Чарлс Буковски
Д-р Нацист

Значи, аз съм човек с много проблеми и си признавам, че за повечето съм си виновен аз. Имам предвид проблемите с жените, с хазарта и враждебните чувства към определени групи хора — при това, колкото по-голяма е групата, толкова по-враждебни са моите чувства. Често ме наричат негативно настроен, мрачен, дори проклет.

Няма да забравя една жена, която ми изкрещя:

— Толкова си негативно настроен, дявол да те вземе! Животът може да бъде прекрасен!

Да, предполагам — особено ако не се крещи толкова много. Но всъщност искам да ти разкажа за моя доктор. Аз не ходя на психоаналитици. От тях няма никаква полза, защото са прекалено самодоволни. Но добрите доктори често са отвратени от живота и/или луди, така че са много по-забавна компания.

Отидох при д-р Кипенхойер, защото ми беше най-близо. По ръцете ми бяха избили бели мехурчета — според мен това беше симптом или на вътрешно напрежение, или на рак. Постоянно носех работни ръкавици, защото хората ме зяпаха в ръцете. И постоянно изгарях пръстите на ръкавиците, защото пушех по два пакета цигари на ден.

Така че отидох при доктора. Аз бях първият му пациент за деня. И тъй като бях в постоянно вътрешно напрежение, подраних с трийсет минути и се отдадох на мисли за рака. Обиколих чакалнята и надникнах в кабинета му. Видях медицинската сестра, която беше клекнала на пода в тясната си бяла униформа, а роклята й се беше вдигнала почти до хълбоците и грозно разкриваше огромни бедра, плътно стегнати в найлонови чорапи. Веднага забравих за рака. Тя не ме беше чула и аз се вторачих в краката и бедрата й, сякаш събличах с поглед тези възхитителни бутове. Сестрата попиваше вода от пода, тоалетната беше преляла и тя ругаеше на глас, в нея имаше страст, беше розова, и кафява, и жива, и разкрита пред мен и аз не можех да откъсна очи от нея.

Тя вдигна очи и ме видя:

— Да?

— Продължавайте — отвърнах аз. — Не искам да ви прекъсвам.

— Тоалетната постоянно прелива — обясни ми тя.

Сестрата продължи да бърше пода, а аз не спирах да надзъртам над ръба на списание Life, което бях отворил. Най-сетне сестрата свърши и се изправи. Аз отидох и седнах на дивана. Тя отвори тетрадката си.

— Вие ли сте господин Чинаски?

— Да.

— Защо не си свалите ръкавиците? Тук е топло.

— Предпочитам да не ги свалям, ако нямате нищо против.

— Доктор Кипенхойер ще дойде всеки момент.

— Няма проблеми. Не бързам.

— От какво се оплаквате?

— От рак.

— От рак?

— Да.

Сестрата изчезна, а аз прочетох Life, после прочетох още един брой на Life, след това прочетох и Sports Illustrated, а накрая просто се зазяпах в картините с морски и планински пейзажи по стените. Отнякъде се чуваше тиха музика. След това всички лампи изведнъж угаснаха и светнаха отново, аз започнах да се чудя дали няма някакъв начин да изнасиля сестрата и да избягам, а после най-сетне пристигна докторът. Аз не му обърнах внимание, той също не ми обърна внимание, нула на нула.

После докторът ме повика в кабинета си. Беше седнал на едно столче. Лицето му беше жълто, косата му беше жълта и очите му бяха помътнели. Този човек умираше. Беше някъде на четирийсет и две. Погледнах го и веднага му дадох шест месеца живот.

— Защо си с ръкавици? — попита ме той.

— Защото съм чувствителен, докторе.

— Така ли?

— Да.

— Тогава трябва да ти кажа, че през войната бях нацист.

— Няма проблеми.

— Нямаш нищо против това, че съм бил нацист?

— Не, нямам нищо против.

— Бях военнопленник. Прекараха ни през цяла Франция в един камион с открита каросерия и хората стояха отстрани край пътя и ни замеряха с камъни и всякакви боклуци — рибешки кости, умрели цветя, екскременти, каквото си представиш.

