Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Станислав Стратиев

Заглавие: Самотните вятърни мелници

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Балкан“

Излязла от печат: 28.II.1980 г.

Редактор: Божанка Константинова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Иван Андреев

Художник: Надежда Гогова

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13755

История

  1. — Добавяне

Къщичките на хората от нашата улица приличаха на детска рисунка с водни бои. Само децата могат да измислят такива бои и да боядисат рисуваните си къщи с тях.

През май, когато хората от улицата боядисваха къщите си и цялата улица миришеше на боя и цъфнали божури, по нея минаваше Атанас Лудия. Той вървеше като патица, гледаше разноцветните къщи и казваше на събраните пред бакалницата хора:

— Луд на шарено се радва!

След това Атанас се засмиваше и като пулеше идиотските си очи, отминаваше нагоре към затвора. Хората се правеха, че не са чули нищо, защото майката и бащата на Атанас бяха много свестни хора, добри и всички се чудеха от къде на къде Атанас е луд. Но той си беше луд, вървеше си из улицата и като срещнеше някой, го поглеждаше с укор, поклащаше глава и казваше:

— Луд човек!

Когато Атанас отмина нагоре към затвора, слънцето се размина с него и отиде точно в обратната посока — залязваше. Повечето къщи бяха готови, боядисани, а стопаните им стояха със сложени на кръста ръце и критично ги оглеждаха. Стопаните също бяха боядисани и ако някой дойдеше до магазина за цигари, ние веднага познавахме в какъв цвят е боядисал къщата си, защото в същия беше боядисан и той.

Повечето хора бяха боядисани в бяло, имаше и жълти, а двамата братя чехлари, които навсякъде ходеха заедно, дойдоха да си купят цигари, сини като мастило. Като си купеше цигари, всеки се връщаше до дома си, заставаше отпред и запалваше една. Така си стоеше на вратата, пушеше цигара, а слънцето изсушаваше още влажните стени и те стояха под лъчите му като великденски яйца.

Така съхнеше улицата, като току-що нарисувана картинка, а ние с Тони, Гурко и Мончо седяхме пред магазина и гледахме в какъв цвят са боядисани мъжете, които идват да си купуват цигари. Но вече почти никой не идваше и се чудехме какво да правим, когато видяхме един зелен човек да се приближава към магазина.

— Този пък кой е? — каза Гурко. — Прилича ми на борче!

— Много ти разбира главата от борчета! — отвърна Тони. — Ама нали все трябва да се обадиш… Кой мислиш, че е?

Тони питаше мене.

— Мисля, че е Човекът, който никога не лъже — отговорих аз. — Кой друг ще си боядиса къщата в зелено. Целият квартал знае кой живее в зелената къщичка.

— Може и друг! — обади се Мончо. — Какво му пречи? Боя има.

— Да, ама представяш ли си, ако има две зелени къщички — каза Тони. — Представяш ли си какво може да стане?

— Какво? — попита Гурко. — Да не стане земетресение?

— Някой може да обърка къщичките — каза Тони. — И да го излъжат. А той да мисли, че никога няма да го излъжат. Който боядиса къщата си в зелено, трябва да не лъже. Иначе не може. Хората така са свикнали.

Докато си говорехме, Човекът, който никога не лъжеше, дойде до магазина, кимна ни с глава, купи цигари и се върна в зелената си къща.

Ние гледахме след него, докато се прибере, а после станахме и тръгнахме по улицата, за да видим кой какво е направил. Някои къщи ни харесаха, за други си казахме, че може и така, а Гурко, който винаги гледа да върви наопаки, каза, че не му харесва нито една къща.

— Не ставай глупав — казахме му ние. — Я виж какви хубави цветове има. Да не би на улица „Цветна“ да има по-хубави? Или на „Камен град“?

— Не става въпрос за цветовете — обясни Гурко. — За къщите става дума.

— Какво за къщите? Къщи като къщи — боядисани, с дворове, с огради. И оградите даже са боядисани. Какво искаш от къщите?

Гурко се почеса по главата и каза, че е по-добре да не разправя нищо.

— Браво! — рече му Тони. — Браво! Затвори си устата и не казвай нищо. А твоите приятели ще се сетят сами какво мисли щуравата ти глава!

— Хич недей да разправяш! — добави и Мончо. — Не си прави труд!

