какво ще стане, когато всички научат за нашето откритие. Цялата я огледахме — на едно място в склада беше изсечена врата, влязохме и се оказа, че това е тоалетна, в същото помещение в циментов жлеб шуртеше вода, прозрачна и много студена, и изтичаше от една дупка в стената. Сигурно беше подземно поточе или ручейче и за него някой беше направил улей от цимент, вкопан в пода; той продължаваше около пет метра, а там, където свършваше, водната струя се стичаше в широка яма. Осветихме я с фенерче, но не видяхме дъното.

Легнахме върху пачките, беше кораво наистина, но, общо взето, не твърде много. Сабир взе от Кама часовника и го сложи до себе си, като каза, че ще се събуди рано сутринта и ще ни вдигне всичките. Решихме така: ако времето е хубаво, двама от нас ще се върнат вкъщи, а останалите ще охраняват пещерата. Според мен на всички ни беше интересно кой ще остане, но, кой знае защо, никой не попита. Помислих си, че сигурно Сабир ще остави тук мен и Алик, а той и Кама ще отидат в селото. От една страна, това беше много хубаво, защото се страхувах веднага да видя мама, по-добре ще бъде, ако отначало Кама и Сабир й разкажат всичко, а, от друга страна, много ми се искаше час по-скоро да се върна вкъщи и тя по-бързо да се успокои. Така сигурно не би трябвало да бъде — нещо хем да ти се иска, хем да не ти се иска — но на мен често ми се случва, и тогава никак не ми е приятно.

Всички се умълчаха и, струва ми се, започнаха да заспиват. Изведнъж Кама стана и започна да раздига постелята си и да нарежда пачките на пода съвсем до мен. Всички се надигнаха веднага от места си и седнаха. А тя поспря за малко и ни попита:

— Може би някой ще се досети да ми помогне, иначе цял час не ще мога да свърша.

Сабир и Алик веднага скочиха и също започнах да пренасят и да подреждат пачките до мен. Но нищо не питаха, само се чудеха наум.

Когато пренесоха всичко, Кама легна и каза:

Сама за нищо на света не мога да заспя, като знам, че до нас са тези страшни скелети. — И се обърна към мен: — Моля ти се, спи с лице към мен, а едната си ръка ми дай, тогава може би няма да ме е толкова страх.

Аз, разбира се, й подадох ръката си и лежах. Затворил си бях очите, но не спях. Много ми стана приятно, че Кама дойде и легна до мен, и се държи за ръката ми, за да не се страхува толкова много. Дори затаих дъх, толкова ми стана приятно. Помислих си, че на Алик и на Сабир сигурно много не им е харесал изборът на Кама. И защо пък избра мен, а не един от тях? Започнах да си мисля за това и веднага съжалих, че съм започнал, защото след като помислих, разбрах, че Кама не отиде нито при Сабир, нито при Алик, защото се срамува от тях като от момчета, а към мен се отнася просто така, както например аз към нашата Пакиза. Нали я вземах в леглото си, когато мама ме оставяше вечер сам и отиваше у съседите. Разбира се, не ме беше страх сам вкъщи, но въпреки това с Пакиза ми беше много по-хубаво. Щом се мушне под одеялото, веднага започва някак особено да мърка, просто ми се струва, че не мърка с гърлото си, а с цялото си тяло, от муцуната до опашката.

После започнах да мисля за мама.

Дори не можех да си представя какво прави сега. Добре ще е, ако татко успее да я убеди да почака до сутринта, иначе, като види, че не сме дошли вечерта, може през нощта да тръгне за лагера. Но все пак се надявах, че татко ще я успокои. Той изобщо й действува успокоително. Без него понякога е трудно. А сега той ще й обясни, и не само на нея — всички останали родители сигурно ще се съберат у дома, — че нищо страшно не може да се случи с нас, че в края на краищата четирима души — това е сила и никъде не могат да пропаднат, дори и да се заблудят: в тези планини на всеки десет-петнадесет километра или село ще срещнеш, или почивна станция, а пък всевъзможните туристически лагери — те изобщо по това време на годината са поникнали тук като гъби. Мама, разбира се, ще му възрази, че ние още не сме никакви хора, а просто деца, но татко и на това ще й отговори, че на тия години играта вече е свършена и човек или е вече човек, или никога няма да стане такъв. Тогава всички родители ще започнат да си спомнят детството и да разказват всевъзможни интересни истории… Добре, ако всичко бъде така. Само да не реши да иде през нощта до лагера. Виж, тогава ще се уплаши, когато разбере, че не сме се върнали, след като е започнала снежната буря. И вече дори татко няма да може да я успокои. На никого няма да му мине през ум, че си лежим спокойно в пещерата. Ако някой знаеше за нея, сигурно отдавна биха взели оттук и бронетранспортьора със златото и парите, и оръжието, и немците отдавна биха погребали. Трябва утре сутринта, преди да си заминем оттук, да намерим вратата, през която е влязъл бронетранспортьорът. Сигурно отвън немците така са я замаскирали, че не може да се разбере врата ли е, или скала. Само че как не са зазидали пукнатината, по която дойдохме тук? Вероятно не са я забелязали, все пак тя е много тясна. Интересно за какво са се изпотрепали? Може тримата есесовци да са подозирали, че военният с комбинезона е наш разузнавач, и когато научили за това, решили да го убият. А може и да не е никакъв разузнавач, а също такъв фашист като тях и чисто и просто да са се избили заради парите и златото, още повече че тогава не са могли да знаят, че някога тези пари ще бъдат невалидни.

Все пак ние имахме голям късмет — толкова години са минали от войната, никой не е намерил пещерата, и изведнъж ние я намираме. Толкова години убитите немци са лежали съвсем сами. Чак сега за първи път през тия тридесет години тук са дошли живи хора. Дори е някак чудно, като си помислиш. Тридесет години! Моят татко тогава е бил на по-малко години, отколкото съм аз, а тук те вече са се убивали един друг. Интересно къде ли е сега дъщеричката на военния с комбинезона? На нея и през ум не може да й мине, че от тридесет години баща й лежи мъртъв в една пещера из Кавказките планини. Където и да се намира тя, не знае какво се е случило с баща й. А пък аз знам, нима не е странно? Все пак много интересно ще бъде да се разбере какви са тези немци. Може би са някакви военни престъпници, и отдавна ги търсят. Та това е ясно, щом са есесовци, те не само са воювали, както всички военни, но и хора са разстрелвали и мъчили… Ами ако случайно единият от тях е именно оня, който е убил дядо, маминия баща — него са го убили някъде по тия краища, в Северен Кавказ. Но вече никой никога няма да разбере, кой именно е убил моя дядо. Мама все ми разказваше, че са го убили два месеца след като е заминал. Отишъл доброволец. Тя все за това разправя, казва, че никога не биха го мобилизирали, по време на войната нефтодобивниците не ги вземали на фронта, а дядо ми решил и тръгнал, макар че никой не го е викал. И така мама израснала без баща. Веднъж тя говореше за това с баща ми, а аз слушах. Стори ми се, че е много недоволна, дето дядо е отишъл доброволец. И на кого е нужно това, каза тя, че е загинал? Всичките му другари, и тези, които по онова време останали да работят в нефтодобивната промишленост, и онези, които се върнали от фронта, сега живеят прекрасно, един близък дядов приятел дори е министър, а той и себе си погубил, и живота на баба ми съсипал. Баба с децата, мама има още две сестри, живеели много тежко след смъртта на дядо. Баба нямала никаква професия и трябвало да работи в сладкарска фабрика, отначало като сортировачка, а по-късно, след войната, когато сладкарската фабрика започнала да произвежда, освен най-обикновени бонбони също и всевъзможни други изделия, баба станала майстор, защото можела да прави чудесни сладкиши — баклава, нуга и много други. Мама каза, че от негова страна това било просто глупаво, че дядо е трябвало да помисли и за семейството си, преди да се реши на такава стъпка. Когато дядо заминал на фронта, мама била само на две годинки. Щом мама започна да говори за семейството, веднага разбрах, че всичко това говори на татко с умисъл, за да напусне работата си и да се премести на сушата. Понякога ми се струва, че мама се страхува толкова много, за татко и за мен заради дядо. Мисли, че някой, от нас също, може да загине. Дори когато нещо хубаво се случва у дома — някой има рожден ден или пък купуваме нещо сериозно — например пиано или цветен телевизор, — мама винаги казва — разбира се, всичко е много хубаво, но дай боже всички да са живи и здрави. Повтаря бабините думи — баба винаги ги казва, всеки ден като молитва. А татко каза на мама, че е много жалко, дето така станало, но дядо ми не е имал друг изход. Мама се учуди и каза:

— Но нали ти обяснявам, че нефтодобивниците не ги вземаха на фронта. Дори когато немците наближиха Москва, тях пак не ги мобилизираха, а ти казваш, че нямал друг изход.

Аз веднага разбрах, че татко, като казваше, че дядо нямал друг изход, имаше предвид нещо друго. Напоследък започнах да забелязвам, че понякога, разговаряйки с татко, мама не всичко разбира така, както трябва…

— Не съм познавал баща ти — каза татко, — но мисля, че той е отишъл на фронта доброволец, защото самият той не е можел иначе. Ако е можел, не би отишъл.

— Така си и кажи — мама вече се беше разсърдила и аз виждах това, — че и ти, ако започне война, няма да помислиш нито за мен, нито за детето си.

— Война няма да има — каза татко и се усмихна. — Със сигурност знам.

— Ами ако има?

Много ми се искаше татко да й каже, че на никаква война няма да ходи, особено доброволец. Само да не се карат. Та това е глупаво — предварително да се карат заради някаква война, каквато изобщо може и да няма. Дори е неизвестно с кого ще бъде войната, а те още от сега са готови да се изпокарат. Така се и надявах, че татко сам ще го разбере, и дори да е решил за себе си да иде доброволец, няма да каже на мама.

— Ти знаеш — рече татко, — че ако е размисли човек, аз не съм много примерен гражданин. Нито в обществения живот вземам някакво участие, пък и не искам, макар че мнението си по никакви въпроси не крия и винаги го казвам. Ходя само на производствени съвещания, и то когато са свързани непосредствено с работата на нашето управление. Дори съм забравил кога за последен път съм бил на манифестация…

А това е истина, в празниците, когато сутрин тръгвам към училище, за да ида на манифестация, татко винаги спи. Първите два-три дни, след като се върне от сондата, винаги спи едва ли не до дванадесет часа на обед.

— Но ако някога, не дай боже, стане война, още първия ден ще ида на фронта. Защото живея на света само един път, през това време човек може да поправи всяка грешка, и най-сериозната, която изобщо може да допусне. Само не и тази. Ето такава грешка той никога няма да си прости. Твоят баща, разбира се, не е имал късмет, че е загинал, но затова пък в друго е имал късмет, той е бил истински човек. И децата му никога няма да се червят заради него. А най-страшното е, когато се срамуваш от баща си.

Татко много рядко разговаря сериозно с мама, той изобщо рядко разговаря дълго, а сега изведнъж говореше много сериозно и дори тържествено, толкова тържествено, че от тона му мравки запълзяваха по кожата ми. После, когато мама отиде в другата стая, той ми смигна, но не се усмихна, както обикновено, и, кой знае защо, ми се стори, че всичко това говореше и от мое име. Сякаш точно знаеше, че съм напълно съгласен с него, макар и да мълчах.

