Хафез
Живея тъй, че всеки миг по нещо търся…

Живея тъй, че всеки миг по нещо търся непрестанно:

в цвета на славата — страстта и денонощната охрана.

 

По-бързо да лети часът, когато в моя свят те няма —

ненужен дивеч ловя аз на слънчевите дни с капана.

 

Какво е трон? Луна? Цветя? На верността къде е знака?

За помощ викам, но в ответ — дочувам само аз — измяна.

 

Навред аз викам за любов, за луноликата си мъка:

кога ли, строен кипарис, ще ме зарадваш с вест желана!

 

Аз знам: на моето сърце ти няма да дадеш покоя,

но все очаквам да се спреш пред мен с усмивка постоянна.

 

Аз знам, че моя разказ жив творят горещите ти сълзи —

във утрото, през вечерта аз плача от дълбока рана.

 

С любимата си разделен, като Хафез, и в механата —

сред куп светци ще вдигна тост за моята душа пияна.