Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
valentindivanov (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валентин Д. Иванов

Заглавие: Мисли за фантастиката

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти Тера Фантазия

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2017

Тип: Бургас

Националност: българска

Коректор: Янчо Чолаков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12800

История

  1. — Добавяне

Това ревю дължи съществуването си на двама души. Първият е Атанас П. Славов, който насочи вниманието ми към „Галатея“. Вторият е Георги Недялков, който ми услужи с книгата, за да я прочета — за всеки друг това е дребна услуга, но не за Жоро. Той не е просто любител на фантастиката, той е колекционер. Всяка книга в библиотеката му е в идеално състояние, първо издание с прекрасно запазени хартиени обвивки, без нито една прегъната страница или драскотина. А аз взех неговата книга, занесох я в Чили и почти година я държах там преди да му я върна, с което подложих на невиждано изпитание търпението му. Затова тук специално му поднасям извиненията си и му благодаря, че ми даде възможност да се срещна с това чудесно произведение.

През 2015 година на книжния пазар се появи „нова“ книга от Петър Бобев — „Зъбатите демони“ (изд. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, редактор Александър Карапанчев, художник Ани Бобева) — неиздаден ръкопис на писателя от 90-те години.

Статията ми беше публикувана в Насковия фензин „Фентернет“, брой 1 от 2008 година. Следва предговора към първоначалната версия на ревюто.

* * *

Първата статия от тази поредица се появи случайно — прочетох един сборник на покойния Никола Кесаровски малко преди смъртта му и това трагично събитие ме подтикна да споделя мислите си за книгата. Постепенно си дадох сметка, че има много фантастични произведения от български автори, издадени преди десет, двадесет или дори повече години, които заслужават вниманието на феновете, заради литературните си качества, заради някакви особено забележителни идеи или дори само като документ на епохата. Започнах да разпитвам феновете от по-старото поколение и си направих списък с книги, но намирането на някои от тях се оказа проблематично и реда на статиите е продиктуван именно от достъпността на произведенията. Много от заглавията в списъка бяха съвсем непознати за мен и много се радвам, че започнах това начинание, защото прочетох прекрасни (но също и някои доста слаби) книги.

* * *

Под заглавието на „Галатея“ не пише фантастика, пише „роман за юноши“. По-надолу на същата страница се намира логото на поредицата и на него има платноход и препускащ конник, което подчертава родството на книгата с произведенията на Ръдиард Киплинг, Майн Рид и Рафаел Сабатини. По-съвременен и може би дори по-широко известен аналог на „Галатея“ е поредицата „Карибски пирати“ с Джони Деп и Кира Найтли. Действието в романа на Петър Бобев се развива в по-близка епоха от тази на „Карибските пирати“, но на друго място. Началото на деветнадесети век, Егейско море, в което един самотна гръцка тридесеттонна гемия с двадесетина пасажери вози брат и сестра: българите Лазар и Денница Димчеви произхождат от малко селце в полите на Беласица и с помощта на руския консул заминават за Одеса, за да учат. И двамата са дълбоко нещастни: годеникът на Денница, Стоян гние в диарбекирските затвори, а изгората на Лазар, Елица, сама е предпочела решетките в харема на турски бей пред „невидимите решетки на поробена гяурка“. Наоколо плуват делфини, а зад хоризонта дебнат корабите на страховитите алжирски пирати.

Срещата с пиратите не закъснява — тя се случва още в началото на първата глава и по-нататък следват триста страници главозамайващи приключения, любов, предателство и безчет морски битки. Но още по-интересна е срещата с Галатея — последната представителка на подводния народ.

Аз съм „сюжетен читател“, с което искам да кажа, че търся в книгите историята и експерименталните произведения обикновено не ме привличат. Навярно за това е виновна училищната програма от преди тридесет години, която ни захранваше с „Одисея“, „Илиада“ и „Под игото“. Обаче въпреки неспирното действие романът на Петър Бобев предлага разкошни герои. Авторът не тръгва по пътя на опростяването и дори злодеите са пълнокръвни личности, със сериозни причини и идеи.

Както може да се очаква от един приключенски роман, до края на първата глава Лазар се оказва в робство на най-страшния пиратския капитан Сюлейман паша. Както читателят научава по-късно, Сюлейман е бивш гръцки моряк, който също като Лазар е попаднал в плен, но е приел исляма и постепенно се е издигнал в йерархията до предводител на алжирските пирати. Впоследствие ще научим, че този безпощаден човек, който си поставя за цел да пречупи волята на непокорния си нов роб от България, всъщност живее с тайната мечта да обсеби властта на алжирския емир, а от там до султанския престол е само една крачка. И тази крачка може да доведе до обединяването на християнството и исляма, след което новата единна религия би могла да изравни поданиците му. Ето такъв скрит революционер е Сюлейман паша.

