Чарлс Буковски
Класа

Не помня точно къде беше това място. Някъде на североизток от Калифорния. Хемингуей току-що бе завършил новия си роман, беше се върнал от Европа или отнякъде другаде и се беше качил на ринга. Около ринга се бяха събрали репортери, литературни критици, писатели — обичайната тълпа — както и известен брой млади жени. Аз седнах на последния ред. Повечето хора не гледаха Хем. Вместо това разговаряха помежду си и се смееха.

Слънцето беше високо в небето. Беше ранен следобед. Аз гледах Ърни. Беше много по-добър от противника си и си играеше с него. Редуваше прави удари и крошета, сякаш на шега. Накрая го изкара в нокдаун. Хората едва тогава погледнаха какво става. Другият успя да стане едва когато съдията вече беше стигнал до „осем“. Хем веднага скъси дистанцията, после спря. Свали си гумата, засмя се и махна с ръка. Противникът му беше прекалено лесен. Ърни се върна в своя ъгъл. Наведе глава, за да му дадат вода.

Станах от мястото си и бавно слязох по пътеката между седалките. Стигнах до ринга и потупах Хемингуей по рамото.

— Господин Хемингуей?

— Да, какво има?

— Бих искал да се боксирам срещу вас.

— Имаш ли опит на ринга?

— Не.

— Първо събери опит на ринга — заръча ми той.

— Не, искам да те пребия веднага — казах му аз.

Ърни се засмя. После се обърна към боксьора в другия ъгъл.

— Дай на момчето гащета и ръкавици.

Противникът на Хемингуей излезе от ринга и аз го последвах към съблекалните.

— Момче, ти луд ли си? — попита ме той.

— Не знам. Не мисля.

— Ето, пробвай тези гащета.

— Добре.

— Опа, много са ти големи.

— Майната му. Добре са.

— Добре, чакай да ти сложа бинтовете.

— Без бинтове.

— Без бинтове?

— Без бинтове.

— А гума?

— Без гума.

— С тези обувки ли ще излезеш на ринга?

— С тези обувки ще изляза на ринга.

Запалих си пура и двамата тръгнахме обратно. Слязох по пътеката с пура в уста. Хемингуей се върна на ринга, за да му сложат ръкавиците. В моя ъгъл нямаше никого. Най-сетне се появи някакъв тип и ми нахлузи ръкавиците. Съдията ни извика в средата на ринга, за да ни даде инструкции.

— Когато влезете в клинч… — започна той.

— Аз не влизам в клинч — прекъснах го аз.

След това имаше още инструкции, после съдията каза:

— Добре, върнете се в ъгъла си. Когато чуете звънеца, излизате. Нека по-добрият спечели…

Той спря и се обърна към мен:

— И махни тази пура.

Когато чух звънеца, излязох — с пура в устата. Дръпнах от нея и издишах дима в лицето на Ърнест Хемингуей. Публиката избухна в смях.

Хем атакува с прав и кроше, но не улучи. Бях твърде бърз в краката. Изиграх един малък танц, после влязох на близка дистанция и бам, бам, бам, бам, бам, вкарах пет бързи леви прави в носа на Папа. Хвърлих поглед към едно момиче на първия ред — много красиво момиче — и точно в този момент старият Хем ми заби един десен, с който размаза пурата в устата ми. Устата и бузата ми изгоряха. Изплюх пепелта и пурата и вкарах едно кроше в стомаха на Ърни. Той ми отвърна с десен ъперкът и ляво кроше в ухото. После се промуши под дясната ми ръка и ме притисна към въжетата със серия от бързи удари. Миг преди звънеца успя да ме събори със силен десен в брадичката. Изправих се и се върнах в моя ъгъл.

Някакъв човек дойде с кофа вода.

— Господин Хемингуей пита дали ще желаете още един рунд? — каза той.

— Кажи на господин Хемингуей, че извади късмет. Влезе ми дим в очите. Трябва ми само още един рунд, за да го довърша.

Човекът с кофата отиде да предаде съобщението и аз видях, че Хемингуей се засмя.

Когато чух звънеца, веднага влязох в атака. Вкарвах добри удари — не много силни, но в сполучливи комбинации. Ърни отстъпи. Неговите удари не ме улучваха. За пръв път видях съмнение в очите му. Мислеше си: „Кое е това момче?“.

Скъсих дистанцията и започнах да бъхтя по-силно. Всеки удар попадаше в целта. Един в главата, един в тялото. За разнообразие. Финтирах като Шугър Рей и блъсках като Демпси.

