Чарлс Буковски
Две пияндета

Бях на двайсет и няколко и макар че пиех много и не се хранех редовно, още бях силен. Поне физически — а това си е голям късмет, когато нищо друго не върви както трябва. Умът ми се бунтуваше срещу живота и съдбата ми и единственият начин да го укротя беше да пия, да пия, да пия. Вървях по някакво прашно, мръсно и горещо шосе, може би в щата Калифорния, но вече не помня със сигурност. Наоколо имаше само пустиня. Вървях по шосето, чорапите ми бяха вкоравени и вонящи от мръсотия, гвоздейчетата от подметките на обувките се забиваха в петите ми, така че трябваше да си пъхам картони в обувките — картони или вестници, каквото намерех. След известно време гвоздейчетата успяваха да пробият и тях, така че човек трябваше да обърне картона или да го сгъне наново.

До мен спря камион. Продължих да вървя, без да му обръщам внимание. Камионът бавно потегли покрай мен.

— Ей, момче! — каза той. — Търсиш ли работа?

— Кого трябва да убия? — попитах.

— Никого — отвърна човекът. — Хайде, качвай се.

Заобиколих и той ми отвори вратата. Качих се на стъпенката, влязох в камиона, дръпнах вратата и се отпуснах на кожената седалка. Поне бях на сянка.

— Ако ми духаш, ще ти дам пет долара — каза шофьорът.

Вкарах му един силен десен в корема, после един ляв някъде между ухото и врата и още един десен в устата. Камионът излезе от пътя. Сграбчих волана и го завъртях обратно. После угасих двигателя и дръпнах спирачката. Слязох от камиона и си продължих по пътя. Той ме настигна след около пет минути.

— Ей, момче — каза шофьорът. — Извинявай. Не исках да те обидя, че си педал. Въпреки че малко приличаш на педал. Така де, нали няма нищо лошо в това човек да е педал?

— Сигурно няма, ако и ти си педал.

— Хайде, качвай се — каза той. — Наистина имам работа за теб. Можеш да изкараш малко пари и да си стъпиш на краката.

Аз пак се качих в камиона. Потеглихме.

— Пак извинявай — повтори той. — Наистина имаш много грубо лице, но я си виж ръцете. Имаш женски ръце.

— Ти не се притеснявай за ръцете ми — отвърнах.

— Защото работата е тежка. Товарят се траверси. Товарил ли си траверси?

— Не.

— Работата е тежка.

— Цял живот съм работил тежко.

— Добре — кимна той. — Добре.

Продължихме по шосето, без да говорим. Камионът се клатеше напред-назад. Наоколо нямаше нищо друго освен прах, пясък и пустиня. Лицето на шофьора не беше нищо особено, изобщо целият не беше нищо особено. Но понякога се случва обикновените хорица, които дълго време стоят на едно място, да успеят да натрупат мъничко тежест и власт. Той имаше камион и предлагаше работа. Понякога и това е достатъчно.

След малко настигнахме един старец, който вървеше покрай шосето. Сигурно беше на четирийсет и нещо. Това е много, ако си все на пътя. Господин Бъркхарт — така се казваше шофьорът — намали скоростта и подвикна на човека:

— Ей, приятел, искаш ли да изкараш някой долар?

— И още как, господине! — отвърна старецът.

— Мръдни се, за да влезе човекът — нареди ми господин Бъркхарт.

Старецът се качи. Вонеше адски — на алкохол, пот, болка и смърт. Продължихме и накрая стигнахме до няколко сгради. Тримата с Бъркхарт слязохме и отидохме в един склад. Там имаше някакъв човек със зелена козирка и множество ластици от пачки на лявата китка. Беше плешив, но по ръцете му имаше отвратително дълги руси косми.

— Здравейте, господин Бъркхарт — каза той. — Виждам, че си имате още две пияндета.

— Ето ти списъка, Джеси — рече господин Бъркхарт.

Джеси отиде да събере поръчките. Отне му известно време. Накрая приключи и попита:

— Ще има ли нещо друго, господин Бъркхарт? Две бутилки евтино вино?

