Чарлс Буковски
Убийците

Хари току-що беше слязъл от товарния влак и отиваше в „При Педро“, за да изпие чаша кафе за пет цента. Беше много рано сутринта, но той си спомняше, че отварят в пет. А за пет цента в „При Педро“ можеш да поседиш няколко часа. Можеш да помислиш. Можеш да си припомниш къде си сбъркал и какво си направил както трябва.

Наистина беше отворено. Младата мексиканка, която му сервира кафето, го погледна като истинско човешко същество. Бедните познаваха живота. Тя беше добро момиче. Е, поне донякъде. Иначе всички момичета бяха свързани с проблеми. В този живот всичко беше свързано с проблеми. Хари си спомни нещо, което беше прочел някъде: „Да живееш, означава да имаш проблеми“.

Хари седна край една от старите маси. Кафето беше добро. Хари беше на трийсет и осем, а вече беше свършен. Пиеше си кафето и се опитваше да си спомни в какво беше сгрешил — и какво беше направил както трябва. Просто се беше уморил — от играта на застраховки, от миниатюрните офиси и високите стъклени стени, от клиентите; беше се уморил да изневерява на жена си и да сваля секретарките в асансьора; от коледните партита, новогодишните партита и рождените дни, от вноските за новите коли и новите мебели, от сметките за тока, газта и водата — от цялата проклета плетеница от нужди и проблеми.

Беше се уморил и се беше отказал, просто така. Скоро след това дойде разводът, а сетне и пиенето — и той изведнъж излезе от играта. Вече нямаше нищо, но откри, че да нямаш нищо, също е трудно. Да нямаш нищо, също беше свързано с проблеми. Защо нямаше някакъв по-лек, среден път? Струваше му се, че пред човек има само два възможни пътя: да влезе в играта, или да остане на улицата.

Хари вдигна поглед и видя друг мъж срещу себе си, който също седеше с чаша кафе за пет цента. Изглеждаше на четирийсет и няколко. И беше облечен също толкова опърпано, колкото Хари. Мъжът си сви цигара и когато я запали, го погледна.

— Как е положението?

— Страшен въпрос, няма що — отвърна Хари.

— Да, май си прав.

Двамата поседяха мълчаливо, като отпиваха от кафето си.

— Човек се пита как е стигнал дотук.

— Аха — съгласи се Хари.

— Между другото, ако има някакво значение, аз съм Уилям.

— Аз съм Хари.

— Можеш да ми викаш Бил.

— Добре.

— Приличаш ми на човек, който е стигнал до края на нещо.

— Просто се уморих да живея на улицата.

— Искаш ли да се върнеш в обществото, Хари?

— Не, не чак толкова. Но искам да се измъкна от дупката.

— Винаги можеш да се самоубиеш.

— Да, знам.

— Слушай — каза Бил, — всъщност просто ни трябват малко пари по лесния начин, за да си починем мъничко.

— Естествено — съгласи се Хари. — Но как?

— Ами има елемент на риск.

— Как така?

— Преди се занимавах с кражби по домовете — обясни Бил. — Трябва ми добър партньор.

— Мисля, че съм готов на всичко. Писна ми от стари консерви, изсъхнали понички, социалната кухня, проповедите и хъркането.

— Проблемът е, че не можем да започнем от нулата — рече Бил.

— Аз имам някой и друг долар.

— Добре, тогава да се срещнем към полунощ. Имаш ли молив?

— Не.

— Чакай, ще взема от бара.

Бил се върна с молива и взе една салфетка.

— Хвани автобуса за Бевърли Хилс и кажи на шофьора да те остави тук. После продължаваш две пресечки на север. Аз ще те чакам там. Ще се справиш ли?

— Да, ще бъда там.

— Имаш ли жена и деца? — попита Бил.

— Имах.

 

 

Вечерта беше студена. Хари слезе от автобуса и продължи на север. Беше тъмно, много тъмно. Бил го чакаше и пушеше ръчно свита цигара. Не стоеше на тротоара, а се беше скрил в сянката на един голям храст.

— Здрасти, Бил.

— Здрасти, Хари. Готов ли си да започнеш новата си кариера?

— Готов съм.

— Добре. Аз проверих тези къщи. Намерих подходяща. Уединена, мирише на пари. Страх ли те е?

— Не, не ме е страх.

— Супер. Дръж се и върви след мен.

Хари последва Бил по тротоара в продължение на пресечка и половина, след това Бил свърна между два храста и излезе на една голяма ливада. Двамата заобиколиха къщата, която беше голяма, на два етажа. Бил спря до един прозорец отзад. Разряза мрежата против комари с нож, после спря и се ослуша. Беше тихо като на гробище. Бил свали мрежата, после се зае с прозореца. Толкова се забави, че Хари си помисли: „Господи, попаднах на аматьор. Попаднах на някаква откачалка!“. След това обаче прозорецът се отвори и Бил се вмъкна през него. Хари се загледа в Бил, докато той си въртеше задника, за да се покатери. Помисли си, че е нелепо. Така ли се прави?

— Хайде — каза тихо Бил отвътре.

Хари се промуши през прозореца. В къщата наистина миришеше на пари и на лак за мебели.

— Господи, Бил. Сега вече ме е страх. Какво правим?

— Говори по-тихо. Нали не искаш повече стари консерви?

— Да.

— Стегни се тогава.

Хари се опита да се стегне, докато Бил отваряше чекмеджета и прибираше разни неща в джобовете си. Изглежда, бяха в трапезарията, защото Бил тъпчеше джобовете си с лъжици, ножове и вилици.

Хари си помисли: „Какво ще изкараме от това?!“.

Докато прибираше сребърните прибори в джобовете си, Бил изведнъж изпусна един нож. На пода нямаше килим и дрънченето отекна в цялата къща.

