Владимир Полянов
Моята Ана

Тя не успя да ме заблуди. Но имах ли право да възразя? Спирам махалото на стенния часовник. Не мога да търпя тракането му…

* * *

Баща ми умря наскоро след нещастно завършилата война, самотен сред безредието в стаята, която наемаше в една стара къща. Току-що бях узнал, че се е оплаквал от някакво страдание и отишъл на лекар, а вече на другия ден хазайката му прати да съобщят, че е починал.

Не си спомням кой от по-големите ми братя, завърнали се заедно с всички други разбунтувани войници от разбития фронт, взе грижата да уреди погребението. Аз не отидох при мъртвия. Бях ученик в гимназията. Учехме още по съкратената програма поради липсата в началото на войната на достатъчно немобилизирани учители, а през дните на разгрома, защото не всички фронтоваци бяха се уволнили. Имах свободно време от десет сутринта и целия следобед, но не отидох. Не постъпих много редно и при изпращането на покойника. Тъкмо през определения подиробед нещо ми се случи и закъснях. Появих се, когато погребалната кола беше вече тръгнала. Двамата ми братя и неколцината приятели на мъртвия крачеха след ковчега му по улицата умърлушени. Майка ми я нямаше. Аз повървях донякъде настрани — по плочника, сякаш нямах нищо общо с процесията, и свърнах при някаква пресечка. Едва сега ми стана ясно, че се помайвах тоя следобед не за друго, а защото не исках да видя мъртвия, както и да присъствам на неговото изпращане.

Осъзнах това без разкаяние и съжаление. След погребението за мене беше съвсем естествено, че не участвах и в никакви разговори за покойника, дори за вещите му и за спестовната книжка, която знаех, че имаше. Не стъпих и на гробищата.

* * *

Ние с майка ми и средния брат живеехме другаде. Родителите ми отдавна бяха разделени. Със смъртта на баща ми беше завършила една драма, която дълго измъчваше всички ни. Лично за мене внезапната му смърт донесе облекчение, освобождаваше ме от тежък товар, който потискаше съзнанието ми и не ми даваше години наред да живея и да дишам както трябва. Пред моите близки, приятели, познати аз отдавна твърдях, че баща ми е починал. Бях облекчен, че не се налагаше вече да лъжа. Той беше наистина починал, изчезнал.

Пиша това сега и се смущавам. Та всичко се отнася до родния ми баща, а не до някой чужд и неприятен човек. Как беше се случило, че изстинах тъй много към своя родител, който съвсем не минаваше за лош човек, грижеше се за своя дом, за децата си, понякога дори беше нежен към нас. А сред своите приятели — търговци, адвокати — минаваше за интересен човек, чел и преживял много и знаещ много. Какво беше станало?

Спомените ми са от моето юношество. Години наред животът на семейството течеше почти щастливо. Ние живеехме в голям провинциален град, имахме си своя къща с обширен двор и овощна градина, а баща ми беше притежател на преуспяващ магазин за платове. Но след едно тежко и продължително боледуване, притиснат от някаква обща криза в търговския свят, ограбен и от своите служители, той загуби магазина, къщата, остана без никакви средства. Тогава трябваше да се пренесем в София, дето му бяха дали работа. Макар и с по-скромни възможности, животът ни се нареди не лошо, поне на мене така се струваше. Нещо ново обаче беше се вмъкнало в отношенията между баща ми и майка ми. Какво бе то — не разбирах — виждах последиците. Баща ми започна да се държи грубо, често се караше с майка ми. Дори нощем в леглото. В софийската квартира имахме само две стаи и аз, още малък — едва десетгодишен — спях в тяхната стая и чувах сърдития му шепот. Някакъв по-особен живот започна и майка ми. В столицата всичко я привличаше. Обхвана я желание да ходи по магазините, да гледа красивите витрини. Сдружи се със собственичката на големия дом, в който се намираше нашият двустаен апартамент, дебела, бъбрива, неприятна жена, натруфена с лъскави, стари украшения. Често излизаше и с нея, ходеше и по гости. Един-два пъти, когато закъсня и не се върна дори след като баща ми си беше дошъл от работа, той нервен я причакваше на улицата. Веднъж влязоха у дома и той започна да й се кара. Друг път я плесна. Не зная какво ставаше с братята ми, доста по-големи от мене, но аз настръхвах, не можех да си обясня грубостта на баща ми. Не правех и опит за това, направо го осъждах. Да, аз обичах баща си. Вече поостарял, уморен човек, той будеше дори съжалението ми след всички нерадостни неща, които беше преживял около своите работи. Но още повече обичах своята млада и хубава майка. Тя имаше една снимка с учителката си и съкласничките си от гимназията. Седеше точно сред групата в краката на преподавателката. Със сияйна усмивка на устните, трапчинката на едната буза и разпилените къдри по челото и около ушите, тя гледаше с блесналите в ласка очи и ми се струваше най-милата и най-хубавата. Тази снимка като ученичка беше последната й. Преди да завърши гимназията, тя се оженила за баща ми, който бил повече от тридесет години по-възрастен от нея, вече познат търговец в града. Всъщност оженили я за богатия търговец, когото тя едва познавала до венчавката. Баба ми — нейната овдовяла майка — настоявала поради трудности в живота на семейството им. Оттогава — повече от петнадесет години, макар да беше родила нас, трите си момчета — никак не беше се изменила. Само друго облекло носеше. Стройна, тънка, висока, новото й облекло още повече й отиваше. Ученическата й хубост бе назряла и я направила по-женствена и привлекателна. Аз бях горд с нея. Не можех лесно да простя на никого каквато и да е грубост към нея. Какво като ходи! София, за разлика от провинциалния град, отдето бяхме дошли, изглеждаше толкова красива! Какво нямаше в нея! Аз също много обичах да ходя по улиците й, особено по ония — павираните с жълтите плочки и с хубавите магазини!