И дори не забелязал как съм заспал. А се събудих, защото ми се стори насън, че под мене земята се люлее. Сигурно не само на мен така ми се е сторило, защото когато отворих очи, видях, че и Камка се е събудила. Дори и насън не беше пуснала ръката ми. Тя изплашено се озърна и изведнъж попита:

— Ах, къде съм? — А после сигурно си спомни, защото сама се успокои. И повече не попита къде сме.

— Колко е часът?

Станах и се приближих до Сабир. Той спеше много дълбоко, само насън нещо мърмореше. И Алик спеше. Беше три часът.

— Поне по-бързо да се съмва — каза шепнешком Кама, огледа се в тъмното, вероятно си спомни за скелетите. — Там ли са? — Сякаш докато сме спали, скелетите са могли някъде да отидат.

Двете свещи до нас почти бяха догорели, запалих от тях други и ги сложих наблизо. После легнах и се наканих отново да заспя, дори очите си затворих, но изведнъж почувствувах как Кама търси ръката ми. Хвана се с две ръце за нея, притегли я към себе си и въздъхна. Дори се премести по-близо до мен, за да й бъде по-удобно да държи ръката ми. И изведнъж ми стана така приятно, че забравих за всичко на света. Чудно хубаво ми стана тогава през нощта в пещерата, когато Кама ме хвана за ръката и заспа. С кожата на дланта си почувствувах топлото й дихание. А може би се отнася към мен не съвсем като към Пакиза, а малко и като към човек?

Вече съвсем ме унасяше, когато през съня си отново чух бучене, което сякаш идваше дълбоко изпод земята.

На сутринта Сабир ни събуди всичките. Никак не ми се ставаше, но нямаше как. Сабир ме буташе по рамото, докато съвсем не се събудих. Беше седем часът. Сабир ни каза, че от пещерата ще излезем в осем нула-нула, точно така каза: „В осем нула-нула.“ За един час трябваше подробно да разгледаме пещерата и после да си тръгнем.

Сабир много сериозно, като възрастен, попита всеки от нас как се чувствува, не е ли настинал някой, а после каза: „Няма да си отиваме всички — един от нас трябва да остане в пещерата, това е необходимо, за да не би някой в наше отсъствие да дойде тук“.

Сабир обясни, че ако дойдат тук в наше отсъствие, ще се смята, че пещерата са открили те, а не ние. Тогава никой няма да иска и да ни чуе. Ща кажат: значи сте нощували, добре, чудесно, но ето че човекът е намерил пещера и веднага е съобщил. И тогава цялата слава няма да пожънем ние, а някакви чужди хора.

Кама каза, че едва ли някой ще дойде тук, толкова години никой не е идвал, сега изведнъж, за едно денонощие, и ние идваме, и още някой. Така не може да се случи.

Сабир отговори, че Кама безспорно е права, ала тя забравя, че нас сигурно ни търсят, а онези, които тръгнат да ни търсят, непременно ще тръгнат по същата пътечка, по която вървяхме — всички тукашни жители я знаят. Обикновено рядко минават по нея и ако минават, едва ли се вглеждат в скалите наоколо, но щом тръгнат да ни търсят, най-внимателно ще оглеждат всичко и може би ще поискат да огледат и тази пролука в скалата, покрай която в друго време биха минали, без да й обърнат внимание. Помислих си, че Сабир е прав — не си струва да рискуваме само защото някой от нас трябва да прекара тук още час и половина — два. Кама го попита кой ще остане. Страхувах се, че на Сабир изведнъж ще му хрумне да остави мен — а това никак не ми се искаше: първо, ако мама види, че всички са се върнали, а само мене ме няма, ще реши още преди някой да си е отворил устата, че с мен се е случило нещо най-ужасно — или съм паднал в пропаст, или съм се удавил; и второ, да си призная, никак не ми се искаше да оставам със скелетите. Едно е, когато има и други хора, друго е, когато си сам с тях. Сабир каза, че вече е мислил над това и е решил, че в пещерата ще остане Алик.

— От къде на къде… Решил бил. Аз пък реших, че ти ще останеш — отговори Алик. — Защо решаваш за другите?

— Защото така е най-добре — обясни Сабир. — Сам помисли. Кама не можем да оставим тук, тя е момиче. — После кимна към мен: — А тоя ще се уплаши да остане сам. Ще се побърка от страх.

Ужасно ми се прииска да кажа, че в пещерата ще остана аз. И вече щях, да го кажа, но Сабир още говореше, а когато той говори, по-добре е да не го прекъсваш. Реших да обявя, че оставам тук, веднага щом свърши.

— Мога аз да остана, но това ще бъде неправилно, защото аз най-добре знам пътя, по тази пътечка шест пъти съм минавал: четири пъти миналата година и два пъти тази, а ти само веднъж, и то миналата година. Друго нещо е, ако се страхуваш да останеш, тогава кажи си честно и няма да има за какво да говорим — ще сметнем, че причината е уважителна и ще остана аз.

Алик измърмори, че от нищо не се страхува, просто му се иска всичко да бъде справедливо. Но вече на всички ни стана ясно, че е съгласен да остане.

Има ли още някакви предложения? — попита Сабир и погледна по ред всеки от нас.

Всички замълчаха и аз също. Помислих си, че ако кажа, че аз искам да остана, Сабир ще ме вземе на смях. А това не ми се искаше особено пред Кама. Той винаги намира за мен всевъзможни подигравателни думи и който ги чуе, веднага започва да се смее — всички, освен мен, разбира се.

— Нека пристъпим към огледа — каза Сабир. — Да започнем от ей оня край.

Тръгнахме към най-отдалечения край, в който вчера не бяхме. Най-напред вървяха Сабир и Алик с фенерчета, а след тях Кама и аз със свещи така заповяда Сабир. Изобщо, каквото и да говори Алик, без Сабир направо сме загубени. И пролуката в скалата той намери, и първи той стана и тръгна, когато започна да ни засипва снегът, и тук, в пещерата, много правилно постъпва, дори се събужда точно в седем, както обеща вечерта, въпреки че самия него никой не го е будил. Все пак е чуден човек въпреки лошия си характера.

Още не бяхме стигнали до самия край, дори до половината на пещерата не бяхме стигнали, когато изведнъж намерихме толкова интересни неща, че не успяхме да се нарадваме и начудим.

Дори не можех да повярвам, че всичко това сме го намерили ние. С мен един път вече се случва нещо подобно, тази година на 21 март, на моя рожден ден, когато в една и съща вечер ми подариха далекоглед, велосипед и електромеханичен конструктор. Отдавна си мечтаех за всяко от тия неща поотделно и дори се надявах, че някога ще ги имам, но никога не смятах, че и трите ще ми ги подарят в един и същи ден. За нищо на света не бих повярвал, ако някой ми беше казал, че на рождения ми ден може да ми донесат всичко това. А точно така се случи: далекогледа ми подариха родителите ми, велосипеда — баба, а конструктора ми донесоха леля Сона и чичо Васиф.

Днес всичко ставаше също така, и дори още по-интересно. Започна се с това, че намерихме в стената черна метална врата. Тя беше плътно затворена, и дори се уплашихме, че е заключена. Сабир натисна дръжката, дръпна я към себе си и вратата бавно, виждаше се, че е много тежка, се отвори. Минахме през нея и се озовахме в коридор, на който излизаха няколко врати. Изведнъж ми се стори, че не се намираме в пещера в планината, а в коридор на някакво обикновено учреждение. Защото тук имаше нормален паркетен под и стени, боядисани с блажна боя. Само вратите бяха стоманени и всички излизаха на този коридор. Дори се опитах да включа осветлението. Ключът щракна, но нито една лампи на тавана нямаше намерение да светне. На една от вратите имаше табелка с надпис на немски. Ние влязохме, това беше доста просторна стая, нещо като кабинета на нашия директор в училище. Тук имаше голямо бюро с тежка бронзова мастилница. На стената над бюрото висеше портрет на Хитлер, а отсреща беше окачена карта по цялата стена — на Северен Кавказ и Задкавказието с половината Каспийско море и дори късче от Черно море, самият край. Цялата карта беше нашарена с червени и сини стрелки, при това най-големите стрелки бяха от трите страни — откъм Турция, от север през планината и от южната страна на Каспийско море — насочени към Баку. Всички надписи на картата бяха на немски. Освен това там имаше сейф, но дръжката му дори не помръдна, макар че с всички сили се мъчихме да я отворим. Сейфът, също както и картата, заемаше цялата стена, страничната, и не беше както обикновените сейфове, нещо като стоманен шкаф, а беше плътно вграден в стената. Отстрани до него видяхме голям лостов прекъсвач, чиято дръжка беше боядисана в червено. Прекъсвачът се намираше зад стъклена вратичка, целият като че ли в стъклено шкафче. А над шкафчето с големи черни букви имаше надпис на немски. Надписът завършваше с възклицателен знак. Последната дума започваше с главна буква. Беше кратка и веднага се запомняше: „Tod“ Останалите думи в надписа започваха с малки букви, освен първата, то се знае. И което е най-чудното, на стъкленото шкафче, което всеки можеше да разбие, висеше катинар. Шкафчето беше заключено!

Сабир каза, че няма нищо за чудене. Най-обикновена работа. На кино бил виждал такова нещо. Съдейки по червената ръчка и по надписа с възклицателен знак, прекъсвачът бил сложен, за да може в случай на завземане на пещерата или на отстъпление, незабавно да се взриви кабинетът със сейфа, в който по всяка вероятност се пазят всевъзможни ценности и секретни документи. Червеният цвят във военното дело винаги означава нещо особено опасно. А шкафчето е заключено, за да не би някой, преди да е прочел надписа, от глупост да включи прекъсвача. Ние също нямахме никакво намерение да включваме прекъсвача, а започнахме да гледаме какво се намира в чекмеджетата на бюрото. Във всички чекмеджета имаше главно различни документи, и всички бяха на немски език.

Минахме в другата стая и се спряхме на прага. Тя беше още по-голяма от кабинета на коменданта и цялата беше пълна с оръжие. Сигурно тук се е помещавал арсеналът. На специални пирамиди стояха подредени автомати и пушки и още някакви непознати неща, приличащи на снаряди или ракети, с червени главички, от които излизаха отзад дълги дръжки. Покрай стената на рафтове се намираха сандъци с патрони, а освен това в специални гнезда видяхме няколко гранати. Сабир каза, че са противотанкови. Никой не му възрази, но си помислих, откъде пък знае дали са противотанкови, или не, като на кино мъчно можеш да различиш обикновена граната ли е, или противотанкова.

Вече бяхме в третата стая, където имаше главно папки с документи, когато Сабир каза, че е почти девет часът и трябва незабавно да излизаме. Отидохме до мястото, където нощувахме, и започнахме да се прощаваме с Алик. Сабир каза нищо да не вземаме със себе си, освен фенерчетата — раниците оставихме тук, за да ни бъде по-леко да вървим, пък и без тях много по-лесно щяхме да минем през пукнатината в скалата. Каза на Алик да не пипа без нас автоматите. Всичко това говореше с много сериозен тон и най-чудното — Алик внимателно го слушаше, вероятно разбра, че със Сабир е безполезно да се спори. Освен това Сабир каза, че ще бъде чудесно, ако в наше отсъствие Алик намери вратата, през която тук са влизали хората и машините. Алик и това преглътна. Всички поред му стиснахме ръката и, оставяйки го, се запътихме към пролуката в скалата, но Алик взе фенерчето и тръгна с нас, като каза, че ще ни изпрати до самия изход, интересно му било какво е времето навън. А аз веднага разбрах, че Алик иска да види дневната светлина, все пак, макар че свещите светеха достатъчно ярко, този полумрак вече започваше да ни действува на нервите.

