Чарлс Буковски
Кураж

Всеки ще ти каже, че аз не съм добър човек. Изобщо не знам какво значи доброта. Винаги съм се възхищавал от злодеите, бандитите, гадните копелета. Не обичам гладко избръснатите момчета с вратовръзките и хубавата работа. Допадат ми отчаяни мъже — с разбити зъби, разбити умове и разбити сърца. Те са интересни. Те са пълни с изненади и взривове. Освен това обичам лоши момичета — пияни псуващи кучки със смъкнати чорапи и размазан грим. Повече обичам извратените типове, отколкото светците. Чувствам се добре със скитниците, защото и аз съм скитник. Не обичам закона, морала, религията и правилата. Не обичам обществото да ми нарежда какво да правя.

Една вечер бяхме с Марти, който беше излязъл от затвора, и пиехме вкъщи. Аз пак бях без работа. Не исках да съм на работа. Исках само да си седя по чорапи, да пия вино, да си говоря с някого — и да се смеем, ако може. Марти беше тъповат, но имаше ръце на работник, счупен нос и очи като на къртица — не беше нищо особено, но беше преживял всичко.

— Кефиш ме, Ханк — каза ми Марти. — Ти си истински мъж, един от малкото истински мъже, които познавам.

— Аха.

— Имаш кураж.

— Аха.

— Едно време бачках в мина…

— Аха?

— И се сбих с един тип. Бихме се с кирки. Той ми счупи лявата ръка с първия удар. Но аз продължих да се бия с него. Направо му смачках шибаната глава. Оживя, но вече не беше на себе си. Бях му смачкал мозъка. Така че го вкараха в лудницата.

— Супер — казах аз.

— Слушай — рече Марти. — Искам да се бия с теб.

— Давай — съгласих се аз. — Ти ще удряш пръв.

Марти седеше на един обикновен зелен стол. Аз отивах към мивката, за да си напълня чашата от бутилката с вино. Обърнах се и му забих един десен в лицето. Той се преметна през облегалката на стола, но стана и тръгна към мен. Не очаквах да започне с ляв. Фрасна ме по челото и ме събори. Пресегнах се към хартиена кесия, пълна с повръщано и празни бутилки, докопах една от тях, надигнах се на колене и я метнах по него. Марти се наведе, а аз се изправих и награбих стола. Вече го бях вдигнал над главата си, когато вратата се отвори. Беше хазяйката — симпатична блондинка на двайсетина години. Нямах никаква представа защо се занимава да дава квартири под наем. Оставих стола.

— Марти, прибирай се в стаята си.

Марти изглеждаше засрамен като малко момче. Отиде по коридора до своята стая, влезе и затвори вратата.

— Господин Чинаски — обърна се към мен хазяйката. — Искам да ви кажа…

— Искам да ти кажа, че няма смисъл — прекъснах я аз.

— Кое няма смисъл?

— Не си мой тип. Не искам да те чукам.

— Слушай сега — рече тя. — Искам да ти обясня нещо. Снощи те видях как пикаеш на паркинга на съседите. Ако пак те видя, ще те изхвърля. Освен това някой е пикал в асансьора. Ти ли беше?

— Аз не пикая в асансьори.

— Ами не знам, но снощи те видях на паркинга. Сигурна съм, че беше ти.

— Да бе, да.

— Беше толкова пиян, че не знаеше къде се намираш. Не прави повече така.

Хазяйката затвори вратата и си тръгна.

Минаха няколко минути. Седях, пиех си вино и се опитвах да си спомня дали наистина съм се изпикал на паркинга. На вратата се почука.

— Влез — отвърнах аз.

Беше Марти.

— Трябва да ти кажа нещо — рече той.

— Естествено. Седни.

Налях на Марти чаша портвайн и той седна.

— Влюбен съм — заяви той.

Не отговорих. Вместо това си свих една цигара.

— Вярваш ли в любовта? — попита ме той.

— Нямам друг избор. Веднъж ми се случи.

— Къде е тя?

— Няма я. Умря.

— Умря ли? Как така?

— От пиене.

— Моята също пие. Притеснявам се. Постоянно е пияна. Не може да спре да пие.

— Никой не може да спре да пие.

— Ходим заедно на сбирки на Анонимните алкохолици. Но тя идва пияна. Половината от хората, които идват на сбирките, са пияни. Вътре направо вони на алкохол.

Не отговорих.

— А колко е млада, господи! И какво тяло има! Обичам я, човече, наистина я обичам!

— Мамка му, Марти, това е просто секс.

— Не, Ханк. Обичам я. Наистина изпитвам любов.

— Предполагам, че не е невъзможно.

— Освен това са я изгонили в мазето, за бога. Не може да си плаща наема.

— В мазето?

— Аха. Долу има едно помещение, в което са котлите за парното и прочие.

— Не мога да повярвам.

— Аха. А аз я обичам, човече. Но нямам пари, за да й помогна.

— Много тъжно. И аз съм бил в такова положение. Много боли.

— Ако зарежа пиенето, ако се изчистя за десетина дни и се оправя, ще мога да си намеря работа и тогава ще й помогна.

— Ами сега защо пиеш? — попитах го аз. — Ако наистина я обичаш, ще спреш да пиеш. Веднага.

— Точно така, за бога! — каза той. — Ще спра! Ще излея тази чаша в мивката!

— Е, чак пък толкова — възкликна аз. — Просто ми я дай.

 

 

Качих се в асансьора и слязох на първия етаж, като си носех бутилката евтино уиски, която бях откраднал от магазина на Сам преди една седмица. След това се спуснах по стълбите до мазето. Долу светеше само една гола крушка. Започнах да търся вратата и най-сетне я намерих. Сигурно е било към един-два сутринта. Почуках. Вратата се открехна и аз видях една много красива жена по пеньоар. Изобщо не го очаквах. Беше млада, с тъмноруса коса. Пъхнах крак във вратата, бутнах я навътре, влязох и се огледах. Мазето изобщо не изглеждаше толкова зле.

