Владимир Полянов
Нетърпеливите

В дъното на шахтата святкаха лампичките от каските на Видан и Али. Двамата миньори дълбаеха коленичили. Видан работеше полугол. Светлината падаше по мускулестите ръце и по гърдите на някогашния моряк и разиграваше татуираните дракони и сирени по тях. Али, разкопчал работната ватенка, стиснал длетото, усърдно удряше с чука в светлото петно върху камъка. Една въжена стълба висеше край стената и извеждаше от дъното на кладенеца нагоре към отвора.

Това се случи доста отдавна. В големия минен обект още не бе въведена днешната техника. Миньорите работеха с пособията, оставени от доскорошните господари на мината.

Вече седмица бригадата дълбаеше на смени земята. Видан, бригадирът, заедно с родопчанина — помощника му — подготвяха забомбването. В края на своята смяна запалваха взрива. Другите трима от бригадата влизаха в шахтата след тях, чистеха избития камък, като го изнасяха с една голяма кофа, която спущаха и изтегляха на ръка с желязно въже, намотано на макара горе на отвора. Нямаха още не само компресори, а и моторния хаспел! Налице беше единствено работническото упорство и шахтата ставаше все по-дълбока сравнително бързо. Надяваха се дори предсрочно да стигнат определения метраж, а това значеше да вземат премиално, което доста повишаваше надниците им.

Оставаха им още три-четири метра да свършат, когато внезапно се появи по-твърда скала и редовният ритъм на работата прекъсна. Последните дни бригадирът и помощникът му по цяла смяна се бореха с камъка, без да смогнат да забомбят и няколко дупки. Останалите трима от бригадата идваха, но нямаха какво да правят.

Днешната смяна, изглеждаше, пак тъй щеше да завърши. Когато из галериите на мината закънтя сигналът за края на работното време, едрият миньор удари чука още веднъж върху задълбаното длето и стана.

— Проклета работа!

Да имаха още час-два време, можеха да забомбят и да запалят.

Али избърса с ръка запотеното си чело, също стана.

— Пайдос, а?

— Сега ще довтаса осигуровчикът. Откога кънти сигналът!

Двамата започнаха да прибират инструментите. Планинецът — червенокос, дребен, с угрижено лице — нещо се помайваше.

— Ше довтаса… Заради тебе все около нас се върти…

Видан погледна нагоре. После, засмян, спокоен, каза:

— Дърпа я нещо насам…

— Дърпа я!

— А тебе не ти харесва, пречи ти?!

— Ти сам знаеш!

Морякът измърмори, като отново крадешком погледна нагоре:

— А утре — празник! Това пискюл над всичко!

— Тогава? — отправи умоляващ поглед към него Али.

— Пайдос!

— Да си стегна каиша…

— Май не само тука започна да стягаш каиша!

Огорченият Али се мъчеше да покаже, че му е безразлично:

— А защо?

— Никъде не излизаш вече.

— То времето не стига, иначе — какво!

Не поглеждаше към приятеля си. Този му говореше с нескрит присмех.

— Кажи ми ти мене, ще ти стигнат ли парите?

Същевременно хвърляше поглед нагоре и като че се вслушваше.

Затвореният в грижите си планинец, като чу думата за парите, се оживи:

— Да не си решил и ти да строиш?

— Моряк къща не прави!

— Къщата е женска работа. Скоро друга песен ще ми запееш!

— С осигуровчика сме се разбрали по този въпрос! — отсече Видан, замълча и добави весело: — Ама да не смяташ, че няма де да си харча парите?

— Де? — запита не веднага Али. — Щом няма къща да правиш!

Напатил се бе с тая къща, дето я градеше, а знаеше:

— Тука, в нашия Мадан, бира с кофи да пиеш, пак не можеш ги похарчи!

Бригадирът все още гледаше нещо нагоре. Същевременно говореше спокойно и някак присмехулно:

— Рашка, и тя излезе моряк и половина! Все за пътувания бълнува.

— Какви пътувания?!

Видан сложи крак на стълбата, облегна гръб на влажната стена.

— Тъй, пътувания…

Очите му, светнали, дебнеха към отвора на шахтата, а продължаваше:

— Свят да видим! Ще вземем отпуска и хайде…

Неочаквано той загаси лампата си.

— Защо гасиш? — предпазливо пошепна изненаданият Али.

Почти едновременно отгоре се чу женски глас.

— Довтаса! Казах ти! — изруга Видан.

А женският глас изчурулика:

— Да не сте намислили пак някоя?

