Йосиф Бродски
Нескромно предложение (Лекция, изнесена в Библиотеката на Конгреса, октомври 1991)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An immodest proposal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
pano (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Йосиф Бродски

Заглавие: За скръбта и разума

Преводач: Аглика Маркова, Александра Велева, Валентин Кръстев, Зорница Христова, Иван Тотоманов, Кристин Димитрова

Издание: първо

Издател: Факел експрес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Сборник есета

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

ISBN: 954-9772-24-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1493

История

  1. — Добавяне

Преди около час сцената, на която се намирам сега, както и вашите столове, бяха празни. И ще са отново празни след час. Повечето време от деня това място, струва ми се, е празно — празнотата е естественото му състояние. Ако притежаваше собствено съзнание, то би възприело нашето присъствие като досадно неудобство. Това е твърде показателно за нашата значимост или поне за значимостта на нашето събрание. Каквото и да ни е довело тук, количественото ни съотношение не говори добре за нас. Колкото и да сме доволни от нашата численост, в пространствено измерение тя е от нищожно значение.

Според мен това важи за всяко хорско събрание, но когато става дума за поезия, то придобива особен смисъл. Защото поезията, независимо дали я пишем или четем, е разединяващо изкуство, тя е много по-малко социална от музиката или рисуването. При това поезията проявява известен апетит към празнотата, например към празнотата в безкрайността. Което е така, защото, погледнато от гледна точка на историята, количественото съотношение на поетическата публика с останалата част от обществото съвсем не е в полза на първата. Затова трябва да сме доволни един от друг дори и само защото присъствието ни тук, макар и незначително, е продължение именно на тази история, която според ширещото се в този град мнение вече е приключила.

В течение на онова, което наричаме писмена история, поетичната публика не е надвишавала 1 процент от цялостното население. Подобно твърдение не се основава на някакво специално изследване, а на духовния климат в света, в който живеем. Всъщност метеорологията е била понякога такава, че дори тази цифра може да е малко преувеличена. Нито гръцката, нито римската античност, нито славният Ренесанс, нито Просвещението не оставят у нас впечатлението, че поезията е успяла някога да привлече голяма публика, камо ли да поведе батальони или легиони, нито пък че читателите й са били безброй.

 

 

Те никога не са били много. Онези, които наричаме класици, дължат репутацията си не на съвременниците си, а на потомците си. Това не означава, че потомството е количествен израз на тяхната стойност. То просто ги снабдява, макар и със задна дата и с известно усилие, с броя читатели, които са заслужавали от самото начало. Всъщност те са живели при, общо взето, доста ограничителни обстоятелства. Всъщност обстоятелствата, при които са живели, са ги притискали доста — ухажвали са покровителите си и са се трупали около царския двор по почти същия начин, по който днес поетите са се втурнали към университетите. Явно това е било свързано с надеждата за щедри дарения, но е било също и търсене на публика. Грамотността е била привилегия за малцина, затова къде другаде би могъл поетът да намери съпреживяващи слушатели и любопитни читатели на стиховете си? Централите на властта са били често централи на културата; храната там е била по-добра, компанията по-малко безцветна и по-чувствителна от другаде, включително и от манастирите.

Изминаха векове. Пътищата на властта и на културата се разделиха, както изглежда, завинаги. Това, естествено, е цената, която заплатихме за демокрацията, за управлението на народа от народа и в името на народа, от който все още само 1 процент чете поезия. Ако съвременният поет има нещо общо с ренесансовия си колега, то е най-вече нищожното разпространение на творбите му. В зависимост от темперамента си някой може и да се наслаждава на тези страни от съдбата, които го доближават до първообраза — да се гордее, че представлява средството, с което се продължава свещената традиция, или пък да черпи известна утеха от радващото се на толкова много прецеденти примирение. Няма нищо по-удовлетворително за психиката от това да се свържеш със славата на миналото, пък дори и само защото миналото е толкова по-ясно от настоящето, да не говорим за бъдещето.

Поетът успява винаги да се измъкне със словото си от трудните положения, в крайна сметка такъв е занаятът му. Но аз съм тук не за да говоря за незавидната съдба на поета, който, ако теглим чертата, не е никога жертва. Тук съм, за да говоря за окаяното състояние на публиката му — тоест за вашето окаяно състояние. И тъй като тази година съм на заплата в Библиотеката на Конгреса, приемам задълженията си единствено и само като на служител на обществото. И така онова, което ме тревожи, е поетическата публика в тази страна и именно служителят на обществото у мен намира еднопроцентовото статукво за ужасяващо и скандално, да не кажа трагично. Оценката ми няма нищо общо нито с личния ми темперамент, нито с горчивото разочарование на автора от нищожната продажба на произведенията му.

