Умници (Персийска приказка)

В стари времена в едно село в Персия живеел момък, когото наричали Гобад. Двете му сестри и по-големият му брат вече били задомени и живеели в други къщи, само Гобад още не бил женен и майка му решила да му намери невяста. Според традицията, до сватбата Гобад не можел да види жена си и трябвало да разчита на избора на майка си — каквато жена му намери, с такава ще живее. Майка му довела хубава и скромна девойка и съединила ръцете на двамата млади, както бил обичаят, после отпразнували сватбата.

Младата невяста била срамежлива и не говорела много, но Гобад не можел да се оплаче от нея — тя била послушна и изпълнявала всичко, което й кажела свекървата, и добросъвестно й помагала в къщната работа. Веднъж свекърва й, която седяла на двора под асмата, я помолила да й донесе наргилето^[1]. Снахата влязла в къщата и взела наргилето, после го понесла внимателно през двора, но както вървяла, се загледала в една коза, спънала се и го изпуснала. Наргилето паднало на плочите и се счупило. Невястата много се засрамила от своята непохватност.

— Добре че никой не видя — рекла си тя и побързала да прикрие следите от счупеното, но изведнъж се сетила, че козата я е видяла. Тя й казала:

— Хей, коза, да не вземеш да кажеш на свекървата! Ако не ме издадеш, ще ти дам моите обеци и гривни.

Козата казала „Ме-е-е“ и снахата взела това за съгласие. Тя си свалила обеците и украсила ушите на козата с тях. После надянала гривните си на краката й. Свекървата, като й омръзнало да чака, дошла да види защо се бави невястата. Гледа я — стои и говори с козата, а козата нагиздена с обеци и гривни.

— Какво правиш, защо си сложила на козата обеци и гривни? — попитала зачудена свекървата.

— Ех, да ти кажа мале! Но заклевам те да си остане между нас. Като носех наргилето, то падна и се счупи, а козата видя. Помолих я да не казва на никого, та затова й дадох обеците и гривните си. Кажи й и ти да си мълчи, тя тебе повече ще послуша.

— Ти си права — казала свекървата. — Трябва да я предупредим, да не вземе да каже на свекър ти. И като се обърнала към козата, извикала:

— Хей, коза, не казвай на свекъра, че снахата е счупила наргилето, а аз ще ти подаря моето копринено покривало и една шарена блуза.

Козата пак рекла „Ме-е-е“ и те се успокоили, че няма да каже. Свекървата донесла блузата и покривалото и те облекли и забулили козата. През това време на двора излязъл свекърът и се удивил:

— Защо сте пременили така козата?

Свекървата му обяснила:

— Направихме така, защото не искаме козата да каже на някого, че невястата счупи наргилето! Кажи й и ти, като глава на семейството, тебе най-много ще послуша.

Свекърът възкликнал:

— Умно сте постъпили, защото, ако узнае Гобад, може да се разсърди на невястата!

И се обърнал на свой ред към животното:

— Ако обещаеш, че няма да кажеш на никого, ще ти подаря и двата си чифта нови пантофи!

Козата за трети път казала „Ме-е-е“ и получила нови пантофи за всеки от четирите си крака.

Скоро си дошъл и Гобад. Натруфената коза го посрещнала с блеене и като я видял, заобиколена от цялото развълнувано семейство, Гобад ги попитал разтревожено:

— Какво се е случило и защо сте облекли така горкото животно?

— А, нищо особено — отговорил баща му. — Само дето жена ти счупила наргилето, а козата я видяла и тя й дала обеците и гривните си, за да не каже на някого, а после и майка ти й дала покривалото и блузата, за да си мълчи, а накрая аз й подарих новите си пантофи, за да не каже на тебе, а ти недей да се сърдиш на невястата и не казвай на никого, нека всичко да си остане тук между нас.

Като чул всичко това, Гобад се хванал за главата.

— Досега по-голяма глупост не бях чувал. Ще тръгна по света да видя има ли по-големи глупаци от вас и ако намеря, ще се върна.

И като си взел дрехата и сложил в една торба малко храна и вода, той излязъл от къщи и тръгнал по широкия свят да търси други глупави хора.

