Йосиф Бродски
Котешко мяу (Слово, произнесено на симпозиума, организиран от Фондацията за творци и ръководители, в Цермат, Швейцария, януари 1995)

I

Най-искрено бих желал да започна този монолог по-отдалеч или поне с увод, в който да се откажа предварително от всичко, което ще последва. За съжаление обаче способността на кучето да заучава нови номера е много по-малка от склонността му да забравя старите. Затова ще премина направо към кокала.

Много неща се променят, докато кучето бди на поста си, но това няма значение, защото според мен изучаването на явленията продължава да има смисъл и да представлява интерес единствено и само ако се извършва отвън. Погледът отвътре бива неизбежно изкривен и си остава от местна значимост, независимо от претенциите му за документална обективност. Добър пример за това са душевните заболявания, при тях мнението на лекаря е винаги по-важно от мнението на пациента.

Теоретически същото би трябвало да важи и за „творенето“, ако този вид явление не изключваше по принцип възможността да бъде изучавано от определена позиция. Получава се така, че самото наблюдение поставя наблюдаващия, най-меко казано, в по-низша категория спрямо категорията на наблюдаваното явление, независимо дали той е вътре или извън явлението. В случая би могло да се каже, че заключението на лекаря е точно толкова необосновано, колкото и делириумът на пациента.

Без съмнение, когато по-низшият обсъжда по-висшия, това до известна степен смирява гордостта, което в нашата част от галактиката е доста обичайна процедура. Именно затова се надявам отказът ми да обективизирам творческия процес да не бъде приет като липса на смирение, защото той се дължи единствено на отсъствието на позиция за наблюдение, откъдето и безсилието ми да кажа нещо смислено по въпроса.

Не ставам за лекар, а като пациент съм докаран до състояние на абсолютна дебилност, поради което към мен не бива да се отнасят сериозно. Освен това мразя понятието „творене“ и мисля, че част от омразата ми е свързана с означаваното от този термин явление. Дори да бях в състояние да се абстрахирам от повика на чувствата си, бунтуващи се срещу него, произнасянето ми по въпроса би било в най-добрия случай нещо като опита на котката да улови собствената си опашка. Доста сериозно занимание, разбира се, и може би успешно, ако мяучех.

Като се има предвид солипсистичната природа на всяко човешко начинание, това би било възможно най-почтеният отговор на въпроса за творческия процес. Погледнат отвън, творческият процес е предмет на възхищение или завист, погледнат отвътре, той е една безкрайна тренировка по неувереност и страхотна школа за съмнението. И в двата случая едно „мяу“ или всеки друг нечленоразделен звук са най-добрият отговор на въпроса за творческия процес.

Позволете ми тогава да сложа веднъж завинаги край на учестеното дишане или спирането на дъха, неизменни спътници на този термин, или с други думи, да развенчая самия термин. Речникът на Уебстър определя „творенето“ като способност да създаваш и аз ще се придържам към това определение. Така поне един от нас ще знае за какво точно става дума, макар и не съвсем.

Трудността започва със „създавам“, което, струва ми се, е възвишен вариант на глагола „правя“, и тук добрият стар Уебстър ни идва на помощ с „карам да се появи“. Възвишеността е вероятно свързана със способността ни да правим разлика между обичайните и невижданите резултати от нашето правене. Следователно обичайното е направено, а необичайното е сътворено.

Никой честен занаятчия или производител не знае в процеса на работата си дали прави, или създава. На даден етап от процеса той може да бъде обладан от някакво смътно вълнение, може да подозира, че изработва нещо качествено ново или уникално, но от самото начало до самия край единствената реалност за него е работата, процесът на работа. Процесът е по-важен от резултата, ако щете, дори само защото второто е невъзможно без първото.

