Чарлс Буковски
Точно така умря Дилън Томас

Точно така умря Дилън Томас.

Качвам се на самолета с приятелката ми, техника по озвучаването, оператора и продуцента. Камерата работи. Озвучителят е сложил миниатюрни микрофони на мен и приятелката ми. Пътувам за Сан Франциско, където ще чета поезия. Аз съм Хенри Чинаски, поетът. Аз съм важен и величествен. Пълен ташак. И да, наистина имам величествени ташаци.

Канал 15 планира да снима документален филм за мен. Така че съм с чиста нова риза, а приятелката ми кипи от живот и също е величествена, на трийсет и няколко. Тя е скулпторка, писателка и невероятна любовница. Камерата се навира в лицето ми. Аз се преструвам, че не я виждам. Останалите пътници ни гледат, стюардесите ни озаряват с усмивките си, земята е открадната от индианците, Том Микс умря, а аз закусих както трябва.

Но не мога да забравя онези години в самотните стаи, когато на вратата чукаха само хазяйките за наема от прежния месец или ченгетата. Тогава живеех единствено с плъховете, мишките и виното, а кръвта ми кипеше в свят, който не можех да разбера — и все още не разбирам. Вместо да живея техния живот, аз предпочитах да умирам от глад; бягах навътре в съзнанието си и се криех от тях. Спусках щорите и гледах в тавана. Когато изобщо излизах, отивах в някой бар, където просех пиене, изпълнявах дребни поръчки и в задните улички ме пребиваха — охранени, осигурени, тъпи и самодоволни мъже. Е, понякога и аз побеждавах в някой бой, но само защото бях луд. Години наред живях без жени, само на фъстъчено масло, сух хляб и варени картофи. Бях шут, клоун, идиот. Исках да бъда писател, но пишещата ми машина беше в заложната къща. Затова се отказах и само пиех.

Самолетът се издигна във въздуха и камерата се включи. Аз разговарях с приятелката си. Донесоха ни питиета. Имах поезия и страхотна жена. Животът ми набираше скорост. Но не забравяй за капаните, Чинаски. Защото ти води дълга война, за да пишеш както искаш. Не се оставяй на възхищението и камерите да те заблудят. Спомни си какво каза Джеферс: и най-силните хора попадат в капана. Както Бог е попаднал в капана, когато е станал човек.

Е, Чинаски, ти поне не си бог, така че се отпусни и пийни още едно. Дали да не кажеш нещо особено важно, за микрофона? Не, нека се помъчат. Вместо това разгледай облаците. Возиш се в един и същ самолет с директорите на Ай Би Ем, на „Тексако“ и прочие…

Возиш се в един и същ самолет с врага.

На ескалатора на летището един човек ме попита:

— Какви са тези камери? Какво става?

— Аз съм поет — обясних.

— Поет ли? — повтори той. — Как ти е името?

— Гарсия Лорка — отговорих.

Е, Норт Бийч със сигурност се е променил. Сега всички са млади, носят джинси и чакат нещо да се случи. А аз съм стар. Къде са младите отпреди двайсет години? Къде е Джолтин Джо? Къде са всички останали? Когато бях в Сан Франциско преди трийсет години, не отидох в Норт Бийч. А сега съм там. Виждам лицето си на десетки плакати наоколо. Внимавай, старче, вампирите са жадни за твоята кръв.

Двамата с моята приятелка вървим с Марионети. Вървим си с Марионети, нали. Марионети си го бива, има много нежен поглед и по улицата го спират млади момичета, за да си поговорят с него. Мисля си, че мога да остана в Сан Франциско… но всъщност знам, че няма да го направя. Мястото ми е в Лос Анджелис, зад картечницата на прозореца. Бог падна в капана, но Чинаски се съветва с дявола.

Марионети ни оставя в едно битническо кафене. Никога не съм ходил в битническо кафене. А сега съм в битническо кафене. Дават ни от най-доброто кафе, по шейсет цента чашата. Голяма работа. Не си струва. Наоколо седят млади хора, пият кафе и чакат да се случи нещо. Нищо няма да се случи.

После пресичаме улицата и отиваме в едно италианско кафене. Марионети се връща с журналиста от „Сан Франциско Кроникъл“, който написа в рубриката си, че аз съм най-добрият автор на разкази след Хемингуей. Казвам му, че не е прав; не знам кой е най-добрият след Хемингуей, но със сигурност не съм аз. Аз просто не се старая достатъчно. Мързи ме. Уморих се.

Пристига виното. Виното не струва. Носят ни супа, салата и равиоли. После още една бутилка кофти вино. След всичко това не ни остава място за основното ястие. Говорим си глупости. Не се напъваме да кажем нещо умно. А може би просто не можем. Накрая си тръгваме.

