Красимира Ненова
Човекът в носилката — туй бяхме ние с тебе

На моя скъп съпруг, приятел и брат в Господа, Здравко, по случай 48-я му РД.

Лука 5:17-26

 

Човекът във носилката е втренчил

        поглед към небето;

безчувствените крайници отпуснато

        в постелката лежат.

Надежда за живот отново

        се прокрадва към сърцето,

превръщайки се във въздишка

        в мъжката му гръд.

 

На покрива го вдигат с яки четири въжета

ръце приятелски и верни, силни и добри;

и спускат го отново пак на пода пред нозете

на Онзи, Който може здраве да му подари.

 

Наоколо стоят и гледат стреснато и възмутено:

„Какво нахалство! Няма ли си къщата врата!“

А само Той, Исус — мълчи и „слуша“ със вълнение

безмълвната, ала със вяра пълна, действена молба.

 

И сякаш изведнъж човекът във носилката разбира,

че мястото е свято, и че Исус Христос е Бог!

 

Сърцето му от страх и разкаяние

        съвсем примира

и свежда се пред Него с отчаян вик и зов.

 

„Човече, чуй, прощават ти се греховете!“ —

Исус му казва, гледайки го в тъжните очи —

„Прощавам ти, недей да съгрешаваш вече!

Сега стани, вдигни постелката си и ходи!“

 

Човекът във носилката — туй бяхме ние с тебе;

Молитвите на нашите приятели —

        въжета и ръце,

които ни доведоха при Него,

        за да отнеме вината ни;

Дух и Живот да вдъхне

        в нашето сърце.

 

Сега и ние заедно носилката ще носим;

а в нея вече някой друг любим човек лежи.

На колене, със вяра и търпение ще просим:

Та Той е Бог! Той иска, а и може да спаси!

3.10.1993