Йосиф Бродски
Реч на стадиона (Реч, произнесена в Мичиганския университет в Ан Арбър по случай дипломирането на випуск 1988)

Животът е игра с много правила, но без рефер. Учи се с гледане, а не с ровене в книгите, пък били те и Свещени. Затова нищо чудно, че толкова хора играят нечестно, че толкова малко печелят, а толкова много губят.

Във всеки случай, ако това е същият Мичигански университет от Ан Арбър, Мичиган, който си спомням, вероятно вие, неговите възпитаници, познавате Светото писание дори по-малко от онези, които седяха на тези скамейки, да кажем, преди шестнайсет години, когато за пръв път се престраших да стъпя тук.

За очите, ушите и ноздрите ми това място прилича на Ан Арбър; то синее — или поне така ми се струва — като Ан Арбър; мирише на Ан Арбър (макар, да си призная, във въздуха да има по-малко марихуана, отколкото преди, и това да е малко объркващо за един стар анарбърец). Изглежда, значи все пак съм в Ан Арбър, където прекарах част от живота си — може би най-добрата, — и където преди шестнайсет години вашите предшественици не знаеха почти нищо за Библията.

Като помня колегите си, като знам какво се случва с университетските програми из цялата страна, ако не съм напълно сляп за натиска, оказван върху младите от така наречения съвременен свят, изпитвам носталгия по онези, които седяха на вашите места преди дузина години, защото поне някои от тях можеха да изброят Десетте Божи заповеди, а други дори помнеха Седемте смъртни гряха. Нямам представа какво са постигнали с това безценно знание, как са се справили в играта. Мога само да се надявам, че след време ще се окаже по-добре да следваш правила и възбрани, зададени от напълно неосезаем субект, отколкото от спортния кодекс.

Тъй като време имате много и тъй като, предполагам, се стремите да преуспеете в един приличен свят, няма да ви навреди да се запознаете с тия заповеди и списъка с греховете. Седемнайсет точки общо, някои от които почти изцяло се повтарят. Вие, естествено, можете да възразите, че те принадлежат на вероизповедание със завидни традиции в насилието. И все пак от всички вери тази изглежда най-толерантната; тя заслужава вниманието ви ако не за друго, то поне защото е родила обществото, в което вие имате правото да оспорвате или отричате ценността й.

Но аз не съм дошъл тук, за да превъзнасям достойнствата на една или друга вяра или философия; нито пък като мнозина обичам да нападам съвременната образователна система или вас, нейните жертви. Най-малкото защото не ви смятам за такива. Та нали в някои области вашите познания неизмеримо превъзхождат моите или изобщо тези на моето поколение. Аз ви считам за млади, разумно егоистични души в навечерието на дълго пътуване. Потръпвам, като си помисля колко дълго ще бъде то, и се питам как бих могъл да ви бъда полезен. Знам ли нещо за живота, което може да ви помогне, и ако да, има ли как да ви предам тази информация?

Отговорът на първия въпрос вероятно е „да“ — не защото е редно човек на моята възраст да надхитри всеки от вас на екзистенциалния шах, колкото, защото вече е уморен от нещата, към които вие още се стремите. Младите следва да се предупреждават за тази умора, съпътстваща неизменно както евентуалните им успехи, така и евентуалните им провали; това знание може да подслади първите и да им помогне да понесат вторите. Що се отнася до втория въпрос, наистина не знам. Примерът с гореспоменатите заповеди може да обезкуражи всеки напътстващ оратор, тъй като и самите те представляват напътствие — бих казал, в най-буквалния смисъл на думата. Но между поколенията съществува прозрачна стена, желязната завеса на иронията, ако щете, прозирен воал, през който не преминава почти никакъв опит. В най-добрия случай отделни съвети.

Така че смятайте това, което ще чуете, за съвети — върховете на няколко айсберга, ако мога така да се изразя, а не на планината Синай. Не съм Мойсей, пък и вие не сте библейски юдеи; това тук са записки, нахвърляни в жълто тефтерче някъде из Калифорния, а не скрижали. Игнорирайте ги, ако щете, забравете ги, ако не можете да ги запомните; нищо задължително няма в тях. Ако пък нещо ви влезе в работа сега или за в бъдеще, ще се радвам. Ако ли не, гневът ми няма да ви застигне.

