Владимир Полянов
Граждани

Блесналият в слънчевия залез уличен изглед бавно се променяше. Вечерта настъпваше и планинската верига, оградила градчето, потъваше в тъмното и изчезваше. В мрачината се загубваха и по-близките ниви и ливади. В кръга на електрическата лампа, която светеше над скамейката пред градинската вратичка на Захариеви, останаха видими само бялото на прашната улица, някои съседни градински огради и къщи.

На скамейката седяха куцият Захариев и неговият някогашен колега, преждевременно остарелият пенсиониран учител Тънков — слаб, тънък, с дребно набръчкано личице и писклив глас. Той живееше няколко къщи по-далече. Старият човек бе дошъл при своя съсед по навик на приказки. Но тази вечер никак не му бе до приказки. Неспокоен и потиснат изглеждаше и приятелят му, колкото и да се въздържаше и да не даваше вид да се разбере какво му е.

В тъмното запя щурец. Неспирно шуртеше вадата, която минаваше и отиваше да пои градините. По небето заблещукаха звезди. През деня в града станаха събития. Те още вълнуваха двамата приятели. А преди малко Тънков бе открил, че някой ги следи, скрит зад едно дърво в срещния двор. Сгушен в своето палто, някогашният учител се озърташе в чудно затихналия тъмен кръг около тях и все по-голямо безпокойство го обземаше. Захариев неспирно пушеше, забил поглед в земята.

Внезапно старецът в палтото разтвори широко очи, загледан към срещния двор, хвана ръката на събеседника си.

— Ето! Не мръдна ли пак някой? — пошепна той изплашен.

Захариев хвърли цигарата.

До голямото кичесто дърво, разперило короната си в тъмнината, наистина се мярна нечия сянка. Сега това видя и той.

„Полицай!“ — помисли веднага.

В същото време запали нова цигара и колкото се може по-спокойно каза:

— Така ти се струва. Нищо не виждам.

Сега за него бе важно само да покаже, че не се е разтревожил, и да задържи по-дълго приятеля си на разговор. Със стария, малко оглупял пенсиониран учител никой за нищо не би го подозрял. Тънков гледаше нататък.

— Няма го вече! — въздъхна той изтерзан.

Захариев търсеше как да го успокои.

— Нощ! Какво не ни се вижда… Наоколо поле… Храсти, дървета…

Старият повтори със своя писклив глас:

— Нощ! — И обясни настойчиво: — Видях, че нещо мръдна там като одеве! Човек беше! Стои зад дървото и скрит дебне насам…

Загледа се в тъмното и добави:

— Сега го няма!

Приятелят му, приведен над бастуна си, сложил глава на ръката, седеше и не изпущаше от очи дървото насреща. Но на събеседника си шепнеше:

— Може и да си се изплашил днес.

Тънков, вместо да се успокои, възнегодува:

— Ще се изплаша… как да не се изплаша!

Гласът му прекалено високо се чуваше и това дразнеше Захариев. Онзи отсреща навярно ги слушаше. Той разбра, че не ще може да накара приятеля си да говори другояче, наметна сакото, стана.

— Да се прибираме, а?

Старецът веднага също стана.

— Не стоявам повече!… И не ми се живее вече в тия окрайнини, да знаеш! Не! Не ми се живее!… Беше някога хубаво! — въздъхна той, дълбоко засегнат. — Картофчета, чушчици, цветенца, градинка — свое! Да, наистина беше хубаво! Обичах градината си. Върнеш се от училище, ех! Пък и децата добре растяха. Широко! Въздух!

И завърши трагично:

— Някога! Затуй се и пренесох тука!

Захариев не изпущаше от око дървото насреща. Същевременно се помъчи да се пошегува.

— Остарее ли човек — всичко му е криво…

Изведнъж страхът го сграбчи за гърлото.

„Ами ако не е полицай, а някой друг?!“ — помисли той.

Тънков се разпали още повече:

— Не, старостта не ми тежи! Наистина — не!

И кипящ от негодувание срещу всички, които му пречеха и не му даваха да живее както си знае, той обясни:

— Искам спокойствие. Това е всичко! Пенсийката — пенсия. Жената — жена. Децата — взели си хляба. Аз изпълних своето. Сега искам само спокойствие, сигурност!

— А де го, а? — поддържаше разговора куцият Захариев, като едва чуваше какво говори приятелят му, защото всичко крещеше у него: „Ами ако не е полицай, а някой друг!“. Това би значело провал, катастрофа!