— Цветовете са хубави — започна Гурко, — но къщите не са. Аз разбирам къща, ама като къщата на Слоновете.

— Такава къща значи! — каза Тони. — Като на Слоновете.

— Такава! — въздъхна Гурко. — И с тополи!

Накрая на улицата, там, където започваше улица „Цветна“, имаше една двуетажна каменна къща с три тополи. В нея живееха Слоновете. Те бяха огромни, дебели, нямаха деца, имаха пари и много приличаха на слонове, когато крачеха бавно по улицата, без да гледат никой и нищо. Тяхната къща стоеше като великан между нашите къщурки и беше оградена с висока каменна ограда, върху която имаше зазидани стъкла, та ако някой рече да се прехвърли през оградата, да се нацепи като диня.

— И с Жорж ли? — попитах аз Гурко. — С тополи и с Жорж?

— Без Жорж! — бързо каза Гурко. — Без тази гадина!

Жорж се казваше белият пудел на Слоновете, белият напарфюмиран пудел с панделка и кожена каишка със сребърна ключалка. Нямаше друго куче, което да мразим толкова, колкото Жорж.

— Слушайте! — каза изведнъж Мончо. — Слушайте!

— Слушаме де! — скара му се Гурко. — Да не мислиш, че сме си запушили ушите!

— Казвай, Мончо! — рече Тони. — Какво има?

Тогава Мончо ни разказа идеята си. Този Мончо беше едно от децата, което не можеш да разбереш какво е — веднъж мълчи цял ден като нямо, а друг път му идват такива мисли в главата, че просто да не повярваш. Понякога мислехме, че от него ще излезе чисто и просто файтонджия, защото обичаше конете, а друг път ни се струваше, че това момче ще стане професор или дори нещо по-голямо.

Идеята му този път беше фантастична и ние побързахме да започнем осъществяването й.

— С каква боя? — попита Гурко. — С каква мислите, че ще е най-добре?

— Аз мисля, че ще е най-добре с черна! — каза Тони. — Тъкмо след това ще можем и да го лъснем с четка за обувки.

— Черна боя не можем да намерим лесно — възпротивих се аз.

— Пък боята трябва да е и блажна. Иначе много лесно ще се измие! — добави Мончо.

— Тук си прав — съгласи се Тони. — Черна няма откъде да вземем. А трябва да е и блажна на всичко отгоре.

Решихме да тръгнем покрай дворовете, където още стояха кутиите с боя и четките, потопени в тях, и да си изберем цвят.

Щяхме да боядисваме кучето Жорж, белия пудел Жорж, който имаше панделка, а през зимата ходеше в балтонче от скъп плат и терлици.

Веднъж, когато Жорж съвсем безпричинно беше ухапал едно момче от нашата улица и момчето много естествено вдигна камък и го удари по десния крак, Слоницата заяви пред цялата улица, че Жорж струва три пъти по-скъпо от всички сополиви и мръсни гаменчета, които се въдят на нашата улица, и ако кракът на Жорж не оздравее, тя ще даде момчето под съд. Не можела да гледа Жорж как куца и никога нямало да понесе мисълта, че е инвалид. Тя повика лекар, който дойде с кола и с издута чанта, и стоя пет часа в къщата на Слоновете.

Жорж не окуця, но оттогава всички сополиви и мръсни гаменчета, които се въдехме на нашата улица, му имахме зъб и само чакахме удобен случай, за да му видим сметката. Такъв удобен случай все не идваше, защото Жорж излизаше винаги със Слоновете или само със Слоницата и не се отделяше много от тях. Ние го дебнехме много внимателно и Гурко беше заявил, че като го хване, ще го нареже на сто парчета и всяка седмица ще праща по едно парче на Слоницата по пощата. Ние му разправяхме, че няма да има толкова пари, но Гурко твърдеше, че Слоницата ще издържи най-много до двадесетото парче и след това ще опъне краката. Освен това той щял да праща парчетата за нейна сметка. Не знам по какъв начин това кръвожадно намерение стигна до ушите на баща му и той му тегли такъв бой, че три седмици след това Гурко спеше по корем. Като му мина малко, той заяви, че ще нареже Жорж на двеста парчета.

Така или иначе, рязането се размина на Жорж, но това съвсем не означаваше, че той може спокойно да се мотае с шантавата си панделка и да умирисва улицата на парфюм от сто лева шишенцето.