Ние тримата — аз, Камка и Сабир — разговаряхме, когато вървяхме към пукнатината, а Алик мълчеше. Вървеше мълчаливо и дори си помислих, че въпреки всичко ще се откаже да остане тук самичък. С това не искам да кажа, че е страхливец — той съвсем не е страхливец. И макар че отскоро го познавам, чувствувам, че е доста смел човек. В нашия клас всички знаят това и се отнасят към Алик с голямо уважение, не с такова, разбира се, както към Сабир, но много го уважават. Може да се каже, че в този смисъл е на второ място в класа след Сабир. Той дойде в нашия клас преди година и половина. И оттогава много се измени, съвсем друг човек стана. Отначало беше внимателен, много тих и с никого не се биеше — разбира се, не се оставяше, ако някой го предизвикваше, но сам никога не се биеше, а после се измени и стана почти като Сабир. По-рано от време на време му ходех на гости, но после престанах, а сега и през ум не ми минава да ида на гости на Алик, някак много незабелязано стана това. По по-рано ходех у тях, дори с удоволствие.

Те дойдоха да живеят в блока, който е точно срещу нашия, на Видади 156, а нашият е на 149. Докато се строеше този блок, а той дълго се строи, няколко години, дори не можех да си представя, че някога най-сетне ще го построят и че там ще имам познати. А сега, напротив, съвсем не мога да си представя, че е имало време, когато този блок го е нямало, и че Алик не е живял там. За първи път отидох у тях, когато вече от три месеца живееха там. Апартаментът им е много хубав, всички стаи са големи, просторни, но са отрупани с твърде много мебели, просто няма място да се обърнеш, а в едната стая дори имаше два големи гардероба, освен двете широки легла, трикрилото огледало и двете нощни шкафчета, до всяко легло по едно. Докато бях у тях, съвсем не можех да съобразя, какво ми изглежда странно в жилището им — отначало помислих, че е от снимките на Алик — във всяка стая висят по стените негови снимки от най-ранно детство: Алик в креватчето, Алик във ваничката и дори на гърненцето, та чак до най-последно време. И на всяка снимка — датата и името на местността: Баку, Кисловодск, Ленкоран, Москва, Сочи. Ако след време Алик стане някакъв велик човек, тези снимки много ще послужат… После разбрах, че работата не е в снимките, нещо друго ми се струва странно. Все си мислех за това, разбира се, между другото, самият аз в същото време говорех с Алик. Той ме запозна с баба си и аз ужасно се учудих, че е толкова стара, един път и половина по-стара от моята. А после, когато се запознах с родителите на Алик, видях, че и те са много по-възрастни от моите. Оказа се, че Алик им се родил много късно, когато вече престанали да се надяват, че могат да имат деца. Това Алик ми го разказа, но тогава още можеше нормално да се говори с него, а не както сега: за всяко нещо те перва по врата, и така се шегува, че ти се иска просто някъде да избягаш, докато самият той през това време се смее с идиотски смях. Баба му ни почерпи с чай и сладко, с пирожки, а после донесе един вестник и облигации й ни помоли да проверим дали не е спечелила нещо. Една такава стара, стара, едва ходи, а въпреки това се интересува — спечелили ли са облигациите, или не са спечелили. Проверихме два пъти, за да не сгрешим, но нито една цифра не съвпадна — нито серията, нито номерът. Алик точно така и каза, а после добави такова нещо, че направо се смаях; говори й със сериозен глас: „Ти, бабо, този път нищо не спечели, а, напротив, загуби“. Баба му ужасно са натъжи и започна да разправя, че тия облигации са цяло разорение, а после попита колко е загубила този път. Алик й каза: „Три рубли“ — и незабелязано ми смигна. Тя отиде, донесе една черна кутия, там имаше пари, и извади отвътре три рубли за Алик. Алик започна да я утешава и й напомни, че миналата година е спечелила четиридесет рубли, а оттогава е загубила само дванадесет. Той ми каза, че всеки тираж печели по такъв начин три рубли, отначало се страхувал, че ще научат родителите му, но всичко се разминало — баба му се оплакала, че загубила, а те ужасно се развеселили и сега разказват на всичките си познати за остроумното хрумване на Алик. Този ден набързо им видяхме сметката на тези три рубли — отидохме на Крайморския булевард, взехме под наем една лодка и дълго плавахме из залива, почти до „Интурист“ стигнахме и обратно. Случихме чудесен лодкар — пусна ни сами, като ни накара да дадем честна дума, че можем да плуваме, само дето сложи в лодката два спасителни пояса. Пък и изобщо никаква опасност няма, подръка му е спасителният катер и за две минути може да стигне до всяко място в залива. Разбира се, за нас трите рубли се оказаха много по-нужни и по-полезни, отколкото за бабата на Алик. На нея пари изобщо не й трябват, от къщи никъде не излиза и живее съвсем наготово: у тях всеки ден идва домашна помощница и въпреки това, щом си я спомнех — една такава мъничка, прегърбеничка, очите й едни такива добри — а този ден си я спомнях непрекъснато, — кой знае защо, ми ставаше тъжно, съжалявах я. Сигурно Сабир е прав, може би наистина не съм съвсем нормален. А после разбрах кое ми се е сторило странно у Аликови — още два пъти ходих у тях, преди да ми стане ясно: те нямаха библиотека. Нито в една стая! И не само библиотека, дори етажерка с книги никъде нямате — само учебниците върху бюрото в стаята на Алик, и нито една друга книга! Ето кое значи ми се е сторило странно. Но го разбрах, както винаги, не веднага, а доста по-късно, дори когато вече бях престанал да мисля за това. Когато казах на Алик, той много се учуди и ми отговори, че нищо странно няма, те и в предишния апартамент не са имали книги, а пък която и книга да му потрябва, ще я вземе, ако поиска, от библиотеката на ъгъла. Та нали вкъщи все едно не можеш да събереш всички книги, колкото и да се стараеш. Когато ми отговори така, веднага започна да ми се струва, че може би наистина няма нищо странно, ако в едно жилище няма книги, няма — и толкова, но отначало, кой знае защо, ми изглеждаше странно.

Разбира се, Алик мълчеше не защото е страхлив. На всеки ще му призлее, ако му кажат, че трябва да остане сам в тази тъмна пещера. Друг за нищо на света не би се съгласил, а Алик се съгласи. Вече почти бяхме стигнали до пролуката в скалата, а той така и не се отказа да остане, само мълчеше и изглеждаше доста тъжен. Че какво друго му остава да прави — да не вземе да се радва, че всички ще си идем, а той ще остане сам със скелетите?

Аз дори в пълен мрак, ако фенерчетата не светеха, и със стиснати очи бих почувствувал, че сме стигнали вече до пукнатината — само по мириса. По мириса на влажна пръст. Не просто влажна, а влажна и прясна, сякаш току-що са започнали да копаят. Никъде другаде в пещерата не миришеше така, освен на това място. Веднага разбрах, че сме стигнали пролуката в скалата. Само ей този голям камък според мен вчера го нямаше. Такъв огромен камък, почти до кръста ми, с неравни краища. Вчера наистина го нямаше. Спомням си, защото, когато вчера търсих за Сабир остатъка от сталактита, нито един камък не видях наоколо, всичко беше равно.

— А къде е пролуката в скалата? — пръв попита Сабир, и гласът му беше много учуден.

И тогава изведнъж забравих да мисля за камъка и изтичах напред. Гледам, пред пас само гладка стена от скала, сякаш никога никаква пролука не е имало. Сънували ли сме, или какво? И тогава като се разтичахме! Търчим нагоре-надолу, търсим и нищо не можем да намерим. Струва ми се, че всички много се уплашихме, изведнъж краката ми изстинаха и станаха леки, леки, а така ми става, щом много се уплаша или се развълнувам. Пролуката никъде я нямаше. Но все пак разбрахме, че вчера я е имало, защото намерихме пукнатина в стената, едва забележима, която вървеше от самия под нагоре. В нея дори кибритена клечка не би се провряла. Разбрахме, че това са следи от нашата пролука. Отначало изобщо за нищо не можех да мисля, толкова се уплаших, но малко по-късно си спомних бученето нощес под земята. Може пък да не съм сънувал, че земята под мен се тресе. Сигурно е имало трус и от него се е затворила нашата пролука, тя и без друго беше съвсем тясна.

Ужасно се уплашихме. Кама стои и плаче. Аз стоя до нея и също се страхувам дума да кажа, знам, че веднага ще се разплача. И Алик мълчи, най-вероятно също се страхува да не се разплаче. Не знам дори какво щяхме да правим по-нататък, ако не беше Сабир. Сигурно и той също се уплаши, но когато заговори, никой от нас не забеляза това. Гласът му беше същият, както обикновено. Той каза, че сега ще трябва да намерим изход от тук. Сабир ни обясни, че от пещерата непременно трябва да има нормален изход, защото за всеки глупак е ясно, че и бронетранспортьорът, и хората са влизали тук не през тази временна пукнатина, пък и не само това, та нали всички мебели, които видяхме, също и оръжието, не са били по начало в пещерата, а през някакъв вход са ги вкарали тук, и щом е така, значи го има. Докато той говореше, всички се успокоихме и престанахме да се страхуваме. Аз по себе си съдя, съвсем ми мина страхът и започнах да мисля къде може да бъде изходът. И Кама престана да плаче. Преди тя плачеше с глас, а сега млъкна, само едва чуто похълцваше.

Тръпнахме назад към мястото, където нощувахме. Сабир вървеше напред й говореше, че му се струвало, че изходът трябва да бъде там, където е бронетранспортьорът. После се обърна към нас и каза всички, освен него да угасим фенерчетата — трябвало да икономисваме батериите. Ето на, никой не помисли за това, само Сабир се сети. Забелязах, че и Алик веднага изключи фенерчето, без всякакви разговори, а не както по-рано.

Изхода от пещерата намерихме почти веднага. По-точно не изхода, а една огромна метална плоча, която го затваряше. Тя беше много висока, много по-висока от бронетранспортьора и по-широка от него. И навсякъде по краищата се сливаше със скалата, никъде дори с един сантиметър не се издаваше. Разбрахме, че е от метал, защото, когато почукахме с камък по нея — се разнесе метален звук, но един такъв глух, като че ли плочата беше ужасно дебела. Дори започнахме да мислим, че изходът не е оттук, но после видяхме, че на пода са останали следи от веригите на бронетранспортьора и те свършват до самата метална плоча. Сабир каза, че сега остава само да намерим къде е ключалката и да потърсим ключовете. А ключовете сигурно са някъде в пещерата, най-вероятно в джоба на един от скелетите. Огледахме внимателно цялата врата, отначало целия долен край, а когато нищо не намерихме, наредихме до нея празните сандъци и я огледахме цялата до горе. Никаква ключалка не намерихме, макар че по няколко пъти подробно огледахме всеки квадратен сантиметър. На вратата нямаше никаква ключалка. Тогава Сабир каза, че трябва да потърсим друг изход. Започнахме да търсим. Цялата пещера обходихме покрай стените, отново огледахме стаите и коридора, после още веднъж, но никъде нищо не намерихме, което да прилича на врата или на вратичка. Тогава окончателно разбрахме, че тази плоча затваря единствения изход от пещерата.

