Йосиф Бродски
Профилът на Клио (Из лекционния цикъл „Хюцинга“ в Лейденския университет през 1991)

Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи да говоря на тема история. Но поради снизходителното отношение към възрастта подобно нещо е май неизбежно. Поканата да се изнесе такава лекция предполага не толкова особено ценните възгледи на лектора, колкото неговата обозрима смъртност. „Той е вече история“ — гласи пренебрежителната реплика, отнасяна към всяка потъваща в миналото личност, и близостта на човек до това положение го превръща — понякога и в собствените му очи — в мъдрец. В края на краищата тези, на които дължим разбирането си за историята — великите историци и изследваните от тях теми, — са мъртви. С други думи, колкото повече се приближаваме към бъдещето си, тоест към гроба, толкова по-добре разбираме миналото.

Приемам това. Съзнанието, че сме смъртни, ни води към какви ли не прозрения и определения. В крайна сметка историята е едно от съществителните, които не могат без прилагателни. Оставена сама на себе си, историята се разгръща в обратна посока — от собственото ни детство към вкаменелостите. Тя може да означава едновременно минало изобщо, регистрирано минало, академична дисциплина, качество на настоящето или признак за наличието на континуум. Всяка култура ни предлага собствена версия за древността; така е и с всеки век; така е според мен и с отделните личности. Поради това е немислимо, а като разсъдим — и ненужно — да се стремим към общоприемлива дефиниция. Понятието „древност“ винаги се използва в обобщеното му значение, като антоним на настоящето и се определя от контекста на разговора. Като имам предвид годините си и своя metier^[1], би трябвало да проявявам интерес към всеки антоним поотделно. На моята възраст и в областта, в която работя, колкото по-осезаемо е понятието, толкова повече поглъща то съзнанието.

Ако изобщо имаме нещо общо с древността, то е перспективата за несъществуване. Сама по себе си тя може да ни накара да изучаваме историята и може би наистина ни е подтикнала да го сторим, тъй като предмет на историята е само и единствено отсъствието, а отсъствието може да бъде припознато винаги, в много по-голяма степен от присъствието. Което иде да каже, че интересът ни към историята, нормално определян като опит да се намери общ знаменател в търсенето на корените на нашата етика, е на първо място есхатологичен и поради това — антропоморфен, и поради това — нарцистично упражнение. Доказват го многобройните ревизионистични кавги и дрязги, изобилстващи в тази област и напомнящи ни скандалите, които моделът вдига на художника при вида на своето изображение, или на врявата на художници пред празно платно.

Доказва го още нашата склонност да четем, а историците — да произвеждат трудове: за живота на цезарите, фараоните, сатрапите, кралете и кралиците. Тази склонност не попада под общия знаменател и често изобщо не е свързана с етиката. Четем такива неща, защото смятаме, че заемаме централно място в собствената си реалност, защото храним илюзии, че личността има централно значение. Тук трябва да добавим, че както и при биографиите, използваният като тема живот на гореспоменатите личности е — нека прибегнем към стилистичен похват — последна крепост на реализма, тъй като в този жанр потокът на съзнанието и другите авангардни бози са просто неприложими.

Като чист резултат получаваме несигурност, която подрива целта на всяко историческо портретуване. Именно това е причината моделът да се кара с художника, а художниците да се дърлят помежду си. Защото моделът — нека го наречем Клио — може би схваща себе си и качествата си като много по-изразителни и определени, отколкото ги е изобразил художникът. Можем обаче и да разберем защо художниците проектират собствените си колебания и двусмислици върху обекта си: в светлината — или по-скоро в тъмнината — на онова, което ги очаква, те не желаят да изглеждат глупци. Известни, общо взето, с дълголетието си, историците превръщат дисциплината си в нещо като застраховка чрез демонстрация на скрупули и съмнения.

Затруднението — независимо съзнава ли се това — се появява, защото историкът е разпънат между две празни пространства: на миналото, върху което размишлява, и на бъдещето на онези, заради които, поне привидно, работи. За историка схващането за несъществуване важи двойно. Двете празни пространства дори се преливат едно в друго. Неспособен да се справи и с двете, историкът се опитва да съживи миналото, защото по дефиниция миналото, като извор на лични ужаси, се контролира по-лесно от бъдещето.

