Кирил Божилов
Мърльовци

Аз не бях напълно съгласна, че са мърльовци.

Василена ги нарече така. Пред самите тях ги нарече. Чак мене ме досрамя, като я чух. Само че с нищо не можех да им помогна. Беше ми невъзможно — ще излезе, че съм силно заинтересована. Пък и дали заслужаваха да ги защитавам?…

С Василена сме съседки.

И приятелки сме — най-големи. Още от прощъпалника ни. Оградата между дворовете ни е от дъски. Отдавна бяхме махнали две дъски — за да преминаваме по-набързо към тях и към нас. Мислила съм си: там, до оградата двете добре утъпкани пътечки не се ли събират като две ръце, подадени за приятелство?…

Съвсем не е така обаче с другите ни съседи, отдясно.

С тях никога не сме се карали, но оградата е нанизана гъсто-гъсто; като войнишка редица за парад са дъските — прави и високи, строги. Не се е налагало в тая ограда да се изтърбушва „порта“. Макар че оттатък живее Манолчо.

И Манолчо ми е връстник. Наскоро нещо се размислих: той никога не е влизал у нас. Да-да, съвсем сигурна съм: не е и стъпвал дори в двора ни. Нито пък някога аз съм била у тях. Не ми се е налагало. Не съм имала нужда. Нито пък желание или любопитство. Ей че чудно нещо, нали?

Те — Манолчови — са по-особени.

Не са лоши хора. Но не са общителни. Едни такива затворени, мълчаливи. Винаги тихи и като че ли тъжни. Все мъже са — Манолчо, големият му брат, баща му, дядото и прадядото.

Единствена жена е майка му — леля Гинка.

Само тя е по-веселичка. Като я видя, все ми се струва, че е като току-що разпукнал се маков цвят. Млада и силна: ха-ха да се усмихне най-щедро, но все се страхува да не засегне с нещо тъжните мъже. Тъжното у тях започва още от портата им: от години наред там стоят дка некролога за двете Манолчови баби. Подменят им само найлоновите обложки отгоре…

Защо разправям всичко това?

Няма какво да крия. Ето какво се случи…

И се случи през тази ваканция. През лятото. Беше юли, дойде и август. Горещини, горещини-иии. И аз, и Василена май се влюбихме.

Не, не. Не съм сигурна дали тази наша история изобщо може да се нарече сериозно влюбване. След като с момчетата се познавахме вече цели дванадесет години. Едното е съседчето Манолчо. А другото — неговият отскорошен приятел Веско.

Веско е по-далечен — живее през пет-шест къщи от нас. Винаги сме го смятали момче от другата махала. Махалата около черквата. Не помня някога да сме играли с него. Ние винаги играем отсам, край чешмата. Едва това лято той започна да идва при Манолчо. Отначало по-рядко. После всеки ден взе да идва.

И Веско ни е връстник.

Само че с Манолчо са от V-б клас, а ние с Василена — от V-a. Никога дори едно „Добър ден“ не сме си казвали. Минаваме сериозни един покрай друг. И отминаваме. Наистина: защо ще трябва да поздравявам някакво си момче?

Но един ден през лятото той пръв ни поздрави.

Каза ни точно така:

— Добър ден, хей, хей, хе-ей, чувате ли вие бе?

Василена и аз играехме на нашата тераса.

Терасата ни е покрита с лозница. Беше непоносима горещина, но ние си имахме сянка. Нарочно играехме по̀ към север. По-близко да сме до къщата на Манолчови. Те нямат тераса. Само че Манолчо и Веско бяха в двора. На плочника пред къщата. На сянка — там имат круша каргия, стара и клонеста.

Ние не само ги чувахме.

През стеблата на нашата вишня отчасти ги и виждахме. По-скоро виждахме как мърдат фланелките им. Едната червена, другата — жълта. Манолчо няма жълта фланелка. Той е от ЦСКА и носи червени фланелки, червени ризи. Дори чорапите и носните му кърпи са червени. И дворната им порта е червена, прозорците — и те.