Обичайният тираж за първа или втора стихосбирка на който и да е поет в тази страна е между 2000 и 10 000 (имам предвид само комерсиалните издателства). Доколкото ми е известно, според последните преброявания населението на Съединените щати възлиза на около 250 милиона. Това означава, че едно обикновено комерсиално издателство, публикувайки първата или втората книга на даден поет, се обръща само към 0,001 процент от общото население. За мен това е абсурдно.

 

 

Онова, което пречеше на достъпа на публиката до поезията, беше отсъствието на печат и ограничената грамотност. Днес и двете са на практика всеобщи и гореспоменатото съотношение вече не може да бъде оправдано. Дори да приемем прословутия 1 процент, това би означавало, че издателите трябва да публикуват не тиражи между 2000 и 10 000 за стихосбирка, а 2,5 милиона. Имаме ли толкова много читатели на поезия в тази страна? Мисля, че да, всъщност мисля, че имаме много повече. Точно колко може, естествено, да се разбере чрез проучване на пазара, а именно това трябва да се избегне.

Защото всяко проучване на пазара е само по себе си ограничително. Както и всяка социологическа класификация на данните от преброяването на групи, слоеве, категории. То предполага наличието на общи характеристики, отличаващи дадена социална група, с което налага те да бъдат обработени по предварителна рецепта. Това води, най-просто казано, до подвеждането под общ знаменател на духовната храна на хората, до тяхната интелектуална сегрегация. За пазар на поезията се считат хората с висше образование и именно тях цели издателят. На простия работник не му се полага да чете Хораций, на земеделеца в дочени панталони не му е работа да чете Монтале или Марвъл. По силата на същия принцип никой не очаква от политика да знае наизуст Джерард Манли Хопкинс или Елизабет Бишоп. Това е не само тъпоумно, но и опасно. По този въпрос ще стане по-подробно дума по-късно, сега искам само да посоча, че разпространението на поезия не бива да се основава на пазарни критерии, тъй като всяка подобна оценка е сама по себе си в ущърб на съществуващия потенциал. Когато става дума за поезия, крайните резултати от проучванията на пазара, независимо от всички компютри, си остават неоспоримо средновековни. Всички ние сме грамотни, следователно всеки от нас е потенциален читател на поезия — и именно това трябва да бъде схващането, върху което да се основава разпространението на книгите, а не на някакво клаустрофобично схващане за търсенето. Защото по отношение на културата не търсенето поражда предлагането, а точно обратното. Вие четете Данте, защото е написал „Божествена комедия“, а не защото сте почувствали необходимост от него — колкото и да искате, няма да можете да върнете от отвъдното нито поета, нито поемата му.

Поезията трябва да стане достояние на публиката в много по-големи количества, отколкото е. Тя трябва да бъде вездесъща като природата около нас, от която впрочем поезията черпи много от сравненията си; или вездесъща като бензиностанциите, а защо не и като самите автомобили. Книжарници трябва да има не само в университетите и по главните улици, но и на входа на най-затънтения монтажен цех. Изданията с меки корици на онези, които смятаме за класици, трябва да са евтини и да се продават по супермаркетите. Намираме се в края на краищата в Америка, страната на масовото производство, и аз наистина не разбирам защо онова, което се прави за автомобилите, не може да се направи и за поетическите книги, които между впрочем могат да ви отведат доста по-далеч. Защото не желаете да отидете по-далеч? Може би, но това, че не желаете, е защото не разполагате с превозното средство, а не защото разстоянията и местоназначенията, които имам предвид, не съществуват.

 

 

Предполагам, че дори за най-доброжелателните уши всичко това може да прозвучи малко налудничаво. Но то не само не е налудничаво, а е дори икономически оправдано. Една стихосбирка, издадена в тираж 2,5 милиона с цена, да речем, два долара, ще донесе повече пари от 10 000 екземпляра на същото издание с корична цена двайсет долара. Естествено, това би могло да създаде проблем при складирането, но пък тогава разпространението ще трябва да обхване всички краища на страната. И още нещо, ако правителството признае, че създаването на лична библиотека е точно толкова важно за вътрешното осъществяване на човека, колкото са деловите обеди за общественото, то би могло да въведе намаление на данъците за онези, които четат, пишат или издават поезия. Главният губещ в този случай ще бъдат, естествено, тропическите гори в Бразилия. Макар да ми се струва, че едно дърво, изправено пред избора да се превърне в книга с поезия или в купчина дописки, вероятно би предпочело първото.

