Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Class, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Чарлс Буковски
Заглавие: На юг от никъде
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК Фама
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: сборник разкази
Националност: американска
Печатница: Симолини
Редактор: Мария Коева
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-597-317-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13838
История
- — Добавяне
Не помня точно къде беше това място. Някъде на североизток от Калифорния. Хемингуей току-що бе завършил новия си роман, беше се върнал от Европа или отнякъде другаде и се беше качил на ринга. Около ринга се бяха събрали репортери, литературни критици, писатели — обичайната тълпа — както и известен брой млади жени. Аз седнах на последния ред. Повечето хора не гледаха Хем. Вместо това разговаряха помежду си и се смееха.
Слънцето беше високо в небето. Беше ранен следобед. Аз гледах Ърни. Беше много по-добър от противника си и си играеше с него. Редуваше прави удари и крошета, сякаш на шега. Накрая го изкара в нокдаун. Хората едва тогава погледнаха какво става. Другият успя да стане едва когато съдията вече беше стигнал до „осем“. Хем веднага скъси дистанцията, после спря. Свали си гумата, засмя се и махна с ръка. Противникът му беше прекалено лесен. Ърни се върна в своя ъгъл. Наведе глава, за да му дадат вода.
Станах от мястото си и бавно слязох по пътеката между седалките. Стигнах до ринга и потупах Хемингуей по рамото.
— Господин Хемингуей?
— Да, какво има?
— Бих искал да се боксирам срещу вас.
— Имаш ли опит на ринга?
— Не.
— Първо събери опит на ринга — заръча ми той.
— Не, искам да те пребия веднага — казах му аз.
Ърни се засмя. После се обърна към боксьора в другия ъгъл.
— Дай на момчето гащета и ръкавици.
Противникът на Хемингуей излезе от ринга и аз го последвах към съблекалните.
— Момче, ти луд ли си? — попита ме той.
— Не знам. Не мисля.
— Ето, пробвай тези гащета.
— Добре.
— Опа, много са ти големи.
— Майната му. Добре са.
— Добре, чакай да ти сложа бинтовете.
— Без бинтове.
— Без бинтове?
— Без бинтове.
— А гума?
— Без гума.
— С тези обувки ли ще излезеш на ринга?
— С тези обувки ще изляза на ринга.
Запалих си пура и двамата тръгнахме обратно. Слязох по пътеката с пура в уста. Хемингуей се върна на ринга, за да му сложат ръкавиците. В моя ъгъл нямаше никого. Най-сетне се появи някакъв тип и ми нахлузи ръкавиците. Съдията ни извика в средата на ринга, за да ни даде инструкции.
— Когато влезете в клинч… — започна той.
— Аз не влизам в клинч — прекъснах го аз.
След това имаше още инструкции, после съдията каза:
— Добре, върнете се в ъгъла си. Когато чуете звънеца, излизате. Нека по-добрият спечели…
Той спря и се обърна към мен:
— И махни тази пура.
Когато чух звънеца, излязох — с пура в устата. Дръпнах от нея и издишах дима в лицето на Ърнест Хемингуей. Публиката избухна в смях.
Хем атакува с прав и кроше, но не улучи. Бях твърде бърз в краката. Изиграх един малък танц, после влязох на близка дистанция и бам, бам, бам, бам, бам, вкарах пет бързи леви прави в носа на Папа. Хвърлих поглед към едно момиче на първия ред — много красиво момиче — и точно в този момент старият Хем ми заби един десен, с който размаза пурата в устата ми. Устата и бузата ми изгоряха. Изплюх пепелта и пурата и вкарах едно кроше в стомаха на Ърни. Той ми отвърна с десен ъперкът и ляво кроше в ухото. После се промуши под дясната ми ръка и ме притисна към въжетата със серия от бързи удари. Миг преди звънеца успя да ме събори със силен десен в брадичката. Изправих се и се върнах в моя ъгъл.
Някакъв човек дойде с кофа вода.
— Господин Хемингуей пита дали ще желаете още един рунд? — каза той.
— Кажи на господин Хемингуей, че извади късмет. Влезе ми дим в очите. Трябва ми само още един рунд, за да го довърша.
Човекът с кофата отиде да предаде съобщението и аз видях, че Хемингуей се засмя.
Когато чух звънеца, веднага влязох в атака. Вкарвах добри удари — не много силни, но в сполучливи комбинации. Ърни отстъпи. Неговите удари не ме улучваха. За пръв път видях съмнение в очите му. Мислеше си: „Кое е това момче?“.
