Уилям Фокнър
Ръка над водите

I

Двамата мъже следваха пътеката, която се виеше между реката и гъстия плет от кипариси, тръстики, евкалипти и шипки. Единият носеше чувал, който не само беше пран, но по всичко личеше, след това беше и гладен. Другият беше младеж, нямаше и двадесет, ако се съдеше по лицето му. Реката беше спаднала на юлското си ниво.

— Трябва да е някъде наблизо, сигурно лови риба в тези води — обади се младежът.

— Ако е в настроение да лови риба — отвърна онзи с чувала. — Те двамата с Джо наглеждат въдиците, когато на Лони се прище, а не когато рибата кълве.

— Във всички случаи рибата е там, на въдиците — каза младежът. — Сигурен съм, че Лони пет пари не дава кой я прибира вместо него.

На това място пътеката се изкачи и ги изведе на една просека, почти като нос над реката. В средата се издигаше конусовидна колиба с островръх покрив, построена отчасти от плесенясали брезенти и греди със странни форми и отчасти от тенекиени кутии, разрязани и изчукани, за да станат гладки. Ръждив кюнец идиотски стърчеше над покрива, до колибата беше струпана купчинка дърва, а на стената бяха опрени тръстикови пръти. На земята пред отворената врата имаше няколко къси върви, току-що отрязани от макарата, захвърлена до тях, и ръждясала консерва, до половината пълна с големи куки за риба, някои от които вече бяха прикрепени към вървите. Но наоколо не се мяркаше никой.

— Лодката я няма — каза мъжът с чувала. — Значи не е отишъл до дюкяна.

Едва тогава откри, че момчето бе продължило по-нататък, пое дълбоко въздух и тъкмо да извика, когато изведнъж някакъв човек се втурна от храсталаците, спря пред него и взе да издава настойчиви скимтящи звуци — човек немного едър, но с огромни ръце и рамене; пълнолетен и все пак в него имаше нещо детско — в начина, по който пристъпваше с босите си нозе, в омачкания износен работен комбинезон, в натрапчивия поглед на глухоням.

— Здравей, Джо — извиси глас човекът с чувала, както правят всички хора, когато се обръщат към слушатели, за които знаят, че не ги разбират. — Къде е Лони? — Вдигна високо чувала и попита: — Имате ли малко риба?

Но другият го гледаше вторачено и продължаваше тревожното скимтене. После се обърна и побягна по пътеката в посоката, в която беше изчезнал младежът, който в този миг извика:

— Ела само да видиш въдиците!

Мъжът го последва. Младежът стоеше нетърпеливо наведен над водата до едно дърво, откъдето тънко конопено въже се спускаше косо в реката, изопнато от нещо, което го дърпаше надолу. Глухонемият стоеше точно зад гърба на младежа, продължаваше да скимти и припряно тъпчеше на едно място, но преди мъжът да приближи, се обърна и офейка покрай него обратно към колибата. При това ниво на реката би трябвало въжето да виси над водата, опънато от единия до другия бряг и вързано за две дървета, а само въдиците, закачени за конците, да са потопени във водата. Но този път въжето и от двата края стръмно се спускаше във водата, теглено от нещо тежко по течението и дори оттам, където беше, мъжът усещаше подводното дърпане.

— Голямо е колкото човек! — извика младежът.

— Ей там е лодката — каза му възрастният. Младежът също я видя — на другия бряг на реката, по-долу от тях, лодката се полюшваше в нещо като заливче, образувано от върбови коренища. — Мини отсреща, вземи лодката и ще видим що за риба е това.

Момчето изу обувките си и панталоните с презрамки, съблече ризата си, нагази във водата и заплува напряко на течението, като се остави то да го отнесе право при лодката, качи се в нея и загреба обратно, застанал прав и загледан нетърпеливо по течението, натам, където почти в средата тежестта дърпаше въжето надолу и от време на време мътеше водата с тежко подводно преобръщане. Докара лодката до мястото, където стоеше мъжът, който в този миг откри, че глухонемият е отново зад гърба му, надава тревожно припряно скимтене и напира да се качи в лодката.