Книгата има огромен обсег на действие. Свръхнатоварването в областта на културата не е въпрос на избор на стратегия, то е необходимост, защото схващането за целеви подбор е равнозначно на поражение, независимо колко добре сте се целили. Затова ми се струва логично да предположа — макар да не зная към кого точно се обръщам в момента, — че днес, с появяването на новите евтини технологии, съществува явна възможност този народ да се превърне в просветена демокрация. И аз мисля, че трябва да се възползваме от тази възможност, преди грамотността да се е превърнала във видеотизъм.

 

 

Препоръчвам да започнем с поезията не само защото по този начин ще останем в съзвучие с развитието на нашата цивилизация — песента се появява преди разказа, — но и защото нейното издаване е по-евтино. Една дузина издания биха били прилично начало. Библиотеката на средния читател на поезия съдържа, струва ми се, някъде между трийсет и петдесет сборника от различни автори. Половината от тях могат да се поберат във всяка американска къща на един рафт или върху камината, или в най-лошия случай върху перваза на прозореца. Цената на дузина стихосбирки с меки корици, дори такава, каквато е в момента, възлиза максимум на една четвърт от цената на един телевизор. Причината да не се направи това не е в липсата на апетит за поезия у широката публика, а в отсъствието на възможност той да се възбуди, или с други думи, причината е в недостига на книги.

Според мен книгите трябва да се доставят по домовете както електричеството или млякото в Англия — на тях трябва да се гледа като на битови услуги и цената им трябва да бъде съответно минимална. Ако това се окаже невъзможно, тогава поезията може да се продава по дрогериите (не на последно място и защото би намалила сметката ви при психоаналитика). Задължително е най-малкото в чекмеджето на всяка стая във всеки хотел или мотел на Америка да има по една Антология на американската поезия, наред с Библията, която със сигурност не би имала нищо против подобно съжителство, след като не протестира срещу съжителството си с телефонния указател!

 

 

Всичко това е осъществимо, особено в тази страна. Защото освен всичко останало американската поезия е най-великото национално наследство на Америка. Понякога някои неща се забелязват по-добре от чужденеца. Това е едно от тях, а в случая чужденецът съм аз. Количеството стихове, което е било създадено на тези брегове през изминалия век и половина, кара аналогичните начинания на която и да е литература да изглеждат нищожни; същото се отнася между впрочем и за постиженията ни в джаза и киното, на които заслужено ни се възхищава цял свят. Смея да кажа, че същото важи и за качеството им, защото става дума за поезия, пропита от духа на личната отговорност. Няма нищо по-чуждо за американската поезия от прословутите европейски специалитети — светоусещането на жертвата с безумно и жадно размахания в упрек показалец; несвързаната възвишена реч; прометеевите преструвки и молби за снизхождение. Американските стихове, естествено, имат и своите недостатъци — в тях се появяват прекалено много провинциални пророци и многословни неврастеници. Но тя е и изключително средство за каляване, затова упорството в прилагането на еднопроцентовия принцип на разпространение лишава този народ от естествените му източници на издръжливост, да не говорим, че те са и източници на гордост.

Поезията е по дефиниция изключително индивидуалистично изкуство — в този смисъл Америка е и нейният логичен дом. Във всеки случай съвсем логично е, че тази индивидуалистична тенденция достига именно в Америка до крайните предели на своята самобитност както при модернистите, така и при традиционалистите. (Всъщност това доведе до появата на модернистите.) За моето зрение, както и за моя слух, американската поезия представлява една безмилостна и непрестанна проповед за човешката автономност, ако щете — песента на атома, който се съпротивлява срещу верижната реакция. Общата й тоналност е твърдост и сила на духа, изискването да погледнеш най-лошото право в очите, без да трепнеш. А нейните очи са със сигурност винаги широко отворени не толкова от удивление или в очакване на някакво прозрение, а защото бдят за опасността. Тя е скъпа на утешения (заниманието на толкова голяма част от европейската поезия, особено на руската); изключително точна и богата на подробности; свободна от носталгия по Златни векове; възвеличаваща смелостта и умението да се спасиш. И ако някой търси за нея подходящо мото, бих му предложил един стих от „Слуга на слугите“ на Фрост: „Най-добрият изход е напряко“.