Али беше също изгасил лампичката си. Знаеше за кого говори приятелят му. Двамата стояха мълчаливи в тъмното.

— Видане, Али, чувате ли? — викаше в това време момичето от отвора на шахтата.

Силен лъч от електрическо фенерче блесна в тъмнината. Този лъч откри двамата миньори, прилепнали до мократа стена на изкопаната аварийна ниша. Веднага долетяха изобличителните думи:

— Защо сте загасили?

Видан запали батерийната си лампа и измънка:

— Повреда нещо…

— Повреда! Дяволии някакви! Хайде, излизайте!

В приятелския тон на момичето ясно звънкаха и предупредителните закани на осигуровчика. Тъй миньорите наричаха помежду си въведения контрольор по охрана на труда в мината.

— Тръгваме, тръгваме! — помъчи се морякът да я успокои.

Рашка, вече съвсем строго, предупреди:

— Да не стане нужда да се връщам! — и изгаси промъкналия се лъч.

В шахтата остана да свети само неговата лампа.

— Отиде! — каза облекчен той.

— Отиде! — съгласи се планинецът навъсен и също запали лампата си.

Зачака. Стана ясно. Приятелят му кроеше нещо. Не току-така се помайва и разиграва момичето.

— Държи здравата! — похвали Видан.

На Али не му беше до празни приказки.

— Кажи, какво си намислил? — запита той направо.

— Чудо момиче! — продължаваше морякът похвалите си.

— Всичко харесваш в нея!

Али разбираше, че приятелят му печелеше време, като го чуваше да говори.

— Харесвам! И броя дните, да знаеш! Днес е събота, утре неделя. До другата неделя още колко дни са? Тогава ще бъде нашата сватба! И същия ден заминаваме…

Али гледаше нагоре. Рашка навярно е отминала.

— Някъде има красиво синьо море и бели градове с палми…

— Като в песните хубаво! — съгласи се родопчанинът, все по-уверен, че другарят му е намислил нещо.

Нетърпелив, той очакваше края на играта.

— Като в песните! — повтори морякът и заслушан, протегна глава нагоре. — Аз пък за тебе исках да кажа…

Али пламна:

— Какво ще казваш? Не стигат парите да довърша…

Притисна се до приятеля си.

— Тебе също ти трябват пари, щом сватба ще дигаш и ще пътуваш…

— Как пък улучи! Сякаш си в джоба ми и броиш какво имам…

— Какво ще улучвам… Кажи, нали смяташ да избомбим? Чакаш Рашка да се отдалечи и ще избомбим, утре ще дойдем с бригадата да разчистим и в понеделник наготово ще почнем…

Бригадирът загледа пак нагоре, внимателно заслушан.

— Утре! Добре, ама какво ще каже осигуровчикът! Смятах…

Изведнъж сбута помощника си:

— Почвай!

Али просия.

— Така кажи бе, брат! Какво ме въртиш досега!

— Бързай! Бързай! — трескаво заговори Видан.

Двамата отново зачукаха. След като довършиха последните дупки, втурнаха се да зареждат взривовете. Тъкмо свършваха, чу се гласът на Рашка:

— Още ли сте тука?

И върху тях пак се спусна лъчът на фенерчето й. Веднага след това въжената стълба се заклати.

Миньорите се наведоха да прибират инструментите.

В тъмното се появи дебеличко, здраво, русо момиче с каскет и зелена ватенка.

— Какво правите още? — започна то веднага, както и очакваха.

— Прибирахме… — смънка Али и пъхаше в торбата си някакво длето.

Но тя го сряза:

— Бай Али, аз не съм вчерашна! Искате като миналия път. Или по-лошо — като ония от западния комин! Още лежат в болницата. Правите едни такива — после кой виновен…

— Слушай, Рашке! — опитваше Али да я смекчи.

— Зная какво ще кажеш! — прекъсна го тя. — За да спечелите един-два часа повече, способни сте и звездите да свалите. Ама това не е работа!

Едва сега заговори Видан.

— Аз нали ти казах! — обърна се той към приятеля си. — Нашият осигуровчик е един! Пред него не минава. Хайде!

Момичето истински се разсърди.

— Ти не се прави на светия! — захока годеника си. — Смяташ се неуморим. Пощръклели сте всички пари да печелите!

— Моля, без обиди! — дигна ръка морякът с достойнство. — Искаме да подготвиме работата на бригадата за другиден…

— Знам, че няма да те надприказвам! — прекъсна го Рашка и продължи по-примирително: — Във всичко и малко мярка трябва да има! Дали гладни и голи сте останали, или… не можете да отделите нещо да спестите? Ама на вас никога не ви стига! Али иска с една заплата къща да прави, а ти… все големи работи!

