Валентин Д. Иванов
„Стояха зверчетата край плета, / в тях стреляха и те умираха…“ Почина Борис Стругацки

Не обичам съчинения на тема „Какво е… за мен?“, въпреки че съм грешен и съм ги писал, когато се е налагало. Все пак дори в най-големия ми пробив в чужбина — публикацията в наградената с „Локус“ публицистична книга за Типтри, — се изхитрих вместо очакваното есе за Алис Шелдън да вмъкна сравнително ревю на фантастиката, която са писали световноизвестната американка и… нашата световно неизвестна Зора Загорска.

С братя Стругацки е по-сложно. Открих ги за пръв път още като ученик и тогава ранните им романи засилиха интереса ми към фантастиката. Открих ги за втори път с по-зрелите им произведения вече като студент и тогава разбрах, че този жанр може да бъде нещо повече от романтични пътувания между звездите и срещи с екзотични цивилизации. Продължавам да ги откривам всеки път когато отворя някоя от книгите ми, по безброй различни начини. А когато усетя недостиг на оптимизъм, препрочитам не нещо друго, а „Пътят към Амалтея“.

Смъртта на Борис беше прощаване с младостта ми. Некрологът за смъртта му публикувах в блога си на 19.11.2012 година.

* * *

„Стояха зверчетата край плета,

в тях стреляха и те умираха…“

Тези стихове разпечатах на матричния принтер в университетската астрономическа обсерватория, няколко дни след смъртта на Аркадий Стругацки, в средата на октомври 1991 година. В България бушуваха промените, а аз закачих листче на таблото за обяви във фоайето на новата сграда на Физическия Факултет (ФзФ). Листчето беше от тънка жълтеникава хартия, „рециклирано“, което означава, че веднъж вече бяхме разпечатвали нещо от едната му страна и сега го ползвахме за втори път — тогава още нямаше двустранни принтери.

С няколко думи обясних кой е починал, което едва ли беше нужно за повечето от колегите ми от ФзФ, и подписах този нескопосан некролог с имената на любимите ми герои: Горбовски, Мак, Биков, Гай, Антон и даже Екселенц.

Както по-късно Борис Стругацки каза неведнъж, със смъртта на Аркадий си отиде писателят „Аркадий и Борис Стругацки“. Борис надживя брат си с повече от двадесет години, но никога не написа нито ред в света на „Пладнето“. Задоволи се само да възстанови текстовете на общите им книги, доколкото това беше възможно, към първоначалния им, неорязан от цензурата вид, и да обясни пак, доколкото е възможно, по-неясните моменти от общите им романи, да разкаже историята на написването им. От него ще останат отговорите на 8620 въпроса на читатели в www.rusf.ru, както и огромната заслуга, че не се опита да спре разрастването на „Пладнето“ в книги и игри, както и свободното разпространение на „оригиналните“ творби по Интернет^[1]. Макар понякога да имам съмнения за „дописването“ и за разширените вселени, си мисля, че в края на краищата те не променят оригиналите, човек може винаги да се върне към тридесетината романи и повести, които А. и Б. Стругацки оставиха на поколенията.

Но докато беше жив Борис Стругацки, нещо от този съставен писател АБС не беше умряло. Винаги имаше надежда се изтълкува някоя подробност по нов начин, или да се разбере някой нов детайл около написването на тези книги преди 30–40–50 години. Вече няма кой да ни напомня, че пътят към свят, в който щастие ще има за всекиго и никой няма да си иде обиден минава не през друго, а през великата теория на възпитанието, че всеки човек притежава поне един талант и че най-важната и едновременно най-трудната професия е учителската — защото на нейните представители се пада честта и тежестта да открият тези таланти.

Днес, на 19.11.2012 година, след дълъг период на проблеми със сърцето, почина Борис Стругацки. Символично е, че почина в понеделник. Братя Стругацки създадоха за нас един свят, какъвто няма, но който е по-добър от всички съществуващи светове. Отиде си Борис, отива си и нашата младост, но понеделникът продължава.