Скъсих дистанцията и започнах да бъхтя по-силно. Всеки удар попадаше в целта. Един в главата, един в тялото. За разнообразие. Финтирах като Шугър Рей и блъсках като Демпси.
После притиснах Хемингуей до въжетата. Така нямаше накъде да падне. Всеки път, когато тръгнеше да пада напред, аз го подпирах с един прав. Направо го убивах. Death in the Afternoon.
Накрая отстъпих и господин Ърнест Хемингуей се строполи в несвяст.
Развързах си ръкавиците със зъби, свалих ги и скочих от ринга. Върнах се в съблекалнята си, тоест в съблекалнята на Хемингуей, и си взех душ. Изпих бутилка бира, запалих си пура и седнах на ръба на масата за масаж. След известно време внесоха Ърни и го оставиха на съседната маса. Все още беше в безсъзнание. Седях си гол и гледах как се суетят. Имаше и жени, но аз не им обръщах внимание. При мен дойде някакъв тип.
— Кой си ти? — попита ме той. — Как се казваш?
— Хенри Чинаски.
— Не съм те чувал — каза той.
— Ще ме чуеш — отвърнах аз.
Всички хора дойдоха при мен. Ърни остана сам. Горкият Ърни. Всички се събраха около мен. Жените също. Бях доста измършавял от глад — освен на едно място. Една много класна дама започна да ме оглежда от глава до пети. Приличаше на дама от висшето общество — богата, образована и прочие, с хубаво тяло, хубаво лице, хубави дрехи и прочие.
— С какво се занимаваш? — попита ме някой.
— Чукам и пия.
— Не, не, искам да кажа какво работиш?
— Мия чинии.
— Миеш чинии?
— Аха.
— А имаш ли хоби?
— Ами не знам дали това е хоби, но пиша.
— Пишеш ли?
— Аха.
— Какво?
— Разкази. Доста са добри.
— Излизат ли някъде?
— Не.
— Защо?
— Защото не ги пращам.
— Къде са ти разказите?
— Ей там — казах и посочих един стар мукавен куфар.
— Виж, аз рецензирам книги в The New York Times. Може ли да взема твоите разкази и да ги прочета вкъщи? Ще ги върна.
— Няма проблеми, момче, само че не знам къде ще бъда.
Дамата от класа пристъпи напред и каза:
— Ще бъде при мен.
После се обърна към мен:
— Обличай се, Хенри. Има много път, а и трябва да си… поговорим.
Аз се облякох. Ърни най-сетне дойде в съзнание.
— Какво стана, по дяволите? — попита той.
— Попаднахте на достоен противник, господин Хемингуей — отвърна му някой.
Закопчах се и отидох до неговата маса.
— Ти си добър, Папа, но всеки губи понякога — казах и му стиснах ръката. — Да не си пръснеш черепа сега.
Двамата с класната дама си тръгнахме и се качихме в кабриолет, който беше дълъг половин пресечка. Тя настъпваше газта до ламарината и взимаше завоите с поднасяне, със свирене на гуми и с абсолютно безизразно лице. Това се казва класа. Ако правеше любов така, както шофираше, щеше да бъде дяволски добра нощ.
Къщата й беше откъм хълмовете, далеч от всички останали. Един иконом ни отвори вратата.
— Джордж — каза му тя. — Тази вечер си свободен. Всъщност, свободен си през цялата следваща седмица.
Двамата влязохме и видяхме едър мъж, който седеше в хола с питие в ръка.
— Томи — каза му тя. — Чупката.
Продължихме навътре в къщата.
— Кой беше този? — попитах аз.
— Томас Улф — отвърна тя. — Голям досадник.
Дамата отскочи до кухнята, за да вземе бутилка уиски и две чаши. После ми рече:
— Хайде.
И двамата влязохме в спалнята.
На следващата сутрин ни събуди телефонът. Беше за мен. Тя ми подаде слушалката и аз седнах в леглото, за да говоря.
— Господин Чинаски?
— Аха?
— Прочетох вашите разкази. Толкова се развълнувах, че не можах да заспя. Вие със сигурност сте най-големият гений на десетилетието!
— Само на десетилетието?
— Всъщност, сигурно на века.
— Така е по-добре.
— При мен са главните редактори на Harper’s Bazaar и Atlantic Monthly. Няма да повярвате, но всеки от тях купи по пет от вашите разкази, за да ги публикува!
— Вярвам, вярвам — отвърнах и затворих.
После пак си легнах. Дамата от висшето общество искаше още един рунд.