Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bop Bop against That Curtain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Чарлс Буковски

Заглавие: На юг от никъде

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Фама

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: Симолини

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-597-317-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13838

История

  1. — Добавяне

Постоянно си говорехме за жени, гледахме им краката, когато слизаха от колите, и вечер надничахме в прозорците на къщите, защото се надявахме да издебнем как някоя се чука — но никога не се случваше. Веднъж видяхме една двойка и мъжът сериозно се беше хванал да целува жена си, но точно когато си помислихме, че ще видим нещо, тя каза: „Не, не искам тази вечер!“. И му обърна гръб. Той си запали цигара, а ние тръгнахме да търсим друг прозорец.

— Какво тъпо копеле! Ако аз имах жена, никога нямаше да ми обръща гръб!

— И моята! Какъв беше този човек бе?

Бяхме трима — аз, Плешко и Джими. Големият ни ден беше неделя. В неделя се срещахме в къщата на Плешко и хващахме трамвая до главната улица. Билетът за трамвая струваше седем цента.

По онова време имаше две бурлески — „Фолис“ и „Бърбанк“. Ние бяхме влюбени в стриптийзьорките в „Бърбанк“, а освен това техният водещ пускаше по-добри майтапи, така че ходехме там. Веднъж бяхме опитали и в порнокиното, но филмите не бяха истинско порно, а сюжетите бяха едни и същи. Винаги имаше двама мъже, които напиваха някое невинно малко момиче, и още преди да се съвземе от махмурлука си, тя вече се намираше в някой публичен дом, където пред вратата й чакаше опашка от моряци и разни изроди. Освен това бездомниците постоянно спяха в порнокината, по всяко време на денонощието, пикаеха на пода, пиеха вино и се пребиваха един другиго. Вонята на пикня, вино и кръв беше непоносима. Така че ходехме в „Бърбанк“.

— Ей, момчета! — казваше ни дядото на Плешко. — Днес бяхте ли на бурлеска?

— Разбира се, че не, сър. Имаме по-важна работа!

Но всъщност бяхме ходили. Ходехме всяка неделя. Отивахме рано сутринта, много преди да започне представлението, и минавахме пеш нагоре и надолу по главната улица, за да гледаме през отворените врати на баровете. Вътре се виждаха леки момичета с вдигнати поли, които лениво размахваха крака в светлината от вратата. Момичетата бяха красиви. Но ние знаехме какво става вътре. Бяхме чували за това. Човек влиза да изпие едно, а те го глобяват двойно — веднъж за него и веднъж за момичето. А напитката на момичето винаги е с много вода. Така че най-много да се опипате малко и край. Ако види, че имаш пари, барманът вика охраната и ти изчезваш безследно, а парите ти остават там. Всичко бяхме чували.

След разходката по главната улица отивахме на нашето място за хотдог, където си купувахме хотдог по осем цента и голяма никелирана халба с безалкохолно. И тримата вдигахме тежести, така че мускулите ни се издуваха, навивахме си ръкавите до раменете и носехме по един пакет цигари в джоба на ризата. Дори веднъж се бяхме записали на гимнастическия курс на Чарлс Атлас, но вдигането на тежести си беше по-мъжествено и смислено занимание.

Докато дъвчехме хотдога и пиехме безалкохолното, играехме на флипера — по пет цента за игра. Бяхме доста добри на този флипер. Когато изкараш максималния резултат, печелиш една безплатна игра. Налагаше се да изкарваме максималния резултат, защото нямахме пари.

Франки Рузвелт беше станал президент и нещата бавно се оправяха, но все още си беше Голямата депресия и бащите на всички ни бяха безработни. Ние обаче все пак имахме някакви джобни пари, като единственото ни обяснение за това беше изостреното ни зрение за всичко, което не е закрепено здраво за пода. Не че бяхме крадци — просто споделяхме нещата на хората. И работехме с въображението си. Тъй като нямахме никакви или почти никакви пари, постоянно измисляхме всякакви игрички, за да убиваме времето. Една от нашите игри беше да ходим до брега и обратно.

Това обикновено се правеше през лятото, когато родителите ни нямаха нищо против да закъснеем за вечеря. Нито пък им пукаше за плюските по краката ни. Започваха да ни се карат чак когато забележат, че сме си изтъркали петите на обувките от ходене. Тогава ни пращаха в магазина за един долар, където имаше подметки и лепило — на разумна цена.