Появата на нещо качествено ново е въпрос на случайност. Следователно няма видима разлика между правещия и наблюдаващия или между твореца и публиката му. На някой прием първият може да се открои от тълпата, но единствено заради по-дългата си коса или екстравагантните си дрехи, макар че в днешно време може да се случи и точно обратното. Във всеки случай е твърде възможно, след като завърши работата си, правещият да се смеси с наблюдаващите, дори да погледне работата си от тяхна гледна точка и да използва техния речник. Но е малко вероятно, след като се завърне в своето студио, ателие или лаборатория, да започне да преименува сечивата си.

Ние казваме по-скоро „аз правя“, отколкото „аз творя“. Този избор на глагол говори не само за скромност, но и за разликата между гилдията и пазара, защото разликата между правенето и създаването може да бъде направена само впоследствие от наблюдаващия. Наблюдаващите са в по-голямата си част консуматори, затова и скулпторът рядко купува творбите на други скулптори. Ето защо всеки дискурс върху „творенето“, колкото и аналитичен да се окаже, е неизбежно пазарен дискурс. Признанието от един творец на гения на друг е по своята същност признание на силата на случайността и може би на усърдието, с което той произвежда благоприятни обстоятелства за случайността.

Надявам се, че това обяснява принадлежащата към „правенето“ част от Уебстъровото определение. Нека сега се заемем с частта „способност“. Понятието способност произтича от опита. От теоретична гледна точка, колкото е по-голям опитът ти, толкова си по-сигурен по отношение на способността си. В действителност (в изкуството, а, струва ми се, и в науката) опитът и съпровождащите го познания и сръчност са най-големите врагове на правещия.

Колкото повече си успял, толкова по-несигурен ставаш по отношение на резултата от следващото ново начинание. Или колкото е по-велик шедьовърът, който си направил, толкова по-малка е вероятността да извършиш отново подобен подвиг и утре. Следователно твоята способност става все по-съмнителна. Самото понятие способност е съпроводено в съзнанието ти от една постоянна въпросителна и ти постепенно започваш да гледаш на работата си като на непрекъснат стремеж да изтриеш тази въпросителна. Това е особено вярно за хората, които се занимават с литература и особено с поезия, защото от нея, за разлика от другите изкуства, се очаква да бъде носител на разбираем смисъл.

Но дори и да накичим способността с удивителна, нищо не ни гарантира, че тя ще ражда шедьоври всеки път, когато я пуснем в действие. Всички ние познаваме достатъчно изключително надарени творци и учени, които не са направили нещо особено значително. Миговете на пълно изчерпване, блокиране, безплодните периоди са спътници на почти всеки известен гений и той горчиво се окайва заради тях, което между впрочем правят и много по-малко талантливите му събратя. Често галерия подписва договор с художник или институт с учен само за да установят впоследствие, че са на пълна загуба.

Или с други думи, способността не може да бъде сведена до умението или енергията на даден индивид, а още по-малко до благоприятните условия, до финансовото състояние или до средата му. Ако можеше, щяхме досега да разполагаме с много повече шедьоври, отколкото имаме. Накратко, съотношението на хората, заети само през този век в изкуството и науката, и осезателните резултати от тяхната дейност е такова, че се изкушаваме да сложим знак на равенство между способност и случайност.

Случайността се е разположила доста удобно и в двете части на Уебстъровото определение на творчеството. Толкова е голямо мястото й, че се питам дали терминът „творене“ не се отнася по-скоро до качеството на материала, върху който се упражнява от време на време дадена човешка дейност, отколкото до самата дейност; мисля си също, че може би уродливостта на термина е оправдана, след като той назовава нагаждащата се и отстъпчива страна на неодушевената материя. И вероятно съвсем неслучайно наричаме Първия, който е боравил с тази материя — Твореца. Оттам и творенето.

Може би определението на Уебстър се нуждае от уточнение. В „способността да правиш“ се съдържа едно неизказано съпротивление и затова няма да е никак зле то да бъде доизяснено с отрезвяващото „да водиш война срещу случайността“. А това кое се явява първо, материята или правещият, е, естествено, смислен въпрос. Колкото и да се правим на смирени, отговорът му в нашия край от галактиката ще прозвучи доста самонадеяно. Другият въпрос, който е много по-удачен, е за каква случайност говорим — за случайността, отнасяща се до правещия, или за онази, свързана с материала?

