Валентин Д. Иванов
Среща с писателя-фантаст Чарлз Щрос

Общуването е важно за какво ли не, за науката — също. По тази причина изследователите (предпочитам тази дума пред учени, защото по-точно описва дейността на хората, които „правят“ наука) често пътуват — за участие в конференции, където представят на живо резултатите си или за да се срещнат и да работят със свои колеги. В повечето университети дори е институционализиран особен вид „научна отпуска“, наречена sabbatical. Не ми е известен български термин за нея, може би защото до скоро такова животно у нас немаше. Предполагам, че ще бъде възприета българизирана версия на английското понятие. Обикновено сабатикълът има продължителност една година и се ползва веднъж на всеки шест или седем. През това време хората са свободни от преподаване, но получават заплата. Предполага се, че ще използват възможността за научни изследвания като посетят някой друг научен институт. С очевидната цел да обменят идеи и да се мотивират взаимно от общуването с нови колеги. Преди години „модата“ беше сабатикълът да се прекара на едно, най-много на две места, но сега хората се опитват да го разделят между три, четири или дори повече, за да „изрекламират“ собствените си изследвания пред по-голяма част от научната общност.

В Европейската Южна Обсерватория, където работа аз, такива екстри няма по исторически причини. Най-вече защото текучеството е толкова голямо, че астрономите рядко остават в да работят при нас за повече от един или два тригодишни цикъла — каквато е продължителността на трудовите договори, които обсерваторията предлага. Вместо това всяка година ние можем да отидем да работим някъде другаде за месец, най-много два. Но като се вземат предвид 105-те (или 135-те нощи — зависи от вида на трудовия договор) годишно, които прекарваме при телескопите по върховете на Андите, не е лесно да се намерят един или два свободни месеца за допълнителни пътувания. Докато работех в Чили, обикновено си позволявах нещо подобно веднъж на няколко години.

Точно по този начин през 2012 година дойдох за месец и половина в университетската астрономическа обсерватория в Мюнхен, където по него време работеше моя колежка, с която работехме и все още работим по един огромен инфрачервен обзор на Магелановите облаци. От университета ми уредиха дори детска градина и семейството ми, което тогава се състоеше само от четири човека, дойде с мен.

Тук се появява връзката с фантастиката. Една хубава вечер в блога на Чарлз Щрос се появи запис, че след няколко дни той ще изнася лекция в Мюнхен и че през една от вечерите е свободен за среща с феновете си. Който желае, може да говори с него в еди-колко си часа, в еди-коя си бирария…

Връзката, както споменах по-нагоре не е в това, че и фантастите, и астрономите отиват в Мюнхен, а че и едните и другите се нуждаят от общуване. По възможност — на живо и в компания (от опит знам, че в интересна компания дори бирата не е задължителна). Чел съм блога на Щрос, в него той е дал отговори на много въпроси, които ме вълнуват. Ала не бих могъл да предвидя за какво ще го питат другите двадесет, тридесет или повече фенове, които го обсадиха. Нито какви асоциации ще предизвикат техните въпроси и неговите отговори. Нито как чудесната топла вечер и бирата изпита под дебелата сянка, ще повлияят на разговора. Нито ред други неща. Също както се случва на конференциите или по време на сабатикълите.

Долното есе, или по-скоро мемоар, публикувах в блога си на 26.06.2012 година.

* * *

Миналия понеделник по щастливо стечение на обстоятелствата Чарлз Щрос (Charles Stross) беше в Мюнхен, където съм и аз, по служебни дела. Той обяви в блога си (www.antipope.org), че ще се среща с читатели и почитатели в една от тукашните бирарии (Paulaner Brauhaus, Kapuzinerplatz 5), както се оказа по-късно, недалече от къщата (Adlzreiterstraße 12; в Google Street View може да се види паметната плоча на стената), в която е живял Айнщайн като дете преди повече от един век.

За пръв път попаднах на Чарлз Щрос заради алтернативно-историческата поредица „Търговска принцеса“ (Merchant Princess; uchronia.net), след което с огромно удоволствие прочетох и друг негови работи, например алтернативно-историческата новела „Ракетно изоставане“ (преводът е мой, английското заглавие е „Missile Gap“, което е идиоматичен израз; uchronia.net) или космическата опера „Децата на Сатурн“ (Saturn’s Children; en.wikipedia.org/wiki/Saturn). Освен това той е известен с окултно-шпионските трилъри от поредицата за Пералнята (The Laundry; например en.wikipedia.org/wiki/The Atrocity Archives).