След това докторът ми разказа и за жена си. Тя се опитвала да му одере кожата. Била истинска кучка. Искала да му вземе всичките пари. Къщата. Градината. Беседката в градината. Най-вероятно и градинаря — ако вече не го била направила с него. И колата. И издръжка. И голяма сума пари в брой. Ужасна жена. А той работел толкова много. Петдесет пациенти на ден, по десет долара на парче. Направо невъзможно. А тази жена. Тези жени. Да, всички жени. Той ми обясни произхода на думата. Забравил съм дали беше думата „жена“ или „женска“, но той ми демонстрира как от латинския корен на думата става очевидно, че всички жени по определение са луди.

Докато говореше за лудостта на жените, аз започнах да го харесвам. Започнах да кимам в знак на съгласие.

После докторът изведнъж ми нареди да се кача на кантара, претегли ме и ми преслуша сърцето и гърдите. Грубо ми свали ръкавиците, изми ръцете ми в някакви лайна и отвори мехурите с бръснач, като не спираше да говори за злобата и отмъстителността, които всички жени носели дълбоко в сърцето си. Причината била в жлезите. Жените се подчинявали на жлезите си, а мъжете — на сърцето. Затова само мъжете страдали.

Накрая докторът ми каза да си мия ръцете редовно и веднага да изхвърля проклетите ръкавици. Каза ми още няколко неща за жените изобщо и за жена си в частност и аз си тръгнах.

 

 

Следващият ми проблем беше световъртежът. Получавах световъртеж, но само когато чаках на опашка. Започнах да изпитвам ужас от висенето по опашки. Беше непоносимо.

Осъзнах, че в Америка (и вероятно навсякъде другаде), всичко се свежда до чакането на опашка. Навсякъде имаше опашки. Шофьорска книжка: три или четири опашки. На хиподрума: опашки. В киното: опашки. В супермаркета: опашки. Мразех опашките. Мислех си, че трябва да има някакъв начин да се избегнат. После изведнъж се сетих. Трябваше да има повече служители. Да, точно така. По двама служители за всеки човек. По трима служители. Нека служителите да чакат на опашка, а не хората.

Опашките ме убиваха. Не можех да ги приема, въпреки че всички останали, изглежда, нямаха проблем с тях. Всички останали бяха нормални. За тях животът беше прекрасен. Можеха да стоят на опашка, без да изпитват страдание. Можеха да стоят на опашка до безкрайност. Дори им харесваше да стоят на опашка. Говореха си, смееха се, усмихваха се и флиртуваха помежду си, докато чакаха. Нямаха друга работа. Не можеха да измислят нищо по-добро. А аз трябваше да им гледам ушите, устите, вратовете, краката, задниците и ноздрите и всичко. Усещах смъртоносни лъчи, които се разпространяваха от тях като отровни изпарения, и докато слушах разговорите им, ми идваше да изкрещя:

— Боже Господи, помогнете ми! Наистина ли трябва да страдам така, за да си купя половин килограм кайма и един ръжен хляб?!

После ме обхващаше световъртеж и трябваше да застана с широко разтворени крака, за да не падна; супермаркетът се завърташе около мен, а заедно с него се завъртаха и лицата на продавачите в супермаркета, с техните златисти и кафяви мустаци, с техните умни щастливи очи, всички те някой ден щяха да станат управители на супермаркети, със своите чисти бели доволни лица, всички те щяха да си купят къщи в земния рай и всяка нощ щяха да се качват върху белите си руси благодарни жени.

 

 

Пак си записах час при доктора. И пак ми определиха първия час за деня. Аз пак пристигнах половин час по-рано, но тоалетната беше поправена. Този път сестрата бършеше прах. Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се наляво, надясно, после се обръщаше с гръб към мен и пак се навеждаше. Бялата униформа се усукваше и повдигаше: ето коляно, ето бедро, един хълбок, ето ти цяло тяло. Седнах и отворих списание Life.

Сестрата спря да бърше прах, усмихна ми се и каза:

— Вече не носите ръкавици, господин Чинаски.

— Да.

После пристигна докторът, който изглеждаше още малко по-близо до сетния си час, кимна ми, аз станах и го последвах в кабинета.

Докторът седна на столчето си и ме попита:

— Как е положението, Чинаски?

— Ами, докторе…

— Проблеми с жените?

— Да, разбира се, но…

Докторът не ме остави да довърша. Беше оплешивял още повече. Ръцете му трепереха. Не му достигаше въздух. Беше отслабнал. Беше отчаян.