— Махай се! — заповяда мъжът и изблъска с ръка другия. — Махай се, Джо!

— Бързо! — извика му момчето, нетърпеливо втренчено в потопеното въже, където в този миг нещо бавно се надигна към повърхността и отново потъна. — Ако там не се е закачило нещо голямо, да няма нито едно прасе в Джорджия. Голямо е колкото човек.

Мъжът скочи в лодката. Той държеше въжето, опънато между двата бряга, и придърпваше лодката, местейки ръцете си една пред друга по въжето.

Изведнъж от брега зад тях глухонемият нададе почти вик. Чуха го съвсем ясно.

II

— Следствие ли? — попита Стивънс.

— Дони Гринъп. — Следователят беше стар областен лекар. — Двама го намерили удавен и заплетен в собствените му въдици тази сутрин.

— Не може да бъде! — възкликна Стивънс. — Бедният перко! Идвам веднага!

В качеството си на областен прокурор Стивънс изобщо нямаше работа там, дори и да не беше нещастен случай. Знаеше това. Но искаше да погледне лицето на мъртвия от сантиментални съображения. Основите на онова, което днес беше областта Йокнапатофа, бяха положени не от един, а едновременно от трима заселници. Дошли на коне през пролома Къмбърланд откъм Каролинас, когато Джеферсън бил все още земя за разпродажба на племето чикасо и те я закупили, заселили се със семействата си, които процъфтели, а после западнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата околия, основана от тях, имаше само един представител на трите рода.

Той беше Стивънс, защото последният от фамилията Холстън бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради мъртвото лице на когото Стивънс възнамеряваше да премине с колата си осем мили в жегата на юлския следобед, само за да го погледне, дори и не знаеше, че е Луис Грениър. Той не можеше да изпише дори Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, както и Стивънс, някъде в средата на тридесетте, малко по-нисък от среден ръст, когото познаваше цялата околия — лице, което, вгледаш ли се, беше почти изящно, спокойно, ведро, неизменно засмяно, с вечния мъх на меката златиста брада, непознала бръснача, и светли кротки очи, „чалнат“, говореха за него, но каквото и да не беше наред с него, то бе съвсем леко и не беше му отнело много повече от необходимото — живееше през цялата година в коптора, който сам си беше построил от останките от стара палатка, няколко безразборно сбрани греди и изчукани тенекии заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал в колибата си преди десет години, когото беше обличал, хранил и отгледал и който не бе успял да израсне умствено дори колкото Лони.

А всъщност колибата и въдиците му се намираха почти в центъра на хилядите декари земя, която някога е принадлежала на прадедите му. Но той така и не узна за това.

Стивънс беше убеден, че на Лони щеше да му е все едно, дори и да знаеше, че той не би приел мисълта, че един човек може или трябва да притежава дадена част от земята, която по право принадлежи на всички хора, на всеки човек, да го храни и радва — в неговия частен случай онези тридесет или четиридесет фута земя, върху които беше кацнала колибата му, и онзи дял от реката, над който бе обтегнал въжето с въдиците си, където всеки и по всяко време беше добре дошъл, независимо дали Лони е вкъщи или не, за да се ползва от неговото приспособление и да яде от храната му дотогава, докато я имаше.

Понякога залостваше вратата си срещу дебнещи зверове и заедно с глухонемия си спътник се появяваше без покана или предупреждение вкъщи и колиби, отдалечени на десет, че и на петнадесет мили, където оставаха седмици наред приятни и сговорчиви, без да искат нищо, но и без да раболепничат, като Лони спеше там, където най̀ не пречеше на домакините — в сеното в плевника или в една стая със семейството, или в спалнята за гости, или във всекидневната, а глухонемият младеж лежеше на верандата или направо на земята пред къщата, за да чува дишането на онзи, който му беше и брат, и баща. От цялата безгласна земя той долавяше само този звук. И го различаваше безпогрешно.