Следователно историкът се изправя срещу религиозния мистик или срещу богослова. Приема се, че структурирането на задгробния живот е по-малко гъвкаво от структурирането на миналото. Тази разлика се компенсира обаче от търсенията, и в двете посоки, на причинност, на общ знаменател, на етични последствия за настоящето, още повече че в общество, в което властта на църквата запада, а властта на философията и държавата е пренебрежима или несъществуваща, точно историята поема грижата за етичните проблеми.

В крайна сметка, разбира се, изборът, който човек прави между история и религия благодарение на есхатологичната си склонност, се определя от темперамента. Но независимо накъде го тласкат жлъчните му пристъпи, независимо дали човек е ретроспективен, интроспективен или перспективен по характер, неотменимият аспект на всяко усилие е тревогата за неговата обосновка. В това отношение трябва да отбележим по-специално склонността на всички религиозни философски школи да се облягат на произхода си и общия им стремеж да се позовават на исторически източници. Защото, като се стигне до бремето на доказателствата, историята, за разлика от религията, може да се уповава само на себе си. (Освен това, за разлика от изповеданията историята за своя чест не прибягва до геологията, като по този начин демонстрира степен на честност и потенциала си да се превърне в наука.)

 

 

Това според мен драматизира избора на историята. Изход, който с всяка стъпка доказва, че е изход? Може би, но ние съдим за ефективността на своя избор не толкова по резултата, колкото по предлаганите ни алтернативи. Убеждението, че съществуването ни ще бъде прекъснато, увереността, че неизвестността съществува, превръщат историческата несигурност в осезаемо предложение, фактически колкото по-несигурно, толкова по-убедително е бремето на доказателството и толкова по-добре потулва то нашия есхатологичен ужас. Честно казано, по-лесно е да се справим с ужаса от непоследователността, по-лесно е да се изправим пред неизбежната пустош, отколкото да посрещнем предизвикателството на липсата на причина за тях (например, когато собствените ни прадеди са си отишли).

Оттук и тази неопределеност на лицето на Клио, независимо дали е облечена тя в древна роба или по последна мода. Макар всякакви одежди да й приличат, не на последно място поради нейната женственост, тъй привлекателна за брадатите Пантократори. Трябва да се отбележи също, че макар и по-млада от сестра си Урания (която като Муза на географията съществено ограничава историческите стремежи), Клио все пак е по-стара от което и да било същество. Колкото и да е голям човешкият глад да познае безкрайността, ще се уверим, че тя се припокрива с вечния живот, ако сме решили да го измерваме числено. Смъртта е особено неприятна с това, че отрича цифрите.

Ето тъй заставам днес пред вас като почитател на Клио, макар и не като почитател на делата й, и още по-малко — като неин ухажор. Като всеки на моята възраст мога да претендирам за очевидец; но нито заради темперамента си, нито заради житейската си съдба съм готов да обобщавам поведението й. По-специално моята професия ме задължава да не се разпростирам върху никоя тема, особено ако тя изисква задълбочаване. Професията ми приучва — макар невинаги успешно — на сбити изказвания, сбити понякога до такава степен, че човек изглежда самовглъбен и губи или слушателите си, или направо предмета на разговор. Така че ако някои от следващите съждения ви се сторят или твърде непоследователни, или недоизказани, ще знаете кого да вините: Евтерпа.

 

 

Клио също знае да бъде кратка — това й качество проличава при всяко едно убийство или епитафия. Тези два жанра разголват лъжата в знаменитата фраза на Маркс, че историята се случва първо като трагедия, след това като фарс. Защото убиват винаги различен човек и убийството винаги е трагедия. Да не говорим, че щом сме прибегнали до театрална терминология, не бива да се задоволяваме само с думата „фарс“: съществуват още „водевил“, „оперета“, „театър на абсурда“, „сапунена опера“ и тъй нататък. Трябва много да внимаваме с метафорите, които използваме по отношение на историята, не само защото те често внушават или неволен цинизъм (като примера, който току-що посочих), или безпочвен възторг, но и защото почти без изключение замъгляват особената природа на всяко историческо събитие.