Жената направо му съдрала три кожи. Отишли в съда. Тя му ударила шамар в съда. Това било супер. Съдията видял каква кучка е. Както и да е, можело да бъде и по-зле. Все пак му оставила нещо. Естествено, трябвало да плати и на адвоката. Копелета. Забелязал ли си как почти всички адвокати са дебели? Особено в лицето.

— Прецака ме, кучката. Но все пак ми остана нещичко. Знаеш ли колко струва тази ножица? Погледни я. Две ламарини и един болт. Струва осемнайсет и петдесет. Господи, а хората мразят нацистите. Какво са нацистите в сравнение с това?

— Не знам, докторе. Нали ти казах, че нищо не разбирам.

— Пробвал ли си да ходиш на психоаналитик?

— Няма смисъл. Те са тъпи, нямат въображение. Не ми трябва психоаналитик. Чух, че в крайна сметка се възползват сексуално от всичките си пациентки. Нямам нищо против да стана психоаналитик, ако ще мога да чукам всички жени, но иначе от тяхната професия няма никакъв смисъл.

Докторът се сви на стола си. Прежълтя и посивя още малко. Цялото му тяло се разтърси. Съвсем мъничко му оставаше. Но беше симпатичен човек.

— Е, поне се отървах от жена си — каза той. — Поне това свърши.

— Супер — отвърнах аз. — Разкажи ми как си бил нацист.

— Ами ние нямахме голям избор. Просто ни приеха наведнъж. Бях твърде млад. Какво можех да направя? Човек все пак живее в една страна. Пращат те на война и ако не те убият, свършваш в някакъв камион с открита каросерия, а хората те замерят с лайна…

Попитах го дали е чукал готината си медицинска сестра. Той леко се усмихна. Усмивката го потвърждаваше. После ми разправи, че след развода си започнал да се среща с една от своите пациентки, и макар да знаел, че не е етично да се сближава с пациентите си по този начин…

— Според мен няма проблем, докторе.

— Тя е много интелигентна жена. Аз се ожених за нея.

— Супер.

— Сега съм щастлив… но…

Той разпери ръце и ги вдигна към небето. После аз му разказах за страха си от опашките. Той ми предписа либриум.

 

 

Сетне получих обрив на гъза. Болката беше ужасна. Биха ми местна упойка и ме завързаха с кожени каиши. (Тези хора могат да си правят с теб каквото си искат.) Аз обърнах глава към доктора и го попитах:

— Може ли да си променя решението?

Гледаха ме три лица. Той и две медицински сестри. Докторът щеше да реже. Едната сестра щеше да му подава марли. Другата щеше да забива игли.

— Не, не може — каза докторът, потри ръце, ухили се и започна…

 

 

Последния път, когато го видях, имах някакъв проблем с ушната кал. Виждах как се движат устните на доктора и се опитах да разбера какво ми казва, но не го чувах. По изражението му се досетих, че пак има проблеми, така че кимах.

Беше топло. Леко ми се зави свят и си помислих, че този доктор наистина е много симпатичен, но така не е честно, защото аз му плащах, а той ми разказваше за проблемите си, вместо аз да му разказвам за моите.

Най-сетне докторът осъзна, че не го чувам. Извади нещо като пожарогасител и ми го натъпка в едното ухо, после в другото. След това ми показа огромните парчета ушна кал, които беше извадил — обясни, че съм оглушал от тях. И ги хвърли в една кофа. Честно казано, приличаха на две зърна пържен боб от консерва.

Станах от масата, платих му и си тръгнах. Все още не чувах абсолютно нищо. Не се чувствах нито особено зле, нито особено добре, и се запитах какво ли ще бъде оплакването, което ще ме доведе при него следващия път, как ще ме излекува той, какво ще стане със седемнайсетгодишната му дъщеря, която беше влюбена в друга жена, кой ще се ожени за нея… и изведнъж ми хрумна, че всички страдат през цялото време — дори онези, които се преструват, че всичко им е наред. Стори ми се, че това е доста важно откритие. Погледнах момчето, което продаваше вестници, и си помислих: „Аха“, после погледнах следващия човек, с когото се разминах на улицата, и си помислих: „Аха“, а после на светофара на ъгъла на болницата една нова-новеничка черна кола направи завой и блъсна едно красиво младо момиче с къса синя рокля, руса коса и сини панделки в косата, и момичето седна на улицата под жаркото слънце, а от носа й потече алена кръв.