Много се уморихме — когато свършихме, беше два часа по часовника на Кама. Значи от девет — пет часа подред — непрекъснато сме търсили изход от тази проклета пещера.

Сабир каза, че трябва за малко да спрем, да обсъдим какво ще правим по-нататък, и да починем. И изведнъж Камка като се развика! Ужасно радостно завика. Втурнахме се към нея, тя стоеше съвсем наблизо, и я попитахме какво се е случило, а сами знаем, че се е случило нещо хубаво, защото извика много радостно, сочеше ни към стената — там в една вдлъбнатинка беше взидана малка черна кутия, а на нея имаше два плоски бутона — червен и син. Над горния, червения, беше написано нещо на немски. Сабир дори не се позамисли, веднага натисна горното копче, но нищо не стана, тогава синьото — също. Натискахме копчетата, докато не ни изтръпнаха пръстите, но напразно. Казах, че сигурно по-рано тези копчета са работели, действували са, защото е имало електричество, а сега няма, затова не действуват. Сабир се ядоса и каза моментално паси затварям устата, защото и без мен всичко било ясно.

Седяхме върху постелите си от книжни пари и мислехме какво да правим по-нататък. Сабир каза, че положението е много сериозно, трябва да се постараем да намерим изхода от тук, защото няма на кого да разчитаме. Тук никой няма да ни дойде на помощ. Освен това каза, че трябвало да изберем един от нас за главен, нещо като командир, и във всичко да му сме подчиняваме, защото нищо нямало да излезе, ако всеки прави това, което му дойде наум. Тук Алик ме учуди — веднага каза, че главен трябва да бъде Сабир. На Сабир много му хареса това, по лицето му пролича, но все пак попита има ли някакви други предложения. Ние казахме, че никакви други предложения няма, ала въпреки всичко Сабир ни помоли да гласуваме. Иначе, виждате ли, не бил съгласен. Попита кой е „за“ — всички, освен него, вдигнахме ръце, кой е „против“ — тук никой не вдигна ръка, а после попита кой се е въздържал — и той самият вдигна ръка. След гласуването каза, че сега всички сме длъжни да му се подчиняваме, ако искаме всичко да бъде добре. Сякаш и без гласуване не беше ясно, че тук най-главният е Сабир.

Той каза, че трябвало внимателно да видим какво ни е останало от храната. Веднага извадихме всичко от раниците, сложихме на обща купчина трите сандвича със салама, половината блокче шоколад, топеното сирене — това беше всичкото ядене. Преди не ни се ядеше, сутринта бяхме изяли по един сандвич и повече не мислехме за ядене, а сега, като видяхме колко малко рана ни е останала, ужасно ни се дояде. Сабир каза, че сега трябва много да пазим храната и икономично да я изразходваме. Той раздели единия сандвич на четири съвсем мънички парченца и ни ги раздаде — каза, че това е порцията ни до утре, кой когато иска, може да ги изяде — той още говореше, когато вече ги бяхме глътнали — а останалите продукти ще се пазят при него и той сам ще ни ги раздава в определени часове. Той и кибрита преброи — бяха останали осем клечки в кутийката, и цигарите — пет парчета, и ги сложи в джоба си, като каза, че и тях също ще раздава по една. Но това, разбира се, го каза просто така — никой от нас, освен него, не пуши. После ми заповяда да донеса от аварийния шкаф консервите, които намерихме вътре. Донесох ги. Всички кутии бяха цели, но капачките им се издуваха и от двете страни, сякаш отвътре ги бяха напомпали с въздух.

Донесох ги и казах, че тези консерви не могат да се ядат — щом така са се издули, значи са съвсем развалени. А от рибата стават най-тежките отравяния, от които може просто да се умре. В нашия блок умря Витя Шчеглов, майстор на спорта, член на сборния отбор на Азербайджан по волейбол — изял една есетра и на следващия ден умрял в страшни мъки, защото късно извикали лекар. Откарали го в болницата и цял ден му промивали стомаха, всевъзможни инжекции му били, но нищо не помогнало и той починал. А ако ние тук се отровим, изобщо никой никаква помощ няма да може да ни окаже. Всички внимателно ме слушаха, дори Сабир, а когато свърших, той каза, че никой не се кани веднага да яде консервите, а за по-нататък ще видим. И тогава аз направих грешка. Не трябваше да говоря какво съм чел за отравянията в енциклопедията. А там пише, че издутите консерви в никакъв случай не бива да се ядат, това е първият признак, че в тях има най-страшна отрова, и че това се нарича „ботулизъм“. Тази дума съм я запомнил точно. Още щом казах за ботулизма, видях, че Сабир просто освирепя — той не може да търпи, когато пред него говорят непознати думи.

— Голям читател! — За него това е най-страшната ругатня. — Всичко си прочел! За нищо друго не те бива, само да четеш! И непрекъснато лъжеш, знаеш, че не можем да проверим, и лъжеш! Още щом влязохме тук, и започна да си измисляш. — За сталактитите намекваше. — Пречиш ми да мисля. Млъкни и да не съм те чул повече!

Аз, разбира се, млъкнах, но за себе си реших да не се докосвам до тези консерви. Ще умра от глад, но няма да ги пипна. Мъчно ми е, че Кама и Алик са против мен, и двамата презрително ме гледаха и се усмихваха, когато Сабир ми викаше. Макар и да съм свикнал, всеки път ми става малко мъчно. Че аз за тяхно добро им казах за отравянията. Но щом е така, яжте, да ви е сладко, тровете се. Сабир каза, че не трябва да губим нито минута и веднага да пристъпим към оглед на пещерата. На мен заповяда да обискирам скелетите и всичко намерено да му донеса. Разбрах, че нарочно прави това, за да се откажа и да може отново пред всички да ме унижи. Но аз не се отказах. Отидох и започнах да ги претърсвам. Всички имаха пистолети и удостоверения, както и снимки с жените и децата си. Извадих от джобовете им някакви ключове, носни кърпи, пари. А в джоба на оня, който беше с комбинезон, не-есесовеца, намерих малка книжчица с картонена подвързия и още щом я разтворих, разбрах, че това е най-интересното от всичко, което съм намерил — оказа се разговорник, немско-руски разговорник. Първите страници се бяха слепили, нищо не можеше да се разбере, но останалите, повечето, се бяха запазили и можеха да се четат. Започнах да го преглеждам, обаче Сабир ме извика. И тримата вече бяха в коридора. Занесох му всичко, което бях намерил. Щом видя ключовете — два огромни ключа на една верижка, Сабир се зарадва и веднага ги измъкна от ръцете ми. И въпреки това направи недоволна физиономия и със заядлив глас ме попита, всички ли съм претърсил. Каза, че ключовете са от сейфа — щом всеки има езиче отгоре и отдолу, явно са от сейфа. Така се и оказа. И двата ключа станаха и отворихме сейфа. Той целият беше натъпкан с книжа. И всичките на немски език. Много лошо. Стоят четирима души, всичките грамотни, а нищо не могат да направят — като на кино или като на друга планета.

После от горния рафт Сабир взе голям лист, сгънат на четири. Разгърна го и гледаме — чертеж на нашата пещера, веднага я познахме. Всичко беше отбелязано на този чертеж — и пещерата, и коридорът със стаите — всичко и нищо ново. Много подробен чертеж. Всички шкафове, които открихме на стените, бутоните до входа, коридорът, стаите, дори червеният лостов прекъсвач и сейфът от комендантската — всичко. И изходът беше отбелязан на същото място, където го намерихме, и дори беше показано къде излиза — като че ли на някакъв път в планината. А всички надписи бяха съвършено непонятни. Никаква полза от този чертеж. Сабир повъртя разговорника в ръцете си и ми го върна, да съм го пазел, защото можел да дотрябва. Така каза.

До вечерта всичко огледахме, навсякъде се пъхвахме, дори портретите на стените отместихме — мислехме, че зад тях може да е потулено някакво скривалище. Чак късно през нощта свършихме. Само че останахме съвсем без сили.

Дори Сабир се умърлуши. Но се държеше много правилно. Каза, че сутринта непременно ще измислим нещо. После помисли и раздели още един сандвич. Аз никога така точно не бих могъл да го разделя, както Сабир. Той раздаде всичките парченца и каза, че днес бил решил да ни даде допълнителна храна, защото твърде много сме поработили и трябвало да се подкрепим. Пожела на всички ни лека нощ. С много официален глас, както се полага на командир. И всички веднага легнахме да спим. Тази нощ Кама не ме помоли да хване ръката ми, сигурно вече беше престанала да се бои от скелетите, навярно беше свикнала. А може и да съм й станал противен, след като Сабир ме навика пред нея заради ботулизма. Макар че едва ли, тъй като и по-рано ми е викал пред нея. Той само по времена контролните не ми вика и започва да ми говори мило. Таирчик ми казва. Час по час ме пита шепнешком, за да не чуе никой, кога ще свърша контролното на моята група. А целия последен срок, за да не ми пречи и да не ме безпокои напразно, аз отначало правех неговото контролно, давах му го, и после се залавях за моето. Но той въпреки това ме презира. Чувствувам — благодарен ми е, но ме презира.

Аз все препрочитах този немско-руски разговорник. Жалко, че не беше речник, а разговорник. Речникът много работа би ни свършил…

— Ти защо не спиш? — Сабир се беше надигнал от мястото си и ме питаше — сигурно и през нощта се чувствува отговорен за всичко, както и подобава за един командир.

Казах му, че не ми се спи и че преглеждам разговорника.

— Читател! — много подигравателно каза тази дума, махна с ръка и отново легна. А аз бях прочел вече веднъж разговорника и сега го четях просто така, за да не мисля за друго. Защото престана ли да чета, веднага започвам да мисля какво става у дома. Мама сега просто полудява. Страх ме е дори да си представя какво прави! Макар и да чета, въпреки всичко мисля за това. Да си призная, разговорника го чета просто защото съм свикнал непрекъснато нещо да чета. Мама често ме нарича кълваче. Понякога ми взема книгата, когато се храня например. Аз почти всички книги, които са ми харесали, съм ги препрочел по няколко пъти… А в този разговорник има много странни и смешни неща — най-напред е даден немският текст, после руският, освен това целият е на раздели — „Транспорт“, „Развлечения“, „Разговор с военнопленници или с партизанин“, „Предупреждение за наказание на представител от местното население“. За всички случаи от живота изобщо. „Немски офицер кани фройлайн в сладкарница“, а в скоби — „на кино, театър, ресторант“. Много е хитро, значи, където иска да отиде, нея дума слага. Или: „Приемете от мен един малък подарък“, а в скоби — „парфюм, бонбони, цветя, брошка“. И какво ли още нямаше там, а най-интересното прочетох, когато стигнах до разделите „Предупреждение за наказание“ и „Разговор с военнопленници и партизанин“. Само заплахи. За всяко нещо — смъртно наказание — или разстрел, или обесване. „За появяване на улицата по-късно от десет часа вечерта — разстрел“, „За укриване на комунист — в скобки «партизанин, военен» — смърт“. Оказва се, че почти за всичко се е полагало смърт. Дори за неявяване на работа. Сега разбрах какво означава думата „Tod“, която видях в надписа до червения лостов прекъсвач. По всичко личеше, че е „смърт“ — тя се срещаше почти във всички изречения, където ставаше дума за смъртно наказание. За най-дребното нещо се наказва със смърт, сякаш човешкият живот изобщо нищо не струва. Това значи, че ако се развали, да речем, часовникът на човек, и той, без да знае, че вече е късно, излезе на улицата в десет и половина, всеки патрул може да го застреля. От това, което прочетох в разговорника, излизаше така. Почетох още малко, а после сам не разбрах как съм заспал.