След като вървял много дни, най-после стигнал до един голям град и като влязъл през градските порти, седнал пред първата срещната къща да си отдъхне. От къщата излязъл човек и като видял изморения пътник, му предложил да хапне малко супа от едно гърне. Въпреки че гърнето било много голямо и пълно догоре, супата се свършила само след няколко гребвания и като погледнал в гърнето, Гобад видял, че то май никога не било мито и остатъците от всяко ядене се били наслагвали върху предишните, така че вътре било останало съвсем малко място. Гобад взел гърнето и отишъл на реката край града. Там го изтъркал хубаво с пясък и го измил отвътре и отвън, и гърнето станало като ново. Като го върнал на стопанина, той не могъл да си намери място от радост и веднага се разпространила мълвата, че се е появил човек, който прави старите гърнета като нови. Започнали да му носят гърнета отвсякъде и да му предлагат да им ги измие, срещу което щедро му заплащали и скоро той се видял с доста пари. Но трябвало да продължи пътя си и той си тръгнал от този град, като си мислел:

— Ето че имало и по-глупави хора от моето семейство!

Все пак решил да пообиколи и на други места.

Вече се стъмвало, когато пристигнал в следващия град и тръгнал да си търси къде да пренощува. На една улица попаднал на голяма група празнично облечени хора, които били много развълнувани и оживено спорели за нещо. Гобад се приближил и разбрал, че това са сватбари, които водят забулената невяста в дома на младоженеца, но невястата била много висока, та не можела да мине през вратата, и хората се чудели какво да правят.

— Да разбием стената над вратата — викали роднините на невястата.

— Защо ще съсипваме къщата, по-добре да подрежем краката на невястата, в нея е вината — отвръщали роднините на младоженеца.

— Чакайте, хора! — извикал Гобад. — Няма нужда да повреждате нито къщата, нито невястата. Аз ще накарам невястата да влезе.

Хората неохотно му направили път да мине и той застанал зад невястата, после внезапно я плеснал по тила. Тя неволно се навела, пристъпила и влязла в къщата. Всички си отдъхнали с облекчение и от благодарност поканили Гобад на празненството, а на изпроводяк богато го възнаградили.

Гобад отишъл в трети град да види дали там хората не са по-умни. Още като влязъл през градските порти, чул плач и вайкания да се носят от всички страни. Той спрял един старец и го запитал какво се е случило и кого оплакват хората в този град.

— Ох, голямо нещастие ни сполетя — въздъхнал старецът. — Единствената дъщеря на градоначалника искала да си вземе сирене от една делва, а сега не може да си извади ръката. Не можем да счупим делвата, понеже е много старинна и скъпа, няма друга такава делва като нея, а момата все пак има две ръце, та решиха утре да й отрежат ръката. Сега всички я оплакват, тя ни е най-хубавата мома в целия град, а кой ще я вземе с една ръка, нищо че е дъщеря на градоначалника?

— Аз ще й помогна да си извади ръката, заведи ме утре при градоначалника — казал Гобад. Старецът го поканил в къщата си да преспи, а рано на другата сутрин отишли при градоначалника. Въвели Гобад в къщата, където очите на всички били зачервени от плач. Девойката седяла забулена в кухнята, а дясната й ръка била пъхната до рамото в една висока, изящно изработена делва с дълго и тясно гърло, цялата обсипана със седефени и златни инкрустации.

— Пусни сиренето — прошепнал й Гобад, — ако не искаш да ти отрежат ръката!

Тя пуснала сиренето, което била държала през цялото време в юмрук, и ръката й се измъкнала лесно през тясното гърло на делвата. Градоначалникът не знаел как да се отблагодари на Гобад. Той го нагостил богато, после заповядал да натоварят един кон със злато колкото може да носи, да оседлаят друг хубав кон за него и го изпроводил с почести от града.

— След като в този град всички до един са така глупави, няма смисъл да ходя по-нататък. Явно светът е пълен с глупаци и моето семейство не прави изключение — казал си Гобад и подкарал конете със златото към родното си село.