Васил Цонев
Пешо българина

Викаха му Пешо Китаеца.

Имаше малко дръпнати очи и като си ги дърпаше още малко — съвсем заприличваше на китаец. Иначе беше добро и весело момче.

Като го питаха защо винаги е усмихнат, той вдигаше рамене:

— А какво — да седна да се гръмна?

Караше автомобила на началството, обичаше моторите, много искаше да стане инженер, но…

— А какво — усмихваше се Пешо — да се гръмна ли?

Като не може — не може.

А не можеше, защото баща му го убиха по Девети.

Офицер, възпитаник на Военното училище, той беше уволнен като комунист и стана обущар. Начетен, умен, с остра мисъл, той скоро бе избран за секретар на градската партийна организация. Готвеха се да го извикат в столицата, но стана провал. Той и още трима от градския комитет бяха заведени в текето над града. Околийският началник, известен убиец, каза само няколко думи:

— Ако до сутринта не проговорите — ще ви избия.

— Можеш да стреляш още сега — каза един от задържаните, — нито един от нас няма да проговори.

Той работеше като калфа при бащата на Пешо и гледаше на него като на бог. Знаеше, че ако го хванат — ще има смърт, и беше спокоен.

Полицаят се изсмя и го застреля пред очите на другите.

— Ти? — запита втория.

Вторият го заплю.

Полицаят застреля и него.

Третият изрева и се хвърли към полицая, защото вторият му беше брат, но полицаят застреля и него.

Сетне се обърна към обущаря:

— Те са хлапаци и не знаят какво значи живот. А ти чакаш дете. Тази вечер или утре жена ти ще роди. Ако кажеш — ще изчезнеш от града, все едно че не си съществувал. Ако не…

Сутринта обущарят каза всичко. Издаде цялата организация. Хванаха и избиха тринадесет души. А обущарят заедно с жена си и малкия, новороден Пешо, изчезнаха от града.

Назначиха го за трудов офицер в един от граничните градове. Там го завари Девети.

Жена му умря една година след това от скоротечна туберкулоза, а Пешо израсна в сиропиталище. Завърши гимназия, но не му дадоха бележка за следване.

— Добро момче си — казаха му, — но няма как…

Пешо стана шофьор — отначало на камион, а сетне на такси. Там го срещна един шеф и го взе за шофьор.

Шефът беше умен, благороден човек и обикна момчето. Веднъж след командировка в чужбина му донесе костюм. Много хубав костюм — червеникав, с модерна кройка.

И от този костюм започнаха неприятностите. Началникът на гаража намрази Пешо заради костюма.

— Не стига че баща му е предател, ами и какви костюми седнал да носи — мърмореше началникът, — хама гад, знаеш…

Издебна, когато шефът отиде в чужбина, свика набързо събрание, обвини Пешо във всички грехове и успя да го уволни.

Ами сега?

Значи няма живот.

И Пешо реши да избяга. По най-детински начин.

Отиде в Бургас, научи кога тръгва за Истанбул един от корабите, доплува до котвата през нощта, покатери се по нея, влезе под брезента на една от спасителните лодки и заспа.

Когато сутринта се събуди и повдигна брезента, срещу него светнаха минаретата на Босфора.

Огледа се и като видя, че наблизо няма никой, изскочи и се хвърли от кораба. Доплува до брега и помоли двама стари рибари, които дърпаха мрежите си, да го заведат до полицията.

Полицейският началник се оказа турчин, израснал в България. Той изслуша историята на Пешо и му повярва.

— Имаш късмет, че дойде при мен, иначе…

Пешо по-късно разбра какво значеше това „иначе“… Шест месеца в лагер, където те съдират от бой, да кажеш дали не си комунистически агент.

Но той мина леко, по китайски, и получи разрешение да отиде в Италия.

Поседя два месеца в лагера за емигранти. Даваха им по една чиния спагети и ги пускаха да си търсят работа. Ама къде ти?

Веднъж спомена, че знае английски, и един от лагеристите го посъветва:

— Бягай в Швеция.

И Пешо отиде в Швеция.

По пътя се срещна с Педро от „Черната смърт“ — също младеж като него, избягал като граничар. Той се беше натъпкал като хлапак с пиратски романи и беше се заклел да стане пират. Едва по-късно, след боя, който му метнаха в гръцкия лагер, разбра, че пирати няма. Има бой, глад.

Когато го пуснаха, също духна към Швеция.

В Швеция ги посрещнаха добре, дадоха им работни дрехи, ванс и квартира.

Пешо и Педро работиха само два часа.