И тук не ще ни помогнат нито смирението, нито високомерието. Може би в опита си да отговорим на този въпрос ще трябва да се откажем изцяло от понятието добродетел. Нещо, което винаги ни е изкушавало. Нека тогава го сторим, и то не толкова заради научното изследване, колкото заради престижа на Уебстър.

Ще ни е нужно обаче допълнително обяснение.

II

Тъй като човешките същества са тленни, тяхната причинно-следствена система е линейна, а това означава затворена в самата себе си. Същото би трябвало да важи и за понятието случайност, след като случайността не е безпричинна; тя представлява момент на намеса на друга, необикновена по строежа си причинно-следствена система в нашата. Самото съществуване на термина — да не говорим за разнообразието от определения, които го съпровождат (като например „сляпа“) — показва, че понятията ни за ред и случайност и двете са в същността си антропоморфни.

Би било чудесно, ако сферата на човешките изследвания се ограничаваше в животинския свят. Но явно това не е така, тя е много по-обширна, а освен всичко останало човекът се стреми да открие истината. Понятието истина е също антропоморфно и предполага от страна на предмета на изследването — т.е. на света — ако не откровена измама, то поне неяснота.

Оттук и разнообразните дисциплини, изучаващи вселената по възможно най-педантичния начин, чието усърдие, особено по отношение на езика, може да се сравни с мъчение. Във всеки случай, ако истината за нещата все още не е разкрита, това се дължи по-скоро на изключителната неподатливост на света, отколкото на липсата на усилия. Другото обяснение, естествено, би било отсъствието на истина, отсъствие, което не приемаме поради ужасяващите му последствия за етиката.

Етиката или — за да се изразим не толкова помпозно, но вероятно по-точно — есхатологията като двигател на науката? Може би онова, до което всъщност се свежда човешкото търсене, е изучаването на неодушевеното от одушевеното. Никак не е за чудене, че резултатите са толкова неопределени, още по-малко за чудене е, че методите и езикът, които употребяваме в този процес, заприличват все повече на изучавания предмет.

Идеалният случай вероятно би бил неодушевеното и одушевеното да си сменят местата. Това, разбира се, би се харесало много на безстрастния учен, за когото обективността е най-важното. За съжаление няма вероятност това да се случи, тъй като неодушевеното не проявява интерес към одушевеното — светът не се интересува от своите човеци. Естествено, ако не решим да припишем на света божествен произход, което вече няколко хилядолетия поред не можем да докажем.

Ако истината за нещата действително съществува, тогава предвид статута ни на появили се по-късно на този свят тя не е човешка. Тя задължително би унищожила понятието ни за причинност, независимо дали е необичайно или не, както и понятието ни за случайност. Същото се отнася и за догадките ни за произхода на света, независимо дали е божествен или молекулярен, или и двете — жизнеспособността на дадено понятие зависи от жизнеспособността на носителите му.

От което следва, че нашите проучвания са в същността си едно крайно субективно начинание. Защото единствената възможност одушевеното да смени мястото си с неодушевеното е физическият край на първото — когато човекът се превърне във вещество.

Все пак възможно е и по-свободно тълкуване, като допуснем, че не одушевеното изследва неодушевеното, а обратното. Това се доближава твърде близко до метафизиката. Естествено, ще бъде много трудно да се изгради наука или религия на подобна основа. Но възможността не бива да се отхвърля дори и само защото подобен вариант би позволил на схващането ни за причинност да оцелее. И още повече на схващането ни за случайност.

Какъв интерес би могло тленното да представлява за вечното? Може би от гледна точка на това как то променя етиката си? Но етиката съдържа в себе си своята противоположност. Или може би, за да постави на още по-голямо изпитание есхатологията? Да, но резултатите са доста предсказуеми. Защо му е на вечното да държи под око тленното?