Видан сърдито отсече:

— Право го каза! Ние сме по големите работи!

Не можеше да се разбере наистина ли се сърди, или иронизира момичето. То не спираше. Като контрольор по охрана на труда често имаше такива неприятности и се беше научила също да приказва.

Но внезапно годеникът й сложи край на разправията.

— Смятам, че службата свърши! Осигуровчикът много да не се престарава. Може вече да си върви! А на Рашка — той се усмихна и дигна ръка за поздрав — здравей!

Тя неволно също се засмя.

— Сега се сети!

Морякът, много усърден, подкани планинеца да тръгнат. После, нежен, любезен, внимателен, се обърна към момичето:

— Ти имаш ли още работа?

Рашка го погледна с подозрение и обясни, че трябва да обиколи забоя.

— Добре! — поведе я той към стълбата. — На кръстачката те чакам.

Тримата тръгнаха. Пръв Али. След него тя и Видан. Той някак особено подчертано се разчувства. Помагаше на момичето да се изкачи по стълбата и шепнеше на ухото й:

— Мислиш ли за нашата неделя?

Тя не беше свикнала с такива нежности. С удоволствие слушаше, но не искаше да се издаде. Предупреди шеговито:

— Тука съм по служба!

Той продължаваше да шепне:

— Аз мисля само за нашето събитие в неделя, а тебе те харесвам дори когато си по служба…

Излязоха от шахтата. Както бяха уговорили, горе се разделиха. Тя тръгна по галерията към забоя, а те — към кръстачката, дето Видан трябваше да остане да я дочака. Тя се обърна да провери какво ще направят двамата миньори и като ги видя да вървят към уговореното място, успокоена, продължи пътя си. Но едва момичето потъна в полумрака на осветената от рядката електрическа мрежа минна галерия, морякът хвана приятеля си за ръка.

— Хайде бързо!

И го поведе обратно в шахтата.

— Аз помислих… — искаше да обясни вече отчаялият се Али.

Стъпил на дъното, бригадирът не слушаше.

— Къде са бомбите? Светни! Какво помисли? Зареждай!

Родопчанинът започна да работи. Докато усърдно слагаше взрива и свързваше, заговори:

— Аз сметнах, че се отказа…

Мина на друга дупка, прехвърли връзката и продължи:

— А тя има право… Това, дето приказва за почивката и за парите. Ама на̀ — все трябват! Ако не изкарам този месец повече, няма да мога да покрия. Само за керемиди колко пари искат! А не ми се живее както някога…

След малко той съобщи:

— При мене е готово! Четири заредени!

— И аз привършвам! — обади се Видан. — Готово!

Родопчанинът предложи:

— Прибери и излизай! Аз ще запаля. Дай една цигара.

Бригадирът подаде цигарата си, взе чантата, тръгна по стълбата.

Али запали и извика:

— Иди на кръстачката, заглавикай я, да не би пак да дойде…

Светлината ма Видановата лампа заигра в тъмното нагоре.

Бленуващият новата си къща прибра торбичката си, метна я през рамо, сетне смукна силно от цигарата, разпали я добре. Една след друга той докосна с жарта фитила на всички бомби. Погледна да провери шестте тлеещи огънчета, които веднага със съскане тръгнаха към взрива в дупките. Избърза по стълбата. Стиснал въжето, той се изкачи няколко стъпала и изведнъж извика уплашен. Стълбата се скъса някъде над него. Той се задържа за миг с ръка, после полетя надолу.

Лампичката, закрепена на каската му, угасна. Проснат на дъното, без да губи съзнание какво стана, той опита веднага да се изправи. Протегна ръце, опъна крака. Тогава разбра, че с краката и ръцете се е случило нещо лошо. Започна да вика:

— Видане, хей, Видане!

В същия миг се сети за бомбите. Погледна и видя шестте светли точки, чу злокобното им свистене. Изплаши се и направи усилие да стане. Оставаше му съвсем малко време и след това, разкъсан, той щеше да полети с парчетата от разбитата скала. Пак не можа да стане. Подтикван от ужаса, че бомбите всеки миг ще избухнат, ако не ги загаси, напразно опита да пропълзи.

— Видане! Видане! — проеча викът му.

И отново напрегна сили да достигне някак горещите точки. Обля го пот, а устните му лепнеха.