1. И сега, и след време според мен ще ви бъде от полза да се стремите към точност в езика. Опитвайте се да изграждате и поддържате речника си така, както поддържате банковата си сметка. Обръщайте му внимание и се старайте да увеличавате дивидентите си. Целта тук не е да станете златоусти в спалнята или преуспели в професията си — макар че такива последици не са изключени, — нито пък да се превърнете в салонни многознайковци. Целта е да се научите да се изразявате колкото се може по-пълно и точно; с една дума, целта е вашето равновесие. Защото натрупването на неща неизговорени, недоизказани, може да ви докара невроза. Ден след ден с човешката душа се случва какво ли не; а изказът й често си остава същият. Думите често изостават зад опита. Това се отразява зле на душата. Чувства, нюанси, мисли, възприятия остават безименни, неназовими и недоволни от приблизителните формулировки; потиснати в човека, те могат да го доведат до психологическа експлозия или имплозия. За да избегнете това, не е нужно да се превръщате в книжни червеи. Достатъчно е да си набавите речник и да го разгръщате ден след ден — и от време на време по някоя стихосбирка. Речниците обаче са от първостепенно значение. Има ги много; някои от тях дори се продават с лупа. Излизат доста евтино, но и най-скъпите сред тях (онези с лупата) струват далеч по-малко от едно-единствено посещение при психиатъра. Ако все пак сте решили да ходите при такъв специалист, поне идете със симптоми на лексикомания.

2. Сега и след време се опитайте да бъдете добри с родителите си. Ако това ви напомня за „почитай майка си и баща си“, така да бъде. Опитвам се да кажа само следното: помъчете се да не се бунтувате срещу тях, защото по всяка вероятност те ще умрат преди вас, така че може да си спестите ако не скръбта, то поне част от вината. Ако трябва да се бунтувате, бунтувайте се срещу онези, които няма да нараните така лесно. Родителите са твърде близка мишена (както впрочем сестрите, братята, съпругите и съпрузите); разстоянието е такова, че няма как да не улучите. Бунтът срещу родителите, с всичките ония „стотинка няма да взема от теб“, в сърцевината си е извънредно буржоазен, защото осигурява на непокорника върховния комфорт — в случая комфортът на ума, уютът на собствените убеждения. Колкото по-късно тръгнете по този път, толкова по-късно ще станете духовен буржоа; тоест колкото по-дълго останете скептичен, колеблив, интелектуално неудовлетворен, толкова по-добре за вас. От друга страна, разбира се, нежеланието да вземеш стотинка звучи практично, защото родителите ви най-вероятно ще ви завещаят всичко и успешният бунтар в крайна сметка ще получи цялото състояние накуп — с други думи, бунтът е много ефективна форма на спестяване. Само дето лихвите са ужасни и според мен водят към банкрут.

3. Опитайте се да не се осланяте много на политиците — не толкова, защото са глупави или продажни, какъвто доста често е случаят, а заради мащаба на работата им, който смазва и най-добрите от тях, — независимо от партията им, от доктрината, системата или проектите им. В най-добрия случай те могат да смекчат някое социално зло, но не и да го изкоренят. Колкото и значително да е някое подобрение, в морално отношение винаги ще е пренебрежимо малко, защото винаги ще има такива — дори да е само един човек, — които няма да спечелят от него. Светът не е съвършен; Златният век няма да се върне или пък може би никога не го е имало. Единственото сигурно нещо е, че светът ще се разраства, тоест ще става по-многолюден, без да се увеличават размерите му. Колкото и честно избраните от вас да обещават да делят баницата, по-голяма тя няма да стане; всъщност порциите неизбежно ще намаляват. В тази светлина — или по-скоро в тези сенки — трябва да разчитате на домашната си кухня, тоест сами да се справяте със света; или поне с тази част, която ви е достъпна, която е във вашия обсег. Само че, като правите това, трябва да се подготвите и за горчивото осъзнаване, че и тази ваша баница няма да ви стигне; трябва да се подготвите да вечеряте както с благодарност, така и с разочарование. Най-трудният урок тук е да останете в кухнята, тъй като с вашата баница сте събудили много очаквания. Запитайте се, дали можете да осигурите постоянен приток на баници, или предпочитате да заложите на някой политик? Какъвто и да е изходът от този самоанализ — колкото и да смятате, че светът може да разчита на лекарските ви умения, — можете да започнете веднага, като настоявате онези корпорации, банки, училища, лаборатории и прочее, в които ще работите и чиито сгради са отоплявани и охранявани по двайсет и четири часа в денонощието, да пускат бездомниците да пренощуват с настъпването на зимата.