Тънков беше съгласен:

— Де го, да! Няма го. Никъде няма нито спокойствие, нито сигурност.

Гласът му стана съвсем плачлив:

— В София бомби! Тука…

Дигна безпомощен ръце:

— В тия размирни години не е и за тука! Не, не е! Вървиш из улиците, отиваш си кротко, мирно вкъщи, а не знаеш ще стигнеш ли. Ти — нищо! Да, нищо! Живял си достатъчно! Ами децата? Ами старата? Хе, хубаво е да ги видиш простреляни като детето на Запрянови днес. Защо? Не мога да го преживея… Безсмислено, знаеш, да видиш изведнъж така — без вина виновен!

Погледна многозначително съседа си и повтори, за да бъде добре разбрано драматичното положение:

— Без вина виновен!

Захариев долови смисъла, подхвърли хапливо:

— Имаш право! Хубаво е така — далече от всичко!

Тънков не усети остротата му. Започна да проповядва своите разбирания с тона на голям страдалец:

— Войната озвери хората! Толстой някога беше казал…

Но той не си спомни какво беше казал великият писател и продължаваше:

— Да! Какво е то! Бомби разрушиха столицата ни. А тука мирни и тихи граждани трябва настръхнали да присъстваме на не знам какъв двубой… Да!… Какъв си ти?

Приятелят му го погледна.

— Основен учител.

— Знам, основен учител. Но какъв си? Атентатор или полицай? — обясни разгорещен пенсионерът.

— Как така?

— Как така? — със съчувствие повтори тънкото гласче. — Значи, нито едното, нито другото. Виждаш ли безсмислицата! Те се бият, а ти можеш да паднеш.

— А, да! — сети се събеседникът му.

Той започна да се успокоява. Колкото и да се взираше и да дебнеше, не можа да види повече никого зад дървото. Дали не бе се излъгал? Вече уверено смяташе, че там няма никого. Наистина преди малко видя, но може да е минал някой от хората, които живееха в двора.

— Какъв съм аз? — продължаваше проповедникът. — Учител пенсионер, ще кажеш? Не, това не е важно! Важното е, че не съм нито атентатор, нито полицай…

Сега Захариев слушаше бъбренията на стария си колега по-внимателно.

— Дълбоко ровиш винаги, Тънков — каза той. — Ама понякога не виждаш най-простото! Ние сме граждани на тази държава!

Старецът се разтрепери от гняв:

— Затова ли трябва да ни избиват?

— Не, въпросът е, че двубоят, за който говориш, не бива да ни бъде безразличен! — каза куцият учител и тръгна.

Тънков го хвана за рамото.

— Да взема страна ли?

И пак започна да проповядва:

— Аз съм против убийствата. Аз зачитам Толстой. Дори месо не ям…

Макар и вече напълно да се стъмни, все още беше рано за лягане. Тук-таме по улицата, по дворовете, по чардаците се мяркаха хора. Захариев, вече уверен, че зад дървото насреща няма никого и че нищо не го заплашва, тръгна да си върви и се разколеба. По-добре да почака още. Спря, облегна се на градинската ограда, извади цигара и запали. Усещаше, че пръстите му леко потреперваха. Но започна да говори спокойно, с тона на приятел:

— Струва ми се, че не току-така двете страни се бият… Нали виждаш, Германия губи войната, а с нея и ние загиваме… Тъй че това не са атентатори, тия, дето се бият, нито пък другите са само стражари…

— А какви? — хвана се Тънков.

И отново кипна:

— Зверове! Осем отсечени глави донесоха днес и пленници, оковани във вериги, сякаш не са български синове, наши деца. Из махалата гониха един и стреляха. Защо не? Ние, жителите тука, сме нищо.

— Ето виждаш ли! — убеждаваше го тихо приятелят му. — Хората се борят!

— Борят се! — с омраза повтори старият човек и бързо добави: — Не, атентатори и стражари! За мирния гражданин не мислят, за държавата не мислят… Не, не! Когато боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума, казва… Да! Нашата държава загива, гражданинът страда, а тия са си загубили ума! Това е!

Неочаквано той се притисна до оградата и заекна:

— Ето пак!

Захариев бързо се обърна в посоката, накъдето гледаше приятелят му.