Сега щяхме да го боядисаме с блажна боя — и него, и панделката му. Само трябваше да изберем подходящата, за да произведе желания ефект. Гурко твърдеше, че като го види, Слоницата ще умре от разрив на сърцето, а Тони казваше, че тя ще умре при падането си в несвяст — когато пада, ще се удари в ръба на масата. Мончо беше на мнение, че тя няма да умре, а ще полудее, ще ходи из улицата и ще разправя на хората, че е Крали Марко.

Но полудяването беше нейна работа, тя можеше да си избира което си иска от двете неща, а ние трябваше да свършим нашата работа. Обикаляхме дворовете, гледахме боите, но все не ни харесваха. Нямаше подходяща. Жълтата боя беше много бледа за нашите цели и ако си послужехме с нея, Жорж щеше да заприлича най-много на японец. Слоницата сигурно беше виждала японци, макар и на филм, и нямаше да умре от разрив на сърцето. Имаше кафява боя, но и тя не беше смъртоносна. От нея човек в най-добрия случай можеше само да се разболее. Всъщност повече от хората вече бяха прибрали боите и четките вътре и ние нямахме богат избор.

— Със зелена! — каза по едно време Мончо. — Хайде да го боядисаме със зелена боя! Ще заприлича на жаба, а Слоницата не може да понася жабите.

— Мончо! — възкликна възхитен Тони. — Ако не станеш един ден професор…

— Няма! — отговори Мончо. — Баща ми много пие. Ама давайте да намерим зелена боя, защото скоро ще приберат всички кутии.

Започнахме да търсим зелена боя и естествено беше да отидем в двора на Човека, който никога не лъже. Само неговата къщичка беше зелена, рамките на прозорците също бяха зелени, оградата и тя. Това беше боя, която ни хареса и щеше да ни свърши добра работа, стига да можеше да вземем от нея.

— Как да я вземем? — попита Тони. — Има ли предложения?

— Да му поискаме малко — предложи Гурко. — Той ще ни даде.

— Ще ни даде, ама ще пита за какво ни е — каза Тони. — И какво ще му кажем?

— Не искам да го лъжем! — каза и Мончо. — Точно него…

— А и като боядисаме Жорж, ще се вдигне аларма — обадих се аз. — Каквото и да му кажем, все ще разбере после, че е лъжа.

Тримата се замислихме, а Гурко се промъкна до двора, за да види какво е положението. След пет минути той се върна и каза, че кутията със зелена блажна боя е още на двора, зад къщата, четката също е там, а машината за пръскане е в старата барака в дъното на двора.

— А Човекът, който никога не лъже? — попита Тони.

— Седи под черешата и гледа към небето! — отговори Гурко.

Черешата беше точно на средата на двора и Човекът можеше да ни види, като вземаме кутията с блажната боя. С машината за пръскане беше по-лесно — влезеш ли в бараката, работата е свършена.

— Той не трябва да гледа към кутията, когато я вземаме — каза Тони. — Това значи, че трябва да гледа някъде другаде. Къде?

— Нали си гледа в звездите! — обади се Гурко.

— Гледа — отговори Тони, — но като чуе шум, все ще се обърне да види какво става. Не трябва да чуе шума.

Като помислихме малко, решихме един от нас да отиде при него и да завърже разговор, а останалите през това време да вземат кутията и да я отнесат в бараката, при машината за пръскане.

— Това е ясно — каза Мончо. — Но най-напред трябва да хванем Жорж и да го домъкнем до двора. Не можем да задигнем четката и кутията и да ги държим някъде три часа. Човекът може да си ги прибере.

Това беше чиста истина и ние тръгнахме да ловим Жорж. Вървяхме някъде до средата на улицата, когато Тони се сети и каза:

— Абе, с голи ръце ли ще го ловим? Трябва да го примамим с нещо. Иначе няма да дойде.

Тримата се съгласихме с него, но не виждахме с какво можем да го примамим.

— Нещо за ядене! — каза Тони.

— Кой знае какво яде! — замисли се Мончо.

— Аз видях веднъж как му дават филе — обади се Гурко. — Нарязано на филийки.

— Ти ял ли си филе? — попита го Тони.

— Не съм! — отговори Гурко. — Нали ти казвам, че гледах, като даваха на Жорж.

— Тогава откъде ще го вземем! — каза поучително Тони. — По-добре да помислим имаме ли нещо вкъщи.

