Чарлс Буковски
Нещо за виетнамското знаме

Пустинята беше гореща като фурна под лятното слънце. Ред скочи в движение от товарния влак, малко преди да влязат в депото. Изсра се зад някакви скали на север и се избърса с листа. След това се отдалечи на петдесет метра оттам, седна на сянка зад една друга скала и си сви цигара. Забеляза три хипита, които вървяха към него. Две момчета и едно момиче. Бяха изчакали влака да спре, за да скочат, и сега се връщаха.

Едното от момчетата носеше виетнамско знаме. И двамата изглеждаха меки и беззащитни. Момичето имаше хубав голям задник — толкова голям, че щеше да сцепи джинсите й. Беше руса, с акне. Ред почака да стигнат до него, после каза:

— Хайл Хитлер!

Хипитата се засмяха.

— Къде отивате? — попита Ред.

— Опитваме се да стигнем до Денвър. Май ще успеем.

— Е, ще трябва да спрете за малко — каза Ред. — Смятам да се възползвам от това момиче.

— Как така?

— Ей така.

Ред сграбчи момичето. С едната ръка я стисна за косата, а с другата за задника, и я целуна. По-високото момче протегна ръка към рамото на Ред:

— Ей, чакай малко…

Ред се завъртя и го повали с ляво кроше в стомаха. Момчето остана на земята, като се мъчеше да си поеме въздух. Ред се обърна към другото момче, което държеше виетнамското знаме:

— Ако не искаш да пострадаш, остави ме на мира.

После каза на момичето:

— Хайде, зад онези скали.

— Не, няма да го направя — рече момичето. — Няма да го направя.

Ред извади джобния си нож, отвори го и притисна плоската страна на острието към носа й.

— А дали ще ти отива да нямаш нос?

Тя не отговори.

— Ще го отрежа — увери я Ред и се ухили.

— Слушай — обади се момчето със знамето. — Не можеш да правиш така.

— Хайде, мацка — заяви Ред и побутна момичето към скалите.

Ред и момичето се скриха зад скалите. Момчето със знамето помогна на приятеля си да се изправи. Двамата стояха и се гледаха.

— Той чука Сали. Какво да направим? В момента я чука.

— Какво можем да направим? Той е луд.

— Трябва да направим нещо.

— Сали сигурно си мисли, че сме големи лайна.

— Така е. Ние сме двама. Можехме да се справим с него.

— Той има нож.

— Няма значение. Можехме да се справим с него.

— Много ми е гадно.

— А на Сали? В момента я чукат.

Двамата стояха и се гледаха. По-високото момче, което беше отнесло крошето, се казваше Лео. Другото се наричаше Дейл. Докато чакаха на слънце, им стана горещо.

— Останаха ни две цигари — обади се Дейл. — Искаш ли да пушим?

— Как да пушим точно в момента, по дяволите?

— Прав си. Господи, какво се бави толкова?

— Божичко, не знам. Да не вземе да я убие?

— Притеснявам се.

— Най-добре да погледна.

— Добре, но внимавай.

Лео тръгна към скалите. Намираха се на малко възвишение, обрасло с храсти. Той пропълзя до върха зад храстите и надзърна надолу. Ред чукаше Сали. Лео ги погледа известно време. Сякаш щеше да продължи вечно. Ред не спираше да чука. Лео пропълзя обратно надолу по хълма и се върна при Дейл.

— Мисля, че тя е добре — каза му той.

Двамата стояха и чакаха. Най-сетне Ред и Сали се върнаха.

— Благодаря, братлета — рече Ред. — Момичето си го биваше.

— Да гориш в ада дано! — извика Лео.

Ред се засмя и вдигна два пръста в знака на мира:

— Мир! Мир! Е, аз ще тръгвам…

Ред си сви цигара, усмихна се, докато я облизваше, запали я и тръгна на север, като се придържаше към сянката.

— Хайде да продължим на стоп — предложи Дейл. — Товарните влакове не ни устройват.

— Магистралата е на запад оттук — каза Лео. — Да тръгваме.

Двамата поеха на запад.

— Господи! — обади се Сали. — Едва ходя! Той беше като животно!

Лео и Дейл не продумаха.

— Надявам се да не съм бременна — добави тя.

— Много съжалявам, Сали — рече Лео.

— О, я млъквай!

Тримата продължиха. Започна да се здрачава и в пустинята малко се разхлади.

— Мразя мъжете! — извика Сали.

Зад един храст изскочи зайче, стресна Лео и Дейл и избяга.

— Заек! — възкликна Лео. — Заек.

— Изплашихте ли се?

— Ами след това, което стана, сме малко изнервени.

— Вие сте изнервени?! А аз какво да кажа? Да поседнем. Уморих се.

Тримата намериха някаква сянка и Сали седна между тях.

— Обаче знаете ли… — започна тя.

— Какво?

— Не беше толкова зле. Искам да кажа, от чисто сексуална гледна точка. От чисто сексуална гледна точка беше супер.

— Какво? — повтори Дейл.

— Искам да кажа, че от морална гледна точка го мразя. Трябва да го застрелят като куче. Това не беше човек, а свиня. Но от чисто сексуална гледна точка беше супер…

Тримата поседяха мълчаливо. След това извадиха двете си останали цигари и ги изпушиха.

— Да имахме малко трева — въздъхна Лео.

— Аз очаквах нещо такова — каза Сали. — Вие двамата все едно не съществувате.

— Ще ти стане ли по-добре, ако и аз те изнасиля? — попита Лео.

— Не говори глупости.

— Мислиш, че не мога да те изнасиля?

— Трябваше да си тръгна с него. Вие за нищо не ставате.

— Значи вече ти харесва, така ли? — осведоми се Дейл.

— Забрави — отсече Сали. — Хайде да ходим на магистралата и да спрем някоя кола на стоп.

— Така ще те изчукам, че ще се разплачеш — заяви Лео.

— Може ли да гледам? — засмя се Дейл.

— Няма да има нищо за гледане — каза Сали. — Хайде, да тръгваме.

Тримата се изправиха и продължиха към магистралата. Стигнаха след десет минути. Сали застана на магистралата и вдигна палец. Лео и Дейл се скриха. Бяха забравили виетнамското знаме в депото. Знамето се валяше на земята, до релсите. Войната продължаваше. По знамето пропълзяха седем големи червени мравки.