— Аз не искам — заявих.

— Добре, аз ще взема и двете — каза старецът.

— Ще ти ги удържа от надника — предупреди го Бъркхарт.

— Няма значение — отвърна той.

— Ти сигурен ли си, че не искаш бутилка? — попита ме Бъркхарт.

— Добре де — съгласих се. — И аз ще взема една бутилка.

 

 

Дадоха ни палатка и вечерта двамата със стареца седнахме да изпием виното. Той ми разказа за живота и проблемите си. Жена му го зарязала. Но той все още я обичал. Постоянно мислел за нея. Тя била страхотна жена. Той бил учител по математика. Но жена му го зарязала. Нямало втора жена като нея. Дрън-дрън-дрън.

Господи, когато се събудихме, на стареца му беше лошо, а и на мен не ми беше много по-добре, но слънцето вече беше високо в небето и двамата трябваше да отиваме на работа: да редим траверси. Траверсите се редяха една върху друга. Най-долните бяха лесни. Но нагоре ставаше по-трудно и трябваше да броим. Аз казвах: „Едно, две, три!“ и двамата вдигахме траверсата едновременно.

Старецът си беше вързал кърпа на челото и алкохолът се изливаше от главата му и попиваше в кърпата, която потъмня от потта. Постоянно се случваше някоя стружка от траверсите да пробие скапаните ми работни ръкавици и да се забие в ръката ми. Във всеки друг случай болката щеше да бъде толкова нетърпима, че да ме принуди да спра работа, но умората притъпяваше сетивата — наистина ги притъпяваше докрай. Когато някоя стружка се забиваше в ръката ми, само се вбесявах — искаше ми се да убия някого, но наоколо нямаше нищо друго освен пясък, скали, яркожълтото слънце, горещо като фурна, и безизходицата.

Железопътната компания беше сменила старите траверси с нови. Старите траверси бяха натъркаляни встрани край релсите. На старите траверси почти нищо им нямаше, но от железопътната компания ги бяха оставили да се търкалят и Бъркхарт наемаше хора като нас, за да ги подреждат и да ги товарят в камиона му, за да може да ги продава. Хората сигурно ги използваха за най-различни неща. Бях виждал как по фермите ги забиват в земята, опъват между тях бодлива тел и така си правят ограда. Сигурно ставаха и за друго. Не ме интересуваше особено.

Беше работа като всяка друга невъзможна работа — човек толкова се уморяваше, че искаше да спре и да си тръгне, но после се уморяваше още повече и забравяше да си тръгне, минутите не помръдваха, затваряха човека в себе си като в капан и човек живееше вечно в една и съща минута, без изход и без надежда, защото вече не можеше да си тръгне, а освен това нямаше къде да отиде, ако си тръгне.

— Жената ме заряза, момче. Беше невероятна жена. Постоянно мисля за нея. Ако имаш добра жена, нищо друго не ти трябва на този свят.

— Аха.

— Само да имахме малко вино.

— Нямаме вино. Трябва да изчакаме до довечера.

— Чудя се дали някой разбира такива пияндета като нас?

— Само другите пияндета.

— Мислиш ли, че тези стружки от траверсите ще стигнат до сърцето?

— Няма начин да извадим такъв късмет — отвърнах аз.

Двама индианци дойдоха да ни погледат. Гледаха ни дълго време. Накрая двамата със стареца седнахме на една траверса да пушим и единият от индианците дойде при нас.

— Не го правите както трябва — каза ни той.

— Как така? — попитах.

— Работите в най-горещата част от деня. Трябва да ставате по-рано, за да си свършите работата, преди да напече.

— Прав си — съгласих се аз. — Благодаря за съвета.

Индианецът наистина беше прав. Реших от другата сутрин да ставаме по-рано. Но никога не успявахме. На стареца винаги му беше лошо от пиенето предишната вечер и не можех да го вдигна навреме.

— Още пет минутки — казваше той. — Само пет минутки.