А сутринта пак започна същото. По няколко пъти огледахме всяко ъгълче. Вече със затворени очи можех да ида до всеки край на пещерата, всичко огледахме и опипахме с ръце, никъде нямаше изход, освен тази плоча, а нея не можехме и да помръднем. Сабир каза, че ако тук вместо всички тези безполезни автомати и картечници имаше оръдие, той, без да се замисля, би стрелял право в тази плоча. Това беше съвсем безполезен разговор, първо, защото нямаше никакво оръдие, а щом няма — няма какво да се умува, и второ, Сабир не знаеше как се стреля с оръдие. Цял ден — от сутринта до късно през нощта — ходехме из пещерата и вече почти не разговаряхме, защото разбрахме, че положението е лошо. Вечерта изядохме всичко, което беше останало — разделихме на четири части топеното сирене и започнахме да мислим какво ще правим по-нататък. Нищо не измислихме и аз започнах да чета разговорника, за да се занимавам с нещо.

На Сабир това му подействува ужасно зле на нервите и той ми заповяда да го затворя и да го оставя настрана. Веднага го послушах, за да не го дразня още повече. Той каза с много тържествен глас, че ние и утре ще потърсим изход, а ако не намерим, то още утре вечерта или вдругиден той ще се помъчи да взриви плочата с гранати. Друг изход няма. Помислих си, как ще я взриви, щом никога през живота си не е виждал, граната, освен на кино.

— А разбираш ли от гранати? — попита Алик.

— Нищо особено няма. Трябва да изтеглиш капачката към себе си и да я завъртиш, преди да я хвърлиш — каза той. — Само че аз няма да я хвърля, а трябва да издълбая малко трапче под плочата, да сложа там гранатата и да изтичам настрана зад бронетранспортьора. Според мен всичко ще бъде наред. Все едно, друг изход няма. Храната свърши и утре трябва да започнем консервите.

— А защо утре? — попита Алик. — Може и днес.

Още щом каза това, очите на всички просто пламнаха. Преглътнахме си слюнката. Ужасно бяхме изгладнели. И преди това ни се ядеше, ала след парченцето сирене съвсем озверяхме. Но Сабир каза, че до утре няма да пипаме консервите, трябва и за по-нататък да помислим. Аз се опитах да им напомня, че консервите са развалени, но още щом започнах да говоря, всички ми се развикаха, и тримата изведнъж.

— Щом не искаш — не яж — каза Кама. — Никой не те моли. А в нашите работи няма какво да се месиш!

И докато ми говореше, лицето й беше толкова неприятно — и гласът също. Особено лицето — чуждо и неприятно. Дори не съм мислил, че може да има такова лице. Вече бях престанал да слушам какво ми говорят Алик и Сабир, толкова ми домъчня след думите, които чух от Кама.

Всички легнаха да спят. Аз почетох още малко разговорника, после реших да заспя. Легнах на една страна и си затворих очите, а в това време Кама ми казва, тя не била още заспала, както се оказа.

— Обиди ли ми се?

Аз поклатих глава — не, не съм.

Обиди се, обиди, се, нали виждам! Не съм се обидил.

— Ако не си се обидил, дай ми ръката си, с твоята ръка ми е по-спокойно да спя. — Хвана ръката ми и млъкна.

Гледам я — вече спи. А тази нощ аз изобщо не можах да заспя. Все мислех, че сутринта Сабир ще раздаде на всички от рибените консерви. Аз, разбира се, няма да ги ям, но останалите ще ги изядат. А да говоря с тях е безполезно. Само ще си имам неприятности. Нищо не разбират. А аз помня какво беше написано за ботулизма, имам много добра памет за всичко напечатано, всички стихове още от първия път ги запомням, дори лошите. И не само стихотворенията — всяка формула, дори най-дългата, мога отведнъж да запомня. Там пишеше, че оня, който се е отровил от тези проклети консерви с издути капачки, трябва незабавно да се хоспитализира, тази дума също я запомних. Иначе има смъртен изход. Нали помня как умря Витя Шчеглов — такъв здрав човек, а за една нощ умря, въпреки че все пак са го закарали в болницата. Та ние всички ще се отровим и ще умрем, и ще останем тук, като тези скелети. Защо не искат да ме послушат? Ако това го каже Сабир, щяха да го послушат! Нима за да те слушат, трябва да можеш трийсет пъти да се издигнеш на лоста?

Представих си как сутринта Сабир ще им раздаде рибата от едната консерва и те ще я изядат: всеки своята част. Ще я изядат и след час или след час и половина веднага ще съжалят, че не са ме послушали, но ще бъде късно. Всички ще умрат в страшни мъки: и Камка, и Алик, и Сабир. От тази мисъл дори, кой знае защо, започна да ми прилошава.

Аз предпазливо измъкнах ръката си от Камкината, станах и на пръсти се приближих до Сабир, съвсем не ми се искаше да ходя, но все пак отидох. Събудих го; той отвори очи и ме загледа учудено. Започнах да му разправям, че ако утре сутринта изядем тези консерви, всички ще загинем. Той отначало ме слушаше мълчаливо, сигурно не разбираше за какво става дума, но после, когато разбра, ужасно се ядоса:

— Ако моментално не си идеш и не легнеш да спиш, така ще те цапардосам, че цял живот ще ме помниш! — Аз се обърнах и веднага си тръгнах, а той добави след мен: — Утре сутринта ще си поговоря с теб — и още една дума каза, дето, ако не знаеше, че Кама спи, никога не би я казал.

Върнах се и си легнах на мястото. Полежах малко, а после, когато ми се стори, че Сабир заспа, взех консервите, и осемте кутии, и стъпвайки тихичко, отидох с тях на другия край, там, където е коридорът и комендантската. Отначало исках да ги скрия някъде по-надалече, но си помислих, че Сабир, все едно, ще ме накара да кажа къде съм ги скрил… Тогава взех и ги хвърлих всичките една по една в дълбоката яма, където се стичаше водата от улея. След всяка кутия се ослушвах: исках да чуя как се удрят в дъното, но така и нищо не чух — бездънна ли беше пък тази яма?

На сутринта се събудих най-рано от всички. Събудих се, но лежа мълчешком. Не ми се искаше да си отварям очите. Чувам, че Сабир стана, отначало събуди Кама, подир нея Алик, а после спря над мен и ме бутна по рамото: „Ставай, вече се съмна“. Измихме се, събрахме се заедно. Настроението на всички — ужасно, по физиономиите се виждаше, а най-лошо беше моето, разбира се. Само си мислех какво ще стане по-нататък. Сабир каза:

— През нощта този паникьор ме събуди и разправя: страх ме е да ям от консервите, коремчето може да ме заболи от тях. Аз, казва, всички енциклопедии на света съм изчел. Хайде, читателю, по-добре иди донеси консервите.

И аз отидох. До мястото, където вчера бяха наредени, имаше пет крачки. Бавно тръгнах, после се върнах и казвам:

— Няма ги консервите.

— А къде са?

— Изхвърлих ги.

И тримата ме изгледаха учудено.

— И къде ги изхвърли? — попита ме Сабир недоверчиво.

— В ямата, дето се стича водата. — И веднага почувствувах, че Сабир повярва. И останалите също, но аз казвам Сабир, защото тогава само към него гледах.

— Всички консерви ли изхвърли?

— Да.

И тримата страшно се ядосаха.

— Подлец — каза Алик. — И с какво право?

Той замахва и аз дори си прикрих главата, мислех, че ще ме удари, но не ме удари, само се изплю и отиде настрана. Кама ме погледна много възмутено и презрително, и каза, че съм глупак и страшен егоист. Само Сабир нищо не каза, той стоеше мълчешком и ме гледаше с ненавист. Стоеше на две крачки от мен, между нас беше моята постеля, и изведнъж като скочи през нея…

Удари ме по лицето и аз почувствувах в устата си малко солен вкус, а главата ми забуча. Очилата ми веднага отхвръкнаха настрани и аз съжалих, че не ги свалих. Сигурно стъклата се бяха строшили на пода. Помислих си, че още два или три пъти ще ме удари и ще спре, но той не спираше, а ме биеше, биеше, все по лицето. Започнах да си закривам лицето с ръце, а той изведнъж с всичка сила ме удари в корема, тогава си махнах ръцете и той отново започна да ме бие по лицето. После вече и лицето си не можех да закрия, ръцете ми станаха непослушни и не можех да ги вдигна. И досега не разбирам защо не паднах, клатех се от една страна на друга, но не падах. Сигурно Сабир още повече се ядосваше от това, че не падам. Без очила виждам зле, а сега сякаш някаква мътна пелена закри очите ми — всичко ми беше като в мъгла. После краката ми все пак се подвиха, но не паднах съвсем, а застанах на колене. Сабир продължаваше да ме бие. Само че вече не чувствувах болка, а го виждах на моменти, на моменти, ту го виждам, ту не го виждам, сякаш някой си играе със светлината — включва и изключва, включва и изключва. Мислех, че това никога няма да свърши, ала без какъвто и да било страх, всичко вече ми стана безразлично, сякаш не биеха мен, а някой друг. През едно от тия просветвания видях как върху Сабир се нахвърли Кама. Той се обърна към нея и с всичка сила я блъсна с две ръце в гърдите. Тя отлетя на няколко крачки и падна на пода. Видях как с вик „Престани!“ върху Сабир се спусна Алик. В това време Сабир с всичка сила ме ритна с крак по лицето и аз вече нищо не помнех. Освен това, когато падах, струва ми се, много силно си ударих главата в пода.