Нещо майсторяха, а ние отсам играехме на кукли.

По цялата северна част на терасата бяхме разхвърляли кукли, кошчета, книги за четене от задължителния списък, термос със студена вода и още много други работи. И ги подслушвахме. Неволно?…

Не съвсем неволно, по мъничко и нарочно беше.

Защото в горещината и без това ни беше скучно. И много-много самотно. Пък и интересно било — казано честно — да се чуе какво могат да си говорят момчета. Щом са сами. И щом смятат, че никой не ги чува… А те си говореха за велосипеди. Кой какви велосипеди бил виждал. Надхвалваха се. И сигурно послъгваха.

По едно време Веско каза: „Абе я стига сме се мъчили така, що не питаш оная там. Роза ли беше, Поза ли?… Дали имат френски ключ, я питай, питай я, преди малко се кискаше отвънка — като гъделичкана…“. Неговите изречения са все такива дълги, позаплетени. „Не ми е удобно“ — призна си Манолчо, гласът му беше срамежлив. Веско обаче ни най-малко не се поколеба: „Тогава аз ще я питам, на мене ми е удобно — какво толкова ще ми е неудобно?“.

Веско говореше високо.

Изобщо той си говори високо винаги.

По говоренето му ние разбрахме, че дойде още в десет часа. Сега беше дванадесет по обяд. С Василена щяхме заедно да обядваме у нас. И тя носеше нещо за хапване. Динята се студеше в коритото на чешмата. Там е сянка от друга лозница.

А Роза съм аз; не си харесвам името.

Аз наистина преди малко се бях изкискала. Краката на дървения Пинокио се подгънаха сами. И той се наведе, все едно искаше да целуне Спящата красавица. Но като че ли не посмя. И ми хрумна едно изречение от един филм: „За целувка не се иска разрешение…“. Показах на Василена нерешителния Пинокио. Припомних й за целувката, заедно бяхме гледали филма. И се изкисках. Силно и крехко се изкисках. Отчасти и нарочно го направих. Ей така: в скучната горещина защо две момчета да не разберат, че наблизо до тях има две момичета?…

И се показа Веско.

Показа се над оградата. Виждаше се само главата му с повдигнатата брада. Държеше се отгоре на дъските. Навярно беше с увиснали крака — понеже лицето му леко се напрягаше. Бяло лице и светлосини очи. Хитри… Светла коса, малко натаралежена, щръкнала. Подвикна ни, както вече споменах: „Добър ден, хей…“. И попита дали имаме френски ключ.

— Ние обаче учим английски… — заяде се Василена. Тя обича да говори „наопаки“. — Не ви ли трябва английски ключ?

— Луда! — опита се да завърти пръсти Веско. Не успя да се задържи повече. И преждевременно се свлече долу.

Василена се засмя, вместо да се засегне от неговото „луда“.

Той пак показа главата си. Пак с повдигната брада:

— Казвам ви на чист български език: трябва ни френски ключ да развинтим едно винтче на Манолчовото „Балканче“, е, имате ли, или нямате?

Ние с Василена се поглеждахме.

Искахме да сме сериозни. И не успявахме съвсем. Но ни беше интересно. Дори забавничко. Все още нищо не му отговаряхме. Според мен това беше глупаво. Но Василена вече ме беше предупредила с пръст: мълчи!…

— Глухонеми! — каза Веско почти като ругатня и изчезна.

Стана ни пусто; поне на мене. Що за държане беше нашето?

Сетих се горе-долу за какъв ключ питаше — татко май имаше. И го намерих в мазето. Намерих го в едно сандъче с разни железарии.

— Да им го дам ли? — допитах се до Василена, тя каза:

— Дай им го — пръстите си дано изпощипят!

Никога не бях се обръщала по име към тия момчета.

Отидох до високите дъски, почуках с ключа по една от тях. И го издигнах над оградата. Насилих гласа си:

— Такъв ли ви трябва, хей!