Започнахме да мислим, но не можахме да измислим нищо, което да се хареса на Жорж и да го примамим към нас.

— Нямате ли нещо завързано у вас — попива Тони. — Малко ни трябва.

— Нямаме — отчаяно каза Гурко. — Само хляб и леща. А, сетих се — има мармалад!

— Какъв е?

— Шипков!

— Няма да хареса на Жорж! Трябва някакво месо или салам!…

У Мончови нямаше никакво месо, у нас също. Тони каза, че и той не е виждал скоро салам или нещо друго, което да хване окото на Жорж. Положението започна да не ни харесва. Можеше да се провали целият план.

— Трябва да измислим нещо! — каза Тони. — Друг изход няма!

И тогава, още преди да сме започнали да мислим, Гурко ни смая с предложението си:

— Да вземем нашето куче, то нали е женско!

— И после какво? — попитахме ние, като още не можехме да се опомним от тази блестяща идея.

— Ще отворим вратата и ще го пуснем вътре — отговори Гурко. — Жорж ще дойде при него, ще започнат да се душат и…

Така и направихме. Отворихме внимателно желязната врата и пуснахме Зорка вътре. Гурко държеше края на верижката на Зорка, Мончо беше разтворил пазарската чанта на майка си, а ние с Тони стояхме със запретнати ръкави и чакахме да дойде Жорж. Беше време, когато той правеше вечерната си разходка по двора.

— Ами ако дойде Слоницата? — прошепна Гурко. — Какво ще правим?

— Ще я пъхнем в чантата и ще я продадем на битпазар! — отговори му Тони. — Не се безпокой за нея, гледай, като дойде Жорж, да изтеглиш верижката назад.

В това време Жорж дойде, завъртя се около Зорка, започна да я души и да сумти. Гурко това и чакаше — той стисна зъби и започна да притегля верижката към себе си. Зорка отстъпваше, Жорж се въртеше около нея, а Гурко дърпаше верижката. Най-накрая Жорж дойде наблизо, усъмни се за минута, стана подозрителен, но Зорка разсейваше вниманието му и докато се опомни, ние с Тони се хвърлихме, сграбчихме го и го напъхахме в пазарската чанта на Мончо. Чу се само едно изквичаване, Гурко издърпа Зорка от двора и след това се понесохме към къщата на Човека, който никога не лъже.

Спряхме чак пред двора му, за да си поемем дъх. Жорж квичеше и се опитваше да лае, но Мончо стискаше здраво чантата и отвътре се чуваха само неясни звуци и ръмжене. Влязохме в съседния двор, където живееше бай Чавдар Файтонджията, и се притаихме до оградата.

Човекът, който никога не лъжеше, седеше под черешата и гледаше звездите.

— Хайде отивай! — каза ми Тони. — И гледай да говорите по-дълго, вие се разбирате. Говори му за звездите или за вятъра, или за каквото искаш, само по-дълго да е.

Аз бутнах вратата и влязох при Човека, който никога не лъже.

— Добър вечер! — казах високо, за да ме чуят и да започнат.

— Добър вечер! — отговори Човекът. — Какво те носи насам?

— А, нищо особено — започнах аз, — просто дойдох да си поговорим. Ако нямаш нищо против.

— Нямам! — усмихна се Човекът. — Казвай за какво ще говорим!

— Не че имам подготвена тема в момента — казах аз тактично, — но ме интересува, като си бил малко момче, също ли не си лъгал никога.

Човекът се засмя.

— Тогава съм лъгал — каза той. — Чак пушек се вдигаше.

— А череши крал ли си?

— Череши не, не ги обичах чак толкова. Но имаше една праскова, накрая на улицата…

Тази нощ говорихме с Човека, който никога не лъже, за най-различни неща, говорихме за звездите и за вятъра, за жените и за движещите се облаци, за дъждовете, които падат през есента и ни разделят от лятото…

Аз съвсем; забравих за какво съм дошъл и чак когато чух изсвирването на Тони, се сетих за Жорж. Сбогувах се с Човека, който никога не лъже, и излетях на улицата. Там, притаени до оградата, стояха Тони, Гурко и Мончо.

— Ти се разсипа да говориш — каза Тони. — Ела да ти го покажем на светло!