Оказа се, че Сабир е бил и Алик, не толкова силно като мен, но също го е бил. Учудих се, че е можал толкова силно да го набие, но Алик ми обясни, че Сабир се бил нечестно, вкопчил се в ризата му на гърдите, притеглил го към себе си и го ударил с глава по лицето, после му подложил крак и вече легнал, го бил. И тогава върху него се нахвърлила с автомат Кама. Алик ми каза, че просто изпаднал в ужас, мислел, че Камка иска да го убие. Сабир се уплашил, веднага спрял и започнал да отстъпва заднешком, а тя му подава автомата и вика: „На, стреляй! Избий ни всичките, фашистка гадино!“

Това Алик ми го разказа после, когато дойдох в съзнание. Кама плачеше и ми слагаше студени компреси на лицето. От това се свестих — почувствувах нещо студено. Но въпреки компресите лицето ми ужасно подпухна. Алик ми донесе очилата и ги сложи до мене. Едното стъкло беше останало цяло, другото се беше счупило. Цялото тяло ме болеше, особено лицето. Дори устата си не можех да отворя, така ме боляха скулите. И за какво толкова ме би? Да беше ме ударил един-два пъти! А как можа така! Та той е много по-голям от мен и е по-силен. Ако всеки, който е по-силен, започне да бие другите, нищо добро няма да излезе. И аз ако бях година и половина по-голям, щях да му дам да се разбере! Но какво съм виновен, че съм най-малък в класа? Всички знаят това и никой никога не налита да се бие с мен. Нали и Сабир много пъти е казвал да не ме закачат. Аз само веднъж се сбих с Алик Цихецки от пети „а“. Той ме блъсна в шкафа, и аз го блъснах. Тогава той ми каза: „Остани след часовете да се бием“. Отидохме с него зад баскетболната площадка, там след часовете няма никой, оставихме си чантите на земята и започнахме да се бием. Аз веднага го ударих два пъти, а той само стои и нищо. Тогава спрях и го питам какво чака. А той много сърдито каза: „Че как ще се бия с теб, щом си с очила?“ И физиономията му беше много обидена — все пак съвсем напразно го ударих два пъти, може да се каже, още преди да е започнал боят. Аз веднага си свалих очилата и му предложих, за да бъде всичко честно, и той да ме удари два пъти, а после вече да започнем да се бием истински. Но той отказа и ми отговори, че не искал да ме бие просто така. Почувствувах, че не му се иска вече да се бие, пък и на мен съвсем не ми се щеше. Мълчаливо постояхме един срещу друг, а после аз го попитах има ли десет копейки. Той потърси в джоба си — намери и попита за какво са ми. А аз самият имах тридесет, взех тези десет копейки и отидохме двамата на кино, купихме два билета и гледахме „Джентълмени с късмет“. Много хубав филм. След това с Алик много се сприятелихме и аз, когато идвах тук, много съжалявах, че няма да бъде и той. През лятото родителите му бяха отишли с него в Кубан.

Още си мислех за Алик Цихецки, когато изведнъж ми се зави свят и повърнах. А после още няколко пъти. Вместо нормално повръщане от устатата ми се лееше само горчива вода. В стомаха ми нямаше нищо — нали за последен път вчера изядох едно парченце сирене, ето защо излизаше само вода. Кама и Алик веднага станаха много внимателни, седнаха до мен и все ме питаха дали нямам нужда от нещо. Да си призная, много приятно ми беше, че така се грижат за мен.

А Сабир все ходеше из пещерата и търсеше изход, но според мен вече беше разбрал, че нищо няма да намери и просто само се правеше, че търси. С никого от нас нито веднъж не заговори, не искаше или се страхуваше, че няма да му отговорим.

Кама и Алик прекараха край мен до късна нощ. Изобщо ми се стори, че този ден мина много бързо. Току-що беше сутрин и изведнъж гледам — всички си лягат да спят. Учудващо бързо мина този ден.

На следващата сутрин всички се събудиха много късно. А аз — най-късно от всички. Събудих се и нищо не мога да съобразя — къде съм и защо край мен са се събрали всички — Кама, Алик и Сабир, и лицата им едни такива, много изплашени. Нищо не мога да разбера! Сабир ми каза, след като вече си спомних, че съм още в тази проклета пещера:

— Моля ти се, извинявай, прости ми за вчера, много ти се моля!

Кама му казва:

— За нищо на света няма да ти прости, виж какво направи с човека, ти си просто отвратителен тип!

— И по-добре се махай оттук! — Това Алик му каза. — Веднага се махай или ще те ударя!

А Сабир сякаш не ги чува, все повтаря едно и също.

— Извинявай. Много ти се моля, прости ми!

Някак глупаво изглеждаше всичко това. За какво са му моите извинения, се пита? И изведнъж видях, че Сабир плаче. Досега никой не го беше виждал да плаче. Никога такова нещо не се беше случвало. А сега седи и плаче, и хълца при това. Аз също много се разстроих, дори ме е срам, като си спомня, толкова се разстроих. Добре, казвам, престани да плачеш, само че следващия път, преди да си даваш воля на ръцете, помисли! Какво друго мога да му кажа?

Алик непрестанно повтаря — махай се, иначе по-лошо ще стане! И Кама накрая пак го нарече отвратителен тип. Той стана и си отиде. Когато си тръгваше, изглеждаше много нещастен. След като си отиде, Алик и Кама дълго го ругаха, а лък аз не изпитвах никаква злоба към него. Не им казах това, иначе сигурно и на мене щяха да се ядосат, но ядът ми вече беше преминал. Какво да правя, такъв съм си…

И тримата лежахме един до друг и мълчахме, всички едни такива отпуснати, сигурно от глада, никой дори главата си не повдигна, когато се приближи Сабир с граната в ръка и ни помоли да станем и да дойдем в комендантската. Обясни ни, че ще се опита да взриви каменната плоча до входа. Аз вървях, а нещо ме люлееше от една страна на друга, сякаш бях пиян. Добре, че Алик и Кама ме подкрепяха. Още щом влязохме в комендантската, Алик веднага ни остави и се върна при Сабир. Макар и да бяха скарани, на Алик сигурно не му се искаше Сабир сам да взриви гранатата.

Седяхме двамата с Кама в комендантската и чакахме какво ще стане по-нататък.

Тук беше толкова тихо и спокойно, като че ли цялата тази стая се намираше в някое учреждение и стопанинът на кабинета всеки момент можеше да влезе. Аз още веднъж погледнах надписа до червената дръжка — след като бях прочел разговорника, вече знаех какво значи думата „Tod“ — смърт. Тя много често се срещаше в разговорника. Тази и освен нея „Erschiessen“ — разстрел. И нея много добре запомних, защото тези две думи там се срещаха почти на всяка страница.

А после се разнесе страшен взрив, вратата в стаята беше плътно затворена, а след взрива се разтвори със страшна сила и се удари в стената. И всичките свещи изведнъж угаснаха.

Алик каза, че Сабир, след като изтеглил и завъртял капачката на гранатата, я долепил до плочата, а самият той заедно с Алик изтичали веднага и се скрили зад бронетранспортьора. Само че от този взрив нямало никаква полза — на няколко места само одраскал пода и повърхността на плочата. И само толкова!

Ние още дълго прекарахме в комендантската. Всички предлагаха нещо, но само така, напразно — вече ни стана ясно, че положението ни е много лошо. Със Сабир незабелязано започнахме да си говорим, но той вече не ни беше главен. На нас вече не ни трябваше главен, дори и ако отношенията на всички със Сабир бяха предишните.

Станахме и излязохме от кабинета на коменданта.

Бяхме много гладни. Никой не говореше за това, но ужасно ни се ядеше. В главата ни само се въртяха мисли за ядене. За нищо друго не можехме да мислим. Всички лежахме, всеки на своята постеля, и само за това мислехме. Добре, че поне намерих този разговорник, иначе може да се побърка човек. Всички лежат и мълчат, а наоколо такава тишина, сякаш освен нас на света няма друг жив човек. А и скелетите ни действуваха на нервите, опитах се да си представя, че някога и те са били живи хора, но не можах.

Прелиствах рзговорника и се чудех какви странни времена са били някога. Почти на всяка страница ужасни заплахи. И почти за всичко едно наказание — смърт! Дори е някак странно, като четеш: „Осъдени на разстрел“, „Осъдени на смърт“. Това е сигурно за разнообразие: на едно място разстрел, на друго смърт. Или Tod, или Erschiessen. А може би, след като са осъдени на смърт, това е някакъв друг начин да убиват човека, не да го разстрелват, а да го бесят или да му отсичат главата. И най-главното — за какво? Ако се поразмислиш, може просто да се побъркаш: за укриване на комунист или военен — смърт. Същото и за връзка с партизани. За отказ да заминеш в Германия. За това, че си слушал съветското радио. Значи, ако човек е скрил в къщата си ранен другар, те са го разстрелвали? А какво друго му е оставало да прави, освен да го скрие? Трябвало е да иде и да го издаде, така ли? Нима хората, които са съставяли този разговорник, не са разбирали, че не бива за такива неща да се убива човек? Та в него почти на всяка страница обещават смърт за всичко хубаво, което може да направи човек. За всичко — смърт!

А аз съвсем не мога да си представя какво е смърт. За знаене — знам, разбира се, знам, че всички хора умират, но съвсем не мога да повярвам, че и аз някога ще умра. Че всичко наоколо ще остане както си е било, а мене вече няма да ме има. Започвам да си го представям — и всичко върви, докато стигна до мястото, където и аз трябва да умра… Не мога да повярвам и това си е! А освен това съвсем не мога да си представя, че някога ме е нямало. Знам, че е имало такова време, но не мога да си го представя. Странно.

Кама се приближи до мен, прегърна ми главата като на мъничък и ме пита:

— Много ли те боли?

Поклатих глава, че не ме боли. Все пак ми е трудно да говоря, челюстите ме болят, когато си отварям устата.

— Всички тук ще умрем — каза Кама. — И ни кой никога няма да ни намери. — И лицето й в това време беше много сериозно, сякаш напълно беше разбрала, че нищо не може да ни спаси.

А после ние се събудихме и съвсем не можехме да определим дали е утро, или нощ, или може би вече е ден. Защото Кама беше забравила да си навие часовника. Но всъщност това ни беше вече безразлично. Сега почти не ставахме. Беше хубаво само това, че вече не ни се ядеше. Съвсем изчезна чувството за глад. Дори не си спомняхме за ядене. Само че всички станахме много слаби.

Най-много от всички отслабна Кама. Тя или спеше, или лежеше мълчаливо, с отворени очи. Много ми беше мъчно за нея. И аз чак сега разбрах, че я обичам. По-рано само се досещах, но едва тук окончателно разбрах това. Преди Кама много често се влюбвах. Щом идех на кино или на театър, непременно се влюбвах в някого. Наистина не за дълго, най-често само за няколко дни, а се случваше и само за един ден. И от книгите много често се влюбвах в някого. Най-много ми харесваше да обичам кралица Марго или госпожа Бонасиьо. Много ми беше хубаво да мечтая за тях. А когато мечтая, аз мисля за себе си в трето лице, никога не си мечтая: „Аз отидох и я спасих“, а кой знае защо: „Той отиде и я спаси“. Просто така, мечтая за себе си, но, кой знае защо, само в трето лице. И винаги се влюбвам в трето лице. За това, разбира се, всички ще ми се смеят, но веднъж дори в Медуза Горгона се влюбих. Честна дума! Влюбих се и толкоз.

А днес окончателно разбрах, че всичко това са били глупости в сравнение с любовта ми към Кама. Дори исках да й го кажа. И щях да й го кажа — кой знае защо, не ме беше срам нито от Алик, нито от Сабир. Но изведнъж си спомних моето любимо стихотворение и реших да го издекламирам на Кама. Тя го изслуша до края и нищо не каза. Попитах я дали й е харесало, а тя ми отговори: „Ами стихотворение като стихотворение!“ Но според мен по-добре да беше казала, че никак не й харесва, отколкото това „Ами стихотворение като стихотворение“. А, от друга страна, съвсем не е задължително стихотворението да се харесва на всички! Само че аз, кой знае защо, мислех, че на Кама трябва да се хареса.

Все пак браво на Сабир! Беше отслабнал не по-малко от нас и въпреки това той единствен се стараеше поне нещо да направи. Помоли ни всички да отидем в укритието, защото щял да се опита още веднъж да взриви тази проклета плоча. Този път щял да взриви няколко гранати изведнъж. Отидохме в кабинета на коменданта, но и сега пътят дотам ни се стори много дълъг. Когато стигнахме, дълго не можехме да си поемем дъх. Сякаш не бяхме вървели по равен път, а сме се катерили по някаква стръмна планина. Алик и този път искаше да иде със Сабир и вече стана, за да тръгне, но изведнъж се усмихна с много виновна усмивка и седна. Стана ясно, че просто няма сили.