А отношенията между родителите ми все повече се влошаваха, вместо да се подобрят. Баща ми кой знае защо ставаше по-нервен и груб. Всяко излизане на майка ми, както и най-малкото й закъсняване го ядосваше. За нищо и никакво започваше да се кара, ходеше мрачен из къщи, изпълваше ни всички със страх. Тъкмо по това време дойде у нас от провинцията един негов братовчед — млад човек, записал се да следва право в университета, макар и доста късно за годините му. Обясняваше, че поради семейни трудности, липса на издръжка, не могъл по-рано, но сега бил се достатъчно напатил, нямало да изпусне нито един изпит и бързо щял да свърши. Радвахме му се всички. При първите му посещения баща ми винаги го задържаше на обяд. Беше приятен, умен човек, загорял в някакъв особен огън за света, за хората и порядките в живота. Тъкмо тоя роднина обаче стана причина за най-голямата разправия. На младия човек хареса нашия дом и той започна да ни идва често, било по обед или вечер, а понякога дори по времето, когато баща ми беше на работа. Един-два пъти той изведе майка ми на разходка. Не разбирах какво лошо можеше да има в това. Тя стоеше доста затворена вкъщи, откак разбра, че гостуването й по разни близки и роднини, както и ходенето й по магазините не се харесваха. Но баща ми имаше друго разбиране. Без дори да помисли, той изпъди братовчед си, а когато узна, че младият човек продължи да идва в негово отсъствие, направи най-страшен скандал на майка ми и заплаши, че ще се разправя с натрапника.

Аз харесвах несправедливо оскърбения млад роднина. Той се държеше ласкаво с мене, винаги ми носеше нещо сладко за ядене, дори понякога ми даваше пари за кино. Най-приятно ми беше, когато случайно чувах какво говори. Той продължаваше да идва вкъщи или причакваше майка ми и двамата излизаха. С чувството, че баща ми е несправедлив, аз неволно станах техен съучастник, като премълчавах каквото знаех. На края на тая история на скришни срещи и тайни посещения една вечер баща ми, който изглежда, че дебнеше и пазеше, събори моята хубава и тъй добра майка и я повлече за косите, за да я изхвърли от къщи. Тогава аз го намразих завинаги. Оттука нататък дни наред аз го причаквах със скрит под дрехата ми чук, за да го убия, ако само още веднъж посегне. Разбира се, когато той влизаше, аз плахо оставях чука на мястото му и не зная дали бих посмял да го дигна, дори при най-лошата разправия, но аз вече не обичах баща си, чувствах го чужд, далечен, неприятен, жесток човек. Навярно майка ми също нямаше по-добри чувства към него. Един ден тя набързо прибра в два куфара дрехите си и ми каза, че е наела стая в едни познати, защото смята да напусне нашия дом. Аз, макар и с горчивина и свито сърце, не поисках нищо друго, освен да ме вземе и мене.

Така аз и тя се преместихме в друга къща. По-късно при нас дойде и средният брат, а баща ми остана сам, защото най-големият ми брат, твърде млад оженен, вече живееше отделно. Едва сега малко ми дожаля. Но за кратко време. Скоро започна най-страшното в живота ми. Напуснатият, изненадан от внезапния обрат, при който се видя сам, може би засегнат и озлобен, а може би още обичащ, щом узна къде е новото ни жилище, заряза работата си, започна да дебне и следи по цели часове, по цял ден около къщата. Навярно той не замисляше нищо лошо, а просто да срещне майка ми и да поговорят, да върне, ако може, загубеното, но аз предполагах най-лошото. Гледах го скришом от високия прозорец на стаята ни как дебнеше от близкия ъгъл на улицата и той ставаше за мене някаква мрачна, зловеща сила, която всекичасно заплашваше беззащитната ми майка. Чувствах, че се отчуждавам от тоя човек, а назрялата у мене омраза към него да расте безпределно.