Старецът продължаваше да шепне, изпълнен със страх:

— Там има някой скрит в тъмното до дървото. Съвсем добре видях. Аз си отивам. Сега ще засвирят куршумите. Прибери се и ти! Имаш деца! Тъй де… нямаш деца, ама така е думата. Прибери се!

В същото време той се загъваше в палтото си.

— Да, имаш право! — съгласи се някогашният му колега, загледан към дървото, и едва смогваше да прикрие смущението си.

— Откога ти говоря! — упрекна го Тънков.

— Да! Бягай! — искаш вече да го изгони Захариев.

Недоволният гражданин заклати глава:

— Не дигай ръка срещу ближния си, казва… Да!

Той беше забравил и този автор, но продължи с плачлив глас:

— Да!… Ще се изселя оттука. Още утре ще се изселя. — И се изтегляше, като се провираше в сянката край оградата, изплашен да не гръмнат отнякъде…

Захариев влезе в двора на своята къща. Той бе изплашен и ядосан. Зад дървото отсреща беше видял един от ония, които не биваше да идват тая вечер. Той се скри в сянката на своята малка къща, затулена цялата в зеленина и пълзящи храсти.

Звездите трепкаха по безкрайния купол на лятното небе. Щурците продължаваха своята песен. Вадата с тайнствен шепот бързаше надолу към градините. Захариев, развълнуван, наблюдаваше от тъмния кът. Не мина много време, и от сянката насреща излязоха двама души с каскети на главите, облечени в полушубки, запасани с колани и с шмайзери през рамо. Единият изглеждаше едър мъж, груб, тежък, с брадясало лице. Другият беше млад, строен, с жива пъргава стъпка. Двамата пресякоха улицата, тръгнаха край оградата. При вратичката дрехата на едрия мъж се закачи за дъската. Захариев, скрит в тъмното, гледаше и не можеше да повярва на очите си. Младият му беше познат — Велко, негов ученик някога. В мрачината въоръжените мъже влязоха в двора и приближиха.

— Здравей, учителю! — обади се познатият.

Едрият протегна ръка:

— Тодор ме казват!

— Да не стърчим тука! — предложи някогашният ученик. — Удобно ли е да ни приемеш за тая нощ… Имаме да уредим някаква работа в града…

Учителят бе настанявал такива като него и друг път. И Велко е идвал. Не за пръв път щеше да изживее тежкото изпитание. От година-две често му се е случвало. Но в тая работа, както във всяка работа, имаше ред. След събитията, разиграли се този ден в градчето, беше истинска лудост постъпката на двамата. Захариев не се сдържа да им го каже.

— Бива ли тъкмо днес, Велко! Идвате в устата на вълка и за мене не мислите! Семейство имам!…

Той бе много засегнат от лекия начин, по който, както му се струваше, те излагаха себе си и него, и семейството му. Тъкмо тоя ден селището беше препълнено с жандармеристи и всички зорко дебнеха, правеха и внезапни претърсвания. Разбира се, възможно бе нещо извънредно да е накарало някогашния му ученик и приятеля му да дойдат. Момчетата не са тръгнали на разходка, но… Той се тъкмеше да им откаже прием, да ги накара бързо да се изтеглят далеч от града.

Не можа нищо да направи. Погледна към улицата и веднага изтласка гостите зад себе си.

— Градският патрул! Скрийте се бързо!

В миг двамата изчезнаха в храстите зад къщата.

Куцият учител почака, пое дъх и тръгна към дворната вратичка. Там вече бяха спрели познатият му униформен стражар и двамина граждани с пушки.

— Как е, даскале? — посрещна го стражарят. — На хладина ли излизаш?

Захариев поздрави спокоен и накуцвайки, пристъпи до пейката.

— Рекох да изпуша една цигара на чист въздух. Задуха. Уж вече септември, а още е топло…

Стражарят седна до него, дръпна дългия си мустак, оправи наедрелия корем.

— Какво сме видели от септември. Днес сме пети… Това се казва… Колко беше? Тринадесет дни назад… Двадесет и трети… двадесет и четвърти август. По това време у нас още берат джанките.

Двамата граждани с пушките стояха прави насреща.

— Високо е по вас! Тука в долината е друго… — обади се по-едрият.