Беше рано следобед. Далечината синееше от зноя. По-нататък, като прекоси дългата равнина, където шосето започваше успоредно да следи реката, Стивънс видя дюкяна. По това време той обикновено беше празен, но този път отдалеч видя, че наоколо е задръстено от очуканите открити коли, оседланите коне, мулетата и фургоните, ездачите и шофьорите, всеки от които познаваше по име. Нещо повече, познаваха го и те, защото година след година гласуваха за него и се обръщаха към него на прякор, макар и невинаги да разбираха приказката му, така както не разбираха харвардската му почетна значка, която носеше закачена на веригата на часовника си. Той паркира до колата на следователя.

Очевидно не беше в дюкяна, а в мелницата до него, защото пред отворената й врата чистите съботни панталони и ризи, голите глави и обгорелите вратове с прясно белите линии на съботното бръснене бяха най-нагъсто и най-смълчани. Сториха му път да влезе. На три стола около маса седяха следователят и двама свидетели.

Стивънс забеляза мъж на около четиридесет години, който държеше чувал, сгънат и прегънат толкова пъти, че приличаше на книга, и младеж, на чието лице беше изписано изнурено, но очевидно удивление. Тялото, скрито под завивка, беше положено върху долната площадка на смълчаното мелнично колело. Стивънс приближи, повдигна края на завивката, погледна лицето, покри го отново и се обърна с намерение да се върне в града, но не се върна в града. Присъедини се към мъжете, които стояха покрай стената с шапки в ръце, и се заслуша в думите на двамата свидетели — говореше младежът с удивения си, изтощен, невярващ глас — които завършваха разказа си за това, как бяха открили тялото. Видя, че следователят подписва протокола и прибира писалката си в джоба и разбра, че няма да се върне в града.

— Надявам се, че това е всичко — каза следователят. Хвърли поглед към вратата и добави: — Добре, Айк. Можете да го изнесете.

Стивънс се отдръпна с другите и наблюдаваше четиримата мъже, които приближиха завивката.

— Вие ли ще се погрижите за него, Айк? — попита той.

Най-възрастният от четиримата го изгледа продължително:

— Да. Той си беше внесъл пари за погребение при Мичъл в дюкяна.

— Ти, и Поуз, и Матю, и Джим Блейк — каза Стивънс.

Този път другият му хвърли поглед, пълен с изненада, почти до нетърпимост.

— Можем да добавим разликата — отвърна той.

— И аз мога да помогна — предложи Стивънс.

— Благодаря — рече другият. — Имаме достатъчно.

Следователят дойде при тях и се намеси строго:

— Хайде, стига, момчета. Направете им път.

Заедно с останалите Стивънс излезе в жегата навън отново в знойния следобед. Сега пред вратата беше спрял фургон, който липсваше преди. Задната му врата зееше отворена и вътре беше нахвърляна слама и заедно с другите Стивънс, гологлав, наблюдаваше четиримата мъже как излязоха изпод навеса, понесли увития в одеялото вързоп, и се приближиха към фургона. Трима-четирима мъже се спуснаха да помагат. Стивънс също се втурна, но побутна по рамото младежа и отново се сблъска с онова изражение на изнурено, невярващо диво недоумение.

— Ти си отишъл и си докарал лодката, преди още да знаеш, че има нещо лошо? — попита той.

— Точно така — отговори младежът. Отначало говореше тихо. — Преплувах, взех лодката и загребах обратно. Разбирах, че нещо се е хванало на въдиците. Виждах го да се мята под водата…

— Искаш да кажеш, че с плуване си избутал лодката обратно? — прекъсна го Стивънс.

— … в дълбокото… моля?

— С плуване ли довлече лодката. Преплувал си реката, а после си я докарал също с плуване.

— Не, господине! Качих се вътре и с гребане я докарах. Нито за миг не съм подозирал нещо! Просто виждах рибите…

— С какво? — отсече Стивънс. Младежът го стрелна свирепо. — С какво изгреба до другия бряг?

— Ами с греблото! Взех го и загребах право назад и през цялото време ги виждах как пляскат във водата. Ръфаха го и не го пускаха дори след като го извадихме! Рибите! Знаех, че костенурките го правят, но това бяха риби! Ядяха го! Разбира се, отначало ние си помислихме, че там се е хванала едра риба! И така излезе! Никога повече няма да сложа в устата си риба! Никога!