Взривът беше същият, както й миналия път. После се оказа, че във връзката от шест гранати е избухнала само една. Останалите сигурно са били развалени. И отново без никаква полза. И не само без полза, а напротив.

За това, че се е случило нещастие, не се досетихме веднага. Отначало седяхме в комендантската И чакахме Сабир, дори не знам колко време измина, а него все го нямаше. Струва ми се, че всички вече задрямахме. После аз се учудих, че все още го няма, и излязох от стаята. Кама и Алик тръгнаха след мен. Сабир никъде не се виждаше. Тогава разбрахме, че с него се е случило нещо.

Той лежеше зад бронетранспортьора целият в кръв. Отначало помислих, че е умрял, но когато го докоснахме, той силно застена. Беше го ранило парче от граната — малко над лакътя имаше откъснато месо от ръката. Кръвта просто шуртеше от раната. Щом видя кръвта, Алик веднага се олюля и седна на земята, а Кама започна цялата да трепери, дори се чуваше как зъбите й тракат. Аз погледнах раната и ми се стори, че месото е изтръгнато много издълбоко, едва ли не от костта. Съблякох си ризата, разкъсах я на ленти и стегнах ръката на Сабир над раната — някъде бях чел, че по такъв начин може да се спре кръвта. С всичка сила затягах около ръката тази лента, но кръвта не спираше, и аз се досетих, че просто не ми стигат силите да я стегна както трябва. Добре, че Кама ми помогна. Ръцете й продължаваха да треперят, и зъбите й тракаха, но тя е юнак и много ми помогна. Спряхме кръвта и превързахме раната. Макар и да беше ясно, че от такава превръзка с мръсна риза има малко полза, а по-скоро дори повече вреда.

Ние също си постлахме до бронетранспортьора. Цял час сигурно пренасяхме тук пачките с пари. Когато свършихме, нямахме вече никакви сили. Сабир отначало лежеше спокойно, а после започна да бълнува. Всички ни споменаваше по име, най-често моето име произнасяше, майка си викаше. А когато идваше на себе си, всеки път искаше да пие вода. Всички поред ходехме за вода. Аз вече не заобикалях скелетите, а минавах направо край тях. Знам, че само така ми се е струвало тогава, но всеки път, когато минавах покрай тях, струваше ми се, че ме гледат и се усмихват злобно. Те и насън ми се явиха през онази нощ, още щом си легнах. Освен това и разговорникът ми се привидя със своите заплахи. Все ми се струваше, че и насън го чета, чета и не мога да спра. И насън се чудех, как така за всичко според този разговорник се е полагала смърт. За всичко хубаво.

А после започнахме да умираме. Сега вече можех да си представя, че няма да ме има. Че всичко ще остане на земята както си е било, а мене няма да ме има. Дори не зная как стана това изменение в мен, но сега наистина знам, че мога да умра. Лежах и мислех за всичко. Мислех за неща, над които никога по-рано не бях се замислял. За смъртта например никога по-рано не съм мислил. Пък и от къде на къде по-рано ще взема да мисля за смъртта? От моите познати само един човек е умрял — Наиля, момиченце от нашия квартал. Сгази я камион. На погребението се събраха всички съседи. На всички деца раздадоха венци и ние един подир друг тръгнахме зад ковчега. Но на гробищата не ни разрешиха да идем. Още щом стигнахме булевард „Нариманов“, ни казаха да се връщаме вкъщи. Сигурно защото всички наоколо плачеха, и възрастните не искаха децата да виждат това. Особено много плачеше Наилкината майка. А баща й не плачеше, той вървеше първи зад ковчега, водеха го подръка двама наши съседи, и от време на време той питаше с много уморен глас: „Как можа да се случи това? Как така стана?“ Но на тези въпроси никой не му отговаряше. Аз също си мислех: как може така Наилка повече да я няма? И още тогава, на погребението, се помъчих да си представя, че някога аз също ще умра — мъчех се, но не можех. Сякаш нещо ставаше в главата ми, по-точно, като че ли спираше, щом започвах да си представям, че и аз ще умра и няма да ме има. Дори се учудих, че не мога да си въобразя такова просто нещо. Представях си моето погребение, как всички ще вървят и ще плачат, и всичко излизаше много добре дотам, където трябваше да си въобразя, че мене съвсем няма да ме има и нищо няма да чувствувам — нито да чувам, нито да виждам. Колкото и да се стараех, нищо не излизаше. А сега почувствувах, че това може да бъде. Не мислех нарочно — просто го чувствувах.

Всички лежахме мълчаливо, само Сабир стенеше. Буден той също мълчеше, но още щом заспеше, веднага започваше да стене. Ръката му ужасно се поду, стана като напомпана, тъмночервена на цвят и гореща. Ние му превързахме раната, но от това голяма полза нямаше, тя цялата беше почерняла и беше ясно, че без лекарства непременно ще стане инфекция.

Лежах и си мислех: колко щеше да бъде хубаво, ако не бяхме се напъхали в тази проклета пещера. Вече всички щяхме да бъдем в Баку, щяхме да ходим на училище. Дори се учудих, че с такова удоволствие мисля за училище, за вкъщи. По-рано дори не чувствувах колко е хубаво там. А най-много мислех за мама и татко, спомнях си разни случаи, не някакви особени, а най-обикновени — как например се връщам от училище, а мама стои на стълбите и ме чака да се кача, и ми се усмихва, или пък как вечер гледам телевизия, а мама говори нещо с татко, дори не знам за какво говорят, но се оказва, че било много приятно, когато всички са вкъщи заедно, дори ако нищо особено не се случва. Щом си спомних всичко това, нещо в гърлото ме загъделичка и аз отново започнах да препрочитам разговорника.

Нещо в този разговорник много ме интересуваше, но какво, не можех да разбера. Целия вече наизуст го знаех. И точно можех да кажа за какво се налага смъртно наказание и дори по-точно, — за какво обесване, за какво разстрел. Вече бях забелязал, че ако в онези времена човек е искал добро само за себе си, да кажем, ако някой е скривал от немците, че е комунист или военен, или че има радиоприемник вкъщи, тогава са го разстрелвали, а ако на друг човек е правел добро — криел е ранен или е помагал на партизаните — за това са го обесвали. Много странно ми беше да чета всичко това, и колкото и да го четях, все не можех да свикна, всеки път ми ставаше страшно от всички тези заплахи.

От разговорника чувствувах още, че тук има нещо много важно, но какво е то — съвсем не можех да разбера. Само го чувствувах.

Алик стана и тръгна за вода. Движеше се съвсем бавно, като пиян се клатушкаше от една страна на друга. Донесе за всички ни вода в манерката. Отначало дадохме на Сабир да пие, после Кама пи няколко глътки. Аз също пих, и веднага нещо започна да ме пробожда в корема, но вече бях свикнал: щом пийнеш вода, дори съвсем малко, веднага започва да те боли корем. Затова се мъчехме да пием колкото се може по-рядко, когато вече съвсем не можехме да изтраем. Алик седна до мен, лицето му беше бледо, бледо, и изведнъж ме попита:

— Нима и ние ще останем тук като тези? — И кимна с глава към скелетите.

Щом го чу, Кама веднага заплака. Долепи лицето си до моето и плаче, сякаш мога с нещо да й помогна.

А на мен вече ми беше ясно, че така и ще останем тук завинаги, като тези скелети. И никой никога няма да разбере, че сме тук, може би хиляда години ще минат, но така и никой няма да разбере, че сме умрели тук съвсем напразно. И също ще се превърнем на скелети, като тях. Само че ние сме попаднали тук случайно, а те сами са се напъхали в тази пещера и сами един друг са се изпозастреляли, макар че са имали възможност да се измъкнат. Взели и се унищожили като скорпиони. А какво друго можеш да очакваш от хора, които са съставили такъв разговорник? Сигурно някой от тях е измислил, че за всичко трябва да се убива. Най-напред другите, а после самите те са се изпотрепали.

Мислех си за всичко това, пък и за още нещо си мислех — понякога ми се случва и още над нещо да мисля, а над какво — не мога да разбера. Но този път не можах веднага да се сетя, може би и затова че Кама плачеше и продължаваше да ме прегръща. Очите й бяха ужасно уплашени и аз изведнъж казах:

— Не се бой, Камочка, въпреки всичко ще се измъкнем оттук. — Аз, от една страна, бях доволен, че казах това, защото тя ужасно се зарадва, ама честна дума, току-що очите й бяха съвсем уплашени, сякаш щяха ей сега да я удавят, а след моите думи видях как цялата й уплаха изчезна и вместо нея в тях изведнъж се появи радост, сякаш започна да се усмихва с очи.

Тя веднага ми повярва и ми казва:

— Ама наистина ли? Ти по-рано не си казвал, че ще се измъкнем! — И ме гледа, сякаш всичко зависи само от мен, а, от друга страна, ми стана много неприятно, че съвсем напразно я излъгах така.

И което е най-чудното — и Алик ми повярва. Той също се зарадва и попита:

— Измисли ли нещо? — И очите му станаха също такива като на Кама. Нищо друго не ми оставаше, освен да му кажа, че нещо съм намислил, само че още не съвсем.

А после заспахме. Последните три денонощия след раняването на Сабир ние ужасно много спяхме, събуждахме се само за малко и пак заспивахме.

Аз и насън виждах този проклет разговорник. Набил ми се беше в главата — няма спасение! И насън, и наяве мислех за него, нещо в разговорника не ми даваше мира, а какво точно — съвсем не можех да разбера. Непрекъснато пред очите ми се въртяха редове от него. И което е най-интересното — не само онова, което е написано на руски, но и на немски. Нито една дума не знам на немски, а се въртят пред очите ми, особено Tod и Erschiessen. Сигурно защото те най-често се срещаха в разговорника. От текста отдавна бях разбрал какво означават — да се обеси, да се разстреля и смърт.

Аз още спях, но през съня си чух викове. Събудих се, гледам — Сабир вика. Беше скочил от мястото си и нещо викаше, а какво — не можеше да се разбере. Очите му бяха широко отворени, но никаква полза нямаше от това — никого от нас не познаваше, стоеше и викаше нещо с дрезгав глас. Нито една дума не можеше да се разбере. Бълнуваше. И тримата го сложихме отново да легне. Той беше много горещ, дори устните му бяха почернели и целите напукани. Дадох му да пийне малко вода, още известно време нещо мърмореше, после заспа.

А по-нататък вече не помня много добре. Дори не знам колко време беше изминало. Опомних се, гледам — всички лежат, а наоколо много тъмно, идва светлина само от една далечна свещ, но и тя вече съвсем догаря, вижда се, че никой от нас отдавна не се е събуждал и не е поставял нови свещи.

Станах и тръгнах за свещи. Беше съвсем близо до мястото, където лежах, но се оказа, че е много трудно да се стигне до тях. По пътя на три пъти се спирах, ала не сядах, защото всеки път ми беше много трудно да стана.