Учителят го погледна. Здрав, гърдест мъж, с разкопчана риза и панталони, набутани в стари скъсани ботуши, гологлав, със засукани нагоре мустачки и здрави челюсти, с малки кръгли очи, които гледат, неподвижни, като стъклени. Познаваше го. Запасният подофицер Крътунков. Гонеше с юмруци младежта от читалището и псуваше наляво и надясно. Тъп, непросветен човек, той бе доста имотен, но мързелив и нескопосан, бе изоставил всичко. Живееше в мръсотия и недоимък. Той бе получил някаква насока в казармата и вървеше с настървение по нея, без да знае защо.

Другият гражданин се обади:

— Друго-мруго, и ние бихме си гледали работата, ако не е това, щяло-нещяло, патрул да те викат!

Той нетърпеливо тъпчеше земята на едно място и поглеждаше настрана, готов да си тръгне. Захариев познаваше и него. Кърпачът Методи. Измъчен, беден занаятчия с осем деца, преждевременно побелял и прегърбен. Имаше дюкянче на края на улицата. Усмихна му се:

— Нощес пак наряд, а?

Обущарят издаде мъката си:

— То да е наряд от първо до последно — добре! Щом е за всички! А то все нас — десетина души!

— Де, де… Нарядът е до всекиго! — обади се строго стражарят.

Но бедният занаятчия не се успокои:

— До всекиго! Все сиромашта тикат!… Да дойде да пази този, дето има! Аз какво да пазя! Пък и де време! Хората чакат обущата си! Колко ръце в дюкяна, а дома челяд…

— Все мрънкаш! — прекъсна го стражарят. — Не е всеки ден!

— Ще запалите ли? — предложи спокойно Захариев, а в главата му тревожната мисъл не го оставяше. Защо те спряха пред вратата му? Дали не са видели гостите му? И още повече се ядосваше на Велко и другаря му. Такава беля можеха да направят и на себе си, и на него.

Стражарят протегна косматата си лапа към цигарите.

— Аз не ща! — дръпна се бай Методи и нетърпелив, продължаваше да тъпче на място.

— Дай да се отровя! — ухили се подофицерът и грабна цигарата.

Тримата запушиха. По улицата вече не се мяркаше никой. Наближаваше полицейският час. Захариев остро преценяваше поведението на двамата пушачи. От бай Методи не се боеше. Главно мислеше за стражаря и подофицера. Биха ли се държали те така, ако нещо крояха? Започна да се разколебава и все пак реши да ги предизвика.

— Ама днес към комендантството беше олелия, а? — подхвана нарочно този разговор, тъй както би постъпил всеки, който няма някакво особено отношение към събитията, развили се в градчето тоя ден.

Стражарят се поизкашля важно:

— Ловджиите попаднали на чета! Сума народ избили, други заловили!

Захариев въпреки страха си не се поколеба да подхвърли иронично:

— Уж новата власт нещо амнистия даваше…

— Какво, ти да не ги жалиш? — погледна го изпитателно униформеният полицай.

— Амнистия! На шиш! — обади се подофицерът и неподвижните му очи зловещо заблестяха.

Захариев потърси да се измъкне:

— А бе дума да няма! Всеки трябва да си носи вината. Ама рекох… С кого се бият, за какво се бият — и те не знаят!

Крътунков се озъби:

— Те ли не знаят!… То и ти знаеш, ама се правиш нещо… Едно време в читалището първи глас пееше. Пък и за тоя крак — счупения — може много да се каже!

Учителят набра сили и спокойно отби нападението:

— Много вода изтече оттогава! Ти какво се залови за крака ми! — кипна внезапно кръвта му и каза дръзко: — Ти по-добре дигни си гащите, че ще ти паднат!

Крътунков намръщен оправи панталона си. Методи махна с ръка, доволен от шамара, лепнат на надутия глупак. Стражарят се засмя. После той поде:

— Ама и ти загуби, даскале. Хич, биваше ли да се откажеш. Англичани и руси торби след торби им пущат. Все златни наполеони! Имаше за какво да си туриш главата в торбата!

Вече напълно се увери, че не го подпитват и не таяха нищо. А онова, което говореха за него и му напомняха какво било, какво не било, ясно за тях бяха минали работи!

— Затова ли толкова аероплани летят? — наивно запита той.

Напълно успокоен, искаше му се вече да подхване разговор, за да разбере нещо за съдбата на заловените. Нямаше да бъде лошо да обади каквото научи на своите гости. Тяхното идване несъмнено е свързано с жестоките събития, станали през изтеклия ден. Но и сега той не помисли, че ще бъде безопасно да приеме Велко и другаря му. Тяхното идване оставаше за него грешка, голяма грешка.