Неговите спътници и помощници са не по-малко интересни личности. Още в началото на своето първо пленничество, Лазар едва не загива, падайки във водата. Спасява го Ирахим ибн Али, наричан Пехливан заради страстта си към спорта. Той е веселяк, човек неспособен дълго да се замисля, нито пък да се тревожи. Братовчед на емира, той е изпратен в дълго плаване като наказание за безгрижния си живот. Най-много му липсват харема, който е оставил в Алжир, и надборванията. В същото време, той е един от малкото хора в пиратската флота, който може да оцени смелостта на врага си и да й отговори с благороден жест.

Третият, а може би и втори, човек в Сюлеймановата флота, е Нури Ходжа. Макар да е капитан като останалите, той не разбира особено от морски дела, защото е духовно лице и функциите му на борда по-скоро напомнят тези на политически комисар. Ходжата е искрен във вярата си и се отнася с подозрение към Сюлейман паша, за когото смята (както се разбира по-късно, справедливо) че е приел исляма само за да се спаси и че ще се откаже от него веднага, щом това стане по-изгодно.

На този фон Лазар изглежда безличен от правилност, почти като Блейк на фона на Ейвън, Вила, Травис и главнокомандващата Сървалан. Има нещо уставно в готовността му за саможертва, в отдадеността, верността и всичките му други положителни качества. Сякаш докато е писал за него, Петър Бобев е забравил, че истинският положителен герой трябва да има поне една отрицателна черта, някакъв недостатък, който едновременно да го направи осезаем и човечен. За читателя е много е трудно да се асоциира с идеални герои, които са толкова съвършени, че не се нуждаят от съчувствие и подкрепа.

За щастие, Лазар е обкръжен от интересни спътници. Централно място сред тях заема капитанът на клефтите (както се наричат гръцките морски хайдути), безухият поп Кулаксъз Папаз. Ушите му са отрязани преди много години от турците — попът отказал да подложи раменете си под бея на родния му остров, който искал да бъде пренесен през водите на една река. Това му коствало не само ушите, но и живота на най-близките му хора. От тогава Кулаксъз Папаз държи на кораба си едно каче с ракия. Качето вони ужасно, защото в него са ушите на турците, които е убил собственоръчно. Не се разделя с котката си Пинелопи, единствената оцеляла от изгорения му дом. „Ще ида в геената. И аз, и ти, и другите, които не изпълняват божия закон. Но какво е това пред свободата…“ — не се уморява да повтаря попът, докато, облечен с късото си расо, върти сабята срещу пиратите.

 

 

Началото на деветнадесети век е жестоко време, Егейско море е жестоко място. Не само към Лазар и Денница. Векът и морето само след няколко глави променят коренно живота и плановете и на Сюлейман паша с неговите помощници. Тримата пиратски главатари се оказват безумно и саморазрушително влюбени в красивата гяурка Денница. Сюлейман, обезумял от обич, й разкрива плановете си за завладяване на цариградския трон и за създаването на нова ислямо-християнска религия. Естетът Ибрахим Пехливан оценя красотата й, а за Нури Ходжа влюбването е мистично преживяване, не много по-различно от религиозното откровение за някой вярващ.

Лазар също навлиза в морално пространство, за чието съществуване въпреки опита и злоключенията си като българин в Турската империя, само е подозирал преди. Окървавеният поп, който обикаля труповете и им реже ушите е само въведение. Следват моменти на избор между живота и смъртта… на другите. Авторът настоява, че това е много по-труден избор, отколкото когато на везната е поставен собственият ти живот. Следва сцена, в която един от новопристигналите доброволци при клефтите, се оказва… да го наречем със съвременната дума „пацифист“ и не желае да убива. Подозрението, което неговите морални задръжки предизвикват едва не става причина той да бъде „прекаран под кила“ (с въжета; особено мъчително наказание като се има предвид, че по онова време никой не чисти като днес рачетата и мидичките, с които е обраснала подводната част на корабите) от собствените си сподвижници. Както казва Арата от „Трудно е да бъдеш бог“: „Не може да има приятели на половина, защото половиният приятел е наполовина враг“.

По съвременните мерки в „Галатея“ има прекалено много насилие (над душата, а не над плътта, като в обикновения хорър) за един юношески роман и се надявам, че тая книга ще види втори живот в ново издание преди вълната на погрешно разбраната политическа коректност да ни залее напълно.