— Кой си ти? — попита тя. — Изчезвай веднага!

— Тук е доста приятно — отбелязах аз. — По-хубаво, отколкото вкъщи.

— Изчезвай веднага! Чупката!

Извадих бутилката уиски от плика, в който я носех. Жената я погледна.

— Как ти е името? — попитах.

— Джини.

— Къде държиш чашите, Джини?

Тя ми посочи една етажерка, аз отидох и взех две високи водни чаши. Имаше и мивка. Сипах по малко вода в чашите, после отворих уискито и налях. Двамата седнахме на ръба на леглото й, за да пием. Тя беше млада и привлекателна. Не можех да повярвам. Очаквах всеки момент да изпадне в някакъв нервен пристъп. Но Джини изглеждаше нормална, дори енергична. Все пак не можеше да се отрече, че обича да пие уиски. Пиеше наравно с мен. Когато слязох, ме тласкаше някакво нетърпение, но вече не го изпитвах. Искам да кажа, че ако беше поне дебела като свиня или имаше някакъв друг недостатък, например заешка устна или нещо подобно, с удоволствие щях да се нанеса при нея. Спомних си една история, която бях чел в брошурата на хиподрума. Някакви хора имали расов жребец, но не можели да го накарат да се чифтоса с кобилите. Водели му най-красивите кобили, но жребецът само се дърпал. Накрая един човек, който разбирал повече от тези неща, измислил какво да сторят. Хванали една красива кобила, изцапали я с кал и жребецът веднага й се качил. Идеята била следната: жребецът се чувствал непълноценен в сравнение с толкова много красота, и само когато красотата била изцапана и несъвършена, той можел да се почувства равностоен и дори да изпита чувство на превъзходство. Умовете на конете и умовете на мъжете понякога много си приличат.

Както и да е, Джини пак напълни чашите и ме попита как се казвам и къде живея. Аз й казах, че съм някъде на горните етажи и просто ми се пие с някого.

— Видях те в „Кламбър ин“ преди около седмица — каза ми тя. — Беше много забавен, разсмиваше всички и черпеше наред.

— Не си спомням.

— Аз си спомням. Харесва ли ти моят пеньоар?

— Да.

— Не искаш ли да си свалиш панталоните, за да ти е по-удобно?

Аз си свалих панталоните и пак седнах при нея. Нещата се развиваха много бавно. Спомням си, че й казах колко хубави гърди има, а после лижех едната. След това си спомням, че започнахме да правим секс. Аз бях отгоре. Но нещо не се получи както трябва. Аз се изтърколих встрани.

— Извинявай — казах.

— Няма нищо — отвърна тя. — И така ми харесваш.

Поседяхме и поговорихме някакви безсмислици, докато изпихме уискито.

Сетне тя стана и угаси лампата. Стана ми много тъжно и легнах при нея, като я прегърнах изотзад. Джини беше топла и пълна с живот, усещах дишането и косата й по лицето си. Пенисът ми започна да се надига и аз я побутнах с него. Усетих как тя протегна ръка, за да го насочи.

— Точно така — каза тя. — Точно така…

Този път се получи, дълго и хубаво, и накрая свършихме и заспахме.

 

 

Когато се събудих, тя още спеше и аз станах да се облека. Облякох си всичко и тогава тя се събуди и се обърна към мен:

— Хайде още веднъж, преди да си тръгнеш.

— Добре — съгласих се аз, съблякох се и пак си легнах при нея.

Тя се обърна с гръб и пак го направихме по същия начин. След като свърших, тя остана с гръб към мен.

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш? — попита тя.

— Разбира се.

— Горе ли живееш?

— Да. Стая триста и девета. Ако искаш, ти ела при мен, или аз ще дойда.

— Предпочитам да дойдеш ти — отвърна тя.

— Добре — отговорих аз.

Облякох се, отворих вратата, затворих вратата, качих се по стълбището, влязох в асансьора и натиснах бутона за третия етаж.

Мина седмица. Една вечер седяхме с Марти и пиехме вино. Говорехме си за разни безсмислени неща, после той изведнъж каза:

— Господи, чувствам се ужасно.

— Пак ли?

— Аха. Сещаш ли се за онова момиче Джини, за което ти разказвах?

— Да. Момичето, което живее в мазето и в което си влюбен.

— Аха. Изгонили са я от мазето. Не можела да плаща наема дори за мазето.

— Къде е отишла?

— Не знам. Няма я. Чух, че са я изритали, но никой не знае къде е отишла. Отидох на сбирка на Анонимните алкохолици, но тя не беше там. Направо се поболях, Ханк. Аз я обичах. Ще се побъркам без нея.

Не продумах.

— Какво да направя, човече? Направо се разкъсвам отвътре…

— Нека да пием за нея, Марти. Да пием за това тя да извади късмет.

Двамата изпихме доста вино за късмета на Джини.

— Тя беше супер, Ханк. Честно, беше супер.

— Вярвам ти, Марти.

 

 

След още седмица Марти също го изритаха, защото не си плащаше наема, а аз си намерих работа в една кланица, срещу която имаше няколко мексикански бара. Мексиканските барове много ми допаднаха. След работа вонях на кръв, но там сякаш никой не го забелязваше. Едва когато се качвах в автобуса, за да се прибера в стаята си, хората започваха да бърчат носове и да ме гледат мръсно, а аз започвах да чувствам омраза към тях. Омразата винаги помагаше.