Разводът дойде на своя ред и сложи край на семейството. През следващите месеци и години се установиха донякъде и някакви нови отношения помежду ни. Изоставеният сякаш разбра, че няма доникъде да стигне, ако преследва и заплашва. Напусна и той двустайния апартамент, нае една стая и се прибра заедно с остатъците от някогашната ни семейна покъщнина. Но той беше вече съвсем грохнал, опустошен човек. Такъв го срещнах веднъж на улицата и не можах да го избегна. Нежно, с ласкаво докосване, той ме запита защо не отивам при него било на работата му, или в квартирата му. Започнах от време на време да го посещавам. Той ми даваше пари, сякаш чувстваше, че не може с друго да ме привлече. Аз се подмамвах, вземах парите и продължавах да ходя от време на време, но сърцето ми оставаше студено. Четирите години, през които се води голямата война, не донесоха нищо ново. Поради възрастта си той не замина на фронта, отидоха само братята ми. Той като че стана по-грижовен и нежен към мене. Аз не се променях.

Скоро след войната, както казах, той умря самотен в своята грозна стая.

* * *

Колко време е минало оттогава! Много! Почти четиридесет години!

Едва сега, станал мъж и поел сам отговорности, аз неволно се връщам към спомените си за разигралата се драма, защото, струва ми се, тъкмо сега аз мога да я разбера. Всъщност не тая, някогашната драма, ме занимава, а моят личен живот. Чрез обстоятелствата, които се стекоха в тоя живот, аз изведнъж…

Нека поред да разкажа!

След свършване на гимназията в края на войната майка ми и средният ми брат, върнал се от фронта и поел предишната си работа в някакво техническо предприятие, намериха средства да ме изпратят в странство да следвам. Разбира се, в художествената академия. Към рисуването проявявах още от юношество някакви възможности, а вече зрял младеж, аз имах истинско влечение. Можех да постъпя и в наскоро открилата се академия в София, но аз ламтях за чужбина и като хилядите млади българи по това време тръгнах натам. Казваха, че освен по-солидната подготовка, която можела да се получи в странство с нашите пари било по-евтино.

Пристигнах в Дрезден. Един ден в средата на първата година от престоя ми в немския град видях в часа по живопис недалече от моя статив, съсредоточена в рисунката си, българката, за която ми бяха говорили, че е с мене в един курс, но аз не бях я срещал, защото тя дълго бе боледувала. Порази ме странната родна хубост сред русокосите и червенокосите немкини студентки. Бях вече двадесетгодишен. Не познавах още никаква жена. Направих всичко да се приближа до сънародничката си и да спечеля доверието й. Първата чаша, която изпих от питието, беше достатъчна, за да разбера колко съм бил жаден и колко ще ми бъде трудно отсега нататък да се лиша от него. В такова състояние в края на годината вече говорех за женитба. Можех да попадна на най-лошото. Съдбата бе ме ощастливила. Момичето, което щеше да стане моя жена, имаше всички качества, за да привлече и задържи един мъж. А аз, победен от слабостите на възрастта си, истински обикнах и се привързах.

След свършване на учението ние се прибрахме в София. Аз постъпих като театрален художник и животът ни можеше да тръгне почти без никакви усложнения. Оставаше само да се оженим. Наехме си дори нашата бъдеща квартира, отделно от майка ми, отделно и от нейните родители.

Смятах, че скоро ще реша кога най-сетне ще се оженим. Нямах никакви колебания, нито бяха налице някакви причини да избегна това. И все пак отлагах от ден на ден, а у себе си усещах да расте някакво неясно чувство, което ме възпираше. Като човек, който върви в тъмното, по непознат път и се предпазва на всяка крачка, аз не смеех да направя очакваното от мене, защото все по-ясно съзнавах, че се боя къде ще стъпя. Никаква вина не бих могъл да припиша на любимата си, никакъв неин недостатък не бе се появил, дори напротив, тя всеки ден ми ставаше по-скъпа, но заедно с това всеки ден по-голям ставаше и моят страх и ме въздържаше и парализираше, вковаваше.

Момичето не издържа разтаканията. Под натиска на родителите си един ден ми заяви, че ще се ожени за друг. Без да дочака моя отговор, тя скоро изпълни заканата си, сякаш другият е стоял зад вратата и само е чакал нещо да се случи. Едва сега аз осъзнах от какво се боях, кое ме въздържаше да взема нужното решение. Бракът, връзката между двама, пълна с неизвестности. Явно, че набраното в душата ми от детинство беше обърнало представата за съвместния живот между съпрузи в някаква мистерия, пълна с изненади, от които аз се боях. Нямах още ясно обяснение за станалото между моите родители. Отдавах го на сложността на човешките характери, на зараждащите се в съвместния живот противопоставящи се обстоятелства, на мистерията на привличането и отчуждението. И колкото по-сложна беше тая моя представа, толкова аз повече се боях от полога на съвместния живот, боях се от вероятното нещастие. Виждах го там дебнещо, срещу мене, срещу любимата, срещу любовта. Бързото прехвърляне на момичето към другия, преди да се сбогува с мене, само ми доказа, че страхът ми не е бил без основание. И тъй не се ожених.