Може би поради носталгията на вечното по собственото си тленно минало, ако изобщо е имало такова? Или за да види как това бедно старо тленно успява все още да удържи фронта срещу превъзхождащите го сили? Доколко може тленното с неговите микроскопи, телескопи и т.н., с кулите на всички свои обсерватории и църкви да разбере колко могъщи са тези сили?

Каква ли би била реакцията на вечното, ако тленното се окаже в състояние да разкрие тайните на вечното? Какви мерки ще предприеме вечното, като се има предвид, че репертоарът му е ограничен между избора да са наказателни или милосърдни? И тъй като милосърдието е нещо, което малко познаваме, под каква форма би се проявило то?

Ако е, да речем, някаква разновидност на вечния живот и на рая, или пък е утопия, в която нищо никога не свършва, какво ще стане с онези, които не успеят да се доберат дотам? И ако е възможно да бъдат възкресени, какво ще стане със схващането ни за причинност, да не говорим за случайността? Или може би възможността да ги възкресим, възможност за живите да се срещнат с мъртвите, е смисълът на случайността? А нима случайността, която позволява на тленното да стане вечно, не е синоним на превръщането на одушевеното в неодушевено? И това повишение ли е?

Или може би неодушевеното изглежда такова единствено в очите на тленното? И ако наистина няма разлика, с изключение на няколко все още неразкрити тайни, къде ще се окажем всички ние, когато те бъдат разкрити? Бихме ли могли да преминаваме от вечното към тленното, и обратно, в случай че имахме право на избор? И какви биха били транспортните средства между двете? Една инжекция може би? А веднъж загубили усещането за разлика между тленното и вечното, ще има ли за нас значение къде сме? Не би ли било това, най-меко казано, краят на науката, да не говорим за религията?

Вие, изглежда, сте повлиян от Витгенщайн? — пита читателят.

Признаването на крайно субективната същност на човешкото изследване, естествено, не би трябвало да доведе до законови забрани, които да ограничат обхвата му. Те не биха били ефикасни — нито един закон, който се основава на признанието на човешките недостатъци, не е ефикасен. Още повече че всеки законодател, особено непризнатият, би трябвало на свой ред да осъзнава постоянно не по-малко солипсистичната природа на закона, който се опитва да прокара.

И все пак би било както благоразумно, така и полезно, да признаем, че всички наши заключения за света извън нас, включително и тези, отнасящи се до неговия произход, не са нищо повече от разсъждения или по-скоро членоразделен израз на физическата ни същност.

Защото дадено откритие или, казано по-общо, истината се състои именно в това, че я разпознаваме. Представена ни в анализ или заключение, подкрепена с доказателства — и ето че сме готови да възкликнем: „Да, вярно!“. Или с други думи, ние разпознаваме нещо, което е поднесено на вниманието ни като наше. Разпознаването е в крайна сметка отъждествяване на реалността отвътре с реалността отвън — допускане на втората в първата. Но за да бъде допуснат във вътрешната светая светих (да речем, в ума), гостенинът трябва да притежава поне няколко структурни характеристики, сходни с тези на стопанина.

Естествено, именно това обяснява значителния успех на всевъзможните микрокосмически изследвания с техните клетки и частици, които са в прекрасно съзвучие с нашето честолюбие. Но, независимо от смирението, ако един благодарен гостенин реши на свой ред да покани любезния стопанин в своя дом, последният ще се чувства в повечето случаи прекрасно в тези на теория странни места и ще се възползва от престоя си в центъра за Приложни Науки, откъдето ще си тръгва ту с буркан пеницилин, ту с бидон, пълен с преодоляващо гравитацията гориво.