На светло Жорж приличаше на ливада. Дори и ливадите нямаха такъв свеж и ярък зелен цвят. Като го гледах, ми се струваше, че ей сега ще дойдат овце и ще започнат да пасат по ливадата.

— Най-напред го минахме с машината — каза Гурко. — Напръскахме го три пъти за всеки случай. Всеки по един път.

— А после го боядисахме с блажна боя — добави Тони. — Много работа беше, но я свършихме като хората.

— Добра работа сте свършили! — казах аз, като оглеждах критично Жорж. — Даже очите му сте се опитвали да боядисате зелени. Ами ако ослепее?

— Гуркова работа — рече Тони. — Нали го знаеш…

— Няма да ослепее — с несигурен глас каза Гурко. — Кучетата не ослепяват…

Мончо също беше на мнение, че Жорж няма да ослепее, та затова рекохме да проверим кой е прав. Заведохме го в двора на Гурко, взехме една много дълга дъска и я изправихме на едната й страна. Аз и Мончо държахме двата края на дъската, а Гурко върза Жорж с въжето за пране и го пусна да върви срещу дъската.

— Ако се блъсне в дъската, значи е ослепял! — каза Тони.

Нощта беше тъмна и ние се взирахме да видим къде е Жорж. Минаха няколко минути, но Жорж го нямаше.

— Пусна ли го вече? — извика Мончо нетърпеливо.

— Пуснах го! — отговори Гурко. — Няма ли го още при вас?

— Няма го! — каза Мончо. — Сигурно е отишъл на друга страна.

Жорж наистина беше отишъл на друга страна, защото въжето беше много дълго и му позволяваше да ходи където си иска.

— Така не може! — рече Тони. — Много му е дълго въжето.

Решихме да намалим въжето и Гурко да върви непосредствено след Жорж, за да не му дава да се отклонява накъдето му скимне.

Намалихме въжето, хванахме пак дъската и зачакахме. Гурко тръгна от средата на двора с Жорж, а ние се мъчехме в тъмното да видим къде е.

По едно време чухме гласа на Гурко.

— Ходи като слепец! — казваше той с поразтреперан глас. — Лута се натам-насам, като че ли нищо не вижда.

— Само се преструва на сляп — успокои го Тони. — Недей да се хващаш на тези номера, ами го води към дъската.

— Водя го! — каза Гурко и млъкна.

Докато чакахме Жорж да дойде, тихичко си говорехме дали е ослепял, или само се преструва. Изведнъж нещо се блъсна с все сила в дъската, събори я, а после тупна на земята.

— Ослепял е! — извика Тони. — Блъсна се в дъската!

— Ослепял е друг път! — каза нещото, което тупна на земята. — Той прескочи дъската. Ама аз не можах да я видя!

Беше гласът на Гурко.

— Да не би ти да си ослепял? — запита Тони. — Какви са тези салта?

Гурко постоя малко, потърка си рамото, а после всички тръгнахме към каменния дом на Слоновете, за да оставим Жорж. Мончо го носеше в пазарската чанта на майка си. Когато стигнахме до каменната ограда, чухме Слоницата, която разтревожено викаше:

— Жорж! Ж-о-о-рж!!! Къде си, шери?

— Какво е това „шери“? — попита Гурко.

— Мълчи сега! — скара му се Тони. — Ще ни чуе!

— Покажи се, шери! — викаше Слоницата. — Недей да се криеш! Ах, какво си непослушно куче, боже мой! Ж-о-орж! Ж-о-о-рж!

— Пускай го! — прошепна Тони на Мончо. — Сега е моментът.

Мончо отвори чантата и пусна Жорж. Той изгалопира през градината и отиде в краката на Слоницата.

— Ах ти, немирнико! — започна галено да му се кара тя. — Ще се криеш от мене! Няма да ме слушаш! Немирник такъв!…

Двамата тръгнаха към осветената веранда от стъкло, където имаше маса и четири стола. Там, когато времето беше хубаво, Слоновете закусваха. Слоницата стигна първа, отвори вратата и пусна Жорж вътре. После влезе и тя.

— Сега! — прошепна Тони. — Гледайте!

Чу се ужасен вик, после още един, а след това видяхме как Слоницата падна, притиснала ръце към сърцето си. Тя удари главата си в ръба на масата и изчезна от погледа ни.

Настъпи тишина.