Чух стъпки.

Една ръка грабна ключа.

Някой каза стеснително, като хванат за гушата.

— Мерси.

Беше Манолчо — той е стеснителен.

След това Веско се показа по същия любопитен начин — с брадата напред. Тоя път попита дали нямаме и малък винт. Изглежда, имаме, казах му. Бях забелязала, когато взех френския ключ, че в сандъчето има всевъзможни винтове. Все ръждясали. Казах му и за ръждясалото. Веско ме успокои:

— Нищо, само че я по-добре аз сам да проверя, за по-сигурно!

Тъкмо сега той ни изуми: най-първо се издигна по дъските до кръста. После плавно издигна цялото си тяло, завъртя го успоредно на височината им. И скочи отсам, в нашия двор. Без да падне.

Ахнах, толкова красиво беше скачането му.

Той се поизчерви. Може би от моето ахкане?…

Беше и горд с проявата си. Стоеше още там, сред тиквените лозини. За миг си помислих: „Дано не е смачкал голямата лозина. Нашите ще ми се сърдят“.

А Веско изтърси:

— Добър ден — и се поклони. Пък очите му май хитруваха.

— Ха, нали го каза вече веднъж! Само преди десет минути… — отново се заяде с него Василена, гледаше часовника си.

Нищо повече не се случи: аз донесох сандъчето — то е с дръжка. Веско доста разбърква железата. Зарадван показа един винт.

— Ето този, ще го намажем с газ. — Внимателно прескочи лозината. И пак се прехвърли през оградата, само че по-обикновено.

Въпреки това личеше си колко е силен и ловък.

Изобщо много добро впечатление ми направи. А очите му сини, сини като незабравка; като моята блузка…

Ние с Василена се наобядвахме. Остана да разрежем динята. А оттатък, в крушата каргия се вдигаше шум. Някой я тръскаше чак към върха й. По земята тупкаха круши — като конски копита. Момчетата повечето си шепнеха. И то припряно. Като че ли заговорничеха за нещо много-много важно. И неотложно?… Зашуртя чешмата им.

— Ще видиш, тия тутчовци сигурно ще ни черпят круши… — каза Василена.

И наистина позна.

Веско за трети път се показа над оградата. Изглежда, сега бе стъпил на нещо. Държеше откъм дъното кошница без дръжка. Изпълнена с най-едри и жълти круши. От кошницата се сцеждаха капки вода.

— Е заповядайте, хей, Манчо черпи, качи се и ти бе!

Изглежда, бяха пренесли пейчина. Така, изправени един до друг, съвсем личеше колко по-висок и слаб е Веско. А Манолчо — нисък, тантурест. И напомпаничък, много мургав. Тъмноок и тъмнокос — косата му на къдрици.

Съвсем-съвсем различни. И по вид, и по държане!

Случи се, аз застанах срещу Веско.

Василена — срещу Манолчо.

Василена е висока и слаба, само че мургава. Аз съм ниска и излишно пълна. Много съм бяла и руса, руса. Разбирате ли?… Става дума затова: че аз се загубих при високия Веско. И Веско все трябваше да се надвесва над оградата, за да ми поднесе круши.

Вярно, круши ядохме до насита.

Само че аз си мислех за следното: по тен на мене по̀ ми подхожда Веско, по ръст — Манолчо. Обратното е за Василена. Но тя ще стърчи поне педя и половина над Манолчо…

Фантазирах си така.

Същия ден четиримата много-много си приказвахме. Заедно изядохме динята. Пак така — през оградата. Оттатък имаше два реда малини и доста пострадаха. Ние с Василена по̀ внимавахме и запазихме тиквата. И нашите, и всички у Манолчови бяха на работа. Никой с нищо не ни безпокоеше.

Някъде към четири часа след обяд си направихме обща снимка.

Преди това Веско като че се подхлъзна на пейката. И а-а да падне. Ние с Василена се стръкнахме да му помогнем. Е, задържахме кошничката. Но излезе, че той просто разигра на ужким падане. Как му изпъкваха мускулите… Бил тренирал, каза ни, спортна гимнастика. При нашия учител по физкултура, другаря Гинев.