* * *

Годините вървяха. Едно събитие вмъкна нови нерадостни преценки в душата ми за сложността на брачния живот и за чувствата между мъжа и жената: неочаквано се появи прогоненият някога братовчед и майка ми се ожени за него. Аз напуснах дома ни. Останах сам. После започна новата война, в края на която дойде разгромът на всичко било и началото на нещо друго. Започнаха промени. Много неща в моя живот и в самия мене също се промениха. Аз се преместих в един от новосъздадените театри. Тука заварих голяма част от току-що роденото поколение актьори и актриси. Младостта на тези хора бликаше не само от възрастта им, а и от всичко ново, което живееше у тях и което цареше във времето. Промени ставаха, казах, и у мене. Страхът ми от брака остана.

Не мога да кажа, че живеех във въздържание, пост и молитви. Страхът от свързване не значеше лишаване от преходните радости, които можех да получавам. Така се чувствах окопан и защитен.

Едва когато след време срещнах Ана, започнах да разбирам, че винаги нещо е липсвало в живота ми. Не веднага, наистина! Ана беше една от поколението млади актьори и актриси, за които споменах. Отначало към момичето ме привлече стройната й фигура на балерина, както и нескритата готовност да тръгне с мене и преди всичко моето лакомство. Макар и към петдесетте години, аз не чувствах възрастта си. Виждах как косите ми посивяват и как бавно се бразди лицето ми. Същевременно работата ми на театрален художник ме водеше сред един свят на всекидневни възможности, а аз бях толкова жаден, та едва ли би ми минало през ума да се въздържам от нещо. Ана не беше първото ми увлечение. Но докато всичките ми преживявания дотогава бяха наистина мимолетни и едва мога да си ги припомня, с нея не тръгна така.

Първото вълнуващо откритие направих, когато узнах, че тя е едва навършила двадесет и една година, че още нищо не е преживяла и съвсем не е хитрушата, която кокетира, за да спечели влиятелен приятел в театъра. Тя преживяваше кризата на своето узряване и тръпнеше в клопката на незадоволени нагони. Всичко у нея беше стигнало до такава степен, че не можеше да отлага и според нейните разбирания нямаше защо да отлага. Само по тази причина тя нито помисли да се защити и запази и още при първата ни среща ми даде всичко или по-точно настойчиво и всеотдайно поиска всичко. Много стъписан от нежната й дързост, аз не се съмнявах, че не бях избраният от съдбата любим, а необходимото средство за разрешаване на кризата. Единственото, което ме ласкаеше, бе нейното признание, че е имала много възможности. В това сам бях уверен. Неестествено би било друго за това наистина привлекателно момиче. Но все пак нещо я спирало, нещо непреодолимо силно я карало да избере кой да бъде.

Не само защото изборът беше паднал на мене, аз преживявах тая нощ в моята доста запусната ергенска квартира като нещо извънредно, несравнено с никое дотогава преживяване. Следващите дни не можех и да помисля да прекъсна връзката, макар да бях предупредил доста самоуверено, че с мене не се завързват трайни връзки, пленник съм на някакви предубеждения за съвместния живот и нямам намерение да се женя. Но когато потърсих Ана, вместо да срещна едно изплашено същество, осъзнало своята грешка и търсещо как да излезе от създаденото положение, узнах, че тя безгрижно е заминала.

Беше по времето пред нашата ваканция. Спомних си, че тя ми говореше за Созопол. Но не можех да повярвам, че ще отиде така леко след всичко, което беше се случило колкото и хилядите нови неща в живота и в разбиранията на хората да я освобождаваха от не една условност. Три-четири дни по-късно получих картичка. Беше несъмнено заминала. Обаждаше се от плажа на стария приморски градец. В няколкото думи, които пишеше, се промъкваше ясно ласка и копнеж, но пак не се казваше нищо за една повторна среща. Явно тя оставяше решението на мене или въобще не чакаше никакво решение. Какво можех да мисля! Ана беше безусловно честен и морално запазен човек. Стъписвах се пред новото, което откривах в нея, безспорния кураж, който тя имаше да понесе сама отговорностите за постъпките си. Все пак помъчих се да я забравя. Заминах и аз, когато получих ваканционния си отпуск. Нарочно колкото се може по-далече — в почивната станция в Балчик. Но не издържах и три дни. Взех парахода за Варна, а оттам за Бургас и Созопол.

В романтичния рибарски град срещнах момичето. Явно то ме чакаше. Да, нямало да пише и не би ми разкрило какво става с него. Нали съм казал, че връзките с мене не могат да бъдат трайни! А за това, което е станало, тя нито се разкайва, нито се бои, нито смята да търси някой да сподели с нея отговорностите. Останах в Созопол почти до края на ваканцията. Нищо не ме смущаваше да продължа отношението си с нея. Ала през есента, вече в София, изведнъж се видях в клопка. Ана беше забременяла и аз не помислих нищо друго, освен че съм попаднал в клопка. Много мъчно се отхвърлят натрупаните предубеждения. Аз вече доста напомнях закоравял бракомразец с всички свои навици и едностранчиви схващания, станали с годините по-упорити. Накарах Ана да отиде при лекар и веднага скъсах с нея. Самата тя привидно не искаше друго. Вътрешно аз тържествувах, заподозрял в хитрост момичето.