Запалих една свещ, но вместо да я поставя и да запаля още няколко, изведнъж се спрях с нея и започнах да мисля. Много дълго стоях на едно място с горящата свещ в ръка, защото мислех много трудно и бавно. Съвсем не можех да си събера мислите на едно място, особено една мисъл не можех да спра в собствената си глава. Беше ми трудно да мисля още и за това, че много ми пречеше думата „Tod“. Просто през цялото време ми се въртеше пред очите. Стоях така с тази дума пред очите, а после все пак тръгнах.

Само че не натам, където лежаха момчетата и Кама, а съвсем в противоположната посока. В главата ми непрестанно бучеше, но въпреки всичко продължавах да мисля, макар че тази дума „Tod“ все така ужасно ми пречеше.

Сигурно много дълго съм вървял, защото, когато влязох в коридора пред комендантската, забелязах, че свещта в ръката ми вече е догоряла до половината, и аз си помислих, че може да не ми стигне за обратния път, но си спомних между другото, защото през това време с всички сили мислех за друго.

В кабинета на коменданта всичко беше както по-рано, също както последния път. Нищо, разбира се, не се беше изменило и не можеше да се измени, но въпреки това аз дойдох тук.

Още веднъж огледах внимателно целия кабинет и нищо ново не видях. Хитлер ме гледаше от портрета си също така, както и миналия път. Той имаше очи и мустаци също като на нашия съсед чичо Мамед. И носът му беше също такъв дълъг. Ако не знаех, не това е Хитлер, никога и през ум не би ми минало, че този човек е командувал всички тези страшни скелети — бивши хора, които са разстрелвали и бесели хората само за това, че са се опитвали да направят нещо добро. Аз изобщо съм чел много неща за войната, и филми всякакви съм гледал, но винаги ми се е струвало, че всичко това е било отдавна, не чак толкова отдавна, разбира се, както по времето на Александър Невски или на Куентин Доруърд, но въпреки всичко това е ставало в такива далечни времена, че към тези книги и филми, макар и да съм се отнасял с интерес, дори не съм могъл да си представя, че е толкова страшно. Когато четях или когато гледах филмите, разбира се, ненавиждах фашистите, но не много повече, отколкото тевтонските рицари, гвардейците на кардинала, войниците на Лъжедимитър или например католиците във Вартоломеевата нощ. Та нали всичко това никога не е имало никакво отношение към мен. А сега аз почувствувах какви страшни хора са били те и колко страшни са били онези времена. И лицето на Хитлер сега ми се струваше страшно, с нищо не ми изглеждаше по-приятно, отколкото черепите на онези скелети. Стоях и гледах Хитлер, и не можех да откъсна погледа си. Това беше, защото много бавно мислех. После си спомних, че не съм дошъл за това, и тръгнах към отсрещната стена.

И тук всичко беше както преди. Над стъкления шкаф стоеше същият непонятен надпис само с една сега понятна дума „Tod“. И тук те заплашваха със смърт!

Приближих се до бюрото и взех тежкия мраморен пепелник. Той ми се стори много тежък. А беше доста по-лек в действителност, но на мен ми се стори тежък колкото осемкилограмова гира.

Ударих с пепелника по стъклото, което закриваше прекъсвача, то се разби със звън на малки парченца. Тогава се качих на стола и хванах червената дръжка, над която беше надписът с предупреждението за смърт.

И едва сега разбрах, че това не е прекъсвач, защото нямаше никакви електрически гнезда нито отгоре, нито отдолу. Дръжката беше метална и, струва ми се, много тежка. Преди да я изтегля към себе си, помислих, че трябваше да предупредя останалите да дойдат тук заедно с мен. Дори исках да ида да ги повикам, но размислих, а после изобщо престанах да мисля, защото дръжката, когато я задърпах към себе си, нямаше никакво намерение да помръдне от мястото си, макар че я дърпах с всички сили. Тогава с крака отблъснах стола под себе си и увиснах на дръжката с цялото си тяло. Още щом увиснах, китките на ръката ми веднага започнаха да се отпускат — оказа се, че не издържат теглото ми. Колкото и да се мъчех да ги стисна, те не ме слушаха и вече почти се отпуснаха, ала тъкмо в това време дръжката се помръдна от мястото си и тръгна надолу. Когато вече падах на земята, чух глух взрив, сякаш грохотът се разнесе някъде вътре в самата скала.

Още известно време седях на пода, после станах и със свещта в ръка излязох в коридора. Сега ми беше още по-трудно да вървя и по пътя трябваше от време на време да си почивам, облегнат на стената.

Когато минах коридора и влязох в пещерата, отначало дори не разбрах какво става — в пещерата беше светло. И светлината падаше от големия правоъгълник, на чието място преди това стоеше плочата.

Трябваше да ги будя много дълго: и Камка, и Алик. Те все не искаха да се събуждат. И дори когато се събудиха, трябваше няколко пъти да им обясня какво се беше случило.

Вдигнахме и Сабир. Хванахме го подръка и го поведохме. Той, макар че си движеше краката, нищо не съобразяваше, защото беше в безсъзнание.

Плочата лежеше на земята, беше паднала навън. Излязохме от пещерата сред една клисура, цялата обрасла с дървета и бодлив храсталак. Но първото, което видях, беше небето, и освен това почувствувах мириса на въздух и листа, от който веднага ми се зави свят, и то толкова много, че едва не паднах.

Вървяхме много дълго, промъквайки се през тези гъсталаци. Няколко пъти падахме и всеки път ни беше много трудно да ставаме. Особено на Алик, последния път той падна и каза, че по-нататък няма да върви. Каза това и веднага заспа. Тогава аз реших, че остава един-единствен изход — аз и Кама да продължим по-нататък, да намерим хора и да ги изпратим на помощ на Алик и Сабир. Но и Кама отказа да върви — нямала повече сили. Тя дори с мъка говореше с мен. И тогава аз тръгнах сам. Казах й да не се страхува, аз ще ида и ще изпратя хора, но тя вече не ме чуваше. Съвсем не знаех накъде вървя, но вървях.

Пред очите ми непрекъснато имаше само стволове и клони на дървета, освен тях нищо друго не виждах. А после излязох на едно открито място. Оказа се, че тази клисура извежда на широко шосе. Излязох на него и седнах на банкета. Започнах да чакам някакъв камион. Чаках, чаках, но шосето оставаше все така пусто. После изведнъж видях, че до мен са спрели няколко коли, а наоколо са се събрали хора и всички имат много изплашени и загрижени физиономии. Само помня, че един от тях ме попита: „Момченце, какво се е случило с теб? Какво правиш тук?“ И щом му посочих към дефилето и му казах, че там умират хора, след това нищо не виждах и не чувах.

Опомних се в голяма светла стая и първия човек, когото видях там, беше майка ми. И татко беше там. Само че най-напред видях мама. Тя седеше до леглото ми, седеше и ме гледаше, без да отмества очи от мен, и мога със сигурност да кажа, че никога през живота ми никой така не ме е гледал. Оказа се, че съм в болница. Всичко това ми го разказаха по-късно, първите няколко дни не ми разрешаваха нито дума да кажа, и на мен също не ми казваха нищо — например че и останалите са в същата болница. Казаха ми, че съм дошъл в съзнание по късно от другите, сигурно защото съм най-малък и имам най-слаб организъм, по-слаб от останалите. В това време за нищо не можех да мисля, освен за ядене. Така ми се ядеше, че бях готов да изям възглавницата. Но освен сок, мъничко извара и прозрачен бульон, в първите дни нищо друго не ми даваха, колкото и да ги молех. Едва на петия ден ми дадоха мъничко парченце пастет. Не съм ял нищо по-вкусно от него!

А след десет дни ние се срещнахме — Алик, Камка и аз. Попитах ги къде е Сабир, и те ми разказаха, че Сабир бил много зле, дори мислели, че няма да оживее. Оказа се, че при него била започнала гангрена и дори искали да му отрежат ранената ръка, едва преди няколко дни лекарите окончателно решили да я оставят. Искахме да отидем при него в стаята, но не ни разрешиха — казаха, че за днес достатъчно сме се разхождали. Бяхме в коридора само десет-петнадесет минути, а като се върнах в стаята, краката си не чувствувах от умора. А Кама и Алик се чувствуваха много по-бодри.

Когато се събудих, до леглото ми седяха двама души — единият с униформа на майор. И двамата се оказаха журналисти. От военния и от градския вестник. Те ми казаха, че всички сме били юнаци и че ще бъдем наградени. А на мен, като най-главен от нас, ще дадат орден или медал. Помислих си, че те нещо са объркали, и за да няма после недоразумения, им казах, че аз не съм никакъв главен и никога не съм бил. Те се спогледаха и изведнъж военният ми съобщи такова нещо, което ужасно ме учуди. Оказа се, че и тримата в един глас — и Алик, и Кама, и Сабир — му казали, че в пещерата аз съм бил най-главният, нещо като командир. Никога няма да повярвам, че Алик и Сабир могат сериозно да помислят, че аз съм бил главен, дори, че съм просто такъв като тях — та нали и двамата цял живот са ме презирали. Но най-интересното е, че аз, макар и не веднага, струва ми се, повярвах на майора, че това не е шега.

Те ми зададоха няколко въпроса, а после майорът ме попита как ми е дошло наум, след като не съм знаел немски, да включа екстреното взривно устройство, благодарение на което ние сме се оказали на свобода. Той ми преведе надписа над стъкления шкаф — там пишело, че включването на екстреното взривно устройство без писмена заповед на коменданта незабавно се наказвало със смърт! Посредством взрив то за дълго извеждало от строя автоматичния изход от пещерата и затова сигурно се наричало екстрено и се намирало под такава строга забрана. С една дума, разчитали на него в най-краен случай. Помислих си, че този краен случай най-сетне беше дошъл!

А майорът все чакаше какво ще му отговоря и дори се беше приготвил да записва. Аз му казах — дойде ми наум и толкова! А какво друго можех да му кажа? Но майорът не преставаше да пита и все се мъчеше да разбере защо пък така изведнъж съм включил устройството, което се намирало на другия край от изхода. Добре, че в това време започна визитация и в болничната стая влезе главният лекар. Той ги помоли да си отидат. Те веднага го послушаха, много приветливо се сбогуваха с мен и си тръгнаха, като казаха, че пак ще минат.

А аз, след като си отидоха, започнах да си мисля, че, рано или късно, ще трябва да отговоря на този въпрос. Сигурно майорът няма да се успокои, докато не постигне своето. Дори може би ми се обиди, че не отговорих веднага. А нима можех веднага да отговоря? Тогава трябва много дълго да разказвам за скелетите на есесовците, които някога са се изпозастреляли, за разговорника, в който се налагаше смърт за всичко хубаво; за това, че отначало трябваше дълго да мисля за хората, които са правели това хубаво, знаейки, че за това ги чака смърт. И за много други неща. Непрекъснато прехвърляха главата си какво трябва да разкажа следващия път на майора, за да обясня по-добре как ми е дошло наум, че ако фашистите обещават смърт, това е непременно за нещо хубаво… Аз още известно време бих мислил за това, но дойдоха мама и татко и започнах да мисля за тях.

Разговаряхме тримата и в същото време си мислех колко са ми скъпи и мили.

Те ми разказаха за земетресението. Оказа се, че не съм се излъгал тогава — трусовете са били и през деня, и през нощта. В нашето селище и в съседното са се разрушили няколко къщи, но за щастие никой не е загинал. По-рано никога не ми се беше случвало такова нещо — да бъда заедно с тях и в същото време да мисля за тях.