И с други работи ни изненадваше и разсмиваше Веско.

Забавен беше.

Манолчо обикновено си мълчеше. Но излезе, че той пък бил в ученическия кръжок „Фотолюбител“. Имал си фотоапарат с триножник. И приспособления за самоснимане. Набързо нагласи апарата в техния двор.

Я, какво знаел Манолчо!

На нас ни прехвърлиха пейчицата. Ние стъпихме на пейчицата, те застанаха оттатък, пред оградата. Наредихме се така: Веско най-открая, пък аз. До мене — Василена и… Манолчо. Той включи самоснимачката и тичешком застана открая. Забелязах го: горкият, леко се повдигна на пръсти. Нали е нисък…

— И кога ще си видим физиономийките? — попита Василена. Беше престанала да се заяжда с тях.

Едва сега Манолчо каза по-самоуверено:

— Най-много след ден-два. Нали сме тука…

Той си имал и своя лабораторийка. Можел сам да промива лентата и да копира снимки.

И аз да не зная, пък сме съседи.

Браво на Манолчо.

С Василена никога не бяхме прекарвали толкова приятно. И четиримата се уговорихме утре пак да се съберем така. Но по-отрано. И да играем на най-разни игри. Какви ли? Веско имал волейболна топка, а оградата тъкмо щяла да ни е „мрежа“. Той обеща да ни научи да играем на карти, някакво си „сантасе“. Двете с Василена излязохме много загубени — ние и колело не знаехме да караме. Обещаха ни: ще ни научат да караме колело. Манолчо имал и хилки за тенис. Знаел някаква игра „генерал“, със зарове. Имал и шах, табла…

С Василена много загубени се почувствахме. С тези наши кукли и с книгите по задължителния списък.

Дори не им признахме, че ние не разбираме нито от шах, нито от табла…

Нашите всеки момент можеха да се приберат. Взех да се притеснявам. И колко предвидливи излязоха момчетата: първи предложиха да развалим засега компанията. Съвсем накрая Веско взе камък. И чук, чук — откова долния край на две дъски. Разпери ги, за да покаже какъв отвор се получава. Добре ли е така? Екстра е!… После ги върна на мястото им. Уж са си заковани.

— За всеки случай, нали: вход-изход, само за свои хора… — каза. И с промушени пръсти ни помаха: чао. Все измисля нещо…

Бяха много вежливи и неочаквано занимателни днес.

Как ли ще прекараме утре, как ли?

Останахме сами с Василена. От радост, вълнение и доволство се прегърнахме. Мълчаливо и силно. Не толкова заради това, което беше. Повечето заради това, което очаквахме…

Ето така започна всичко.

Добре започна, нали?

* * *

Щяхме да бъдем на кино.

И четиримата.

На кино щяхме да бъдем от четири часа след обяд. А още от два часа с Василена се застягахме. Ту отидем у тях, ту се връщаме у нас. Изпробвахме много дрехи и обувки. Василена е малко мъжкаданка. Все с панталони се облича. Сега си сложи бяла рокля с бели сандали. И аз станах бяла. Нейната коса е почти момчешка — високо подстригана. А моята е дълга, до кръста. Василена сплита плитките ми поне половин час. На устните си сложихме по мъ-ъъничко блясък — от маминия. Най-накрая още няколко пъти се проверихме в огледалото.

И тръгнахме най-сетне.

През нашия двор се изнизахме на пръсти. Защо на пръсти — и сега не мога да си го обясня. А гривничките ни бяха еднакви.