Като че ли не беше минало много време, а следобедът се дяна някъде и отнесе жегата със себе си. Отново в колата с ръка на ключа Стивънс се загледа във фургона, който се канеше да потегли. Не е вярно, помисли си той. Не съвпада. Има още нещо, което изпускам, което не виждам. Или нещо, което още не се е случило.

Фургонът тръгна и прекоси прашния банкет към главния път, с двама мъже на капрата, а другите двама върху оседлани мулета яздеха отстрани. Ръката на Стивънс превъртя ключа: колата беше включена на първа отпреди. Набрал скорост, той задмина фургона.

На около миля по-нататък сви по мръсен коларски път, който водеше назад към хълмовете. Пътят взе да се издига, слънцето се подаваше на пресекулки, защото тук и там между хребетите залезът вече беше паднал. Изведнъж пътят се разклони, в началото на раздвоението се издигаше църква, белосана и без камбанария до неоградено разхвърляно гробище с плочи от евтин мрамор и други гробове, очертани само от редици обърнати стъклени буркани, глинени гърнета и счупени тухли.

Той не се поколеба. Откара колата до църквата, обърна я и спря с лице към кръстовището и към пътя, по който току-що бе дошъл, точно там, където той правеше завой и изчезваше. Точно завоят му даде възможност да чуе фургона известно време преди да го види, чак тогава чу камиона. Той се спускаше от хълмовете зад гърба му, профуча стремително пред очите му, вече намалявайки скорост — мярна се кабина, тясна койка, застлана с брезент.

На кръстовището излезе встрани от пътя и спря; тогава отново чу фургона и едва след това видя него и двамата ездачи да се задават в здрача иззад завоя, а на пътя до камиона вече стоеше човек и Стивънс го позна: Тайлър Болънбоу — фермер, женен, със семейство и с име на самонадеян и грубиян, който се родил в областта, но замина на Запад, а след време се завърна и довлече след себе си като зловоние слухове за големи суми, спечелени на комар, ожени се и престана да играе карти, но понякога ипотекираше житото, оставено за собствени нужди, и с парите купуваше или продаваше на зелено памук; висок, застанал в прахта насред пътя близо до фургона, той разговаряше с мъжете от капрата, без да повишава глас или да жестикулира. После до него се появи друг мъж в бяла риза, когото Стивънс не позна, нито пък погледна повторно.

Ръката му се отпусна върху ключа; и колата отново потегли, а моторът изрева. Включи фаровете, излетя от църковния двор право на пътя и закова зад фургона в мига, в който мъжът с бялата риза скочи на стъпалото, изруга го и Стивънс го позна: един от по-малките братя на Болънбоу, който преди години замина за Мемфис, където, разбра се сетне, бил нает в отряд въоръжена охрана по време на една стачка на текстилни работници, но през последните две или три години живееше при брат си и се криеше, както се чу, не от полицията, а от някои от приятелите си в Мемфис и от по-късните си съдружници в бизнеса. От време на време името му се споменаваше във връзка със скандали и побоища по селски празници и веселия. Веднъж бе заловен от двама офицери и хвърлен в затвора на Джеферсън, където в съботите, пиян, той се хвалеше с миналите си подвизи или псуваше сегашната си участ и брат си, който го принуждаваше да му работи в неговото стопанство.

— Кого, дявол да те вземе, шпионираш? — изкрещя той.

— Бойд — заповяда другият Болънбоу. Без дори да повиши глас.

— Прибери се в камиона. — Големият брат не помръдна — едър мъж с мрачно лице и вперени в Стивънс безцветни, студени, абсолютно безизразни очи. — Здравей, Гейвин — каза той.

— Здравей, Тайлър — отговори Стивънс. — Лони ли искаш да задигнеш?

— Някой да има нещо против?

— Аз не — отвърна Стивънс и слезе от колата. — Мога да ти помогна да го трампиш.

После се прибра в колата си. Фургонът потегли. Камионът даде назад и обърна, вече набрал скорост; двете лица профучаха — онова, което Стивънс мярна, не беше вече нападателно, а уплашено; по другото не прочете нищо освен спокойните, студени безцветни очи. Счупеният заден фар изчезна зад хълма. Регистрацията е на областта Окатоба, помисли си той.