Трудно обаче можех да понеса взетото решение. Вече не само привлекателността на Ана ме държеше в плен. Оная възможност, която се откри със забременяването й, вършеше своето в душата ми. Едва издържах пред пробудените у мене незнайни бащински чувства и копнежи. Напуснах театъра, преместих се в провинцията. Сметнах, че тъй ще се измъкна от опасните нишки, които ме омотаваха и ме повеждаха към най-нежелани решения, за да преломят целия ми живот, а на края да ме изпречат пред нещастието от съвместния живот с една жена. Но бягството не ми помогна. Далече от града, дето живееха мои близки и познати, самотен, аз закопнях с истинска жажда за момичето, което така безропотно понасяше всичко. Или може би не се касаеше за понасяне и жертви, а всичко идеше от характера на Ана, от онова ново, което откривах у нея и което тъй дръзновено тя неведнъж разкриваше пред мене. Тази вероятност още повече натрапваше мисълта за изоставената, караше ме да жадувам за нея, да я виждам в най-привлекателна светлина. Освен това заболях. Трябваше дълго време да лежа в болница. Бях истински нещастен. Копнеех за близък. Но никой не се сещаше или не можеше да пожертва и час за мене. Кой знае как, тя узнала какво става. Без колебание изоставя всичко, което можеше да я свързва с престолния град, дори службата си на актриса и дойде. Дойде и вече не си отиде.

Скоро повторно забременя. Аз настоях да остави детето, а когато то се роди, заведох я в съответната служба и зарегистрирахме нашия брак. Оттука нататък започна общият ни живот. Аз още се боях от опасностите в него, но всеки ден все по-малко мислех за това, дори започнах иронично да се присмивам на себе си за измислиците, на които бях се отдал.

Измислици — тъй ги нарекох! Аз бях вече петдесетгодишен, но нито сянка от съмнение смущаваше спокойствието ми. Спомням си, че поднасяйки паспортите в гражданското отделение за записване, кой знае защо, прелетя мисъл в главата ми, че се повтарят обстоятелства, каквито е имало в нашето семейство: разликата в годините между баща ми и майка ми е била същата като тази между мене и Ана. Припламна нерадостната мисъл, мина и замина.

Аз бях щастлив с моята млада, хубава жена и особено с детето, което едва сега разбрах колко много съм искал да го имам. Започнах да плащам, разбира се, с доста усилия налетялата ме радост. Трябваше да работя без почивка за хилядите нужди, които всеки ден изникваха.

Нищо не ме плашеше. Аз бях задоволен, щастлив.

Струваше ми се, че не по-малко задоволена и щастлива беше и Ана. И все пак имаше нещо не в ред или така ми се струваше. Понякога тя странно се отдръпваше от мене, ставаше мълчалива, затворена, дори малко раздразнителна. Това ме засягаше. Исках обяснение какво става.

— Нищо! — беше постоянният й отговор.

Може и така да е. Някой път ме изпълваше подозрение. Повечето пъти отминавах случая без по-нататъшни разправии. В нейния род един вуйчо, брат на майка й, проявявал склонност към меланхолия и на края се самоубил. Самата тя ми беше разказала със съмнение дали няма някакво свое наследствено обременяване. Глупости, разбира се, но в ония дни несъществуващото наследствено обременяване ме задоволяваше като обяснение за странностите в държането на жена ми и загрижен за здравето й, забравях другото.

Общият ни живот в провинцията винаги го смятахме временен. Двамата бяхме софиянци и всички нишки ни водеха натам, дето живееха нашите близки, дето и ние толкова години бяхме живели. Но за да се върнем в столицата, трябваше преди всичко да си уредим дом. Това не ставаше никак лесно в провинцията. Още по-трудно се достигаше във вече тъй много уголемена и отрупана София. Ето защо направихме каквото правят всички. Внесохме определения процент за строителен заем и се включихме в списъка на чакащите да се привърши един жилищен комплекс. Тъкмяхме се, след като получим жилището в столицата, отново да се върнем там.

Едва след около пет години планът ни се изпълни, но само отчасти. Щом получихме апартамента, в него се настаниха жена ми и детето, а аз останах в провинцията. Ще кажа защо. Лесно уредих да се прехвърли Ана в софийски театър, но моето преназначение не стана. Бях вече готов да подам заявление за напущане и да остана в София на поръчки. Тогава се случи нещо, което отначало много ме смути. Ана, която никога не се бе побояла дали имаме, или нямаме пари и винаги търпеливо приемаше моите решения, този път се прояви другояче. Без да се възпротиви на желанието ми да се върна и аз в София и да работя на поръчки, щом не ми дават щатно място, сдържана, но с явна загриженост подхвърли:

— Да напуснеш и останеш в София в очакване на поръчки, сега когато имаме да изплащаме жилище и разноските за детето всеки ден растат! Няма да ни бъде леко!