— Кой е там?

Бил и Хари не отговориха.

— Попитах кой е там!

— Какво става, Сиймор? — попита момичешки глас.

— Стори ми се, че чух нещо. Нещо ме събуди.

— О, я заспивай.

— Не. Сигурен съм, че чух нещо.

Хари чу скърцане на легло и стъпки. После мъжът влезе при тях в трапезарията. Беше по пижама, на двайсет и шест-седем години, с катинарче и дълга коса.

— Абе, задници такива, какво правите в къщата ми?!

Бил се обърна към Хари:

— Отивай в спалнята. Сигурно има телефон. Не й позволявай да се обади. Аз ще се оправя с този.

Хари отиде в спалнята и видя блондинка на около двайсет и три години, с дълга коса, луксозна нощница и без сутиен. На нощното шкафче наистина имаше телефон, но тя не бе посегнала към него. Седеше в леглото и затискаше устата си с ръка.

— Не викай, ще те убия — каза Хари.

Той стоеше, гледаше момичето и си спомни собствената си жена — но той никога не беше имал такава жена. Започна да се поти и му се зави свят. Двамата стояха и се гледаха.

После Хари седна на леглото.

— Остави жена ми, ще те убия! — каза младият мъж.

Бил току-що го беше вкарал в спалнята. Беше му извил едната ръка и бе притиснал върха на ножа към гърба му.

— Никой нищо няма да направи на жена ти, човече. Кажете къде са ви гадните пари и си тръгваме.

— Нали ти казах, че всичките ми пари са в портфейла.

Бил му изви ръката и притисна ножа по-силно. Лицето на младия мъж се разкриви от болка.

— Бижутата — рече Бил. — Покажи ми бижутата.

— На втория етаж…

— Добре. Да тръгваме!

Бил изведе младия мъж от спалнята. Хари продължаваше да гледа момичето, което не откъсваше очи от него. Имаше сини очи, разширени от страх.

— Не викай — заповяда й той. — Иначе ще те убия, честно!

Устните й затрепериха. Бяха бледорозови. Хари притисна устата си в нейната. Беше небръснат, мръсен и вонеше, а тя беше бяла, мека, изящна и трепереше. Той хвана главата й в ръцете си. Отдръпна се и я погледна в очите.

— Курва! — каза й той. — Проклета курва!

После пак я целуна, по-силно. Двамата паднаха на леглото. Хари изрита обувките си, без да я пуска. После се зае да свали панталоните си, като не спираше да я целува.

— Курва, проклета курва…

— О, не! Господи, не! Само не жена ми, копелета такива!

Хари не ги беше чул да влизат. Младият мъж изкрещя. После Хари чу гъргорене. Измъкна се от момичето и се обърна. Младият мъж лежеше на пода с прерязано гърло, от което на тласъци бликаше кръв.

— Ти го уби! — извика Хари.

— Защото крещеше.

— Нямаше нужда да го убиваш!

— Нямаше нужда да изнасилваш жена му.

— Не съм я изнасилил. А ти го уби!

Тя започна да пищи. Хари затисна устата й с ръка.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще убием и нея. Тя е свидетел.

— Аз не мога да я убия — заяви Хари.

— Аз ще я убия — каза Бил.

— Не бива да я похарчим така.

— Ами давай, продължавай.

— Пъхни й нещо в устата.

— Няма проблеми — каза Бил.

Той извади един шал от някакво чекмедже и го натъпка в устата на момичето. После накъса калъфката от възглавницата на ивици, с които стегна шала.

— Готово, давай — каза Бил.

Момичето не се съпротивляваше. Изглежда, беше в шок.

Когато Хари свърши, Бил се качи върху момичето. Хари го гледаше. Точно така. Точно така ставаше навсякъде. Когато идваха завоевателите, първо изнасилваха жените. Двамата бяха завоеватели.

Бил свърши и слезе от момичето:

— Мамка му, това беше страхотно.

— Слушай, Бил, хайде да не я убиваме.

— Ще ни издаде. Тя е свидетел.

— Ако й пощадим живота, няма да ни издаде.

— Ще ни издаде. Познавам хората. Когато се оправи, ще ни издаде.

— Защо да не издаде хора като нас?

— И аз това ти казвам — отвърна Бил. — Защо да я оставяме жива?

— Хайде да я попитаме. Да поговорим с нея. Да я попитаме какво мисли.

— Аз знам какво си мисли. Ще я убия.

— Недей, Бил, моля те. Да бъдем хора.

— Да бъдем хора? Сега?! Късно е. Ако си беше държал пишката в гащите…

— Недей да я убиваш, Бил. Моля те. Не мога да гледам…

— Обърни се.

— Бил, моля те…

— Казах ти да се обърнеш, по дяволите!

Хари се обърна. Не чу нищо. Мина известно време.

— Направи ли го, Бил?

— Направих го. Обърни се да видиш.

— Не искам. Хайде да се махаме.

Двамата се измъкнаха през същия прозорец, през който бяха влезли. Нощта навън беше още по-студена. Двамата излязоха от сянката на къщата.

— Бил?

— Аха?

— Вече съм добре. Все едно нищо не е станало.

— Стана.

Двамата продължиха към автобусната спирка. През нощта автобусите бяха нарядко — сигурно щяха да чакат поне час. Те застанаха под навеса и се огледаха за кръв — но по някаква случайност нямаше никаква кръв. Така че двамата свиха цигари и ги запалиха.

После Бил изведнъж изплю цигарата си на земята.

— Мамка му! Мамка му и прасе!

— Какво става, Бил?

— Забравихме да му вземем портфейла!

— Мамка му — повтори Хари.