Вървя след тях нагоре по улицата. Вървя с моята красива приятелка. Започвам да повръщам. Повръщам кофти червено вино. Салата. Супа. Равиоли. Винаги повръщам преди четене. Това е добър знак. Значи още съм на ръба. Докато вървя нагоре по улицата, в стомаха ми сякаш се забива нож.

Оставят ни в една стая с няколко бутилки бира. Аз преглеждам стихотворенията си. Изпитвам ужас. Повръщам в мивката, в тоалетната, на пода. Готов съм.

Излизам на сцената, пред която се е събрала най-много публика от четенето на Евтушенко насам. Авторът е модерен. Чинаски е модерен. На сцената има хладилник, пълен с бира. Отварям си една. Сядам и започвам да чета. Всеки от хората в публиката е платил по два долара. Бива си ги. Някои се отнасят враждебно към мен от самото начало. Една трета от тях ме мразят, една трета ме обичат, а останалите нищо не разбират. Приготвил съм няколко стихотворения, които ще засилят омразата. Това е добре — враждебността помага да се отпуснеш.

— Ще стане ли Лора Дей? Ще стане ли моята любима, моля?

Тя се изправя и ми маха с ръце.

Бирата постепенно ми става по-интересна от стихотворенията. Между отделните стихотворения говоря някакви неща — сухи, банални неща. Държа се като Хъмфри Богарт. Държа се като Хемингуей. Държа се модерно.

— Чети стихотворенията, Чинаски! — крещят те.

И са прави. Опитвам се да не се разсейвам. Но и не забравям за хладилника с бирите. Така се работи по-лесно, а и те вече са си платили. Казвали са ми, че Джон Кейдж веднъж излязъл на сцената, изял една ябълка, тръгнал си и взел хиляда долара за това. Така че и аз заслужавам няколко бири.

Е, свърши. Хората идват при мен. Раздавам автографи. Дошли са чак от Орегон, от Лос Анджелис, от Вашингтон. Има и хубави малки момичета. Точно така умря Дилън Томас.

Качваме се горе, пием бира и си говорим с Лора и Джо Крисиак. Хората долу блъскат по вратата.

— Чинаски! Чинаски!

Джо отива да ги успокои. Станал съм като рокзвезда. Накрая и аз слизам, за да пусна неколцина при нас. Познавам някои от тях. Поети, умрели от глад. Редактори в незначителни списания. Влизат и няколко души, които не познавам. Добре, стига толкова — заключете вратата!

Пием. Пием. Пием. Ал Масантич пада в тоалетната и си строшава главата. Този Ал е страхотен поет.

Всички говорят едновременно. Поредното гадно напиване с бира. После един от редакторите в незначително списание започва да бие някакъв педал. Това не ми харесва. Опитвам се да ги разтърва. Някой чупи прозорец. Изхвърлям ги по стълбите. Изхвърлям по стълбите всички освен Лора. Купонът свърши. Е, не съвсем. Защото двамата с Лора вдигаме скандал. Двамата с моята любима вдигаме скандал. Тя е доста луда. Аз също. Както обикновено, не знаем защо се караме. Накрая й казвам да се пръждосва. Тя се пръждосва.

Когато се събуждам след няколко часа, тя е в стаята. Скачам от леглото и я фрасвам. Тя веднага отвръща на удара.

— Ще те убия, копеле мръсно!

Аз съм пиян. Тя успява да ме събори на пода. Лицето ми кърви. Тя ме захапва за ръката. Не искам да умра. Не искам да умра! По дяволите страстта! Избягвам в кухнята и изливам половин бутилка йод на ръката си. Тя изхвърля гащите и ризите ми от куфара си и си взема самолетния билет. Пак ме напуска. Всичко между нас пак е свършено. Аз се връщам в леглото и слушам как трака с токчета по коридора.

Самолетът лети обратно, камерата работи. Момчетата от Канал 15 искат да научат всичко за живота. Камерата фокусира върху дупката на ръката ми, където ме захапа Лора. Аз държа едно двойно уиски.

— Господа — заявявам аз. — Разбирателството с жените е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Всички кимат в знак на съгласие. Озвучителят, операторът и продуцентът. Кимат. Някои от пътниците също кимат. Аз пия здраво из целия път и, както се казва, се давя в мъката си. Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.

Естествено, веднага отивам в бара на летището. Винаги така правя. Камерата не се откъсва от мен. Хората в бара се оглеждат, вдигат чашите си и се съгласяват, че разбирателството с жените е невъзможно.

Хонорарът ми за четенето е четиристотин долара.

— Каква е тази камера? — пита един човек в бара.

— Аз съм поет — обяснявам.

— Поет ли? — повтаря той. — Как ти е името?

— Дилън Томас — отговарям.

Надигам чашата си, изпивам уискито на един дъх и се вторачвам право пред себе си. Малко ми остава.