— Свърши! — прошепна Гурко. — Разрив на сърцето!…

— Ами, разрив! — каза Тони. — Не видя ли, че се удари в ръба на масата!

— Не можа да полудее! — разочаровано каза Мончо.

Ние постояхме още малко, но на верандата беше тихо, никой не мърдаше. После от вътре излезе Слона с вестник в ръка. Той погледна, пое дълбоко въздух, хвърли вестника и се наведе към падналата си съпруга.

— Да изчезваме! — каза Тони. — Да изчезваме, докато не е станало късно.

И ние си плюхме на петите.

На сутринта улицата осъмна във викове и писъци. Слоницата не беше умряла. Тя държеше Жорж в ръце, ходеше по улицата и пищеше колкото има сила. А сила тя имаше за трима. Заедно с нея крачеше Слона, мълчеше мрачно и непрекъснато гледаше наоколо, като че ли веднага щеше да открие кой е боядисал Жорж.

Жорж се беше свил в ръцете на Слоницата, съвсем приличаше на ливада и имаше толкова зелен цвят, че по него кацаха пеперуди.

Хората бяха излезли навън, гледаха Жорж и Слоницата и си умираха от смях. Бай Чавдар файтонджията даже се задави и влезе вътре да пийне малко вода и да доведе жена си и тя да види. Ние също стояхме с децата и се смеехме. А Слоницата побесня съвсем.

— Смейте се, простаци такива! — крещеше тя. — Смейте се! За това скъпо ще ми платите!!! Ще дам под съд цялата улица!!!

— Извинете, госпожо — каза Човекът, който никога не лъже, — но това ще създаде известни неудобства. Подсъдимата скамейка е много малка за цялата улица. Ще трябва да ни съдят на стадиона.

— Или в кино „Глория“! — добави Железничаря.

— И след това ще ни пуснат филм! — казаха двамата братя чехлари. — Любовен!

Те обичаха любовните филми.

Но Слоницата не ги слушаше. Тя се втренчи в Човека, който никога не лъже, и каза, като едва сдържаше яростта си:

— А може би не цялата улица, а само тебе ще дам под съд! Скамейката ще стигне за тебе!

— Ако това ви направи щастлива, госпожо — усмихна се Човекът, който никога не лъже, — с най-голямо удоволствие ще седна на скамейката. Но боя се, че няма да ви направи. Не ми е по силите да ви направя щастлива.

— А ти е по силите да боядисваш чуждите кучета!!! — изкрещя Слоницата вбесена. — По силите ти е, нали?

— Сбъркали сте адреса, мадам! — каза спокойно Човекът. — Силите ми не са чак толкова много. Въпреки че това е великолепна идея!

— Кое!!! — извика Слоницата извън себе си. — Кое е великолепна идея?

— Идеята да боядисат кучето ви в зелено, мадам! — учтиво отговори Човекът. — Зеленото е много приятен цвят. Пролетен!

— Митко, този човек е боядисал Жорж! — извика Слоницата на мъжа си. — Той го е боядисал. Ще го дадем под съд. Там ще му затворят устата.

— Искам да ви открия една малка тайна, мадам! — каза Човекът, който никога не лъже. — Аз не съм боядисал кучето ви. Имате грешка.

Слоницата го погледна с такава омраза, че ни се стори, че ей сега ще изсъска и ще забие отровните си зъби в него.

— Може и да нямам грешка! — каза тя. — Само ти от цялата улица имаш зелена боя. Никой друг не боядисва къщата си в зелено. Ти си го боядисал, а как — това ще обясниш в съда. Ще искам да те интернират!!! Голтак такъв!!!

— Като не обръщам внимание на последната дума, искам да кажа, уважаема госпожо, че въпреки зелената боя, която само аз имам, не съм боядисвал вашето животно.

— Жорж не е животно! — възмутено извика Слоницата. — Той е повече човек, отколкото всички, които са събрани тук!

— Както и да е — отговори Човекът, — по това може да се спори. Но ако се върнем на любимата ни тема за боядисването, то трябва да кажа, че аз не съм боядисвал това, което е в ръцете ви. Решително не.

— Можеш ли да докажеш, че не си ти? — запита Слоницата.

— Но аз ви казвам, че не съм! Не ви ли стига?

— Ти можеш да кажеш всичко! — засмя се нервно Слоницата. — Но кой ще ти повярва. Лъжеш като циганин. В съда се интересуват не от думи, а от факти. А те са против теб!