Сребърни гривнички; посребрени де. Бяха ни ги подарили Веско и Манолчо. „Ето тука нещо увито за вас, за двете, от нас“… — каза ни вчера Веско. Каза ни го доста срамежливо. И двойно ни изненада — с подаръчетата и със срамежливостта си. През това време Манолчо си мълчеше. Но и той почервеня — от срам. „Ах, колко са хубавички! Като по мярка са ни… Колко струват, ей сега ще ви дадем парите…“ — ахкаше Василена с променен глас. Веско заключи: „Не обиждайте кавалерите, това ви е за спомен!“. Как така ще ни подаряват скъпи неща? Това да не са круши… Не можехме да повярваме с Василена. Нямаше да е красиво, ако им ги върнем. А как да ги приемем без пари? — питахме се двете главно с очи. Притеснявахме се. Но и се радвахме. Ой, колко много се радвахме: имаме си първия подарък от момчета! И отново ни нападаше неудобството: редно ли е такова нещо?…

Не попитах Василена какво е правила през нощта. Нито й признах за себе си. Истината е, че гривничката беше под възглавницата ми. И преди да заспя, какво ли не си помислих. Като занесена бях…

Това ли е влюбването: да си като занесена?

Лошото беше, че на мене не ми беше ясно в кого съм се влюбила. Не се бяхме „разпределили“. Нито можехме да разберем кое от момчетата е харесало мене и кое — Василена.

Те бяха еднакво добри към нас. Макар че все още не ни повикваха по име. Едва от вчера Веско започна да вика на Василена „адашке“. Вярно, близки са имената им. Но може би той вече си е харесал нея? Нека!… И Манолчо е симпатичен. Нищо, че е по-затворен.

— И как ще седнем сега? — не можех да се успокоя аз.

— Както дойде… — Василена не се вълнуваше от това.

Уговорката ни беше: билетите ще купят момчетата. Е, пък следващия път ние ще се проявим. И за друго се бяхме уговорили: че те ще отидат по-рано в киносалона. За да запазят по-хубави места, по средата. Понеже в това далечно кино оттатък реката не отбелязваха места върху билетите. Кой където седне. Това предложение изцяло си беше тяхно — да отидат по-рано…

Вървяхме с Василена и без да искаме, се побутвахме. Спъвахме се от нищо. Като че ли някой ни следи къде отиваме. И после ще ни издаде… Нали вършехме нещо тайно. Нашата тайна с киното не знаеше никой. Освен Веско и Манолчо, разбира се. Да, да, вършехме нещо съвсем самостоятелно. И страшно може би? За първи път. Честна дума: за първи път!

Тръпки ме полазваха. Не преувеличавам, честна дума.

Колкото повече наближавахме киното, дланите ми все повече овлажняваха. Така беше и вчера. Вчера след обяд четиримата по-дълго седяхме под крушата на Манолчови. Изглежда, момчетата вече се бяха сговорили, Манолчо си мълчеше. Но Веско най-ненадейно ни попита:

— Слушайте, хей, искате ли да дружим?

— Ами че ние случайно да не вражим? — засече го Василена, двамата се заразправяха:

— Да де, но по-сериозно.

— Колко сериозно?

— Ама че сте бебета: ще излизаме — на кино, само четиримата, може и на дискотека, какво се смеете? Даже и на театър…

— А на цирк?

— Защо не.

— И на плуване?

— Ти изпитваш ли ме сега?

— А, не. Проверявам готовността ви.

— Значи иначе сте съгласни, така ли?

— Нищо подобно не е казано.

— Искате да си помислите?

— Ами че да.

— Тогава помислете си, след половин час всички тука…

Аз и Манолчо само присъствахме на техния „дуел“.

Двете с Василена се „оттеглихме“. Отидохме у нас, на терасата. И само това повторихме: да се съгласим ли? Няколко пъти повтаряхме и подпитването си: „Интересни са ти, нали?“. „Интересни са ми…“ Няколко наши съученички вече си имаха момчета. И нищо им нямаше. Светът не потъна… Значи не е престъпление и за нас? Да опитаме ли? Дори и да си изпатим след това!…

— Мина половин час, хей! — показа се през „дупката“ в оградата Веско. Всичко той уреждаше. — Казвайте по-бързо, защото ние с Манолчо отиваме за билети в „Освобождение“.

