Чарлс Буковски
Продавач с червен нос

Когато се запознах с Рандъл Харис, той беше на четирийсет и две и живееше с една жена с посивяла коса, която се казваше Марджи Томпсън. Марджи беше на четирийсет и пет и не беше голяма красавица. По това време бях редактор в едно малко списание, Mad Fly, и бях отишъл при Рандъл, за да го изнудя да напише нещо за нас.

Рандъл имаше славата на саможив пияница, груб и огорчен от живота, но стихотворенията му бяха сурови и искрени, прости и яростни. По онова време никой друг не пишеше така. Рандъл работеше като продавач в един склад за авточасти.

Тримата с Рандъл и Марджи седнахме да говорим. Беше седем и четвърт вечерта, а Харис вече се беше напил с бира. Отвори една бутилка и на мен. Бях чувал някои неща за Марджи Томпсън. Била комунистка от старата школа, която искала да спасява света и да върши добрини. Не беше много ясно какво прави с Рандъл, който си признаваше, че не му пука за нищо. Веднъж ми беше казал: „Обичам да снимам лайна. Това е моето изкуство“.

Рандъл беше прописал на трийсет и осем. На четирийсет и две, след като беше издал три евтини стихосбирки („Смъртта е по-мръсно куче от моята родина“, „Майка ми се чука с ангел“ и „Дивите коне на лудостта“), критиците най-сетне бяха започнали да му обръщат по малко внимание. Но той не отдаваше никакво значение на таланта си и заявяваше: „Аз съм просто един продавач на тъга“. Живееше в стар жилищен блок в Холивуд заедно с Марджи и беше луд — истински луд. „Просто не обичам хората — обясни ми той. — Нали знаеш, че Уил Роджърс веднъж казал, че никога не е срещал човек, когото да не хареса? Е, аз никога не съм срещал човек, когото да харесам.“

За сметка на това Рандъл имаше чувство за хумор — можеше да се присмива на болката и на себе си. Беше симпатичен. Грозник, с голяма глава и смачкано лице — изглежда, само носът му беше успял да избегне всеобщото смачкване. „Просто в носа ми няма кост, все едно е направен от гума“ — обясни ми той. Имаше много дълъг, червен нос.

Бях чувал разни истории за Рандъл. Имал навика да чупи прозорци и да разбива бутилки в стената. Имал много тежко пиянство. Освен това понякога влизал в периоди, в които не отварял вратата и не вдигал телефона. Нямал телевизор, само едно малко радио, на което слушал само симфонична музика — странно за такъв недодялан тип като него.

Рандъл понякога влизаше и в периоди, когато отваряше телефона и натъпкваше тоалетна хартия в апарата, за да не звъни. После не го оправяше с месеци. Човек се чудеше защо изобщо разполага с телефон. Имаше оскъдно образование, но очевидно беше прочел повечето велики писатели.

— Е, копеле — каза ми той. — Сигурно се чудиш какво правя с нея, нали?

И посочи към Марджи.

Аз не отговорих.

— Живея с нея, защото е най-добрата чукачка на запад от Сейнт Луис — обясни ми той.

Беше същият човек, който беше написал четири или пет велики любовни стихотворения за една жена на име Ани. Не беше ясно как го прави.

Марджи седеше и се хилеше. Тя също пишеше стихотворения, но нейните не бяха толкова добри. Два пъти в седмицата ходеше на уроци по творческо писане, но това хич не помагаше.

— Значи искаш стихотворения? — попита ме той.

— Да, искам да прочета няколко, за да си избера.

Харис отиде до килера, отвори вратата и вдигна от пода някакви смачкани, накъсани листа. После ми ги подаде:

— Тези са от снощи.

Сетне отиде до кухнята, за да донесе още две бири. Марджи не пиеше.

Започнах да чета стихотворенията. Всичките бяха много силни. Когато пишеше на машина, той удряше клавишите толкова яростно, че думите изглеждаха изсечени в хартията. Силата на стихотворенията му беше изумителна. Сякаш казваше точно това, което всички трябваше да кажем, но никога не успявахме.