Позволявам си да говоря толкова общо за американската поезия не защото представлява нещо мощно и огромно, а защото предметът ми днес е общественият достъп до нея. В тази връзка трябва да изтъкнем, че старата песен за ролята на поета в обществото или за неговия дълг към него преобръща целия проблем с главата надолу. Ако изобщо може да се говори за обществената функция на някого, който е по принцип на свободна практика, тогава обществената функция на поета е да пише, което той не прави по назначение от обществото, а по собствена воля. Единственият му дълг е към езика, което означава да пише добре. Пишейки и особено когато пише добре на езика на своето общество, поетът прави сериозна крачка по посока на обществото. Задължението на обществото е да измине останалата половина от пътя, за да го посрещне, тоест да отвори книгата му и да я прочете.

И ако изобщо може да става дума в този случай за отклонение от дълга, то не е от страна на поета, защото той продължава да пише. Поезията е, освен всичко друго висшата форма на човешката реч във всяка култура. Ако не чете или не се вслушва в поетите си, обществото се обрича на по-низши форми на словесен изказ — този на политиците, на търговците или на шарлатаните — с една дума, на своите си. Или иначе казано, то се лишава от собствения си потенциал за развитие, защото онова, което ни отличава от царството на животните, е именно дарбата да говорим. Често отправяното към поезията обвинение, че е трудна, неразбираема, херметична и какво ли не още, не показва състоянието на поезията, а за да бъдем откровени, онова стъпало от еволюционното изкачване, на което обществото е запряло.

 

 

Защото поетическата реч е непрекъсната, освен това тя избягва клишето и повторението. Именно тяхното отсъствие прави изкуството по-бързо и го различава от живота, чието основно стилистично средство, ако можем така да се изразим, са клишето и повторението — той започва винаги от нулата. Ето защо не бива да се учудваме, че когато днес обществото се натъкне случайно на тази непрекъсната поетическа реч, то се чувства объркано, сякаш се е качило на влак без разписание. И другаде съм казвал, че поезията не е вид развлечение, в известен смисъл тя дори не е вид изкуство, а по-скоро нашата антропологична, генетична цел, езиковият фар на еволюцията. Сякаш усещаме това като деца, когато жадно поглъщаме и запомняме стихове, за да овладеем езика. Вече възрастни, ние се отказваме от това начинание, убедени, че сме го овладели. А всъщност сме овладели само един начин на говорене, достатъчен може би, за да надхитрим противника или да продадем стоката си, да преспим с някого, да получим повишение, но със сигурност недостатъчен, за да облекчи страданието или да донесе радост. Докато човек не се научи да товари изреченията си със смисъл, както се товари камионетка, или да различава и обича в чертите на любимата си „странстващата душа“; докато не осъзнае, че „споменът за звездния ни час/ не ни спасява от забрава нас,/ нито пък прави ни смъртта по-лека“ — докато тези неща не се влеят в кръвта му, той остава част от рода на безсловесните. А те са мнозинството, ако това изобщо може да бъде утешение.

Ако не друго, поезията е процес на невероятна езикова осмоза. Тя представлява също така изключително икономична форма на умственото ускорение. В рамките на много малко пространство едно добро стихотворение покрива огромни мисловни разстояния и често, към края си, достига до някакво прозрение или откровение. Това е така, защото в процеса на писането поетът използва, до голяма степен несъзнателно, двата основни метода на познание, предоставени на човешкия род — западния и източния. (Естествено, и двата са достъпни за всеки, който не е лишен от предната част на мозъчното полукълбо, но различните традиции се възползват от тях с различна степен на предубеждение.) Първият от тях поощрява преди всичко рационалното, анализа. От социална гледна точка той се съпътства от самоутвърждаването на човека и намира най-общ израз в Декартовото „cogito ergo sum“. Вторият разчита главно на интуитивния синтез, призовава към себеотрицание и най-подходящият пример за него е Буда. Или с други думи, стихотворението ви предлага най-пълноценния, лишен от всякакви уклони, образец на човешкия разум в действие. В това се състои и главната привлекателност на поезията, която е независима от използването на ритмическите и благозвучни свойства на езика, сами по себе си също откровение. Стихотворението сякаш казва на читателя си: „Бъди като мен“. И в мига на четенето вие се превръщате в това, което четете, превръщате се в състоянието на езика, който е стихотворение, и неговото прозрение или откровение стават ваши. Те продължават да са ваши и след като затворите книгата, защото е невъзможно да се върнете обратно към времето, преди да ги прочетете. Еволюцията е точно това.