4. Опитайте се да не изпъквате, опитайте се да бъдете скромни. И без това сме много и все повече ще ставаме. Тъй че драпането към прожекторите неизбежно става за сметка на онези, които няма да додрапат дотам. Това, че трябва да се настъпваме, не значи, че трябва да си стъпваме по раменете. Пък и какво ще видите оттам, освен човешкото море плюс онези, които, подобно на вас, са заели една тъй очебийна, но и рискована позиция — онези, които се наричат богати и известни. Изобщо има нещо безвкусно в това да си по-преуспял от себеподобните си, още повече, когато тези себеподобни са милиарди. Към това трябва да добавя, че богатите и известните в наши дни също са цели тълпи, че там горе е доста претъпкано. Тъй че, ако сте си наумили да забогатявате или да се прочувате, ваша работа, само не се вманиачавайте. Да ламтиш по чуждия успех означава да загърбиш собствената си уникалност; от друга страна, разбира се, това подпомага масовото производство. Но тъй като ще живеете само веднъж, би било разумно да се опитате да избегнете поне най-очевидните клишета, в това число и редките издания. Не забравяйте, че понятието за изключителност също подрива вашата уникалност, да не говорим, че принизява чувството ви за реалност към вече постигнатото. Далеч по-хубаво от членството в който и да е клуб е да бъдете люшкани от онези, които по доходи и външност представляват — поне теоретично — неограничен потенциал. Опитайте се да приличате по-скоро на тях, отколкото на онези, които изпъкват; опитайте се да носите сиво. Мимикрията е защитата на индивидуалността, а не развяното от нея бяло знаме. Бих ви посъветвал да снишите и гласа си, но се боя да не решите, че отивам твърде далеч. И все пак не забравяйте, че до вас винаги има някой, някакъв ближен. Никой не ви кара да го обичате, но се опитайте да не му пречите и да не го притеснявате много; опитвайте се да го настъпвате внимателно; а пожелаете ли жена му, поне осъзнайте, че това се дължи на недостатък във въображението ви, на вашето неверие във — или непознаване на — безкрайния потенциал на реалността. В най-лошия случай опитайте се да не забравяте от колко далеч — от звездите, от дълбините на вселената, може би от противоположния й край — дойде молбата да се сдържате, както и идеята да обичате ближния си като себе си. Може би звездите знаят повече за силите на привличането, а също и за самотата, от вас — нали са очи на желанието.

5. На всяка цена избягвайте да си приписвате статуса на жертва. От всички части на тялото си най-зорко наглеждайте показалеца си, защото той обича да обвинява. Насоченият показалец е емблемата на жертвата — обратното на V, на знака на победата, синоним на поражението. Колкото и ужасно да е положението ви, опитвайте се никого и нищо да не вините: нито историята, нито държавата, нито висшестоящите, расата, родителите си, фазите на луната, детството си, приучването към цукалото и прочее. Менюто е достатъчно пространно и дотегливо, за да не могат протяжността и досадата да настроят разума да не избира нищо от него. Щом хвърлите вината нанякъде, вие подкопавате решимостта си да промените нещо; дори мога да кажа, че жадният да вини пръст се мята така неистово именно защото решимостта ви никога не е била Бог знае каква. Е, статусът на жертва също си има своите сладости. Той носи съчувствие, отличава ви от другите; нации и континенти се къпят в здрача на психологическото обезценяване, рекламирано като съзнание за жертвата. Съществува цяла култура на жертвата, простираща се от личните адвокати до международните заеми. И все едно каква е заявената цел на тази мрежа, тя води само до едно — понижени очаквания, при които жалкото преимущество може да мине за голям пробив. Разбира се, това е терапевтично и като знаем колко оскъдни са световните ресурси, вероятно и хигиенично, тъй че по липса на по-добра идентичност човек може да мине и с тази — но все пак опитайте се да се въздържите. Колкото изобилни и безспорни да са доказателствата, че сте се оказали на губещата страна, отричайте ги, докато не изгубите разсъдък, докато устните ви могат да произнасят „не“. Изобщо старайте се да уважавате живота не само заради благините, но и заради трудностите му. Те са част от играта, а най-хубавото на трудностите е, че не са измамни. Когато закъсате или затънете, когато сте отчаяни или на границата на отчаянието, помнете: животът ви говори на единствения език, който владее добре. С други думи, опитайте се да бъдете мъничко мазохисти: без щипка мазохизъм смисълът на живота остава пълен. Ако ви помага, опитайте се да не забравяте, че човешкото достойнство е абсолютно, а не откъслечно понятие: че то не търпи молби за по-специално отношение, че се осланя на отрицанието на очевидното. Ако този аргумент ви се стори малко прекален, спомнете си, че като се смятате за жертва, увеличавате вакуума на безотговорност, който демони и демагози толкова обичат да запълват, тъй като парализираната воля не е любимо място за разходка на ангелите.