* * *

Защо разказвам за „Галатея“ в рубрика за фантастични произведения? Защото въпреки правдивия исторически антураж, това е фантастичен роман, в който сюжетоопределящият фантастичен елемент е сирената Галатея. Тя е дъщеря на последния цар на подводния народ. За пръв път се срещаме с нея, когато, подтикната от съжаление се опитва да облекчи участта на един роб — Лазар. С развитието на сюжета тя и нейните опитомени делфини все по-активно се намесват в човешките дела.

В една от главите към края на книгата има дълга изповед, в която самотното момиче описва историята на своя народ. Противно на очакванията, сирените произлизат от човешкия род, те са по-древни дори от египтяните и от елините. Но излъгани от собствената си увереност, че са недосегаеми, те били победени и владетелят им Посейдон, придружен от един кораб хора се спасил на самотен остров в Средиземно море. Преследвани и тук, бежанците се решили на масово самоубийство, само за да открият, че някои от тях могат да дишат във водата, обогатена с кислород от подземни гейзери. Така се родил подводният народ. Но историята се пише от победителите, а това били хората и те създали страховити легенди за победените. В същото време подводните жители се опитвали да спасяват удавниците и понякога това им се отдавало, някои от сухоземните хора се оказали добре приспособени за живот под водата и се присъединили към подводния народ. Обаче въпреки усилията им да правят добро, с течение на времето броят им безвъзвратно намалявал, докато Галатея не се оказва последната издънка на някога великия народ.

Бих нарекъл любовната интрига между Лазар и Галатея „стандартна нещастна любов“, обречена на гибел точно както любовта между землянин и метаново момиче в един прекрасен стар разказ „Снежанка“, написан от Кир Буличов. Там влюбените бяха разделени от температурата, тук — от неспособността на Лазар да диша под вода. Но и в двата случая това е само повърхностен претекст, зад който се крият безсилието на хората съответно пред природните и пред историческите закони.

* * *

Петър Бобев не е професионален литератор и започва да пише късно, но макар съдбата да му отрежда само двадесет години за творчество, той се превръща в един от най-популярните и обичани български автори на юношески и приключенски романи на своето време. За българската литература Бобев е явление, сравнимо е Жул Верн, Ръдиард Киплинг и Рафаел Сабатини за западната. „Галатея“ е знаково произведение, в което историческите реалии на миналото са привлечени за фон на една интересна фантастична идея и същевременно не губят собствената си притегателна сила. Романът е „остарял“ добре и малките езикови анахронизми не само че не са пречка за съвременния читател, но дори придават по-голяма дълбочина и осезаемост на епохата. Книгата ме спечели с много свои качества: прекрасни и интересни герои, връзка с българската история и не на последно място, динамичен приключенски сюжет. Мога само да се надявам, че някой издател ще се реши да я издаде отново.

* * *

Библиография на ранните творби на Петър Бобев:

„Деца на слънцето“, приказки, „Български писател“, 1955

„Все по-високо“, приказки, „Български писател“, 1957

„Гущерът от ледовете“, повест, „Народна младеж“, 1958

„Заешка пакост“, разкази, „Народна култура“, 1959

„Гърбавата ела“, приказки, „Български писател“, 1960

„Кактуси“, разкази, „Народна култура“, 1961

„Белия лоцман“, повест, „Народна младеж“, 1961

„Свирепия“, роман, „Български писател“, 1963

„Самотникът от ледената пустиня“, повест, „Народна младеж“, 1963

„Заливът на акулите“, роман, „Народна култура“, 1963

„Жрицата на змията“, роман, „Народна култура“, 1965

„Таео немия“, повест, „Народна младеж“, 1965

* * *

Петър Петров Бобев е роден на 9.08.1914 година в град Горна Оряховица. Баща му е професор по история, а самият той по професия е бил агроном и е работил в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, в конезавод „Клементина“ и в Средното градинарско училище в родния си град. Малко преди началото на Втората световна война постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка, но през 1941 година е мобилизиран. След 1945 година става чиновник в същата банка и се занимава с кредитиране на новосъздаващите се ТКЗС-та. Пенсионира се на същото място през 1974 година и умира на 26.04.1997 година в София.

Той прописва сравнително късно, на 40-годишна възраст, измисляйки приказки за дъщеричката си Ани. Някои от тях са отпечатани в сп. „Дружинка“, редактирано по това време от Ран Босилек. Първата му самостоятелна книга е сборникът „Деца на слънцето“, редактиран от самия Ангел Каралийчев. Творчеството му е насочено към децата и юношите, в него доминират приключенските и екзотичните елементи въпреки че той самият никога не е посещавал която и да е от далечните страни, които е описал.

21.01, 1.02, 2.02.2008

Сантяго, Чили

Бележки

[0] Издателство „Народна култура“, София, 1967 година.

Край