Или инак казано, за да можеш да разпознаеш нещо, трябва да имаш с какво да го разпознаеш, нещо, с което да се извърши разпознаването. Оръдието, което според нас извършва тази дейност по разпознаването, е мозъкът. Но мозъкът не е автономна единица — той функционира само заедно с останалата част от нашата физиологична система. Освен това ние познаваме способността на мозъка си не само да възприема понятия, отнасящи се до външния свят, но и да ги произвежда; познаваме също така и относителната зависимост на тази способност от, да речем, двигателните ни функции или метаболизма ни.

Това е достатъчно, за да заподозрем наличието на известно съответствие между изследователя и предмета на изследването, а подозрението е често майка на истината. Но във всички случаи е и достатъчно да ни наведе на мисълта, че съществува забележима прилика между онова, което се открива, и клетъчния строеж на откривателя му. А за това има достатъчно основания, дори и само защото сме неизменна част от този свят — поне според еволюционната теория.

Няма нищо чудно тогава, че сме в състояние да разкриваме и разпознаваме някои истини за него. До такава степен не е чудно, че човек разбира, че думата „откритие“ не е точна, както и „разпознаване“, „приемане“, „отъждествяване“ и т.н.

Разбираме, че така наречените от нас открития не са нищо друго, освен проекция на онова, което се съдържа у нас, върху външния свят. Че физическата реалност на света или природата — наречете го както щете — е само екран или, ако предпочитате, стена с нашите собствени структурни императиви и неравномерности, изписани едро или дребно върху нея. Че външното е черна дъска или резонатор за нашите идеи и догадки за нашата твърде неразбираема материя.

Че в крайна сметка човек получава много по-малко знанията си отвън, отколкото ги отделя отвътре. Че човешкото изследване е затворена система, в която никое Висше същество или алтернативна система не могат да проникнат. А ако го сторят, те няма да са добре дошли, дори само защото Той или тя ще станат един от нас, а ние сме повече от достатъчно.

По-добре е да останат в сферата на вероятностите, в страната на случайността. Нали един от тях е казал: „Моето царство не е на този свят“. Няма значение, че репутацията на вероятността е скандална, тя няма да ни натрапи нито един от тях, защото вероятността не е склонна към самоубийство. Обитаваща съзнанието ни поради липса на по-добро място, тя със сигурност няма да се опита да разруши собственото си жилище. И ако вечното наистина ни смята за своя публика, вероятността несъмнено ще се опита да ни представи вечното като морална перспектива, особено като се има предвид, че ние неизбежно ще влезем в него.

Тя може би дори ще ни изпрати и месия, защото, оставени на самите себе си, ние трудно се справяме с етиката на нашето ограничено във времето съществуване, колкото и кратко да е то. Месията може да се появи под различни форми в зависимост от случая, като не е задължително да е човекоподобен. Той може да се яви например под формата на научна идея или във вид на микробиологическо откритие, според което спасението на отделния човек ще зависи от всеобща верижна реакция, предполагаща, че оцеляването на всички ще доведе до постигането на вечност за един, и обратното.

Ставали са и по-странни неща. Във всеки случай, независимо какво прави живота ни по-сигурен или дава надежди за продължаването му, на него трябва да се гледа като на нещо със свръхестествен произход, защото природата е враждебна и не вдъхва надежди. От друга страна, ако трябва да избираме между науката и вярата, науката би била може би по-доброто, защото се оказа, че различните вярвания ни разделят.

Искам да кажа просто, че има вероятност един нов месия, ако действително се появи, да е малко по-осведомен за ядрената физика или микробиологията, особено за вирусологията, отколкото сме ние днес. Естествено, това знание ще бъде по-полезно за нас тук, отколкото във вечния живот, но в момента ние се задоволяваме и с много по-малко.

Това би могло да се окаже добро изпитание за вероятността и особено за случайността, защото линейната система на причинността води право към изчезването ни. Нека видим обаче дали случайността е действително автономно понятие. Да видим дали тя е нещо повече от това да се сблъскаш с някоя филмова звезда в извънградска кръчма, или да спечелиш от лотарията. Естествено, всичко зависи от това колко ще спечелиш — голямата печалба може да те доближи до личното избавление.

