Чарлс Буковски
Политика

Докато следвах в държавния колеж в Лос Анджелис, точно преди началото на Втората световна, се преструвах на нацист. В действителност не правех разлика между Хитлер и Херкулес и изобщо не ми пукаше. Просто ми беше писнало да седя в час и да слушам патриотите непрекъснато да дрънкат как трябвало да отидем и да унищожим звяра в собствената му бърлога. Реших да мина в опозиция. Дори не си направих труда да прочета нещо за Адолф, просто започнах да говоря всякакви неща, които ми се струваха достатъчно злодейски или маниакални.

Но всъщност нямах никакви политически убеждения. Просто карах по течението, както ми идваше отвътре.

Нали знаеш, че понякога човек може да постигне много по-интересни неща, ако не вярва в Каузата си, защото не е обвързан емоционално с нея? Не мина много време и всички високи руси момчета в колежа вече се бяха обединили в „Бригадата на Линкълн“, която трябваше да се бори с фашистките орди в Испания. Веднага щом пристигнаха там, ги избиха до крак, защото ги пуснаха срещу добре обучена армия. Някои от момчетата всъщност заминаха само заради приключението и за да видят Испания на държавни разноски, но и тях също ги избиха до крак. Аз обаче си харесвах краката. Не харесвах почти нищо друго в себе си, но си харесвах краката и кура.

Понякога скачах в клас и започвах да говоря каквото ми дойде. Обикновено беше свързано с Висшата раса, която много ме забавляваше. Не нападах директно нито чернокожите, нито евреите, защото виждах, че и те са бедни и нищо не разбират от живота, точно като мен. Но понякога държах доста бурни речи, подпомаган от бутилката вино, която си държах в гардеробчето в коридора. Винаги се изненадвах колко много хора ме слушаха и колко малко от тях подлагаха на съмнение моите твърдения. Просто се отпусках, говорех каквото си искам и не можех да повярвам колко е забавно в този колеж.

— Ще се кандидатираш ли за председател на студентската организация, Чинаски?

— Не, по дяволите.

Нищо не ми се правеше. Дори не ходех на физическо. Не изпитвах абсолютно никакво желание да ходя в салона, да се потя, да нося шорти и да си сравнявам кура с другите момчета. Знаех си, че курът ми е със средна дължина. Нямаше нужда да ходя на физическо, за да го потвърждавам.

Извадихме късмет. В колежа решиха да въведат два долара такса за записване. Тъй като беше държавен колеж, ние решихме — поне някои от нас решиха — че това противоречи на конституцията, така че отказахме да платим. Организирахме стачка. Позволиха ни да ходим на училище, но ни отнеха някои привилегии — например физическото.

Когато станеше време за физическо, ние се строявахме в цивилните си дрехи. Учителят по физическо беше получил нареждане да ни кара да маршируваме напред-назад по игрището. Това беше отмъщението на колежа. Прекрасно. Така нямаше нужда да тичам и да се потя или да се опитвам да хвърля някаква идиотска топка в някакъв идиотски кош.

Така че марширувахме напред-назад: млади, ядосани, луди, ненаебали се, на ръба на световната война. Колкото по-малко вярваш в този живот, толкова по-малко имаш за губене. Аз нямах какво толкова да губя — със средно дългия си кур.

Така че ние марширувахме и си измисляхме мръсни строеви песнички, а добрите американски момчета от футболния отбор ни заплашваха, че ще ни скъсат от бой, но така и не се стигаше дотам. За мен това беше прекрасно — марширувах, преструвах се на нацист и твърдях, че потъпкват конституционните ми права.

Понякога наистина се палех. Спомням си, че веднъж бях изпил малко повечко вино и докато държах реч, се просълзих:

— Истина ви казвам, това изобщо няма да бъде последната война. Веднага щом бъде унищожен един враг, някак си се намира друг. Това е безкраен, безсмислен процес. Войната не може да бъде добра или лоша.

В друг случай някакъв млад комунист се беше качил да държи реч на една сцена в южната част на колежа. Беше много искрено момче — с очила без рамки, пъпки и черен пуловер с дупки на ръкавите. Аз отидох да го слушам, като взех някои от последователите си. Единият от тях беше белоруснак, казваше се Зирков и баща му (или дядо му) беше убит от червените по време на революцията в Русия. Той ми показа един чувал с гнили домати.

— Само кажи и почваме — рече ми.

