Красимира Ненова
Моята страна

Земя си, Българийо, прекрасно творение!

Кой ли поет и писач не те е описвал!

Имаш само шепа народ население,

но е безбожно, без пастир и мисъл.

Отвън ни крадяха, лъжеха, яздеха бясно,

бандити отвътре разбиха последни надежди.

Де що бе сръчно, умно, учено, свястно —

гледа̀, мъчѝ се да бяга по краища чужди.

Все са ни други виновни — не ние!

Такава, казват, била ни съдбата!

С вековни традиции по гърдите се бием,

а вътре тревожно бият сърцата ни.

 

Какво сме били например виновни,

че сме родени, да речем, немарливи?

Че реките ни — черни, отровни —

тенекии и гуми обливат?

Кой ти гледа, как явно си хвърляме

от прозорците свойте боклуци?

Че децата ни играят омърляни

в мръсотия на улични кучета?

 

И какво да направим? — Просто да чакаме

някой друг да ни грабне метлата?

Да се почесваме и протакаме,

докато друг измете пред вратата ни?…

Какво сме виновни? — И просто затъваме

в злоба към Бога и — към човека.

Вместо да плачем, нови идоли трупаме,

страдаме пак — и така е от века …

 

Но макар че е често забулено

в прах и смог над мене небето;

и какви ли не грижи ме брулят,

всекидневно обгарят сърцето ми;

пак в тътнежа на планове разни,

на бегли надежди, които се рутят,

чувам ясно Исус като казва:

Има изход за вас! Аз съм Пътят!

10.09.1997