Лони Гринъп беше погребан на другия ден следобед от фирмата на Тайлър Болънбоу.

Стивънс не присъства.

— Предполагам, че и Джо не е отишъл — каза той. — Сянката на Лони.

— Не. И той не дойде. Хора, които ходили при колибата на Лони в неделя сутринта, за да нагледат въдиците, казват, че той още се навъртал там, все търсел Лони. Но не дойде на погребението. Ако този път намери Лони, може да легне до него, но няма да чуе дишането му.

III

— Не — каза Стивънс.

Този следобед той се намираше в Мотстаун, седалището на околията Окатоба. Макар да беше неделя и макар да не знаеше какво точно търси, докато на смрачаване не го намери — агента от компанията, която преди единадесет години бе издала на Лони Гринъп застрахователна полица за пет хиляди долара с двойна осигуровка срещу смърт при нещастен случай в полза на Тайлър Болънбоу.

Всичко беше напълно по реда. Лекарят, който прегледал Лони, не го бил виждал никога преди това, но познавал Тайлър Болънбоу от години и Лони поставил своя знак за неграмотност под заявката, Болънбоу платил първата вноска и оттогава пазел всичко при себе си.

Застраховката не се пазеше в особена тайна, освен дето беше прехвърлена в друг град, а Стивънс разбираше, че дори и това не беше прекалено учудващо.

Околията Окатоба се простираше непосредствено зад реката, на три мили откъдето живееше Болънбоу, и Стивънс познаваше много други мъже освен Болънбоу, които притежаваха земя в една околия, а купуваха колите, камионите си и внасяха парите си в банките на друга, следвайки присъщото и вероятно атавистично недоверие на селяка не толкова към служителите в бели яки, а към павираните пътища и врявата.

— Тогава да не уведомявам още компанията, така ли? — попита агентът.

— Не. От тебе искам да приемеш заявката му, когато я подаде, и да я заведеш с номер, после да му обясниш, че ще мине седмица, а и повече, докато се уреди, да почакаш три дена и да му пратиш съобщение да те посети в кантората ти към девет или десет часа на другия ден, без да му обясняваш защо и за какво. После да ми се обадиш по телефона в Джеферсън, щом научиш, че е получил писмото ти.

Рано на другата сутрин още призори горещата вълна се пресече. Той лежеше на кревата и гледаше и слушаше тътена и блясъка на светкавиците и гръмотевиците и шумната ярост на дъжда и си мислеше за барабаненето му и за ожесточените бързеи от кална вода по пресния самотен гроб на Лони Гринъп върху голия хълм до църквата без камбанария и за надвиващия боботенето на прииждащите води звук от чукането на дъжда по тенекиено-брезентовата колиба, където глухонямото момче сигурно още го чакаше да се завърне у дома, и предусещаше, че нещо се е случило, но не знаеше как, нито защо. Не ми е ясно как — мислеше Стивънс. — Излъгали са го някак. Дори не са си дали труд да го вържат. Просто са го излъгали.

В сряда вечерта се обади агентът от Мотстаун, за да каже, че Тайлър Болънбоу е подал иск.

— Добре — отвърна Стивънс. — В понеделник му изпрати съобщение да дойде във вторник. И ме осведоми, когато научиш, че го е получил.

Затвори слушалката. Играя покер с човек, доказал комарджийската си дарба, която на мен липсва — помисли той. — Но поне го принудих да извади картите си. И той знае кой залага срещу него.

Тъй че когато следващия понеделник следобед пристигна второто известие, той знаеше само онова, което сам щеше да направи. По-рано му мина през ума да поиска от шерифа да му даде някои от помощниците си или да вземе със себе си приятел. Но дори и приятел не би повярвал, че разчитам само на блъф, каза си той, въпреки че това е самата истина: един човек, макар и аматьор в убийството, винаги може да е спокоен, ако е заличил следите зад себе си. Но когато са двама, никой от тях не е сигурен, че другият не е оставил разплитаща се нишка.