Защото Клио е Муза на времето, както е казал поетът, а нищо във времето не се повтаря. Може би най-злокачественото в тази театрална метафора е, че създава у човека манталитет на зрител, на наблюдател в ложата, независимо дали на сцената се разгръща фарс или трагедия. Дори да беше възможно наистина, такова положение би било трагедия само по себе си: трагедия на съучастничеството, с други думи, трагедия на етиката. Истината обаче е, че историята не ни позволява отстъп: не прави разлика между сцена и зрителна зала, които често и не съществуват, тъй като преди всичко убийството почти винаги се извършва без свидетели. Нека цитирам един поет — У. X. Одън, — който описва Клио малко по-пълно:

Клио,

Музата на Времето, без чието милостиво мълчание

би имала значение само първата стъпка, а тя

винаги би била — убийство…

Тъй като всичко, случващо се във времето, става само веднъж, ние, за да поемем всичко станало, трябва да се отъждествим с жертвата, а не с оцелелия или със зрителя. Но реално погледнато, историята е изкуство на зрителя, тъй като жертвите се характеризират с мълчание, нали убийството им отнема речта. Ако нашият поет визира историята на Каин и Авел, тогава историята неизменно е такава, каквато я е разказал Каин. Причината да се изразявам тъй драстично е, че искам да подчертая различието между факта и неговото тълкуване — различие, което загърбваме чрез използването на думата „история“.

Това е и причина да смятаме, че можем да се поучим от историята, че историята има цел и че целта сме ние. Колкото и да си падаме по причинност и спомени, това предположение е чудовищно, тъй като оправдава отсъствието, представяйки ни го като път към собственото ни присъствие. Ако навремето не ги бяха очистили, казва ни нашето разбиране за миналото, днес на тази маса щеше да седи друг, не аз. В такъв случай нашият интерес към историята е неприкрито скверен, макар евентуално подплатен с благодарност.

И може би е точно такъв, възможно е. Ако е така, ще сме поставени на донейде щадяща етична диета; но пък ние никога не сме били лакоми в това отношение (приемаме унищожаването на дедите си дотолкова, доколкото може би трябва да приемем човешката история изобщо, приравнявайки я с естествените науки). Другият избор е да разграничаваме факта от описанието му, възприемайки всяко историческо събитие като рядка поява на Клио сред човеците, осъществило се не благодарение на нашата формална логика, а поради някоя нейна прищявка. Недостатъкът в този случай е, че залагайки толкова много на рационалността и линейната мисъл, може да се уплашим и или да се сринем като етични същества или, което е по-вероятно, да затънем още по-дълбоко в картезианска скованост.

Никой от тези пътища не е нито желан, нито задоволителен. Да се приеме историята като рационален процес, управляван от осезаеми закони, е невъзможно. Да се разглежда тя като ирационална сила с неразбираема цел и апетит, е също тъй неприемливо, и то по същата причина: предмет на действието й е човешката раса. Целта отхвърля куршума.

 

 

Естествено, гласът на нашия инстинкт за самосъхранение звучи като плач: какво ще завещаем на младите? Тъй като сме продукт на линейната мисъл, смятаме, че историята, независимо дали е рационален процес или ирационална сила, трябва да оформя бъдещето. Без съмнение линейното мислене е инструмент на инстинкта за самосъхранение и в конфликта между този инстинкт и нашето есхатологично предопределение печели винаги инстинктът. Пирова победа… но единствено важна е самата битка и нашата представа за бъдещето всъщност е проекция на собственото ни настояще. Защото знаем, че всеки куршум долита от бъдещето и за да пристигне, трябва да заличи пречките на настоящето. Именно това обяснява собствената ни представа за историята, именно затова тълкуването се предпочита пред факта, именно затова версията за ирационалното винаги се отхвърля.

Трудно е да се пребориш с инстинкта — безполезно е всъщност. Ние просто копнеем за бъдещето, а историята съществува, за да узакони този копнеж, а и самото бъдеще. Ако наистина ни е толкова грижа какво ще оставим на младите, трябва да сторим следното: първо, да определим историята като резюме или на известни събития, или на техните тълкувания. Най-вероятно ще решим да сторим второто, тъй като самата формулировка на събитията представлява тълкуване. И тъй като не можем да избегнем тълкуването, втората стъпка трябва да бъде обнародването на хронология на световната история, в която всяко събитие да бъде пояснено с минимален брой тълкувания — например консервативни, марксистки, фройдистки, структуралистки. Това може да даде като резултат необхватна енциклопедия, но младите, за които уж толкова се безпокоим, ще имат на свое разположение огромен избор.

Освен че ще им даде възможност да мислят предприемчиво, такава хронология ще направи Клио многоизмерна и поради това — по-лесно разпознаваема сред тълпа или на прием. Защото портретите в профил, три четвърти или дори пълен фас (с изображение на всяка поричка, какъвто е маниерът на историческите анали) неизбежно прикриват онова, което човек държи зад гърба си. Подобен подход ни кара да сваляме гарда и обикновено историята ни сварва със свален гард.

