Валентин Д. Иванов
Спомени за бъдещето: Вик към Вселената или плочката на „Пионер 10“ (Pioneer 10)

Като ученик открих фантастиката и с моя съученик Кирил Добрев, с който после станахме съавтори, започнахме да я популяризираме. Един ден нашата „банда на четиримата“ приятели, в която влизаха още Нейко и Николай, се разхождахме след училище в градския парк. Намерихме една закътана пейка и се заприказвахме за нещо. Трябва да е било скоро след като съм прочел за пръв път книгата на Карел Пацнер (за нея става дума по-надолу, в съобщението, което публикувах в блога си на 3.04.2014 година), защото разговорът „зави“ към съдбата на автоматичните станции от серията „Пионер“. Тогава те все още не бяха се превърнали в първите междузвездни кораби на човечеството, както много по-късно написаха служителите в отдела на НАСА за връзки с обществеността.

Какво ще стане, когато някой ден тези сонди бъдат намерени от напредналото човечество, пътешестващо между звездите? Очевидният отговор, че ще бъдат изложени в някой музей надделя, но на мен той не ми беше интересен. Искаше ми се „Пионерите“ да са добре забравени и хората на бъдещето да се изправят пред почти нерешима загадка за тайнствената космическа мощ, с която човечеството е разполагало в далечното — за тях — минало.

Детската си мечта от онези не толкова далечни години видях реализирана в епизод от „Стар Трек“, в който „Ентърпрайз“ наистина откри земна сонда и капитан Пикард и неговият екипаж трябваше да разберат как тя, без да е способна да се движи по-бързо от скоростта на светлината, се е озовала толкова далече от Земята. Сценаристите се бяха погрижили да предложат по-интересна загадка, отколкото един дванайсет или петнайсет годишен ученик можеше да си представи.

* * *

Точно преди един месец, на 3.03.2014, България чествува Освобождението си, а сондата „Пионер 10“ — четиридесет и втората годишнина от изстрелването си. Строго погледнато, самата сонда не може да чества нищо, а и от 2003 година тя не функционира заради изтощаването на изотопния си генератор. Вместо нея честват създателите й и такива космически кадети като мен.

„Пионер 10“ е забележителен с това, че носи на борда си послание на човечеството към извънземните цивилизации — златна плочка с размери 152 на 229 милиметра, на която е записана, или по-скоро нарисувана, информация за строежа на Слънчевата система, за положението й в нашата Галактика спрямо десетина пулсара, и за вида на разумните същества, които населяват третата планета — хората.

Плочката е дело на Карл Сейгън и аз за пръв път научих за нея от забележителната книга „Търсим космически цивилизации“ („Hledáme kosmické civilizace“) на чешкия писател и журналист Карел Пацнер (Karel Pacner, 1934-). Издателство „Народна младеж“ я публикува през далечната 1980 година на моето детство и аз като другите хлапета не можехме да й се начетем — тя разказваше за полети в космоса и за контакти с чужди цивилизации.

Първата глава на книгата е озаглавена „Полет до Алдебаран“ и в нея се разказва предисторията на плочата. Идеята възникнала в края на 1971 година, когато Сейгън се е намирал в Лабораторията за изучаване на реактивното движение (Jet Propulsion Laboratory или JPL) във връзка с полета на Станцията „Маринер 9“. Той разговарял с двама журналисти — Ерик Бърджис и Ричард Хоугланд, — и станало дума за полета на „Пионер 10“ към Юпитер и към покрайнините на Слънчевата система. „Ето една нова възможност да привлечем вниманието на чуждите цивилизации върху себе си!“ — възкликнали събеседниците му. Сейгън харесал идеята и веднага се обадил на Чарлз Хол, директор на изследователския център на НАСА Еймс, където подготвяли „Пионер 10“ за старта. Хол се консултирал със своите началници в НАСА и те се съгласили, но поставили на Сейгън триседмичен срок да подготви съобщението заради скорошното изстрелване на сондата.

Ентусиазиран, Сейгън се свързал с Франк Дрейк^[1], радиоастроном, един от пионерите на програмата СЕТИ. Двамата тъкмо се завърнали от първата съветско-амерканска конференция по въпросите на СЕТИ (проведена в Бюракан, 5–11.09.1971), където някой предложил да се сигнализира на извънземните цивилизации като в орбита бъде взривен целия запас на човечеството от атомни бомби. Плочката определено изглеждала като по-елегантно решение.

Сейгън и Дрейк се срещнали отново на 136-тата годишна конференция на Американското астрономическо дружество, която се провела между 5 и 8.12.1971 година в Сан Хуан, Пуерто Рико. Обсъдили съдържанието на писмото и след като решили какво искат да съобщят на извънземните, съставили следния приблизителен текст на писмото (цитирам дословно от книгата на Пацнер): „СЪЩЕСТВАТА, КОИТО СА СЪЗДАЛИ ТАЗИ АВТОМАТИЧНА СОНДА, ЖИВЕЯТ В ПЛАНЕТНА СИСТЕМА, ОЗНАЧЕНА ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ ПУЛСАРИ. ТЯХНАТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ПРИ КОЕТО НА ТРЕТАТА, НАЙ-БЛИЗКА ДО СЛЪНЦЕТО, БЕШЕ КОНСТРУИРАН ТОЗИ ЛЕТАТЕЛЕН АПАРАТ. ОТДЕЛНИТЕ ТЕЛА СА ОТДАЛЕЧЕНИ ПОМЕЖДУ СИ НА РАЗЛИЧНИ РАЗСТОЯНИЯ. РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА, КОИТО ОБИТАВАТ ТРЕТАТА ПЛАНЕТА, ЖИВЕЯТ ПО ДВОЙКИ И ТУК Е ИЗОБРАЗЕНА ТЯХНАТА ВЪНШНОСТ.“

За да бъде разбираемо подобно сложно съобщение, писмото трябвало да обяснява още основите на двоичната бройна система като математическа основа на посланието, да дефинира дължина на вълната 21 сантиметра на неутралния водород като единица за мащаб и не на последно място — да съдържа карта на близките до Слънцето пулсари и техните периоди на въртене. Бързам да добавя, че пулсарите бавно променят периодите си и тези еволюция в скоростите им на въртене е ясно дефинирана. Следователно, по изменението на периодите може да се „датира“ кога е било написано писмото.

* * *

В създаването на плочката участвали много хора, но заслужава да се отбележи ролята на Линда, тогавашната съпруга на Сейгън, художничка по професия, която нарисувала мъжа и жената. С голяма вероятност това е произведението на човешкото изкуство, което ще се запази най-дълго време. Трескавата подготовка приключила с монтирането на плаката върху апарата, един месец преди той да бъде изстрелян. А една година по-късно дубликат на посланието полетял със сондата близнак „Пионер 11“.

Когато четях книгата на Пацнер (който на 29.03.2014 навърши 78 години), „Пионер 10“ тъкмо беше пресякъл орбитата на Уран (18–20 астрономически единици от Слънцето). Сега станцията се намира на около 106 астрономически единици от Слънцето и продължава да се отдалечава в посока към звездата Алдебаран, която ще достигне след около два милиона години.

Официалният филм на НАСА за полета на сондата може да се види тук:

www.youtube.com

За съжаление по ред причини програмата „Пионер“ не реализира в пълен размер мечтания Голям тур — посещение на всички външни планети. Въпреки това тя е забележителен успех в изследването на космоса. В резултат на нея за пръв път са изследвани отблизо гигантските външни планети и за пръв път обект, произведен от човешки ръце успява да напусне Слънчевата система.