И тръгна сам. Имаше пистолет. Но го погледна и го върна в чекмеджето. Поне няма да ме застрелят с него, каза си. Напусна града, щом се смрачи.

Този път отмина дюкяна, тъмен силует край пътя. Стигна до алеята, в която свърна преди девет дена, но този път зави надясно, покара още четвърт миля и влезе в разхвърлян двор, а фаровете му осветиха тъмна колиба. Не ги угаси. Изправи се с цял ръст в жълтата светлина на лъчите им и извика по посока на колибата:

— Нейт! Нейт!

След малко се обади негърски глас, въпреки че никаква светлина не се запали отвътре.

— Отивам в колибата на Лони Гринъп. Ако не се върна до разсъмване, иди в дюкяна и им кажи.

Не последва никакъв отговор. После се обади женски глас:

— Махни се от вратата!

Мъжкият глас измърмори нещо.

— Какво да правя! — изплака жената. — Прибери се и остави белите сами да се оправят.

Значи е имало и други освен мен, мина през ума на Стивънс и той си помисли колко често, почти винаги, негрите имат инстинкт не към злото, а да предусещат злото, да го разпознават мигновено, щом се зададе. Върна се в колата, угаси фаровете и взе фенерчето от седалката.

Намери камиона. В светлинния кръг на пуснатия отблизо лъч прочете отново регистрационния номер, който преди девет дена бе зърнал да изчезва зад хълма. Угаси фенерчето и го мушна в джоба си.

Двадесет минути по-късно той разбра, че напразно се е страхувал от издайничеството на светлината. Намираше се на пътеката между черната джунгла и реката, видя слабото блещукане между стените на колибата и дори можа да различи двата гласа — единия сдържан, монотонен, равен, другия — груб и писклив. Спъна се веднъж в купчината дърва, а после в още нещо, напипа вратата, блъсна я с всичка сила и влезе в опустошения дом на мъртвия — разпрани дюшеци, извлечени от дървените им рамки, преобърната печка и пръснати навред кухненски съдини, където Тайлър Болънбоу с пистолет в ръка стоеше изправен пред него, а по-младият се беше навел над една преобърната кутия.

— Назад, Гейвин — заповяда Болънбоу.

— Ти стой назад, Тайлър — отвърна Стивънс. — Много си закъснял.

Младият се изправи. Стивънс прочете по лицето му, че го позна.

— Да ме вземат… — процеди той.

— Безнадеждно ли е, Гейвин? — попита Болънбоу. — Да не си посмял да ме излъжеш.

— Мисля, че да — отговори Стивънс. — Махни пистолета.

— Кой още е с теб?

— Достатъчно сме — каза Стивънс. — Махни пистолета, Тайлър.

— Дявол да го вземе — процеди малкият. Раздвижи се и взе да се приближава; Стивънс видя как светкавично отмести очи от него към вратата зад гърба му. — Лъже. С него няма никой. Шпионира ни отново, както онзи ден, и си завира носа в работи, в които скоро ще му се прииска никога да не се е забърквал. Защото този път няма да му се размине.

Той приближаваше към Стивънс, леко приведен, с отделени от тялото ръце.

— Бойд! — извика Тайлър. Другият продължи да се приближава към Стивънс, не се усмихваше, но на лицето му лъсна особен блясък.

— Бойд! — повтори Тайлър. После с изумителна бързина той също скочи, настигна младежа и с един замах на ръката го изблъска назад върху голия дървен креват. Гледаха се лице в лице — единият хладен и все тъй безизразен, пред него пистолетът, без да е прицелен, другият полупревит, ръмжащ.

— Какво, дявол да те вземе, искаш да направиш? Да го оставиш да ни отведе в града като две безропотни овчици ли?

— Това аз ще реша — сряза го Тайлър. Той погледна Стивънс. — Никога не съм имал намерение да го направя, Гейвин. Той застрахова живота си в моя полза, а аз пазех вноските вярно. Но сделката беше почтена: ако той ме надживееше, аз нямаше да се възползвам от парите му, а ако аз го надживеех, можех да тегля по своя преценка. И това не беше тайна. Всичко направихме открито, посред бял ден. Всеки би могъл да научи за това. Може и той да е разказвал някому. Аз никога не съм го карал да мълчи. Кой може да каже нещо против него? Когато е идвал в дома ми, винаги съм го хранил, винаги е оставал колкото е искал и е пристигал и си е отивал, когато е желаел. Но аз никога не съм си помислял подобно нещо.