Тогава всички завикаха:

— Как не ви е срам! — викаше Кольо Бръснаря. — Той никога не лъже…

— Да не мислиш, че заради твоя мръсен пес Човекът ще вземе да лъже! — ревяха двамата братя чехлари. — Да му пикаем на кучето…

— Луд човек! — казваше с укор Атанас Лудия, който също беше тук и поклащаше глава.

Вдигна се страшен шум, всички викаха, Слоницата също викаше и така се надвикваха около пет минути. Като утихна, Слоницата каза:

— Не ме интересува дали лъже, или не. Само той има зелена боя от улицата и боята е същата, с която е боядисан и Жорж. Съдът ще установи това лесно. А после той си знае работата.

— Може и да не е същата! — каза Железничаря. — Я да видим!

Приближиха Жорж до оградата. Кучето се сливаше с дъските. Нямаше никаква разлика.

— От същата боя е! — победоносно каза Слоницата. — Ще ми разправяте, че не лъже!

В това време изникна и Слона, който беше изчезнал някъде. В ръцете си държеше кутия с боя и четка.

— Кутията е пълна с косми от Жорж! — каза той ехидно. — И четката е с косми! На̀, вижте!

И той поднесе кутията и четката под носа на хората. Те се наведоха и видяха, че и четката, и кутията бяха пълни с косми от козината на Жорж. Настъпи тишина, пълна тишина, чуваше се как пръхтяха конете на бай Чавдар Файтонджията.

— Намерих ги в бараката му! — злобно каза Слона. — В неговата барака. И там има козина. Можем да отидем да видим.

Никой не помръдна от мястото си. Хората мълчаха и гледаха Човека, който никога не лъже. Той стоеше объркан и не знаеше какво да прави.

— Лъжец! — каза високо Слоницата. — Уж никога не лъжел!

— Не лъже само когато спи! — ехидно каза и Слона. — Пък може и тогава да лъже!

Хората от нашата улица мълчаха потресени и гледаха към Човека, който никога не лъже. Такава тишина дотогава не бях виждал.

И изведнъж чух гласа си да казва в тишината:

— Той наистина никога не лъже!

Слоницата ме погледна злобно и попита:

— Не лъже ли? Я да мълчиш, гамен с гамен! А сега защо излъга, че не е боядисал кучето? Страх го е от съда!

— Той не го е боядисал! — казах аз.

— А кой? — попита Слона.

Аз мълчах. Исках да кажа, че ние сме го боядисали, но гърлото ми се беше схванало и не можах да кажа една дума.

— Кой? — пак попита Слона. — Да не би аз да съм го боядисал?

Тогава чух гласа на Тони.

— Ние го боядисахме! — високо и звънко каза той. — Аз, Гурко, той и Мончо. Взехме вечерта кутията и четката и докато Човекът, който никога не лъже, седеше под черешата, боядисахме Жорж.

— И с машината го минахме! — добави Гурко. — За по-сигурно!

Хората облекчено започнаха да се смеят.

— И вие лъжете! — извика Слоницата. — Лъжете, за да го отървете! Как пък не ви е видял, когато сте боядисвали Жорж? Лъжете! Той ви е казал да го боядисате!

— Той говореше с Човека, който никога не лъже — посочи ме Тони. — А ние през това време го боядисвахме.

— Какво ще й обясняваш! — каза Мончо. — Стига й и толкова!

— Гамени!!! Простаци!!! Дрипльовци!!! — разкрещя се Слоницата разярена. — Ще ми платите за всичко!!!

Хората отново започнаха да се смеят, тупнаха ни по раменете, а двамата братя чехлари обещаха да ни направят по едни сандали без пари и да ни заведат на екскурзия до Лакатник с влака.

Дълго време след това Жорж ходеше като ливада, докато най-накрая се сетиха и го остригаха до кожа. Чехларите ни направиха по едни сандали без пари и ни водиха до Лакатник на екскурзия. Освен това бай Чавдар Файтонджията ни вози три пъти с файтона до гарата, а оттам ние се връщахме пеша.

Когато се върна от командировка и научи всичко, баща ми ме хвана за двете уши и строго попита:

— Вие ли боядисахте Жорж?

Аз изтръпнах и бях готов да си отнеса боя, но баща ми каза:

— Като му порасне козината, боядисайте го пак!

Край