Дадоха им да боядисват коли. Горещината беше адска, въздухът — отвратителен. Двамата се спогледаха — е оти ручааме жабето? За това ли? Да избягаш от България, за да попаднеш в ада?

Отидоха в тоалетната, свалиха дрехите и запрашиха към Стокхолм.

И друг път Пешо беше студувал, но такъв студ не можеше да си представи. Живееха в някакъв таван в околностите на града. На краката си имаха само гуменки, без чорапи. Вечерта се завиваха с продраните дюшеци, а през деня по жребие един изтичваше да купи хляб. Сетне се включиха в една банда на контрабандисти. Отиваха до Малмьо, от там Копенхаген, пренасяха водка и уиски и ги продаваха на тройна цена. Но скоро полицията ги надуши и трябваше отново да се бяга.

И се случи, че на автостоп ги взе младо момиче. Тя ги почерпи с уиски. Двамата се развеселиха и се разпяха. Момичето ги хареса и ги заведе вкъщи. Бащата — възрастен човек, ги посрещна любезно, занимаваше ги, докато момичето изтича до един магазин и им купи костюми, бельо, балтони…

Живяха две години в къщата. Момичето се влюби в Пешо и роди дете от него. Педро живееше като приятел на семейството. Не работеха нищо — гледаха телевизия, пиеха и ядяха. Бащата беше много учтив човек, но не обичаше да говори. И май че не обичаше да слуша как други говорят. И така — седяха пред телевизията, пиеха тихо и гледаха.

И тъкмо им стана скучно до смърт, момичето се преби с колата.

Бащата на момичето каза, че Пешо и приятелят му могат да останат да живеят при него като синове, но Педро махна с ръка:

— Стига.

Сбогуваха се с добрия човек, Пешо целуна синчето си и тръгнаха. Бащата на момичето им подари един мерцедес и те изкараха с него до Франкфурт. Но там проиграха парите, които им беше дал, продадоха мерцедеса и пристигнаха в Монте Карло. Проиграха и мерцедеса. Ами сега.

Педро посочи часовника на Пешо:

— Няма как.

Часовникът беше златен и струваше 900 долара. Подарък беше от момичето. Крупието се съгласи да даде срещу него жетони за сто долара.

— Всички на седемнадесет — каза Педро.

Сложиха стоте долара на 17 и спечелиха.

— Заминаваме — каза Педро.

И заминаха за Австралия.

Решиха да тръгнат с кораб през Истанбул.

— Представяш ли си — каза Педро — нощ, мадамите от кораба се разхождат по палубата, ние ги заговаряме.

Корабът тръгна от Истанбул, настана нощ, мадамите тръгнаха по палубата, но не бяха сами. До всяко що-годе красиво момиче стоеше по един млад мичман със златни копчета. Сочеше звездите, говореше за катастрофи, за тайфуни, за морски чудовища. А момичетата гледаха звездите и се облягаха захласнати върху златните пагони.

— Стига — каза Педро, — от Лисабон взимаме самолет.

Корабът беше собственост на компания, която имаше и самолети. Срещу дребно доплащане уредиха да заминат със самолет от Лисабон за Австралия.

Наложи се да седят в Лисабон два дни. И там Педро видя едно лозе. Бяха тръгнали да се разхождат из покрайнините на града, стигнаха до едно малко, винарско селце и видяха на брега на морето лозе, с дървена къща и старец със сребърна брада, който си пиеше виното на дървена маса, кацнала над самото море.

Педро го посочи:

— Щом спечеля пари, ще дойда, ще купя това лозе и оставам тук.

В Австралия ги посрещнаха добре. Всички бяха мили и учтиви. Страната беше огромна, продаваше руди в чужбина, почти не харчеше пари за въоръжение. Животът течеше като в сънищата — тих, спокоен — толкова спокоен, че сякаш не живееш.

Педро се бунтуваше.

— Искам, нещо страшно, разбираш ли, страшно.

И отидоха да работят в мините.

Това беше един град в пустинята, където по пладне температурата ставаше 50 градуса. Тези, които не знаят какво е това 50 градуса, могат да го преглътнат. Но започне ли да се дига термометърът над четиридесет, в тебе става нещо странно. Имаш чувство, че бълнуваш, че си в киносалон, където не си публика, а си в екрана и се вариш в казан.

Един ден, два, три, четири, един месец, два, три, четири.

Пешо и Педро издържаха шест месеца.

— Да — кимна Педро, — ясно.

Взеха парите от компанията и решиха повече да не правят експерименти.

