Чарлс Буковски
Не можеш да напишеш любовен разказ

Марджи трябваше да излиза с един мъж, но докато отивал да я вземе, той срещнал някакъв друг мъж с кожено яке, мъжът с коженото яке разтворил коженото си яке и му показал зърната си, така че първият мъж отиде при Марджи и каза, че няма да излиза с нея, защото друг мъж с кожено яке му е показал зърната си и той смята да се чука с него. Така че Марджи отиде на гости на Карл. Карл си беше вкъщи, тя седна и каза:

— Трябваше да излизам с един мъж, който щеше да ме води в бистро с маси навън, за да пием вино и да си говорим, само да пием вино и да си говорим, нищо повече, но докато идвал да ме вземе, той срещнал някакъв друг мъж с кожено яке, който му показал зърната си, така че сега моят човек ще ходи да се чука с другия мъж, а аз няма да седя навън, да пия вино и да си говоря.

— Не мога да пиша — отвърна Карл. — Просто не мога.

Той стана, отиде в тоалетната, затвори вратата и се изсра. Карл сереше по четири-пет пъти на ден. Нямаше какво друго да прави. Освен това се къпеше по пет-шест пъти на ден. Нямаше какво друго да прави. Пиеше поради същата причина.

Марджи чу как Карл пусна водата. После Карл се върна.

— Човек просто не може да пише по осем часа всеки ден. Дори не може да пише всеки ден или всяка седмица. То е магия. Няма какво да правиш, освен да чакаш да ти дойде.

Карл отиде в кухнята и се върна с шест бири Michelob. Отвори една и продължи:

— Аз съм най-великият писател на света. Имаш ли представа колко е трудно това?

Марджи не отговори.

— Усещам болка в цялото си тяло. Като втора кожа. Иска ми се да можех да я сваля, като змия.

— Защо не пробваш? Легни на килима и пробвай.

— Ние къде се запознахме? — попита той.

— В Barney’s Beanery.

— Е, това обяснява нещата. Пий една бира.

Карл отвори бирата и я подаде на Марджи.

— Да, знам — рече тя. — Имаш нужда да бъдеш сам. Освен когато искаш секс или сме скъсали, тогава веднага започваш да ми звъниш. Казваш ми, че имаш нужда от мен. Че умираш от махмурлук. Много бързо се изтощаваш.

— Много бързо се изтощавам — съгласи се Карл.

— И когато си с мен, си толкова… тъп… никога не се вълнуваш от нищо. Всички писатели сте такива… принцеси… все едно не можете да търпите другите хора. Човечеството не става за нищо, така ли?

— Точно така — потвърди Карл.

— Но всеки път, когато скъсаме, изведнъж организираш някакви щури четиридневни купони. И изведнъж ставаш остроумен, и започваш да ГОВОРИШ! Изведнъж се изпълваш с живот, говориш, танцуваш, пееш. Качваш се на масата и танцуваш, хвърляш бутилки през прозореца, рецитираш монолози от Шекспир. Изведнъж оживяваш — но само когато ме няма. Да не мислиш, че не чувам за това?

— Не обичам купоните. Не обичам хората по купоните.

— За човек, който не обича купоните, организираш доста купони.

— Виж, Марджи, ти не разбираш. Вече не мога да пиша. Свършен съм. Сбъркал съм някъде. Някъде в нощта аз съм умрял.

— Ти ще умреш от махмурлук, не от нещо друго.

— Джеферс казва, че и най-силните хора попадат в капана.

— Кой е този Джеферс?

— Човекът, който превърна сюрреализма в туристическа атракция.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Ще слушам Рахманинов.

— Кой е този?

— Един умрял руснак.

— Погледни се. Само седиш и нищо не правиш.

— Чакам. Някои хора чакат по две години да се върне. Понякога изобщо не се връща.

— Ами ако никога не се върне?

— Ще се обуя и ще изляза на главната улица.

— Защо не си намериш нормална работа?

— Няма нормална работа. Ако един писател не може да живее от творчеството си, все едно е мъртъв.

— Стига бе, Карл! На света има милиарди хора, които не живеят от творчеството си. Какво искаш да кажеш, че са мъртви?

— Да.

— А ти имаш душа? Ти си един от малцината, които имат душа?

— Така изглежда.

— Така изглеждало! Направо си велик, с малката си пишеща машина! С малките си чекове! Баба ми изкарва повече пари от теб!

Карл си отвори още една бира.

— Бира! Бира! Направо си велик с тази бира! Дори пишеш за нея. Марти надигна бирата си. В този момент в бара влезе една едра блондинка и седна до него. Прав си. Наистина си свършен. Просто вече няма за какво да пишеш. Не можеш да напишеш дори един свестен любовен разказ.

— Права си, Марджи.

— Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.

— Ти колко си написала?

— Аз не твърдя, че съм писателка.

— Но се държиш като литературен критик — отбеляза Карл.

Малко след това Марджи си тръгна. Карл изпи останалите бири. Наистина беше свършен. Малцината му врагове в контракултурата щяха да се зарадват. Така щяха да се издигнат с едно стъпало. Те се радваха на смъртта на другите творци — и в контракултурата, и в официалната култура. Спомни си как веднъж Ендикот беше казал: „Е, Хемингуей умря, Дос Пасос умря, Пачън умря, Паунд умря, Беримън скочи от моста… най-сетне има някаква надежда“.

Телефонът звънна. Карл вдигна.

— Господин Гантлинг?

— Да? — каза той.

— Питаме се дали не искате да четете в университета „Феърмонт“?

— Ами добре — каза той. — На коя дата?

— На трийсети следващия месец.

— Мисля, че съм свободен.

— Обикновено плащаме сто долара.

— Аз обикновено получавам по сто и петдесет. А Гинсбърг получава по хиляда.

— Да, но той е Гинсбърг. Можем да предложим само сто долара.

— Добре.

— Чудесно, господин Гантлинг. Ще ви изпратим програмата.

— Ами пътни? Много сте далече.

— Добре, двайсет и пет долара за пътни.

— Добре.

— Ще искате ли да говорите със студентите след четенето?

— Не.

— Ще има безплатен обяд.

— Това да.

— Хубаво, господин Гантлинг. Ще ви чакаме.

— Довиждане.

Карл обиколи стаята. Погледна пишещата машина. Зареди лист хартия и проследи с поглед едно момиче с невероятно къса пола, което мина отвън. След това започна да пише:

Марджи трябваше да излиза с един мъж, но докато отивал да я вземе, той срещнал някакъв друг мъж с кожено яке, мъжът с коженото яке разтворил коженото си яке и му показал зърната си, така че първият мъж отиде при Марджи и каза, че няма да излиза с нея, защото друг мъж с кожено яке му е показал зърната си…

Карл надигна бирата си. Страхотно беше да пише отново.