— И защо чак там? — учуди се Василена.

— Заради филма, то се знае, да купим ли и за вас?

С Василена се погледнахме решително. И тя каза с треперещ глас:

— Купете…

Беше малко мъжкаданка, а гласът й потрепери.

Ето така, след половин час мислене ние се съгласихме да дружим с тия момчета. Не си давахме сметка какво искаме и защо го направихме. Просто се съгласихме да отидем с тях на кино.

Те ни чакаха вътре в киното.

В средата на салона. В средата на самия ред.

Нашите места — между тях. Бяха ги обградили. Обещаха — изпълниха. Щом ни видя, Веско ни смигна закачливо. Тупна се по гърдите: не е ли всичко както трябва? Усмихнах му се…

Бяха горещини. Салонът не беше пълен.

Имаше само момичета и момчета. Ученици. Струваше ми се, че всички гледат към нас. И следят към кого ще се насочим. Дали наистина е така?… Бях с наведена глава, но бързо погледнах в салона. Никой не ни обръщаше внимание. Май нямаше познати? Въздъхнах. Дланите ми продължаваха да се овлажняват. Държах кърпичка и непрекъснато ги бършех. Тъкмо си имах занимавка. Да не ми висят ръцете като дървени…

Пред мене — Василена.

Веско беше откъм нас, стана и ни пропусна да минем. Падна ми се да седна до него. Хванахме ръцете си с Василена. Да се подкрепяме в този труден момент.

Светна и екранът. Лампите в салона една по една загасваха.

Преди да стане съвсем тъмно, Веско ми подаде пакетче с леблебия. А Манолчо — на Василена. В нашето градче много се продава леблебия. Пък нашите кавалери приятно ни изненадаха… Вече беше тъмно, с Василена пуснахме ръцете си. За да си взимаме зърна леблебия. В целия салон се хрупаше леблебия…

Филмът беше италиански — „Другата жена“. Не всичко разбрах. Понеже още в началото усетих до крака си маратонката на Веско. Не разбрах дали той я пъхна неволно или нарочно. Не се дръпнах, за да не го обидя. Но се притеснявах да не нахалства повече. Той нищо повече не направи. Значи случайно си е бил плъзнал крака? Толкова му бях благодарна. Стана ми по-близък. Като имаше нещо смешно във филма, той се смееше крехко и искрено. Например когато съпругата метна възглавницата по съпруга си. Подла мисълчица веднага ми мина: ще се смее ли така, ако някога аз съм му съпругата и мятам по него възглавници?… Стори ми се, че май-май лекичко съм го заобичала. А той дали ме харесва? Ставаше ми жал и за Манолчо: ами ако той вече ме обича? Нищо, че не му се чува често гласът — очите му са кротки като на хамстерче…

С такива мисли скакалци нищо не разбрах от филма.

След филма Манолчо и Василена тръгнаха да излизат отляво, Веско — отдясно. Аз се поколебах, но тръгнах след него. Помислих си: такива ли ще са ни „двойките“?

Четиримата се събрахме пред будката за пуканки. Веско пожела да купи пуканки.

Василена и аз не се съгласихме: имаме леблебия. Бяхме си приготвили стотинки за билетите. Подадохме им ги. Те обидени не ги приеха.

Тръгнахме по улицата.

Момчетата все се обръщаха. Като наплашени.

Василена и аз търсехме сянката на черниците по тротоара. Понеже още беше горещо. Стъпяхме някак неестествено и това си личеше. И ме мъчеше. Укорявах се: защо се превземам? А мълчахме.

И момчетата си мълчаха.

Те пък вървяха на слънце. Още си бяха такива: като наплашени, прошушнаха си нещо…

Стигнахме реката. Преди да минем моста, двамата пак си прошушнаха нещо. Бяха встрани от нас. Спряха и Веско ни каза най-неочаквано:

— Сега ние ще вървим отпред, а вие — на десетина метра след нас, нали ще може?…

— Ха, от къде на къде! — спря засегната Василена. Тя не само е силно честолюбива. Но и бързо-бързо може да се опомня в такива моменти. — Какво значи това?