6. Светът, в който се каните да навлезете и да съществувате, няма добра репутация. Справя се по-добре географски, отколкото исторически; все още е по-привлекателен визуално, отколкото социално. Не е хубаво място, както скоро ще откриете, и силно се съмнявам да се пооправи, преди да е дошло време да го напускате. И все пак с друг не разполагаме; няма алтернатива, пък и да имаше, няма гаранция, че щеше да е по-добра от тази. Светът е джунгла, както и пустиня, хлъзгав склон, блато и прочее — буквално, но за жалост и в метафоричен смисъл. И все пак, както казва Робърт Фрост, „най-добрият изход е напряко“. В друго стихотворение пък той заявява, че „да общуваш значи да прощаваш“. Бих искал да приключа с няколко забележки за това минаване пряко всичко.

Опитайте се да не обръщате внимание на онези, които ще ви вгорчават живота. Такива ще ги има много — и официално назначени, и самодейци. Изтърпете ги, ако не можете да ги избегнете, но щом се освободите от тях, незабавно ги забравете. Най-вече избягвайте да разказвате колко несправедливо са се отнесли те към вас; избягвайте това, колкото и състрадателна да е публиката ви. Подобни разкази като че ли удължават живота на враговете ви; те най-вероятно разчитат на вашата приказливост, за да предадете всичко на другите. Сам по себе си никой отделен човек не си струва да извърши несправедливост (или пък справедливо дело). Съотношението едно към едно не оправдава усилието; ехото е къде-къде по-важно. Това е основният принцип на всеки потисник, все едно дали действа от името на държавата или от свое име. Затова прогонете или заглушете ехото, за да не позволите на събитието, колкото и неприятно или значимо да е то, да заема повече време, отколкото е отнело случването му.

Делата на враговете ви черпят смисъл и важност от вашите реакции. Затова претичайте край или през тях като да са жълти, а не червени светлини. Не се спирайте на тях в мислите или в думите си; не се гордейте, че сте ги простили или сте ги забравили; в най-лошия случай гледайте първо да ги забравите. Така ще спестите на мозъчните си клетки много ненужни вълнения; така може дори да спасите подобни твърдоглавци от самите тях, тъй като перспективата да бъдеш забравен е по-застрашителна от перспективата да бъдеш опростен. Тъй че сменете канала: може да не накарате мрежата да фалира, но поне ще смъкнете рейтинга й. Е, това решение едва ли ще се понрави на ангелите, но пък определено ще уязви демоните, а за момента това е най-важното.

По-добре да спра дотук. Както казах, ще се радвам, ако откриете някаква полза в думите ми. Ако не, значи сте подготвени за бъдещето далеч по-добре, отколкото може да се очаква от хора на вашата възраст. Което сигурно е повод за радост, а не за опасения. Във всеки случай — подготвени или не, — желая ви късмет, защото при всички положения не ви очаква пикник и късмет определено ще ви трябва. И все пак вярвам, че ще се справите.

Не съм циганка; не мога да ви предскажа бъдещето, но и с просто око се вижда, че имате с какво да се похвалите. Най-малкото сте родени, което си е наполовина спечелена битка, и живеете в демокрация — тази къща между кошмара и утопията, — която слага по пътя на човека по-малко препятствия от своите алтернативи.

И накрая, вие сте учили в Мичиганския университет — по мое мнение най-доброто училище в тази страна, макар и затова че преди шестнайсет години то даде шанс на най-мързеливия човек на земята, който на всичкото отгоре не говореше почти никакъв английски — на моята скромна особа. Аз преподавах тук осем години; тук научих езика, на който ви говоря сега; някои от моите бивши колеги още работят тук, други се пенсионираха, а трети спят вечния си сън в земята на Ан Арбър, по която стъпвате. Очевидно това място крие за мен необикновена сантиментална стойност; след десет години това ще се случи и с вас. Поне дотолкова мога да предвидя бъдещето ви; в това отношение знам, че ще се справите или, по-точно казано, ще успеете. Защото топлата вълна, която ще ви залее след десетина години при споменаването на този град, ще показва, че със или без късмет, вие сте се състояли като човешки същества. Тъкмо такъв успех ви желая за идните години. Останалото зависи от късмета и не е толкова важно.