Главната привлекателност на такава хронология е в това, че тя ще внуши на младите разбиране за безвремието и неритмичността в характера на Клио. По дефиниция Музата на времето не може да става заложница на индивидуални хронологии. От гледна точка на Времето е напълно възможно убийството на Цезар и Втората световна война да са се случили успоредно или в обратен ред, или изобщо да не са се случили. Като даваме много тълкувания едновременно за всяко историческо събитие, може да не улучим джакпота, но ще разработим по-добро разбиране на принципа, по който той действа. Събирателният ефект от използването на хронологията може да въздейства върху психиката ни по странен начин, но несъмнено ще подобри отбраната ни, да не говорим за метафизиката ни.

 

 

Всеки разговор за значението на историята, нейните закони, принципи и какво ли не, е само опит да се опитоми времето, търсене на предсказуемост. Това е парадокс, тъй като историята почти винаги ни изненадва. Като си помислим, именно предсказуемостта предшества удара. Предвид броя на жертвите, които взима обикновено, този удар може да се разглежда като сметка, която човек плаща за удобствата си. Предимството на метафизичното лустро в тълкуването на миналото би обяснило това предпочитание като отзвук от монотонния ход на Времето. За съжаление ходът на Времето може да бъде и оглушителен и тогава отеква у нас единствено чрез масовите гробове.

В този смисъл колкото повече изучаваме историята, толкова по-вероятно е да повтаряме грешките й. Не става дума за това колко наполеоновци искат да подражават на Александър Велики; просто — всеки рационален разговор трябва да се води на рационална тема. Първото понякога е възможно, второто — не. Чистият резултат е самоизмамата, в която историкът се вглъбява с удоволствие, но която е смъртоносна за поне част от неговата аудитория. Тук е подходящ примерът със случилото се с германските евреи, затова може би трябва да поразсъждавам върху него. Над всичко обаче е нашият нарастващ брой: той ни подмамва да правим грешки, като се учим от историята. Което е добро за един, е лошо за друг, иначе няма да има достатъчно за всички. Добра илюстрация на тази теза са съвременните дискусии по произхода на робството на черната раса.

Защото, ако сте чернокож и безработен, живеете в гето и се дрогирате, положението ви няма да се подобри от това, че някой начетен религиозен водач или известен писател е обвинил за това робството на черните или живо е описал кошмара му. Възможно е дори да ви мине през ум, че ако не е бил този кошмар, и вие нямаше да съществувате на това място в наше време. Това евентуално би било за предпочитане, макар че не е много вероятно родовата бъркотия да заглъхне от само себе си. Във всеки случай вие имате нужда да си намерите работа и да ви помогнат да победите наркозависимостта си. Но и историкът няма да ви помогне. Всъщност той ще размъти фокуса ви, като подмени решимостта ви с гняв. Дори може да си кажете — както съм си казвал и аз, — че целият спор по това кой е виновен може да е просто опит на белите да ви попречат да действате така радикално, както налага състоянието ви. Което иде да каже, че колкото повече научавате от историята, толкова по-неефективно ще действате в настоящето.

Като база данни за отрицателния човешки потенциал историята е несравнима (изключение прави може би учението за първородния грях, което, като си помислим, е сбитото резюме на всички тези данни). Като учителка историята неизменно страда от числена малоценност, тъй като по дефиниция не се възпроизвежда. Като умствена конструкция историята е неизменно подложена на неосъзнато смесване на данните с нашето възприятие на тези данни. Това прави от историята невъоръжена сила — хаотично, но въпреки това убедително, анимистично понятие, нещо средно между естествено явление и Божествен промисъл; същност, оставяща следа. Тъй като не можем да предложим нищо по-определено, по-добре да се откажем от високите си картезиански претенции и да се придържаме към това неопределено анимистично понятие.

Нека да повторя: при всеки свой ход историята ни заварва неподготвени. И тъй като общата цел на всяко общество е сигурността на всички негови членове, обществото трябва да признае най-напред пълната произволност на историята и ограниченото значение на всяко регистрирано отрицателно събитие. На второ място, обществото трябва да приеме, че макар всички негови институции да се стараят да постигнат най-голяма степен на сигурност за всички негови членове, самият този стремеж към стабилност със сигурност превръща обществото в цел. И на трето място, поради това би било разумно обществото като цяло и отделните негови членове да си разработят модели на мобилна несиметричност (от необмислена външна политика до мобилни места на обитаване и преместване на жилища), за да бъде трудно на физическия или метафизическия враг да ги улучва. Ако не искате да станете цел, трябва да се движите. „Разпръснете се“ — заповядва Всемогъщият на своя Избран народ и те се разпръскват, поне за известно време.