Внезапно младият избухна в смях, както седеше превит върху дървения креват, където другият го беше блъснал.

— Значи такава била песента — каза той. — Тъй ставали работите.

След което смехът не беше вече смях, но преходът беше тъй лек или може би тъй бърз, че остана незабележим. Той се протегна напред и закова очи в лицето на брат си.

— Аз не съм застраховал ничий живот в моя полза за пет хиляди долара! Аз нямаше да получа.

— Млъкни! — прекъсна го Тайлър.

— … пет хиляди долара, ако го намерят умрял, на онези…

Тайлър решително пристъпи и го удари два пъти през лицето, веднъж с длан, после с опакото на ръката, докато другата продължаваше да стиска пистолета.

— Казах ти да млъкнеш, Бойд. — Обърна се отново към Стивънс и повтори: — Никога не съм имал подобни намерения. Сега вече не искам тези пари, дори и да ми ги изплатят, защото не по този начин мислех да ги спечеля. Аз не залагам на такива неща. Какво смяташ да правиш?

— Въпросът ти е излишен. Събирам улики за убийство.

— Ами докажи, де! — озъби се малкият. — Опитай се да докажеш! Не аз съм застраховал живота му…

— Спри! — намеси се Тайлър. Говореше почти меко и гледаше Стивънс с безизразните си очи, в които не можеше да се прочете абсолютно нищо. — Няма да можеш. Името ми е неопетнено. Винаги е било. Може би никой не го е славил, но и никой не го е опетнявал непоправимо. Никога не съм дължал пари, никога не съм крал. Тъй че не трябва да се ровиш, Гейвин.

— Не трябва да се занимавам с нищо друго, Тайлър.

Другият го погледна. Стивънс чу дълбоко поемане и изпускане на въздух. Но лицето му ни най-малко не се измени.

— Значи искаш око за око, зъб за зъб.

— Справедливостта го иска. Може би Лони Гринъп го иска. Не би ли искал и ти на негово място?

Известно време другият продължи да го гледа втренчено. После Болънбоу се обърна и даде безгласен знак на брат си и друг на Стивънс, също безмълвен, но повелителен.

Излязоха от колибата и застанаха в осветения от вратата квадрат; отнякъде повя вятър, разшумя листата над главите им, после замря и секна.

Отначало Стивънс не разбра какви са намеренията на Болънбоу. Наблюдаваше с растящо недоумение Болънбоу, който се обърна към брат си, протегна ръка и заговори за първи път със суров глас.

— Стигнахме задънения край на улицата. Страхувах се още от онази нощ, когато ти дойде у дома и ми каза. Трябваше да те възпирам по-добре, но не можах. Хайде. Ставай и да свършваме.

— Внимавай, Тайлър! — обади се Стивънс. — Не прави това!

— Не се меси, Гейвин. Ако ще е плът за плът, както искаш ти, ще я получиш. — Той продължаваше да се взира в лицето на брат си и не погледна нито веднъж към Стивънс. — Ето — каза. — Вземи го и ставай.

После вече беше късно. Стивънс видя как младият отскочи назад. Видя как Тайлър направи крачка напред и сякаш чу изненадата в гласа на другия, невярата и внезапното осъзнаване на грешката.

— Хвърли пистолета, Бойд — изкрещя той. — Хвърли го!

— Значи си го искаш обратно, така ли? — каза малкият. — Онази нощ аз дойдох при тебе и ти казах, че ще струваш пет хиляди долара, ако някой случайно погледне към въдиците в реката и ти поисках да ми дадеш десет долара, а ти отказа. Само десет долара, а ти не искаше. Разбира се, вземи си го обратно. Вземи си го.

Святкането се стрелна някъде от ниско, отстрани; оранжевият огън блесна още един път надолу, докато другият падаше.