Веднага разбрах, че тя има право.

Най-неудобно щеше да бъде тъкмо сега да остана на случайни доходи.

Разбира се, и двамата знаехме, че не един от моите колеги живееха при тия условия не лошо, като изкарваха понякога и повече от възможната заплата.

Все пак нейното съображение ме накара да се замисля.

Нуждата за пари ще бъде голяма, защото не се касае само до изплащането на заема за жилището и разноските за детето, а и за обзавеждането, за мебелировка и за щедро уреждане на един по-сносен живот, какъвто аз исках да не й липсва. А ако ми се доще да работя и поръчки, службата в провинцията съвсем няма да ми пречи — тъй само ще си докарвам повече доходи. Все пак възразих:

— А леко ли ще ни бъде да живеем разделени!

— Какво значи разделени! Ти ще си идваш, ние ще идваме при тебе — веднага, макар и колебливо, възрази тя.

Явно, тя бе обмислила въпроса. Тъкмо това предположение ме наостри. Аз съвсем не съм наивен. Не ми беше трудно да съобразя какво би могло да се таи зад доводите, каквито чух. Ала надделя доверието. Аз познавах жена си не само като безусловно честен човек, но и като неспособна на никакви прикрити от мене планове и склонности. Бях уверен, колкото и да ме засегнаха думите й. Разбирах, че тя не се вълнува от нищо друго освен от грижата за семейството.

Накрая помислих и за нейната младост и самочувствието й. Да, тогава и това помислих, че тя не иска да напусна работата си, защото може да се изтълкува като изхвърляне и би я лишило от очевидната й радост и гордост от моето положение в театъра. Тя ме знаеше такъв и тръгна с мене, когато бях такъв. Уверявах се, че тя смята, че ще загубя нещо от себе си, ако се лиша от службата си, и може би имаше предвид не само своето честолюбие, а и моето. Развълнуван повече от друг път, реших въпроса: тя и детето се преместиха в София, аз останах на мястото си в провинциалния театър.

Но първоначалният усет за опасността, която се криеше в създаденото ново положение, остана да живее някъде у мене. Незает през целия сезон с работа като художник проектант, аз отивах често в София. Скоро започнах да откривам хубавото в раздялата. Ние закопнявахме един за друг и всяка наша среща ставаше среща на влюбени, а моето прекарване вкъщи — семеен празник. Не мога да кажа, че дни, преди да си дойда, стоях напълно спокоен какво ще заваря. Доверието не изключваше страха и подозрението. Това не почиваше на нищо, но такъв е характерът ми. Аз не пътувах, а със свито сърце летях. Досещате се, че никога не предупреждавах, кога ще тръгна. Нарочно идвах в най-различни и най-неочаквани часове. И винаги се засрамвах. Въпреки младостта и хубостта си Ана беше предана майка и умна, предпазлива съпруга. Никога тя не направи нещо, което да оправдае и най-малко моите страхове и подозрения.

И все пак нещо се появи в нашите отношения и то подхранваше страха ми. През дните на престоя ми в София аз се чудех как да уреждам колкото се може повече забави, от които смятах, че тя и детето се лишават в мое отсъствие. Двамата се радваха, докато жена ми не изпусна веднъж да каже, че сме ходили все тримата. Аз се стъписах. Простото, ясното, отново стана сложно, заплашително. Тримата! Значи тя имаше нужда от компании! Без още да мисля нещо повече, аз започнах да каня гости или да уреждам тъй, че да излизаме с познати, или да ходим на гости. Хората с които се събирахме, бяха все мои връстници и приятели с жените си, забавни, интересни, хора с положение и име. Смятах, че жена ми е особено доволна. Наистина, тя известно време приемаше тия срещи с нескрито удоволствие, докато един ден, за голямо мое учудване, отказа да излиза. Принудена да обясни какво означава отказа й, болна ли е, какво, тя най-неочаквано каза:

— Дотегнаха ми тези старчески компании!

За първи път влязохме в остра разправия. Тъй значи! Тя имаше нужда не само от компании, но и от подходящи за възрастта й хора. Обиден, засегнат, аз горях. И понеже същия ден тя беше излязла и закъсняла малко, споменах й тоя случай. Направо казах, че тя може би си е намерила вече търсените от нея компании. Свита на дивана в нашата дневна стая, дълбоко развълнувана, тя отрече.

— Не! — каза тя. — Още не съм ги намерила! Но ще ги потърся!

Беше запалила цигара и неопитно пушеше. За първи път я виждах с цигара в уста. Това ме ядоса още повече.

— Хвърли цигарата! Ще се задавиш!

— Няма да я хвърля! — последва веднага отговорът й. — Ще пуша! Ще търся компании, ще се събирам с хора мои връстници и колеги, ще ходя. Не искам вече да живея като калугерка.