Целта на еволюцията не е естественият подбор, тя не е нито оцеляването на най-устойчивите, нито оцеляването на най-неиздръжливите. В първия случай би трябвало да изберем Арнолд Шварценегер, а във втория, който е по-приемлив от етична гледна точка, да се примирим с Уди Алън. Целта на еволюцията, колкото и странно да изглежда, е красотата, която надживява всичко и поражда истината, защото представлява сливане между рационалното и чувственото. Тя е винаги в очите на онзи, който я вижда, и затова не може да се въплъти изцяло никъде другаде, освен в думите — и тук се появява стихотворението, което е точно толкова неизлечимо семантично, колкото е и благозвучно.

 

 

Няма друг език, освен английския, в който всичко това да е събрано в толкова големи количества. Да си се родил в него или да попаднеш в него, е най-великият дар, който съдбата може да даде на човека. Да лишиш носителите му от пълен достъп до него, е антропологическо престъпление, а именно до това води сегашната система на разпространение на поезия. Не съм сигурен кое е по-лошо — да изгаряш книги или да не ги четеш, но мисля, че символичното издаване е със сигурност някъде между двете. Съжалявам, че се изразявам така рязко, но когато си представя, от една страна, великите творби на поетите на този език, изхвърлени на сметището на забравата, а от друга, умопомрачителните демографски възможности, имам чувството, че сме на ръба на огромно културно отстъпление. И не за културата се тревожа, нито за съдбата на произведенията на великите и не дотам велики поети. Тревожа се, че загубилият способността си да се изразява членоразделно и адекватно отново ще прибегне към действие. И тъй като речникът на действието е ограничен от даденостите на тялото му, той неизбежно ще прибегне до насилие, разширявайки речника си с оръжие вместо с прилагателни.

Накратко казано, време е да се откажем от добрите стари времена. Налага се да се организира общонационално разпространение на поезията, класическа и съвременна. То ще се поеме вероятно от частния сектор, но с подкрепата на правителството. Публиката, която ще цели, трябва да бъде във възрастовата група от петнайсет нагоре. Трябва да се наблегне на американските класици, а що се отнася до кого и какво ще се издава, това да се решава от орган, състоящ се от двама-трима знаещи, тоест от поетите. Академичният свят с неговите дребни идеологически свади да се държи настрана, защото в тази област никой няма право да предписва на основания, различни от тези на вкуса. Красотата и съпровождащата я истина не бива да бъдат подчинени на каквито и да е философски, политически и дори етически доктрини, защото естетиката е майка на етиката, а не обратното. Ако не сте съгласни, опитайте се да си припомните обстоятелствата, при които се влюбихте.

Трябва обаче да се помни, че в обществото съществува склонността да се назначава само по един велик поет на епоха, а често и на цял век. Това се прави с цел да се избегне задължението да се четат други автори, включително и самият избраник, ако случайно решите, че неговият или нейният темперамент не ви допада. Истината е, че във всеки момент във всяка литература има по няколко поети с еднаква тежест и значение, които могат да ви водят. Всъщност точният им брой няма значение, той неизбежно съвпада с прочутите четири темперамента, просто не може да бъде другояче — оттам и разликите между тях. Те идват с благоволението на езика, за да дадат на обществото йерархия или спектър от естетически норми, които може ревностно да следвате, да пренебрегвате или да признавате. Поетите не се появяват като образци на поведение, а като пастири на ума, независимо дали го съзнават или не, и по-добре да не го съзнават. Обществото се нуждае от всички тях и ако проектът, за който говоря, се осъществи някога, не бива да се показва предпочитание към никого от тях. На тези височини няма йерархия, затова звънът на фанфарите трябва да е еднакво силен.

 

 

Подозирам, че обществото се задоволява с един поет, защото е по-лесно да отхвърлиш един, отколкото няколко. Трудно се управлява общество с няколко поети, провъзгласени за светци извън църквата, защото политикът ще трябва да покаже висота на мисленето, да не говорим за изразяването, която да бъде поне равна на предложената от поетите — и тогава висотата на мисленето и на изказа няма да може да претендира за изключителност. Такова общество би било може би една по-истинска демокрация от тези, които познаваме. Защото целта на демокрацията не е самата демокрация — това би било тавтология. Целта на демокрацията е просвещението. Демокрация без просвещение е в най-добрия случай джунгла с отлична полиция и с един назначен велик поет в ролята на Тарзан.