Положението беше същото, когато решавахме да играем футбол на улицата. Тогава нямаше игрални площадки. Но всички бяхме толкова яки, че играехме футбол направо на улицата, по цял сезон, дори по време на баскетболния и бейзболния сезон, чак до следващия футболен сезон. А когато играеш футбол на асфалта, стават разни неща. Събарят те и кожата ти се цепи, получаваш синини, понякога има кръв, но ти се изправяш и продължаваш, все едно нищо не е станало.

Родителите ни нямаха нищо против ожулванията, кръвта и синините. Ужасният, непростим грях беше да си скъсаш панталона на коляното. Защото всяко момче имаше само по два чифта панталони: един за всеки ден и един за празник. А човек не можеше просто да си зашие панталона на коляното, защото така си личеше, че е беден и некадърен, както и родителите му. Затова се бяхме научили да се събаряме на асфалта, без да се подпираме на коляно. И момчето, което падаше, също се научаваше как да пада, без да си удря коленете.

Когато започвахме да се бием, се биехме с часове, а родителите ни никога не идваха да ни разтърват. Сигурно защото всички се правехме на толкова яки и в тези боеве никога не се молеше за милост. Но тъй като всички мразехме родителите си, те също не ни прощаваха — просто излизаха на верандата и безизразно гледаха безкрайните ни, жестоки побоища. После се прозяваха, навеждаха се да вдигнат някоя рекламна брошура и влизаха обратно вкъщи.

Веднъж се бих с едно момче, което след това много се издигна във военноморските сили. Започнахме да се бием в 8:30 сутринта и се бихме до след залез-слънце. Никой не ни разтърва — въпреки че се биехме посред бял ден, на моравата пред тяхната къща, под две високи дървета, в които се събираха врабчета и цял ден цвъкаха върху нас.

Беше сурова битка, битка докрай. Другото момче беше по-едро, по-голямо на години и по-тежко на килограми, но аз бях по-луд. Накрая спряхме по взаимно съгласие — не знам как точно става това, трябва да си го изпитвал, за да го разбереш, но след като двама души се бият в продължение на осем-девет часа, между тях възниква някакво особено братско разбиране.

На следващия ден абсолютно цялото ми тяло беше в синини. Не можех да говоря или да се движа, защото всичко ме болеше. Лежах си в леглото и чаках да умра, когато майка ми влезе в стаята с ризата, с която бях облечен по време на боя. Майка ми я вдигна пред лицето ми и извика:

— Виж! Петна от кръв! Кръв!

— Съжалявам! — казах аз.

— Това никога няма да се изпере! НИКОГА!

— Кръвта не е моя! — възразих аз.

— Няма значение! Кръвта си е кръв! Не се изпира!

 

 

Нашият ден беше неделя — дългата, спокойна неделя. Отивахме в „Бърбанк“. Винаги първо даваха някой тъп филм. Някой много стар филм, на който само седиш, гледаш и чакаш. И си мислиш за момичета. Имаше оркестър от трима-четирима души, които свиреха много силно — може би не много добре, но много силно — и най-сетне стриптийзьорките излизаха и се хващаха за завесата — прегръщаха ръба на завесата така, все едно е мъж, и телата им започваха да се поклащат, хоп-хоп-хоп до завесата. А после излизаха на сцената и започваха да се събличат. Ако имаш пари, си вземаш дори и пуканки. Ако не, майната им на пуканките.

Преди следващия номер имаше антракт. Един нисък мъж се качваше на сцената и казваше:

— Дами и господа, моля за вашето внимание!

Продаваше пръстени-калейдоскопи. В камъчето на пръстена, когато го вдигнеш срещу светлината, се виждаше великолепна картинка. Просто невероятно! Пръстените струваха само по петдесет цента, а ти оставаха за цял живот, и се предлагаха само на клиентите на „Бърбанк“ и никъде другаде!

— Само го вдигнете срещу светлината и ще видите! Благодаря ви за вниманието, дами и господа! Сега асистентите ми ще минат между редовете.

Двама парцаливи бездомници тръгваха между редовете, като воняха на вино и държаха по една торба с пръстени-калейдоскопи. Нито веднъж не бях виждал някой да си купува такъв пръстен. Но си представях, че ако го вдигнеш срещу светлината, в камъчето се вижда гола жена.

След това оркестърът отново започваше да свири, завесата се вдигаше и на сцената излизаха танцьорките — най-вече бивши стриптийзьорки, които вече бяха прекалено стари за тази работа, намацотени с руж, спирала и червило, с дълги изкуствени мигли. Те се скъсваха, за да не изостават от музиката, но никога не успяваха. Но въпреки това продължаваха. Смятах, че са много смели и упорити жени, за да го правят всяка вечер.