За първи път я чувах да приказва тъй. Можех да извадя, и то съвсем оправдано, големи заключения от казаното, ако тя следващите часове не се помъчи да заглади всичко, извинявайки се с нервите си. Да, несъмнено тя беше изпаднала в някаква криза. Показах се примерен, приех извинението й. Но странните случаи, които смущаваха нашите отношения, продължиха. Веднъж, легнал до нея, аз я извърнах към себе си. Винаги пламенна и любяща при нашите срещи, този път тя ме отблъсна.

— Какво? — попитах.

— Задушавам се! — промълви тя. — Не мога да дишам…

И се обърна гърбом към мене.

Досега не беше ставало дума дали може да диша, или не, когато пожелавах да я целуна.

Тази вечер излязох и без да се налагаше, заминах. Трябваше да се успокоя и трезво да преценя положението. Влакът летеше през проломите на Искъра. Какво ставаше с Ана? Кое бе я тъй променило? Тя явно не беше доволна от живота, които й бях уредил затворена само в работата й и в грижите за детето и своя дом. Беше недоволна от компаниите и забавите, които можех да й предложа, отблъсваше и мене. Вярно, смекчаваше старателно това, но истината прозря в първия миг на избухването й, може би, преди да съзнае какво върши. Тъкмо тоя миг съдържаше истината. Тя органично чувстваше някаква граница между себе си и всичко, което можеше да получи чрез мене и от мене. Трябваше да се успокоя, а съвсем не се успокоявах. По-тревожни мисли и оценки ме налитаха. Някъде отдалече, като огромна, мрачна сянка идеше споменът. Не споменът, а кошмарът от моето юношество. Баща ми. Майка ми. Той, преситен и уморен, станал ограничен и педантичен, винаги смръщен и сърдит. Тя, бликаща от ласкавост и жизнерадост, зажадняла за красивото, което й предлагаше големият град. Нейното странно приятелство с натруфената собственичка на къщата, в която живеехме. Необичаното й ходене по гости. Сърдитите шепоти на баща ми нощем в общото им легло. Тревогите му, когато тя не се завръщаше навреме. Братовчедът. Схватките, побоищата. Унищожаване на семейството. Задушавах се. Как, откъде дойде всичко? Аз отдавна бях стигнал до обяснението. Вече сам станал мъж, не можех да не се досетя за огромната роля в съвместния брачен живот не само на сложността на характерите, на зараждащите се в съвместния живот противоречия, на мистерията на привличането и отчуждението, а и на ролята, която имаше разликата във възрастите. Не се касае само до най-простото — дали бракът може да бъде осъществен. Приемах, че такава причина не съществува. И все пак разликата във възрастите създава хиляди други разделящи причини, прави мистерията на отношенията още по-сложна. Един ден тя пееше, шеташе из къщи и пееше. Влезе той. Песента секна. Друг път тя беше купила плат за рокля, сякаш бе пренесла пролетта от магазина. Баща ми погледна и отсече:

— Ще приличаш много на някоя ученичка, но не на съпруга и майка на трима сина!

Изскачаха неизброимо много такива спомени за сблъсквания и противоречия, в дъното на които стоеше разликата във вкусове, стремежи, поведение, идващи от разликата във възрастите помежду им.

Някъде по средата на пътя слязох от влака, купих си билет и тръгнах с насрещния влак обратно за София.

Мислите не ме оставяха и бяха ме довели до ясни изводи. Не съм ли аз същият като баща си. Не би ли секнала песента на Ана при вида ми? Не угасваше ли радостта й от някаква покупка, щом чуеше моята преценка. Досега не бях помислял такива неща. Въпреки своята възраст чувствах се млад, неограничен от годините си. Аз сам карах Ана да пее. Сам й купувах в най-младежки тонове всяко нещо, което исках да й поднеса. И все пак, все пак не можех да се убедя, че не съществува онова, което иде от голямата разлика във възрастите ни. Тя преживяваше кризата и искаше да я преодолее, но неизбежното не можеше да не настъпи, без да смогнем да го контролираме, дори убедени, че не е дошло и че няма да дойде. Изведнъж се изпречих пред нещо страшно. Докъде доведе то баща ми и майка ми? По-ужасни от всякога заредиха се спомените отново. Сцените на ревност. Необузданата грубост на баща ми. И сега най-ужасяващото: аз с чука в ръце, с омразата си и чука. Бягството от дома. Мъчителните дни на преследване. Разводът. Смъртта в безредната стая на изоставения. Аз след погребалната колесница. И забравата, забравата, в която потъна всичко, родено от един неестествено построен живот.

Скочих, сякаш не можех да поема дъх. Какво очакваше моето семейство през утрешния ден, ако аз се поддам на чувствата и оценките на баща си? Какво очакваше мене, моя син? Един ден Ана не ще издържи и ще ме остави. С нея ще тръгне и детето. Аз ще се изправя опустошен, изоставен, отхвърлен в участта, до която стигна моят баща! Не по-добро ме очаква, ако затворя очи! С нищо не може да се запълни несъвместимостта. Краят е винаги същият!