— Ще ги взема — казах аз.

— Добре — отвърна той. — Пий си бирата.

Когато човек беше на гости на Харис, пиенето беше задължително. Той пушеше цигара от цигара. Обличаше се в кафяви панталони с басти, които му бяха с два номера по-големи, и стари скъсани ризи. Беше към метър и осемдесет и пет и тежеше около сто килограма, повечето тлъстини заради бирата. Раменете му бяха отпуснати, както и клепачите. Пихме поне два часа и половина, а стаята се напълни с цигарен дим. После Харис изведнъж скочи и извика:

— Чупката, копеле мръсно! Отвращаваш ме!

— Спокойно, Харис…

— ВЕДНАГА, копеле мръсно!

Станах, взех стихотворенията и си тръгнах.

 

 

Два месеца по-късно пак отидох в този блок в Холивуд, за да занеса на Харис няколко екземпляра от новия брой на Mad Fly. Бях пуснал и десетте му стихотворения. Марджи ми отвори вратата. Рандъл го нямаше.

— Той е в Ню Орлиънс — каза ми тя. — Мисля, че успя. Джак Телър иска да публикува следващата му книга, но държеше да се срещнат лично. Телър каза, че не публикува автори, които не харесва като хора. Плати му самолетния билет и в двете посоки.

— Рандъл не е точно това, което хората наричат „очарователен“ — отбелязах аз.

— Ще видим — отвърна Марджи. — Телър е пияница и е лежал в затвора. Може пък да си допаднат.

Телър издаваше списанието Riffraff и притежаваше собствена печатница. Справяше се отлично. На корицата на последния брой на Riffraff имаше снимка на грозния Рандъл, който смуче бира, а вътре имаше много негови стихотворения. По онова време Riffraff се смяташе за най-доброто литературно списание. Харис ставаше все по-известен. Това беше чудесна възможност за него — ако не прецакаше всичко с грубия си език и пиянските си маниери. Преди да си тръгна, Марджи ми сподели, че е бременна — от Харис. Както споменах, тя беше на четирийсет и пет.

— Какво каза той, когато му съобщи?

— Беше му все тая — отвърна тя.

Аз си тръгнах.

 

 

Книгата наистина излезе в тираж от две хиляди екземпляра, отпечатана прекрасно. Корицата беше от ирландски корк. Страниците бяха от изключително качествена хартия, в различни цветове, със специален шрифт и репродукции на скици от самия Харис, нарисувани с туш. Книгата беше приета много добре — както съдържанието, така и самото книжно тяло. Но Телър не изплащаше процент от продажбите. Двамата с жена му се издържаха от книгоиздаването. След десет години цената на книгата на антикварния пазар щеше да достигне седемдесет и пет долара. Но междувременно Харис трябваше да се върне на работа като продавач в склада за авточасти.

Когато отидох пак след четири или пет месеца, Марджи вече я нямаше.

— Отдавна не е тук — обясни Харис. — Пий една бира.

— Какво стана?

— Ами след като се върнах от Ню Орлиънс, написах няколко разказа. Марджи отворила чекмеджето ми, докато съм бил на работа. Прочела няколко разказа и ги взела на сериозно.

— За какво се разказваше в тях?

— Ами как си лягам с разни жени в Ню Орлиънс.

— Разказите по действителен случай ли бяха? — попитах.

— Как върви Mad Fly? — попита той.

 

 

Бебето се роди, беше момиченце и я кръстиха Наоми Луиз Харис. Двете с майка й живееха в Санта Моника и Харис ходеше дотам веднъж седмично, за да ги вижда. Плащаше издръжка на детето, а междувременно продължаваше да си пие бирата. Следващия път, когато чух за него, вече имаше собствена рубрика в контракултурния вестник L. A. Lifeline. Рубриката му се наричаше „Скиците на маниака“. Пишеше проза по същия начин, по който пишеше поезия — недисциплинирано, антисоциално и мързеливо.