Сега говоря за джунглата, а не за тарзановците. Защото изпадането в забрава на един поет не е чак толкова голяма драма, това е част от заниманието му и той може да си го позволи. За разлика от обществото поетът разполага винаги с бъдещето и в известен смисъл стихотворенията му са покана към нас да вкусим от него. Най-малкото и може би най-доброто, което може да се каже за нас, е, че сме бъдещето на Робърт Фрост, Мариан Мур, Уолас Стийвънз, Елизабет Бишоп, за да спомена само неколцина… Всяко поколение на тази земя е бъдещето, или по-точно част от бъдещето, на тези, които са си отишли, но най-вече на поетите, защото, когато четем техните книги, ние разбираме, че са ни познавали, че поезията преди нас носи нашите гени. Което не ни задължава да ги почитаме, а да се позоваваме на тях.

Пак повтарям: поетът никога не губи, той знае, че други ще се качат на пътя и ще го продължат оттам, където той го е напуснал. (Всъщност увеличаващото се мнозинство на другите, енергични, гръмогласни, претендиращи шумно за внимание, го тласкат към забрава.) Това той може да понесе, може да понесе и че го смятат за страхливец. Обществото е, което не може да си позволи да забравя, обществото е, което — в сравнение с интелектуалната издръжливост на поета — се оказва страхливецът и губещият. За обществото, чиято основна сила е във възпроизвеждането, загубата на един поет означава загуба на една мозъчна клетка. Това нарушава говора, лишава го от способността, когато се наложи, да направи морален избор, или замъглява речта с определения, превръщайки човека в отворен съд за всякакви демагогии или чисто и просто шумове. Органите за възпроизвеждане обаче остават незасегнати.

Лечение за наследствените болести (по-незабележими при отделния човек, но съвсем видими при група хора) почти няма и аз не предлагам тук такова. Просто се надявам, че ако идеята ми се възприеме, тя би могла да забави разпространението на нашето културно заболяване в следващото поколение. Както вече казах, днешната си задача аз поех в духа на служител на обществото и може фактът, че съм на заплата в Библиотеката на Конгреса, да ме е главозамаял. Може би се изживявам като министър на здравеопазването, който лепва със замах предупредителния надпис върху готовата за продан поетическа програма. Нещо от рода на Начинът на разпространение на продукта е опасен за здравето на нацията. Това, че сме живи, не означава, че не сме болни.

Често се говори — ако се не лъжа, първи го е казал Сантаяна, — че онези, които не помнят историята, са осъдени да я повторят. Поезията не претендира да е история. Но тя има все пак нещо общо с нея — използва паметта и е полезна за бъдещето, да не говорим за настоящето. Тя, естествено, не може да намали бедността, но може да направи нещо срещу невежеството. Освен това тя е единствената застраховка, с която разполагаме срещу простащината в човешкото сърце. Ето защо тя трябва да бъде достъпна за всекиго на ниска цена.

Петдесет милиона екземпляра от една Антология на американската поезия по два долара на екземпляр могат да бъдат продадени в една страна с 250-милионно население. Може би не веднага, но постепенно, в продължение на едно десетилетие те ще се продадат. Книгите намират читателите си. А ако не се продадат, нека си седят, нека събират праха, нека гният и се разпадат. Винаги ще се намери дете, което ще измъкне една книжка от купчината боклуци. Лично аз, без значение кой съм, бях такова дете, такова дете е бил може би и някой от вас.

Преди четвърт век, в едно предишно мое въплъщение в Русия, познавах човека, който превеждаше Робърт Фрост на руски. Запознах се с него, защото попаднах на преводите му — това бяха великолепни стихотворения на руски и аз почувствах нужда да се запозная както с този човек, така и с оригиналните текстове. Той ми показа едно издание с твърди корици (мисля, че беше на Холт), което се отвори само̀ на страницата „Каквото губи на дължина, щастието наваксва на височина“. На страницата се беше отпечатал огромен, четирийсет и пети номер войнишки ботуш. На титула имаше печат STALAG № 3В — концентрационен лагер някъде във Франция за военнопленници на съюзническите войски през Втората световна война.

Ето ви случай на стихосбирка, намерила своя читател. Нужно е било само да съществува. Иначе не би могла да бъде настъпена, а още по-малко вдигната от нечия ръка.

1991

Край