— Ще седя тук и ще работя, докато спечеля пари за лозето — каза Педро.

Пешо стана шофьор. Пренасяше стоки от единия край на Австралия до другия. През пустини, през пожари, през сухи степи. В кабината имаше климатична инсталация, но той не я пускаше. Защото всеки половин час трябваше да спира, за да види дали не са се запалили гумите. А излезеш ли от 20 градуса на 50 — това беше явна болест.

Работеше по една седмица на месец, останалото време се съвземаше.

И пак — през пустини, през пожари. Караш напред и не спираш — до теб гори кола, но ако спреш — и ти ще гръмнеш. Трябва да отминеш пожара и чак тогава да спреш и да се огледаш — жив ли си, или не.

И започнаха да му се привиждат сватби. Дълги наклонени зелени поляни и по тях маси, маси, маси… Долу тече ясна студена река, в която се въртят дини, шишета с ракия, а по поляните огромни казани, в които се вари курбан. И гайди, и тъпани, и българи, българи, българи… Ядат по български, пият по български, крещят по български, пеят български песни, играят български хора и говорят български.

Една сутрин, когато все още не беше се съвзел от последното пътуване, в стаята му нахлу Педро.

— Тръгваме — изрева той, — хайде.

— Къде?

— За лозето.

И показа чекова книжка.

Пешо тръсна глава — триста хиляди австралийски долара.

— Лотария, братче — каза Педро, — реших, или — или. И с всичките пари, които имах, купих билети. И спечелих първата награда. Триста хиляди. Сега ще си купя лозето в Лисабон, ще ми изпращат лихвите и ще си живеем до края с тебе.

Само преди една година Пешо би изревал и би заподскачал от радост. А сега само гледаше в една точка и мълчеше.

— Какво стана бе, китаец? — попита учуден Педро.

Пешо го погледна в очите:

— Аз се връщам в България.

Педро седна на един стол:

— Е как?

— Връщам се в България.

И се върна. Попът на българската черква му беше казал, че има амнистия. И той се върна.

Обмени всичките пари, които имаше, взе такси и отиде в Тетевен.

Тук беше видял онази сватба, която му се привиждаше в пустинята. На рибаришките хълмове, над Вита, наредени маси като стъпала върху зелена поляна, с врящи казани, с любеници и ракия във вировете, с тъпани и дудуци, с хора и българи.

Отиде при кмета и попита:

— Кога ще има сватба?

Кметът погледна в бележника си:

— Ами в неделя.

Пешо отиде при младоженика, поговори с него, поговори с булката, сетне с кума, с тъста и свекъра.

— От мене пиене — може ли? Е така на̀.

Има си хас да не може.

— Ама да дойдат много хора. Може ли?

Има си хас да не може.

Такава сватба ще се помни поне десет години в Рибарица. Надойдоха от Тетевен, от Рибарица, от Васильово, от Бабинци, от Помашка Елешница.

От сутринта каменарите загърмяха с фишеците, мотоциклетистите зареваха с моторите си и изпотъпкаха кучетата, всички музики надуха към небето пищялките си.

Към небето се издигна дим от сто огньове. Затракаха коли, натоварени с бурета.

А Пешо вървеше из масите, отрупан с възглавници, ризи, чорапи, гумени цървули, блещеше мътни от пиене очи и ревеше:

— Ей, хора, българиии… Аз съм Пешо Българина, ехей, хорааа…

Когато му се завиваше свят, скачаше, както си беше с дрехите в студения вир, прегръщаше любениците и шишетата с ракия, оставени за изстудяване, и отново зареваваше:

— Хорааа… Аз съм Пешо Българина, ехейееееййй…

Събуди се чак на третия ден в една стара къща в брязовската махала. Стара жена подклаждаше огъня, за да свари качамак. Излезе и погледна към баира. Беше зелен, а въздухът течеше като душ от ясносиньото небе.

Пешо седна на каменния праг и се усмихна — е колко му трябва на човек? Една такава къща, един такъв зелен баир и една студена рекичка да клокочи под краката ти. За какво е това блъскане, за какво е това търчане, за какво са всички глупости?

Обърна се към бабата и каза:

— Бабо, мене ме викат Пешо Българина.

Бабата кимна:

— Добре, сине, добре — тука всички сме българи.

Пешо прихна. Колко било лесно. Няма шведи, няма турци, няма гърци, няма германци, португалци, австралийци. Едни българи. Които говорят български, вървят по тия зелени поляни, газят тая студена вода и хич и дори не си помислят, че живеят в рая…

Пешо въздъхна и се облегна на вратата. И заспа.