Харис си беше пуснал катинарче и дълга коса. Следващия път, когато го видях, вече живееше с мадама на трийсет и пет, красива и червенокоса — името й беше Сюзан. Сюзан работеше в магазин за художници, рисуваше и свиреше нелошо на китара. Освен това понякога пиеше по някоя бира с Рандъл — повече отколкото Марджи. В апартамента изглеждаше по-чисто. Когато Харис изпиваше някоя бутилка, вече не я хвърляше на пода, а в хартиен плик. Но все още имаше тежко пиянство.

— Пиша роман — рече ми той. — Освен това понякога чета стихотворения в близките университети. Сега ще чета в Мичиган, а после в Ню Мексико. Плащат доста добре. Не обичам да чета, но ме бива. Изнасям добри представления и чета добра поезия.

Освен това Харис беше започнал и да рисува. Не рисуваше особено добре. Рисуваше като петгодишно момче, което се е напило с водка, и все пак беше успял да продаде няколко картини за по четирийсет-петдесет долара. Каза ми, че обмисля да напусне работа. След три седмици наистина напусна — за да може да отиде да чете в Мичиган. Вече беше използвал цялата си отпуска за посещението в Ню Орлиънс.

Спомням си, че веднъж ми беше казал: „Никога няма да чета на тези вампири, Чинаски. Ще легна в гроба, без да съм чел пред публика. То си е чиста суета. Все едно си продаваш гъза“. Аз никога не му напомних за това.

Романът му се казваше „Смърт в очите на всичко живо“ и излезе в едно малко, но престижно издателство, което плащаше на авторите си стандартен процент от продажбите. Имаше добри рецензии за него, включително в The New York Review of Books. Но той си остана неприятен пияница, който постоянно се караше със Сюзан по тази причина.

Най-сетне, след като веднъж се беше напил толкова ужасно, че цяла нощ беше говорил глупости и беше крещял ругатни, Сюзан го напусна. Видяхме се няколко дни, след като си беше тръгнала. Харис беше изненадващо притихнал и се държеше едва ли не прилично.

— Аз я обичах, Чинаски — каза ми. — Май няма да го преживея, братле.

— Ще го преживееш, Рандъл. Ще видиш. Ще го преживееш. Човешкото същество е по-издръжливо, отколкото си мислиш.

— Мамка му — въздъхна той. — Дано си прав. Сякаш имам дупка в корема, по дяволите. Много добри мъже са стигали под моста заради жена. Те не усещат нещата така, както ги усещаме ние.

— Всичко усещат. Тя просто не издържа на твоето пиене.

— Мамка му, човече, аз не мога да пиша, ако не съм пиян.

— Това ли е твоята тайна?

— Да, по дяволите. Когато съм трезвен, аз съм просто продавач — и то не особено добър…

Оставих го с една бира.

 

 

След три месеца пак минах оттам. Харис още живееше на същото място. Запозна ме със Сандра — симпатична блондинка на двайсет и седем. Баща й беше съдия от Върховния съд, а самата тя беше завършила Калифорнийския университет. Освен че имаше хубаво тяло, в нея имаше и някаква хладна изисканост, която липсваше у другите жени на Рандъл. Двамата пиеха бутилка добро италианско вино.

Катинарчето на Рандъл се беше превърнало в истинска брада, а косата му беше още по-дълга. Дрехите му бяха нови, по последна мода. Беше с обувки за четирийсет долара и нов часовник, беше отслабнал в лицето и ноктите му бяха чисти… но носът му си оставаше все така червен, докато пиеше вино.

— Този уикенд двамата с Рандъл ще се местим в Западен Лос Анджелис — заяви ми тя. — Тук е мръсно.

— Тук съм написал много добри неща — рече той.

— Рандъл, скъпи — обърна се към него тя. — Писането не зависи от мястото, а от теб. Освен това мисля, че ще можем да ти уредим преподавателска работа по три дни в седмицата.

— Не мога да преподавам.

— Скъпи, ти можеш да ги научиш на всичко.