Сега е моят ред, помисли Стивънс. Стояха лице в лице един срещу друг; чу отново вятъра, който долетя отнякъде, прошумя в листата над главите им и отново замря.

— Бягай, докато е време, Бойд — каза той. — Достатъчно направи. Бягай веднага.

— Разбира се, че ще бягам. Бързо свършвай с грижите си около мен, защото след малко няма да имаш никакви грижи. Ще избягам, не бой се, но след като кажа няколко думи на остроумните момчета, които си врат носовете там, където е най-добре никога да не са помисляли…

Сега ще стреля, помисли Стивънс и скочи. За миг му се стори, че сам наблюдава себе си как полита във въздуха над главата на Бойд Болънбоу като сянка в отраженията на блещукащата река, в онова сияние, което водата възвръщаше на мрака. Но после го осени мисълта, че наблюдава не себе си и не беше чул шумолене на вятър, защото създанието, сянката, която нямаше език, а и не и беше нужен, която бе чакала девет дена Лони Гринъп да се завърне у дома, се хвърли на гърба на убиеца с протегнати ръце и свито тяло, стегнати в беззвучен смъртен устрем.

Той е бил на дървото, помисли Стивънс. Пистолетът светна. Той видя проблясването, но не чу звук.

IV

Той седеше на верандата след вечеря с чиста превръзка, когато шерифът се приближи по пътеката — също едър мъж, приятен, разговорлив, с очи още по-безцветни, по-безизразни и по-студени от тези на Тайлър Болънбоу.

— Няма да ти отнема и минута — каза той. — Инак не бих те безпокоил.

— Не ме безпокоиш — отвърна Стивънс.

Шерифът опря крак на ниския парапет на верандата.

— Как е главата ти?

— Добре — отговори Стивънс.

— Това е хубаво, сигурно си чул къде намерихме Бойд.

Стивънс го погледна със също тъй безизразен поглед:

— Може и да съм чул — отвърна той учтиво. — Но от днешния ден не съм запомнил нищо друго освен главоболието.

— Ти ни каза къде да търсим. Беше още в съзнание, когато аз пристигнах там. Опитваше се да дадеш вода на Тайлър. Ти ни каза да търсим на въжето с въдиците.

— Така ли? Я виж ти, какво ли не говори човек, когато е пиян или си е изгубил ума? Пък понякога казва и прави неща.

— Да. Излезе прав. Потърсихме при въдиците и там, на една от тях беше закачен Бойд, мъртъв, също както Лони Гринъп. А Тайлър Болънбоу със счупен крак и с друг куршум в рамото и тебе с дупка в черепа, в която можех да пъхна цяла пура. Как е попаднал той на въдиците, Гейвин?

— Не зная — измърмори Стивънс.

— Е добре, не те питам като шериф. Как се е закачил Бойд на въдиците?

— Не зная.

Шерифът го изгледа; двамата се изгледаха.

— Така ли отговаряш на всеки от приятелите ти, който те запита?

— Да. По мен стреляха, нали виждаш. И не зная нищо.

Шерифът извади от джоба си пура и дълго я разглежда.

— Джо, глухонямото момче, което Лони отгледа, май си е заминало завинаги. Цялата минала неделя той все още се навърташе наоколо, но оттогава никой не го е виждал. А можеше да остане. Никой нямаше да го закача.

— Може би страда прекалено силно за Лони, за да остане — отговори Стивънс.

— Може би страда за Лони. — Шерифът се изправи. Отхапа края на пурата и я запали. — И това ли си забравил от куршума? Кажи ми какво те накара да заподозреш, че нещо не е в ред? Кое е онова, което всички ние сме пропуснали да забележим?

— Веслото — каза Стивънс.

— Веслото ли?

— Никога ли не си залагал въдици на въже през реката? Човек никога не гребе с весло, за да обикаля въдиците, а просто придърпва лодката с ръце по въжето от едната въдица към другата. Лони никога не е използвал гребло; той дори винаги привързваше лодката за същото дърво, за което връзваше въжето, а греблото му стоеше в колибата. Ако си ходил някога на неговите въдици, сигурно не си виждал гребло. А когато момчето го намери, греблото беше в лодката.