После излизаше един певец. Него нямаше как да го харесваш. Пееше прекалено силно, за нещастната любов. Не можеше да пее, но когато свършваше, разперваше ръце и се покланяше. Няколко души му ръкопляскаха.

След него излизаше комикът. Леле, колко беше добър! Излизаше с едно старо кафяво палто, с нахлупено бомбе, мързелив като бездомник, който не бърза за никъде. Край него на сцената минаваше едно момиче и той я проследяваше с поглед, а после се обръщаше към публиката и казваше с беззъбата си уста:

— Дявол да го вземе това момиче!

После минаваше второ момиче и той се притискаше към нея, за да й каже:

— Вече съм стар човек, навърших четирийсет и четири, но когато леглото се чупи, свършвам на пода!

Това ни убиваше. Как се смеехме само! И младите, и старите си умираха от смях. А и онзи номер с куфара — комикът помагаше на някое момиче да си затвори куфара, но от него постоянно изскачаха дрехи.

— Не мога да го вкарам!

— Чакай да ти помогна!

— Пак излезе!

— Чакай! Ще скоча отгоре му!

— Какво?! Няма да скачаш отгоре му!!!

Номерът с куфара можеше да продължи безкрайно. Леле, колко беше смешен!

Най-сетне на сцената отново излизаха първите три-четири стриптийзьорки. Всеки от нас си имаше любима стриптийзьорка, в която беше влюбен. Плешко си беше избрал една слаба французойка, която имаше астма и тъмни кръгове под очите. Джими харесваше Жената-тигър (наричана още Тигрицата). Аз винаги му посочвах, че едната гърда на Жената-тигър определено е по-голяма от другата. Моето момиче се казваше Розали.

Розали имаше голям задник и не спираше да го върти. Пееше смешни песнички, а когато се събличаше, си говореше нещо и се кикотеше сама. Беше единствената от тях, която наистина си обичаше работата. Аз бях влюбен в Розали. Често си мислех да й напиша писмо, за да й кажа колко е страхотна, но така и не стигнах дотам.

Един следобед шоуто беше свършило и тримата чакахме трамвая, когато видяхме Жената-тигър на спирката — тя също чакаше трамвая. Беше облечена в тясна зелена рокля, а ние стояхме и я зяпахме.

— Това е твоето момиче, Джими! Жената-тигър!

— Леле, колко е готина! Виж я само!

— Отивам да я заговоря — заяви Плешко.

— Но тя е момичето на Джими!

— Аз не искам да говоря с нея — каза Джими.

— Аз ще я заговоря — повтори Плешко.

После пъхна цигара в устата си, запали я и се приближи.

— Здрасти, бейби! — рече и се ухили.

Жената-тигър не отговори. Стоеше и гледаше право пред себе си, докато си чакаше трамвая.

— Аз те познавам. Днес те гледах как се събличаш. Страхотна си, бейби, просто страхотна!

Жената-тигър не продума.

— И танцуваш страхотно, бейби! — добави Плешко.

Жената-тигър гледаше право пред себе си. Плешко стоеше до нея и се хилеше като идиот.

— Искам да ти го вкарам — каза й той. — Искам да те чукам, бейби!

Ние отидохме да си приберем Плешко. Хванахме го от двете страни и го задърпахме по улицата.

— Ей, гъз! Не й говори така!

— Е, защо?! Нали излиза и се съблича пред хората?

— Защото това работи бе!

— Не, тя е суперготина. И много й се чука.

— Ти си луд! — казахме ние и го издърпахме по-далеч от нея.

Скоро след това тези недели по главната улица започнаха да ми доскучават. Предполагам, че „Фолис“ и „Бърбанк“ още са си там. Естествено, Жената-тигър, стриптийзьорката с астма и Розали, моята Розали, отдавна ги няма. Сигурно са умрели. Големият задник на Розали, който тя така обичаше да върти, сигурно е под земята. А когато минавам с колата през моя квартал и покрай къщата, в която живеехме тогава, виждам, че я обитават непознати. Но онези недели си ги биваше, повечето пъти си ги биваше — бяха като малки точици от светлина в мрака на Голямата депресия, когато бащите ни излизаха на верандата, без работа и без желание за нищо, хвърляха ни по един поглед как се пребиваме до смърт, а после се прибираха и зяпаха стените, без дори да пуснат радиото, за да не харчат ток.

Край