— Мамка му — каза той.

— По книгата на Рандъл ще се снима филм — продължи тя. — Прочетохме сценария. Много е хубав.

— Филм? — попитах аз.

— Не е сигурно — обади се Харис.

— Вече се подготвя, скъпи — каза тя. — Имай малко вяра.

 

 

Не ми дадоха новия адрес в Западен Лос Анджелис, а и аз не направих опит да го открия. Чак след година прочетох рецензия за филма „Цвете под опашката на дявола“. Филмът беше екранизация на романа на Рандъл Харис. Рецензията беше положителна, а Харис дори имаше малка роля във филма.

Отидох да го гледам. Бяха свършили добра работа. Харис изглеждаше малко по-изпит от последния път, когато го бях видял. Реших да го открия. Свърших малко детективска работа и една вечер към девет почуках на вратата на вилата му в Малибу. Рандъл ми отвори и каза:

— Чинаски, старо куче такова! Влизай.

На дивана седеше едно прекрасно момиче. Беше някъде на деветнайсет и от нея просто се излъчваше красота.

— Това е Карила — представи я той.

Двамата пиеха бутилка скъпо френско вино. Седнах при тях и те ми наляха една чаша. После още няколко. Появи се втора бутилка, разговорът вървеше. Харис не се напи, не се държа неприятно и май не пушеше толкова много.

— Работя по една пиеса за Бродуей — заяви ми той. — Всички казват, че театърът умира, но аз им готвя нещо ново. Един от водещите продуценти се интересува от проекта. В момента завършвам последното действие. Театърът е добро изразно средство. Нали знаеш, че винаги съм бил най-силен в диалога.

— Да — потвърдих аз.

Тази вечер си тръгнах към единайсет и трийсет. Разговорът беше много приятен, а Харис беше посивял на слепоочията, което му придаваше определено достойнство, и не каза „мамка му“ повече от четири-пет пъти за цялата вечер.

 

 

Пиесата „Убий баща си, убий Бог и си спести всички проблеми“ постигна страхотен успех и имаше най-големия брой представления в историята на Бродуей. В нея се съдържаше по нещо за всички: за революционерите, за реакционерите, за любителите на комедията, за любителите на трагедията, дори малко за интелектуалците — и всичко някак си беше свързано. Рандъл Харис се премести от Малибу в голяма къща в Холивуд Хилс. За него вече пишеха в жълтите страници на професионалните списания за кино и театър.

Аз запретнах ръкави и издирих адреса на къщата му в Холивуд Хилс — беше на три етажа, с изглед към светлините на Лос Анджелис и Холивуд.

Паркирах, слязох от колата и се изкачих до входната врата. Беше към осем и половина вечерта и беше хладно, почти студено; имаше пълнолуние, а въздухът бе ясен и свеж.

Позвъних. Стори ми се, че чаках много дълго. Най-сетне вратата се отвори. Беше икономът. Икономът каза:

— Да, господине?

— Търся Рандъл Харис — рекох аз. — Името ми е Хенри Чинаски.

— Един момент, господине.

Икономът безшумно затвори вратата и ме остави да чакам отвън. Отново мина доста време. После икономът се върна и заяви:

— Съжалявам, господине, но господин Харис не желае да бъде обезпокояван по това време.

— Ами добре.

— Искате ли да оставите съобщение, господине?

— Съобщение?

— Да, съобщение.

— Ами предайте му много поздрави.

— „Много поздрави“? Само това?

— Да, само това.

— Приятна вечер, господине.

— Приятна вечер.

Върнах се в колата си. Двигателят запали от първия път и аз поех по дългия път обратно от хълмовете. Бях си донесъл един от ранните броеве на Mad Fly, за да ми го подпише. Онзи брой, в който бях публикувал десет от стихотворенията на Рандъл Харис. Но той сигурно беше зает. Помислих си, че мога да му го изпратя по пощата с плик с обратен адрес, така че да ми го подпише и да го изпрати.

Беше рано, към девет часът. Все още имаше време да отида другаде.