Ама не сте ли повлиян от Витгенщайн, продължава да настоява читателят.

Не, не от Витгенщайн, отговарям аз. Само от Франкенщайн.

Край на допълнителното обяснение.

III

И така, ние сме част от естествения свят (както подсказва клетъчното ни устройство); ако одушевеното е един от видовете неодушевено, тогава случайността, която е присъща на правещия, е присъща и на материята. Може би Уебстъровата „способност да създаваш“ не е нищо повече (или по-малко) от опитите на материята да се изрази. Тъй като правещият (а с него и целият човешки вид) е една нищожна частичка материя, опитите на втората да се изрази трябва да бъдат малко на брой и много отдалечени един от друг във времето. Тяхната рядкост е пропорционална на наличието на съответни говорители, чието съответствие, т.е. готовността им да доловят една нечовешка истина, се нарича в нашия език гений. По този начин редкостта се явява като майка на случайността.

Струва ми се, че материята се изразява чрез човешката наука или човешкото изкуство вероятно само по силата на някаква принуда. Това може да ви прозвучи като антропоморфично фантазиране, но нашето клетъчно устройство ни дава право на този вид слабости. Износването на материята, изтъняването й или пренасищането й с време са — сред още безброй други по-малко или повече разбираеми процеси — онова, което определя случайността, както и онова, което лабораторните инструменти регистрират или пък не по-малко чувствителното перо на лирическия поет отбелязва. И в двата случая става дума за ефекта на разпространяване на вълните.

В този смисъл способността да правиш е пасивна способност — реакцията на песъчинката спрямо хоризонта. Защото онова, което ни впечатлява в произведението на изкуството или в научното откритие, е именно усещането за открити хоризонти, нали? Ако става дума за нещо по-малко от това, тогава то е обичайното, а не уникалното. С други думи, способността да правиш зависи от хоризонта, а не от решителността, амбицията или опита. Затова да се анализира тази способност единствено от наша гледна точка е погрешно и не особено възнаграждаващо.

„Творенето“ е онова, което един огромен крайбрежен плаж забелязва, когато океанът отнесе една песъчинка. Ако това ви звучи прекалено трагично или прекалено високопарно, тогава вие се намирате някъде много далече между дюните. Схващането на артиста или учения за късмет или случайност отразява най-вече близостта му до водата или, ако щете, до материята.

По принцип е възможно тази близост да се увеличи чрез волята, но в действителност това става винаги по невнимание. Никакви изследвания или погълнати количества кофеин, калории, алкохол или тютюн не могат да поставят песъчинката достатъчно близко до вълните, т.е. до тяхното разпределение на времето — единствената причина за ерозията на онова, което наричаме крайбрежие. Оттам произтичат и всички тези бръщолевения за намесата свише, за открития и т.н. Чии открития?

Ако поезията е в малко по-добро положение в този контекст, то е, защото езикът е, така да се каже, първата линия на информацията на неодушевеното за самото себе си, предоставена на одушевеното. Бихме могли да формулираме това по по-малко оспорим начин — езикът е материята в разреден вид. Обработвайки го в хармония — а защо не и в дисхармония, — поетът до голяма степен несъзнателно си проправя път към сферата на чистата материя или, ако щете, към чистото време, и то по-бързо, отколкото това може да бъде направено с какъвто и да е било друг вид труд. Стихотворението и най-вече стихотворението с повтарящ се строеж на строфите почти неизбежно поражда центробежна сила, чийто все по-разширяващ се радиус отнася поета далеч отвъд началното му местоназначение.

И именно непредвидимостта на крайната му спирка, както и може би на последвалата благодарност, карат поета да гледа на способността си „да прави“ като на пасивна способност. Огромността на онова, което е пред него, изключва възможността за каквото и да е било друго отношение към обичайните или необичайните негови действия и със сигурност изключва понятието за творене. Не може да има творене лице в лице с нещо, което вдъхва ужас.