После притиснах Хемингуей до въжетата. Така нямаше накъде да падне. Всеки път, когато тръгнеше да пада напред, аз го подпирах с един прав. Направо го убивах. Death in the Afternoon.

Накрая отстъпих и господин Ърнест Хемингуей се строполи в несвяст.

Развързах си ръкавиците със зъби, свалих ги и скочих от ринга. Върнах се в съблекалнята си, тоест в съблекалнята на Хемингуей, и си взех душ. Изпих бутилка бира, запалих си пура и седнах на ръба на масата за масаж. След известно време внесоха Ърни и го оставиха на съседната маса. Все още беше в безсъзнание. Седях си гол и гледах как се суетят. Имаше и жени, но аз не им обръщах внимание. При мен дойде някакъв тип.

— Кой си ти? — попита ме той. — Как се казваш?

— Хенри Чинаски.

— Не съм те чувал — каза той.

— Ще ме чуеш — отвърнах аз.

Всички хора дойдоха при мен. Ърни остана сам. Горкият Ърни. Всички се събраха около мен. Жените също. Бях доста измършавял от глад — освен на едно място. Една много класна дама започна да ме оглежда от глава до пети. Приличаше на дама от висшето общество — богата, образована и прочие, с хубаво тяло, хубаво лице, хубави дрехи и прочие.

— С какво се занимаваш? — попита ме някой.

— Чукам и пия.

— Не, не, искам да кажа какво работиш?

— Мия чинии.

— Миеш чинии?

— Аха.

— А имаш ли хоби?

— Ами не знам дали това е хоби, но пиша.

— Пишеш ли?

— Аха.

— Какво?

— Разкази. Доста са добри.

— Излизат ли някъде?

— Не.

— Защо?

— Защото не ги пращам.

— Къде са ти разказите?

— Ей там — казах и посочих един стар мукавен куфар.

— Виж, аз рецензирам книги в The New York Times. Може ли да взема твоите разкази и да ги прочета вкъщи? Ще ги върна.

— Няма проблеми, момче, само че не знам къде ще бъда.

Дамата от класа пристъпи напред и каза:

— Ще бъде при мен.

После се обърна към мен:

— Обличай се, Хенри. Има много път, а и трябва да си… поговорим.

Аз се облякох. Ърни най-сетне дойде в съзнание.

— Какво стана, по дяволите? — попита той.

— Попаднахте на достоен противник, господин Хемингуей — отвърна му някой.

Закопчах се и отидох до неговата маса.

— Ти си добър, Папа, но всеки губи понякога — казах и му стиснах ръката. — Да не си пръснеш черепа сега.

Двамата с класната дама си тръгнахме и се качихме в кабриолет, който беше дълъг половин пресечка. Тя настъпваше газта до ламарината и взимаше завоите с поднасяне, със свирене на гуми и с абсолютно безизразно лице. Това се казва класа. Ако правеше любов така, както шофираше, щеше да бъде дяволски добра нощ.

 

 

Къщата й беше откъм хълмовете, далеч от всички останали. Един иконом ни отвори вратата.

— Джордж — каза му тя. — Тази вечер си свободен. Всъщност, свободен си през цялата следваща седмица.

Двамата влязохме и видяхме едър мъж, който седеше в хола с питие в ръка.

— Томи — каза му тя. — Чупката.

Продължихме навътре в къщата.

— Кой беше този? — попитах аз.

— Томас Улф — отвърна тя. — Голям досадник.

Дамата отскочи до кухнята, за да вземе бутилка уиски и две чаши. После ми рече:

— Хайде.

И двамата влязохме в спалнята.

 

 

На следващата сутрин ни събуди телефонът. Беше за мен. Тя ми подаде слушалката и аз седнах в леглото, за да говоря.

— Господин Чинаски?

— Аха?

— Прочетох вашите разкази. Толкова се развълнувах, че не можах да заспя. Вие със сигурност сте най-големият гений на десетилетието!

— Само на десетилетието?

— Всъщност, сигурно на века.

— Така е по-добре.

— При мен са главните редактори на Harper’s Bazaar и Atlantic Monthly. Няма да повярвате, но всеки от тях купи по пет от вашите разкази, за да ги публикува!

— Вярвам, вярвам — отвърнах и затворих.

После пак си легнах. Дамата от висшето общество искаше още един рунд.