Неочакван, нахълтах вкъщи. Наред с всичко, което бушуваше у мене, водеше ме и подличко се промъкваше и мисълта за изненадващото ми завръщане, и онова, което мога да заваря.

Както винаги, излъгах се и сега. Тя си беше вкъщи. В общата й спалня с детето гореше замрежената светлина на нощна лампа. Тя лежеше в леглото, а до нея — десетгодишният ми син. Погледнах и се изчервих от срам. Не знаех с какви думи да извиня подозренията си. Тя направи знак да не паля другата лампа.

— Какво има? — задави се въпросът на гърлото ми.

— Той има температура!

Бледа, разтревожена, тя сложи ръка на главата на малкия.

— Още гори!

Тъй всичко пое съвсем друг ход. Но аз не исках да се поддам. Детето е заболяло — ще оздравее. В своята майчинска преданост може би тя е забравила какво се е случило. Аз не можех да забравя, не можех да се изтръгна от лапите на мисълта за неизбежното, което ни чакаше. Тъкмо за това реших да действам, преди да настъпи то и да се повторят трагичните истории, които ме преследваха.

След като синът ни оздравя, аз изведох Ана извън града.

— Не смяташ ли, че е по-добре да се разделим? — зададох без никаква подготовка въпроса си.

Тя ме погледна явно изненадана. Сдържа вълнението си и тихо попита:

— Искаш ли го?

Тя винаги ми е говорила, още като момиче, когато пред нея лежаха толкова усложнения, създадени от връзката помежду ни, че не желае с нищо да ме притеснява.

— Аз не — отговорих. — Но не смяташ ли, че нашият брак е една грешка, че обстоятелствата налагат да се разведем, вместо да правим противни истории, които могат само още повече да ни отчуждят и да създадат кошмари за детето ни. Разбира се, аз ще поема издръжката и на двама ви, докато ти се ожениш повторно.

Тя вървеше мълчалива. Някакъв огън обливаше лицето й.

— Кажи! — подканих я.

Тя спря. Извърна се към мене.

— Аз нямам причини да го искам. Не разбирам за какви грешки говориш и за какви обстоятелства. Друг е въпросът, ако ти тъй си решил. Няма да ти преча!

— Аз се боя от бъдещето! Ти си на тридесет години, аз вече надхвърлям петдесет и пет!

Едва сега лицето й се смекчи. Тя ме хвана подръка, леко се усмихна.

— Пак са те обхванали твоите измислици! Не годините правят хората!

— Но все пак ги правят твърде различни и неподходящи един за друг…

Тя отпусна ръката ми и тръгна.

— Ако намираш, че аз не съм подходяща за тебе…

Аз избухнах. Догоних я и задържах.

— Господи! Не разбираш ли! Аз искам ти да живееш пълноценно според годините си, а за себе си и детето да не създавам излишни страдания!

Ана посвоему разрешаваше стария съдбоносен въпрос. С прямотата и дързостта на своето поколение, което носеше толкова нови неща в живота, тя каза:

— Аз имам тебе, детето! Може годините да правят хората неподходящи един за друг, но има различни хора!

И изведнъж бързо тръгна.

— Къде? — едва я догоних аз.

Тя ме задърпа.

— Да се връщаме! В шест часа Ася трябва да вземе сиропчето… Какво ти скимна да ме доведеш чак до Витоша, за да ми кажеш… Слава богу, каза ми и хубави неща! Това за пълноценния живот беше хубаво… Благодаря ти… за думите и за грижите ти да го имам. Но не си ли ти всъщност твърде сантиментален и размекнат?

Аз не се разсърдих на въпроса й. Но може би твърде упорит, замислих се за казаното от нея за различните хора. Да, наистина, има различни хора! Едни, които не могат, и други, които изпитват радост да пожертват нещо от себе си! Тя не успя да ме заблуди, че не принадлежи към последните. Но имах ли право да възразя и да разруша това, което тя тъй непоколебимо искаше да запази…

Откъм кухнята долетя нейният звънлив глас, а сетне смехът на малкия. Аз стоях пред въпроса, имах ли право да възразя и да разруша всичко, което тя тъй много искаше да запази. Необичайната тишина при мене в ателието ме накара да погледна към стенния часовник. Спрял. Да, аз го бях спрял. Не можех да търпя тракането му. Имах ли право да възразя, питах се аз. Сега оттатък се смееха двамата. Моят син и тя! Някакво въодушевление ме обхващаше. То идеше от мисълта за Ана, от представата за нея тъй, както я видях повторно днес, и от радостта, че момчето ми е щастливо. Смълчаният часовник, чието тракане внасяше толкова живот в дома ни, пак привлече погледа ми. Имах ли право да възразя и разруша, гаснеше у мене въпроса. Все повече ме изпълваше въодушевлението от представата за Ана и радостното чувство, че малкият е щастлив.

Приближих до часовника и бутнах махалото му да върви.