Двамата продължиха да се разправят — Веско и Василена.

— Нищо не значи… Но възрастните вече излизат от работа, може да ни видят нашите, имаме и съседки разни-безобразни…

— Какво, какво-о? Срамувате се да вървите с нас?!

— Защо, не се срамуваме, напротив…

— Тогава ви е страх! Да не ви набият заради нас? Понеже ние сме бацилоносни. Слушайте, шегувате ли се?

Веско не приличаше на себе си.

— Ти знаеш ли, хей, знаеш ли какъв е баща ми, държал ме е на тъмно в мазето цели шест часа. При плъховете и дъждовниците, за нищо. Защото развързах панделката на една първолачка до нас и тя му се беше оплакала лично…

— Жалко, че ви смятахме за съвсем други. За съвсем-съвсем по̀ инакви…

Василена цялата кипеше. Ядосана и разочарована. Нервно свали гривничката си. Посегна и за моята.

— Розе, дай тука… По-бързо. И — край!

Гривничките и стотинките за филма тя хвърли в краката им. След това с вдигната глава изгледа презрително момчетата.

— Трепетлики!… Тях ги страх, а нас — не, нали? О-ооо, ами ако трябва живота си да дадете за нас?

Не бях виждала по-смутени момчета.

Василена ме хвана за ръка. Дръпна ме да вървим. След няколко крачки се обърна, подметна с пренебрежение:

— Мърльовци!

Повървяхме, още беше гневна:

— Ние ги обичаме, моля ти се, а те — все едно сме им непознати: да вървим на десет метра след тях! Побъркани ли са?… Изпотрябвали са ни такива мърльовци.

Завидях й: тя е решителна, с характер.

Аз съм съвсем друга. Струваше ми се, че Василена беше малко и несправедлива към момчетата. Какво чак толкова лошо ни направиха? Малки са, страх ги е от бащите им. И мене ме е страх… Мъчно ми беше: всичко ли свърши толкова печално? Не бях съгласна да скъсаме така изведнъж. Какво хубаво нещо мога да очаквам вече за утре?… Страшно ми ставаше… Но как да разубедя Василена? Нали ще се скараме! Заради някакви си момчета. А и те — не можаха ли нещо по-тактично да ни предложат. Наистина са мърльовци… Симпатични мърльовци!

— Едва сега се сещам… — не можеше да се успокои Василена. — Уж да ни запазят по-хубави места в киното, нали? И то чак в кино „Освобождение“! А те са се страхували. И са се срамували да вървят с нас през махалата… Такива като тях колкото искаш. Защо са ни? Само обич за обич! А обичаш ли, трябва да си готов за всичко… Може и стара мома да си остана, но мърльовци не ми трябват! Трябват ми смели, решителни, истински момчета. А пък ти както искаш… Ако искаш, върни се при тях. Но не ти препоръчвам…

И аз не знаех какво искам.

Като се прибрах у нас, веднага намерих снимката. Манолчо ни бе дал по една снимка още на другия ден след снимането ни. На нея, ето на, всички сме усмихнати. Поплаках си… По едно време чух: отвънка някой нещо ковеше. По оградата откъм Манолчови се ковеше. Отидох до прозореца и видях: Манолчо по-встрани стои прав и смутен. А навярно долу, ниско, Веско заковаваше двете дъски.

И още по-силно се разплаках. Спуснаха дъските. Все едно се спусна завесата на някаква сцена. Свърши ли се представлението?

Всичко ли е така: едно малко представление?

И как да си намеря в него роля?

Точно в сряда се сближихме. Утре е нова сряда…

Тия мои сълзи, не спират.

Хора, мили хора! Помогнете ми: може ли, нормално ли е момиче в пети клас да се влюби? При това аз наистина още не зная: в кого всъщност съм влюбена?…