„Не мога — оле, не мога… Отидох си!“ — парна го мисъл и пак завика. Но сега гласът му не кънтеше, а хриптеше:

— Видане! Видане!

В същия миг светлинка блесна горе на отвора. Морякът се обади задъхан:

— Али, ти ли викаш? Какво стана, защо не излезеш!

— Паднах. Стълбата се скъса.

— Как?… Ето тука края. Ще подам.

— Не мога да мръдна.

— Опитай! Ето подавам!

— Не стига! Не стига и до средата.

— Ще пусна кофата.

— Каква полза. Не мога да мръдна.

Видан замълча, сякаш да си поеме дъх, после бързо запита:

— А бомбите?

— Запалих… ето ги… Фитилите съскат…

— Бързо гаси! Прережи фитилите!

Планинецът сякаш беше се примирил. Той повтори:

— Не мога да мръдна. Ръцете ми… краката трябва да са счупени. Ох, отидох си.

— Опитай бе, човече! Сега ще избухнат.

— Не мога…

Мечтателят по синьото море и градовете с палми вече трескаво мислеше отде да вземе друга стълба. Мина му мисъл и да скочи, но съобрази, че е високо — ще се пребие и той.

От дълбочината долови гласа на пострадалия:

— Бягай по-добре! Ето го огъня до камъка. Бомбите ще избухнат!

— Пущам кофата. Ще закрепя и ще сляза по въжето! — каза миньорът горе.

Али го чу.

— Бягай по-добре!

— А ти?

— Отидох си аз!

Приятелят му отново заговори буйно, настойчиво:

— Опитай да мръднеш, ако можеш. Има още време. Пропълзи и с глава, със зъби — гаси… Не се оставяй, братко!

Родопчанинът опита да помръдне и се отпусна безпомощен:

— Не мога… Бягай ти! Остави ме мене, то се видя…

Изведнъж, изплашен, извика:

— Какво правиш?

Отгоре проеча глас:

— Мръдни към нишата! Скачам!

Раненият изкрещя да го спре:

— Ти си луд! Ще загинеш!

Нещо тъмно полетя към него и удари земята. Следващия миг едрият моряк се изправи на дъното на шахтата с целия си ръст. До него се клатеше желязното въже на кофата.

— Какво направи? Защо трябва и двамата!

Сълзи пълнеха очите на дребния, свит от болки Али.

— Имаш ли ножче? — не го слушаше приятелят му и трескав опипваше по джобовете си. — По-добре ще е да прережем фитилите…

— Ето тука при мене…

Бързо го претършува. Намери ножчето и започна да се оглежда на всички страни за горящите фитили.

— Три… четири… Колко бомби заредихме?

Развълнуван, той беше забравил. Али го подсети:

— Ето там святкат фитилите на петата и шестата…

Бързо преряза и тях.

— Щях да ги изпусна. Малко трябваше… Имаше ли друга? — И сега сам съобрази: — Няма, няма! Шест бяха! А гледай как се слисва човек! Свърши.

Той седна. Пострадалият миньор подсети:

— Виж да не е останал загар по земята, а наоколо може да е посипано с взрив.

Приятелят му отново се раздвижи.

— Аз ги смачках в шепата си.

И пак седна.

— Тю, подкосиха ми се краката…

В тесния дълбок кладенец се чуваше неговото още тревожно забързано дишане.

— Сполай ти, братко… — тихо проговори сега, вяло усмихнат, Али.

— Остави тази работа! — прекъсна го Видан. — Ами кажи, как така, защо падна?

Родопчанинът не знаеше. Стълбата изведнъж се скъсала.

— Изгнила е била и ние да не видим!

Али смяташе, че кога нещо е речено да стане…

Морякът го прекъсна:

— По-добре да видим сега какво ни е речено! Ще излезем ли скоро оттука, или не!

Все по-мрачни чувства обземаха наранения Али:

— Тука да изгния! Защо ми е да излизам, защо ми е да живея? Краката и ръцете — счупени!

Бригадирът се засмя, за да прикрие тревогата си:

— Ще ги оправят и по-хубави ще станат!

Свит на земята, раненият не виждаше вече никаква надежда.

— Как се заловихме, та тъй се оплетохме!

— Било, каквото било! Ами какво да правим сега. Ако не дойде случайно Рашка или някой друг, кой знае докога ще стоим в дупката. Боли ли много?

— Боли.

— Ще повикам Рашка. Няма що! — реши бригадирът и започна да вика годеницата си. — Няма кой друг наблизо да ни чуе.

— Как ще я погледнем! — промълви с болка Али.