Най-сетне дойде и денят, в който старецът се отказа. Не беше в състояние да вдигне и една траверса повече. Постоянно повтаряше колко съжалява за това.

— Няма проблеми, старче — отвръщах аз.

Прибрахме се в палатката и зачакахме вечерта. Старецът лежеше и не спираше да говори. Постоянно говореше за бившата си жена. Слушах за нея по цял ден и по цяла вечер. Накрая пристигна Бъркхарт.

— Боже Господи, нищо не сте свършили днес. Да не сте решили да си търсите друга работа?

— Ние сме дотук, Бъркхарт — рекох му аз. — Чакаме да ни платиш.

— Мисля си изобщо да не ви плащам — заяви той.

— Пак си помисли — казах му аз.

— Моля ви, господин Бъркхарт! — извика старецът. — Моля ви! Работихме толкова, колкото можахме! Честно!

— Бъркхарт знае точно колко работа сме свършили — казах аз. — Той брои купчините от траверси, както и аз.

— Седемдесет и две купчини — каза Бъркхарт.

— Деветдесет купчини — казах аз.

— Седемдесет и шест купчини — каза той.

— Деветдесет купчини — казах аз.

— Осемдесет купчини — каза той.

— Става — отвърнах аз.

Бъркхарт извади молив и бележник и ни удържа пари за вино и храна, транспорт и наем за палатката. Накрая излезе, че ни дължи по осемнайсет долара за пет дни работа. Взехме парите. И Бъркхарт безплатно ни закара обратно до града. Безплатно ли?! Беше ни преебал от всеки възможен ъгъл. Но нямаше как да се обърнем към закона за помощ, защото когато човек няма пари, законът не действа.

— Сега вече наистина ще се напия, заклевам се — каза старецът. — Ще се напия, ама както трябва. Ти няма ли да се напиеш, момче?

— Не, не мисля — отвърнах аз.

 

 

Отидохме в единствения бар в града, седнахме и старецът си поръча вино, а аз си поръчах бира. Старецът пак започна да мели за жена си и аз се преместих в другия край на бара. По стълбите слезе една млада мексиканка и седна до мен. Защо винаги слизат по стълби, все едно са в някакъв филм? Дори и аз се чувствах така, все едно съм във филм. Поръчах й една бира.

— Казвам се Шери — каза тя.

— Това не е мексиканско име — отбелязах аз.

— То не е задължително — рече тя.

— Права си — казах аз.

Струваше пет долара да се качим горе и тя ме изми — преди и след това. Изми ме с водата от една бяла купичка с нарисувани пиленца. За десет минути това момиче изкара толкова пари, колкото аз бях изкарвал за цял ден работа, плюс още няколко часа. От финансова гледна точка очевидно беше по-добре да имаш путка, а не кур.

Когато слязох долу, старецът вече беше положил глава на бара. Този ден не бяхме яли нищо и алкохолът го беше ударил право в главата. На бара до него бяха останали един долар и малко дребни. За момент си помислих да го взема с мен, но после се сетих, че дори за себе си не мога да се грижа. Излязох от бара. Навън беше прохладно. Тръгнах на север.

Беше ми малко гадно, че бях зарязал стареца в това малко градче, при местните хиени. После се почудих дали бившата му жена също мислеше за него. Реших, че не — или поне не по същия начин. Земята беше пълна с тъжни, наранени хора като него. Трябваше да си намеря къде да спя. Леглото, в което ме бе завела мексиканката, беше първото ми легло от три седмици насам.

Няколко вечери по-рано бях открил, че когато стане студено, забитите в ръцете ми стружки започват да туптят. Така усещах къде се е забила всяка една. Сега започна да става студено. Не мога да кажа, че мразех света на мъжете и жените, но изпитвах някакво отвращение, което ме отличаваше от работниците и търговците, измамниците и любовниците — и сега, десетилетия по-късно, все още изпитвам същото отвращение. От друга страна, това е само един разказ за живота и само една гледна точка. Ако продължиш да четеш по-нататък, може би следващият разказ ще бъде с щастлив край. Поне така се надявам.