Изведнъж осъзнах, че моите ученици изобщо не слушат какво говори момчето на естрадата — а дори да го слушаха, нямаше никакво значение какво казва. Вече бяха решили, още преди да дойдат. И повечето хора на света бяха такива. Изведнъж осъзнах, че да имаш кур със средни размери всъщност изобщо не е най-големият грях на света.

— Зирков — заявих. — Прибери тези домати.

— Да бе — каза ми той. — Де да бяха ръчни гранати.

В този ден учениците ми спряха да ме слушат и аз си тръгнах, когато започнаха да замерят момчето с гнилите домати.

Разбрах, че ще основават нова нацистка организация. Дадоха ми един адрес в Глендейл и аз отидох на същата вечер. Седнахме в мазето на една голяма къща — всеки си имаше бутилка вино и различен по размер кур.

В дъното на мазето имаше бюро, а на стената зад него беше разпънато американското знаме. Пред бюрото излезе едно здраво американско момче и предложи да започнем с клетва пред американското знаме.

Не си падах по клетвата пред американското знаме. Беше адски скучно и тъпо занимание. Винаги ми се е струвало по-подходящо всеки да се закълне пред себе си, но нямаше друг начин — станахме, наредихме се и започнахме. Последва кратка пауза, докато хората се върнат по местата си. Всеки се чувстваше малко изнасилен.

Здравото американско момче взе думата. Сега се сетих кой беше — един дебелак, който седеше на първия ред в класа по драматургия. Никога не съм вярвал на такива типове. Загубеняци. Пълни загубеняци. Ето как започна той:

— Комунистическата заплаха трябва да бъде спряна на всяка цена. Събрали сме се тук, за да я спрем. За целта ще предприемем всички законни и незаконни мерки…

Останалото не го помня. Изобщо не ми пукаше за комунистическата заплаха, нито за нацистката заплаха. Аз исках само да се напия, да чукам, да се нахраня като хората, да изпея някоя песен с халба бира в ръка в някой бар и да изпуша една пура. Не бях осъзнат гражданин. Бях плебей. Бях истински чук.

След срещата тримата със Зирков и един от другите ми бивши последователи отидохме до езерото в парка „Уестлейк“, взехме лодка под наем и се опитахме да хванем някоя патица за вечеря. Вместо да хванем патица, успяхме само да се напием, а освен това накрая открихме, че не разполагаме с достатъчно пари да платим за лодката.

Ето защо просто продължихме да гребем по езерото и да играем на руска рулетка с пистолета на Зирков — и всички извадихме късмет. После Зирков се изправи на лунната светлина, абсолютно пиян, и простреля дъното на лодката. Лодката започна да се пълни с вода и ние я подкарахме към брега. По средата на пътя лодката потъна съвсем, така че се наложи да газим във водата. Изобщо, тази вечер приключи добре и не беше пропиляна.

След това продължих още известно време да се правя на нацист, макар че не ми пукаше нито за нацистите, нито за комунистите, нито за американците. Но вече беше започнало да ми омръзва. Отказах се точно преди нападението срещу Пърл Харбър. Вече не ми беше забавно. Вече беше сигурно, че наистина ще има война, а аз не исках да ходя на война — нито да протестирам срещу нея. Войната не ми харесваше. Двамата с моя кур среден размер бяхме загазили.

Седях в клас, мълчах и чаках да видя какво ще стане. Студентите и преподавателите имаха нужда от мен, за да водят дискусии. Но аз бях изгубил вдъхновението и енергията си. Усещах, че вече нямам никакъв контрол върху събитията. Войната така или иначе щеше да я има. И тогава всички курове щяха да загазят.

Преподавателката ми по английски — приятна жена с красиви крака — веднъж ме накара да остана след часовете.

— Какво има, Чинаски? — попита ме тя.

— Отказах се — отвърнах аз.

— От политиката? — попита тя.

— От политиката — отвърнах аз.

— От теб ще излезе добър моряк — каза ми тя.

А аз си тръгнах…

Когато се случи, седях в един бар в центъра с най-добрия ми приятел, който беше морски пехотинец. По радиото звучеше музика, която изведнъж спря. Говорителят ни съобщи, че току-що са бомбардирали Пърл Харбър. Обявиха, че всички военнослужещи незабавно трябва да се върнат в базите си. Моят приятел предложи да отида заедно с него до Сан Диего, с автобуса, защото това може би щял да бъде последния път, когато да бъдем заедно. Оказа се прав.