Стражарят обясни:

— А бе да речеш, че аеропланите летят само за да пушат на шумкарите наполеони — не е само за това!

Захариев продължи:

— Ама днес трябва да сте пипнали много злато!

— Защо? — учуди се дебелият стражар.

— Нали са заловени пленници?

Униформеният държавен служител хвърли цигарата и повдигна корема си.

— Голи като пушки! — с презрение каза той.

Подофицерът, обиден от бележката за гащите, се заслуша, като чу, че говорят за пленниците и за златото у тях. Сега бързо се намеси:

— Скрили са го! — настървен, ядосан, извика той.

На стражаря не му се вярваше много такова предположение.

— Де ще го скрият?!

Крътунков се разгорещяваше и без да съзнава, издаваше какви мисли са го занимавали.

— В балкана! — убеждаваше той. — Казват, че там имали скривалища и каси. Всичко общо. Касиерът им, види се, не е заловен с тия. Ама един от тях бая златни зъби има!

— Та какво? — загледа го Захариев, предположил с ужас защо подофицерът говори за златните зъби на пленника.

Напъченият тупна приклада на пушката си в земята и съвсем се издаде:

— Ако ги очистят тая нощ…

Учителят чувстваше, че тъкмо сега може да узнае всичко за съдбата на пленниците.

— Ще ги очистят! Тебе какво ти е? — подбуждаше той да говори гражданинът с мустачките.

Този стисна зъби:

— Нищо!

И изведнъж яростно извика:

— Ще се пръсна!

— А може и да не ги очистят тая вечер! — опита се да го успокои Захариев, намерил сили да продължи опасната игра.

— Тая вечер ще бъде! — издаде подофицерът.

Неговите думи опомниха стражаря.

— Хайде, хайде, много се раздрънкахме! — каза той предупредително.

Но никой вече не можеше да спре озлобения Крътунков:

— Ще приказвам! Защо да не приказвам? Стига вече един да бие тъпана, друг да събира парсата! Тая вечер за това са ме турили наряд. Ама няма да го бъде!

Захариев с усилие се въздържа да не се нахвърли срещу омразния човек. Но мълчаливият досега бай Методи, възмутен, не издържа:

— Ти какво бе? Да не искаш на хората зъбите да вадиш!

Подофицерът дигна срещу него приклада:

— Ти много да не говориш!

Кърпачът, разтреперан, плю в нозете му:

— Птю! Царски хляб си ял! Царят с подофицерски нашивки те е накичил и с пенсия те хрантути. Хиена!

Прикладът се стовари върху главата на занаятчията. В същия миг Захариев, макар и с немощен крак, се хвърли върху побойника. Но подофицерът го отблъсна с едно извръщане и се наведе над падналия обущар.

— Ще ти кажа аз кого плюеш!

Стражарят викаше:

— Чакай! Какво правиш!

— И той е комунист! — крещеше озвереният царски хрантутник. — Патрул не иска да ходи. На властта се противи. Разбойниците защитава.

Бай Методи се свиваше на земята с разкървавена глава. Стражарят го подхвана и го повлече със себе си.

— Преби човека! Вземи пушката му!

— Мамка им тяхна!… Промъкнали се чак в града някои от тези песове… Нали сега руснаците са на границата — смятат, иде царството им! — псуваше Крътунков.

Неочаквано той се обърна към куция учител:

— А ти да не си продумал, че ще се разправяме!

Дигна изтърваната пушка на обущаря и тръгна.

Захариев бързо влезе в своя двор. Беше се срещнал и сблъскал с озверения свят, който мразеше с цялата си душа.

— Хиени! — съскаше той разярен.

Загубил сили от преживяното напрежение, той едва се домъкна до къщата, седна на прага.

Не след много време от тъмното излязоха гостите му и приближиха предпазливо.

— Май няма да е удобно да останем у тебе тая нощ! Имаш право! — пошепна младият.

Учителят го погледна. Удобно! Той не можеше вече да мисли за удобство и предпазливост. Жадуваше да удари.

— Вие казахте — бързо запита, — че сте дошли да свършите някаква работа?

— Да! Тъй е, ама няма защо и тебе да те забъркваме! — със съчувствие обясни някогашният му ученик.

С някакъв внезапен кипеж на сили Захариев стана.

— Сега в града има много работа да се върши! — Отвори вратата на къщата и покани: — Влезте!