Красимира Ненова
Петър

На синовете ми Начо и Верен

и дъщеря ми Лиляна, с любов

„Презрян бе, и за нищо Го не счетохме.“

Исая 53:3

Каква ужасна нощ, нощ без почивка.

Отвсякъде крясъци, факли и дим.

Отгоре небето с гъст мрак е покрито.

Наоколо чужди лица, силуети на Рим.

Хванаха Исуса — Той им се остави.

Пред мене завързан Го блъскат!

Защо? Нали си върви?

Да бягам — къде? По-добре отдалеч да Го следвам,

сред гора от юмруци, копия, глави.

„Ех, Симоне, защо не остана при лодката —

да си беше тогава риба ловил!

Защо ли повярва на Назарянина,

защо се остави тъй да те плени?…

Мислехме, че Той е Месията, Царят:

уж видяхме с очите си; и си бяхме с ума!

Той просто грабна душите ни

със Своите думи, с чудесата, с Духа…“

„И ти беше със Него, нали видяхме

как отсече ухото на онзи слуга!“ —

ме връща грубо отново край огъня

една свадлива и проста жена.

„Със Него!? Проклятие! Какви ги говориш?

Не Го и познавам какъв е, и кой!“

Но другите кимат и сочат към мене —

„И ти си от Галилея, както и Той!“…

 

Ах, човешката жарава — не топли!

и разговорът безсмислен — не върви.

Сърцето ми търси пак истински огън —

в онези, до болка познати, тъжни очи…

Петелът, вестител на чакано утро, пропява,

гласът му раздира мъгливия здрач.

„Нали беше готов да умираш за Мене тогава?“

припомня без укор един поглед благ…

 

Не си ли и ти като мене, приятелю?

Не си ли объркан понякога, уплашен, смутен?

Не се ли съмняваш и ти във Спасителя?

Не искаш ли пак да седнеш край огън студен?

Недей да забравяш, че Той е Началото и Краят,

че Той е в действителност Всемогъщият Бог!

Какво ще получиш от смъртните хора в замяна?

Къде под небето ни има такава любов?

2.06.1994