Валентин Д. Иванов
Внимание, телулист във форума на „Чикън Груп“, или за новата вътрешна имиграция

Преди Сураттефтеря (Фейсбук) бяха форумите (а преди тях — нюзгрупите). Форумните войни… кой не е чувал за тях, и кой ли — поне от по-старото поколение — не е сядал пред клавиатурата с твърдото убеждение, че светът е сбъркал и трябва да му се каже. Долното съчинение пуснах на 20.04.2008 във форума „Фантастика“ на dir.bg като вопъл срещу сляпото подражание на чуждата култура. Взаимното проникване на културите е неизбежно — няма нужда от доказателства, само в първото изречение на този параграф имам две чужди думи и употребата им е неизбежна, доколкото знам те нямат аналози в нашия език.

За съжаление проникването е много едностранно. Фантастиката е особено печален пример. Малкият мащаб на нашия литературен пазар въобще и фантастика в частност е пример за това как липсата на количество се превръща в липса на качество. Не защото няма талантливи автори, а защото много (по-)малко от тях могат да си позволят да „работят“ като автори и да развиват талантите си. Българският фантаст е най-често преводач, компютърджия, библиотекар, адвокат.

Неавторската професия на българските автори е краен резултат от дълга верига причини и следствия, които започват с гърчеенето/англичеенето, за което говоря по-надолу.

През годините след написването на есето нещата не са се променили особено — наскоро научих, че организаторите на българския Панаир на книгата не поощряват представянето на издателства, които издават предимно български автори.

* * *

Вървя си оня ден по „Витошка“ и чета табелите по витрините. „Bvlgari“, „Prada“ и какво ли още не. Комай единствената табелка на български е с името на улицата. Разбираемо — това са световноизвестни вериги, няма да променят името си от уважение към черните ни очи или дори към азбуката ни. Пък и ние не се натискаме особено, нали в края на краищата в масовото съзнание англоезичното е символ на прогресивното и напредничавото.

Нещо повече, ние не просто понасяме писането на чужди езици, което донякъде е разбираемо, като в случаите със запазени марки и фирмени знаци. Но ние отиваме по-нататък, като активно го търсим. Пресен пример е електронното списание за фантастика „Чикън Груп“^[1]. Един от феновете на „Чикън Груп“ беше толкова разлютен от обидата, че ме заплаши с бомба. Прави чест на модераторката на техния форум, че затвори темата, но фактът, че телулистът (както навярно би го нарекла невръстната ми щерка) от Аксаково не беше „баннат“, говори, че в някаква степен „Чикън Груп“ го подкрепя. Но за свое успокоение открих, че в съседната тема той бурно протестира против закона за равнището на изучаване на български език. Хора, чието мнение е въпрос на удобство, а не на принципи, не се жертват за каузи.

Обаче проблемът с „Чикън Груп“ всъщност отразява по-дълбок процес, който на фона на пламенните мнения за името на фантастичния електронен вестник остана на заден план.

През последните години в България се появи любопитен феномен — вътрешна емиграция от нов тип. По същността си това не е ново явление. При социализма, както при всяка тоталитарна система, също имаше вътрешна емиграция. За много хора, които не можеха физически да напуснат страната поради икономически, законови, семейни или други причини, това беше единствената възможност да се саморазграничат от заобикалящата ги действителност. Най-често вътрешната емиграция беше срещана сред интелигенцията и имаше идейна основа. Може би най-характерният случай в българската литература е този с писателката Яна Язова, а във фантастиката мога само да предполагам, затова няма да давам примери.

Съвременната вътрешна емиграция е по-скоро културна. Тя започва от заместване на родния език с английски и стига до възприемане на културните модели и начина на живот на доминиращите англоезични страни, независимо че емигриращият живее в България. Случайност е, че става дума точно за английски и англоезични страни — ако Наполеон беше победил в битката при Ватерло, сега щяхме да се оплакваме от нашествието на френския и на културата от френскоезичните страни, ако кайзер Вилхелм беше спечелил Първата световна война — от немския и от германската култура.

Конкретните прояви — като гореспоменатия „Чикън Груп“ или електронните издания „Starlighter“ и „Shadowdance“ са толкова много и до такава степен са навлезли в ежедневието ни, че не ги забелязваме. Но те са само външните прояви на стремежа на една огромна част от българското население ако не физически да напусне страната, то поне мислено да се пренесе извън нея.

Смятам, че има две главни причини за това. От една страна разбира се е глобализацията и превръщането на света в едно голямо „село“, в което всичко е на разстояние едно щракване с мишката, а от друга — незавидното положение на българската икономика, поредицата от правителства, които гледат на държавата като на собствен двор и не на последно място — на самите нас, които сме израсли с мъдрости като „учи, че да не работиш“ и „наведена глава секира не я сече“ и други подобни.

Лошо ли е това? Най-напред, независимо дали ни харесва, трябва да приемем действителността, защото стратегията на криене на главата в пясъка едва ли е спасила и един щраус. Смятам, че на кирилицата й остават две-три поколения преди да стане „паралелна“ или „дублираща“ азбука. Процесът вече е започнал в автомобилите регистрационни номера, в които се използват само букви с аналог в латиницата. На българския език в обогатена форма, приближаваща го до английския и есперантото, вероятно му остава малко повече.

Както всичко, и този процес има две страни. От една страна се приближаваме до световната култура и прагматично погледнато отпада пречката, която не ни позволява да я възприемаме директно. От друга — губим своята индивидуалност.

Да си емигрант, дори вътрешен, е много особена позиция. Повечето получават съжаление, защото са били принудени да напуснат родината си заради някакво зло — война, терор, бедност, епидемия. Почти е невъзможно да те възприемат като равен, поне в началото.

В романа на Алек Попов „Черната кутия“ има една сцена на западния бряг на Атлантика, която доста добре обяснява проблема. Български професор, математик, поканен да преподава за една година в американски университет, обяснява на петнадесетинагодишния си син защо не иска да остане в Щатите, като започва с „камъкът си тежи на мястото“, и стига до начина, по който те възприемат местните — като равен или като беден роднина, дошъл на гости у богатия си чичо.

В тази ситуация има две възможности — едната е, човек да се представя за част от световната култура като механично я имитира, например поставяйки английско име на… птицефермата/книгата/списанието си. Другата е да бъде в част от световната култура с това, което самият той представлява, с това, което е. Както беше казал един велик художник, в изкуството можеш да бъдеш само имитатор или революционер.