Докато се подготвях за срещата направих опит да открия някоя негова книга в тукашните книжарници, без значение на кой език е. Но се оказа, че англоезичният клон на Хугендубел^[1] в Мюнхен е закрит (тъжно, кризата и конкуренцията на електронните книги са ударили и немското книгоразпространение!) и в по-големите книжарници няма дори една негова книга на немски. Отдавам го на големия читателски интерес. Вместо книга си купих две картички с един котарак, който чете и забързах към бирарията.

Там вече се бяха събрали двадесетина фена и оживено досаждаха на Чарлз Щрос, докато той се опитваше да вечеря и да попийва от прославената баварска бира. На масата имаше зелен плюшен Ктулху, точно както беше заявено в обявата. Разговорът беше много интересен и прескачаше от съвременните поведенчески аналози на някои дребни хищни динозаври (ако се питате кои са, това са котките — без да са генетично свързани с динозаврите, за разлика от птиците) до това как падането на специфичното енергопотребление (на единица мегафлоп) на процесорите ще промени инфраструктурата на бъдещите градове. Първата теза предизвика интересен въпрос: ако ние опитомяваме котките, как ли бе изглеждало хипотетичното разумно същество, което би опитомявало някогашните динозаври. Втората тема пък прескочи от следенето на износването на улиците с мини-микро-нано-компютри, захранвани с фотоклетки, към възможността да се транспортират бойни отровни вещества с летящи роботи, с размерите на насекомо (ако се чудите каква е връзката — те също ще бъдат захранвани с фотоклетки). В този момент един фен (не бях аз) с престорена изненада възкликна: „Кой би направил подобно нещо?!“ Говорихме за какво ли още не, например за дългите технически/научни отклонения във фантастичните произведения (т.н. infodumps). Аз не се плаша от тях особено много и даже дадох пример за „Малкия брат“ (Little Brother; en.wikipedia.org/wiki/Little_brother) на Кори Доктороу (craphound.com/), където те си стоят съвсем на място. Щрос отбеляза, че тази книга е писана с образователна цел и затова там те са просто необходими.

Въпреки натиска от десетките други фенове, успях да задам на Чарлз Щрос няколко питания. Например на коментара ми, че „Ракетно изоставане“ (което много ми харесва!) се чувства като фрагментиран тезис за роман той отвърна, че светът в него е толкова огромен, че няма как да бъде иначе. Зададох му въпроса дали западните читатели имат проблеми с „разкодирането“ на източноевропейските реалии на тази новела, в която герои са някои известни (и не толкова) съветски политици и космонавти. Той каза, че не се е сблъсквал с такава реакция.

Щрос носеше със себе си един екземпляр на „Правило 34“ (Rule 34; en.wikipedia.org/wiki/Rule 34) и гледайки чудесната корица го попитах дали има някакъв контрол върху избора на кориците. Отговорът му беше, че колкото по-голямо е издателството, толкова по-малко взима то под внимание мнението на автора. Щрос каза, че главният герой на „Правило 34“ (което не съм чел все още) е мъж на средна възраст, който не размахва пистолети, като мацката от корицата. Нещо повече, той каза, че дори заглавието на книгата само се предлага от автора, а окончателното решение принадлежи на издателството. Наистина, в повечето случаи до сега те са се вслушвали в предложенията му.

Попитах го и дали има шанс да видим пак Фрея (главната героиня в „Децата на Сатурн“; женски робот, специализиран в задоволяването на специфични мъжки потребности в свят, където хората са изчезнали; иначе казано, Фрея е безработна). Щрос отвърна, че за сега няма такива планове, но Руди Ракър (Rudy Rucker; en.wikipedia.org/wiki/Rudy Rucker) мислел да направи нещо по въпроса.

Срещата продължи след моя вечерен час (който по очевидни причини съвпада с този на децата), но преди да си тръгна взех автографи на двете нещастни картички, а като разбра от къде идвам, Щрос се поинтересува дали имам „Правило 34“ и ми подари копието си. Също с автограф. Сега малкото томче стои в чекмеджето на бюрото ми и чака по-спокойни времена, когато наистина ще мога да се насладя на тази книга.

Вечерта ме върна към студентските ми години, когато всяка седмица ходех на сбирките в клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ (sf-sofia.com/) в София, в тогавашния младежки дом „Лиляна Димитрова“. Този клуб продължава да си съществува и да действа, и срещите в него много ми липсват.

На живо Щрос се оказа точно толкова интересен събеседник, колкото можеше да се предположи от книгите и от блога му. Освен това срещата за кой ли път ми показа колко е удобно да живееш в голям град, в голяма държава — има ненулев шанс интересните хора сами да дойдат при теб. Мисля да върна жеста с подарената книга — есента ЕСО празнува петдесетгодишен юбилей и ще има интересни албуми с астрономически снимки…