— Да!… — съгласи се Видан.

— Казваше ни момичето…

Морякът изръмжа:

— Като в забавачницата. Учителката казала, децата не послушали и станало туй, за което предупреждавала възпитателката…

— Тъй излезе!

— Като дойде Рашка, нито дума за бомбите! — смръщен нареди Видан. — Засега това е важното!

— Тя нали видя, че излязохме.

— Излезли сме, а сетне пак сме влезли! И стълбата се скъсала. А за бомбите нито дума! Не обичам празни приказки.

— Разбра се, че не са празни!

— Не е мъчно да се разбере. Затова няма нужда от нови приказки!

Раненият Али изправи глава, опита се да размърда пръстите на ръцете си. Някаква надежда го обземаше. Той каза по-живо:

— Ние не за зло го направихме и не че не знаем що е ред, ама…

Видан загледа нагоре към тъмното:

— Ама сме нетърпеливи, а?!

— Нетърпеливи! — потвърди Али.

— Искаме по-бързо да грабнем пая си от хубавото на земята!

Някогашният моряк каза това сякаш на присмех, в тона на своите постоянни закачки, но родопчанинът знаеше, че зад горчивата му ирония има нещо съвсем друго, и то го дълбоко засягаше. И отговаряйки тъкмо на неказаното, промълви:

— То по-бавно можеше да бъде и по-сигурно, ама…

Видан го гледаше с блеснали очи:

— Ама ние обичаме бързината, съкратените срокове! Така дълго сме чакали!

И се развика, изпълнен със сили и дързост:

— Какво прави това момиче! Рашке! Рашке!

В мрака гласът му се носеше из галериите. Изведнъж силен лъч от електрическо фенерче блесна в шахтата. Същевременно отгоре се чу Рашка:

— Стига си викал! Отдавна ви слушам! Добре се наредихте пак! Непоправими! Хайде, излизайте! Спущам стълба.

Морякът сбута пострадалия.

— Май ще трябва да повика хора да те дигнем…

Обади се и момичето:

— Ще ида за спасителната…

Али, който отдавна размърдваше ръцете си, извика развълнуван:

— Чакай! Изглежда, че ръцете не са счупени. Ето, движа ги и като че не ме болят вече.

Видан се зарадва:

— Още по-добре! Хвани се за врата ми!

Посегна да го повдигне. Родопчанинът увисна на него и заговори трескаво:

— Я, стъпвам, стъпвам…

— Може и краката да не са счупени! Само да си се навехнал.

— Не са счупени, не са счупени! — викаше Али. — Държат! Държат! — И изохка: — Ох, боли, не може… Не може…

Видан го прихвана под мишница и го поведе към стълбата.

Загрижена, Рашка се обади, като ги следеше със светлината от фенерчето:

— Какво става? Да извикам ли спасителната?

— Идем! Идем! — успокои я годеникът й.

Същевременно той бързо съобразяваше нещо. За да не се издаде, продължаваше да говори с подкупваща ласкавост:

— Само не се сърди! Нали няма да се сърдиш?

Ядосана, тя го сряза:

— Ти пак нещо замисляш!

Али се изкачваше нагоре. Видан го избутваше и подкрепяше. При отвора той подкани момичето да му подаде ръка. А сам веднага започна да се спуща към дъното на шахтата.

Рашка се развика подире му:

— А ти къде? Какво правиш?

— Да прибера инструментите! — чу се от дъното гласът му.

Момичето се наведе над дупката и видя как той запали цигара и живо обходи всички страни.

— Какво правиш? — извика то, изпълнено с гняв и страх.

Той вече се катереше по стълбата.

— Оттеглете се в заслона!

През болката, която изпитваше, Али засия:

— Ще избомбиш ли?

Рашка хвана годеника си за рамене, раздруса го:

— Непоправим, наистина непоправим!

Той я взе през кръста и повлече бързо към заслона, като прихвана и другаря си.

Спрели задъхани до стената на близката галерия, момичето повтори разплакано:

— Непоправим! Още щом заговори, разбрах, че ще го направиш!

Той държеше ръката си на кръста й.

— Нали затова ще се оженим, защото винаги сме се разбирали.

— Ще ме провалиш служебно! — мъчеше се тя да прикрие истинското си чувство.

Той усещаше топлината от нейната близост и зашепна:

— Разбираш ли? Два часа по-рано ще доплуваме до пристанището!

В дъното на шахтата святкаха и свиреха шест огнени точки. Изведнъж силен взрив разтърси мината…