 

 

Една от най-големите исторически заблуди, която погълнах още в училище, беше идеята, че човечеството се е развило от номадски до уседнал бит. Подобно схващане, отразяващо много удобно както намеренията на авторитарната държава, така и сферата на собствените си ярко изразени земеделски съставки, напълно отнема на човека желанието за движение. Защото приковаването отстъпва само пред удобствата на гражданина, на чийто ум е плод това схващане (същото се отнася и за огромния брой исторически, социални и политически теории от последните два века: всички те са продукт на гражданчета, всички те са в основата си урбанистични структури).

Нека не прекаляваме: очевидно е, че за човешкото животно уседналото съществуване е за предпочитане и, като се има предвид как се разраства човечеството, нещо неизбежно. Но е съвсем възможно да си представим как вече установеният човек хваща пътя, когато поселището му е разграбено от нашественици или унищожено от земетресение, или когато е чул Божия глас да му обещава друг дом. Също така възможно е да си представим този човек да тръгне на път, защото е подушил опасност (не е ли Божието обещание формулировка на опасност?). И така, заселникът потегля, става номад.

За него е по-лесно да стори това, ако умът му не е затлачен от еволюционни и исторически табуни за своя чест древните историци, доколкото знаем, не са създали ни едно. Ставайки отново номад, човек може да реши, че повтаря историята, тъй като в неговите очи самата история е номад. С навлизането на християнския монотеизъм обаче историята се принуждава да се цивилизова и го прави, фактически историята става клон на самото християнство, което в края на краищата е вероизповедание на една общност. Историята дори си позволява да бъде разделена на периоди преди Христа и след Христа, обръщайки хронологията преди Христа с главата надолу, от вкаменелостите нататък, като че ли живелите в онзи период са изваждали години от датата на раждането си, а не са прибавяли.

 

 

Тук бих искал да добавя — защото може да не ми се отдаде друга възможност, — че едно от най-печалните неща в развитието на нашата цивилизация е сблъсъкът между гръко-римския политеизъм и християнския монотеизъм с известния на всички ни завършък. Този сблъсък не е бил необходим нито интелектуално, нито духовно. Човешките метафизични възможности са достатъчно големи, за да позволят съвместно съществуване на религиите, да не говорим за сливането им. Случаят с Юлиан Отстъпника е добър пример; също такъв пример са византийските поети от първите пет века след Христа. Общо взето, поетите ни предлагат най-доброто доказателство за съвместимост, тъй като центробежната сила на стиха често ги изхвърля далеч отвъд пределите на едното или другото учение, а понякога и на двете. Наистина ли са били толкова несъвместими политеизмът на гърците и римляните и монотеизмът на християните? Било ли е необходимо да се изхвърли през прозореца толкова много от интелектуалното наследство от преди Христа? (За да се улесни Ренесансът по-късно?) Защо онова, което би послужило като допълнение, трябваше да стане алтернатива? Възможно ли е Богът на Любовта наистина да не е могъл да понася Еврипид или Теокрит, а ако не е могъл, що за любов притежава? Или всичко се обяснява със — нека използваме съвременния жаргон — борбата за власт, с желанието да се присвоят езическите храмове, за да се покаже кой управлява?

Може би. Но езичниците, макар и победени, са имали в пантеона си Муза на историята, демонстрирайки по-добро разбиране на нейната божествена натура от това на своите победители. Опасявам се, че в целия добре разграфен преход от Грехопадението до Спасението няма да се намери подобна фигура или сравнимо желание. Опасявам се, че в ръцете на християнския монотеизъм политеистичното схващане за време се е преобразило в първи етап на човешкото бягство от произволността на съществуването към клопката на историческия детерминизъм. Опасявам се също, че от днешна гледна точка именно този универсализъм разкрива ограничителната природа на монотеизма — ограничителна по дефиниция.

Разбиха статуите си,

изхвърлиха ги от храмовете си,

но това не значи, че боговете са мъртви…

Тъй пише един гръцки поет, Константин Кафавис, две хиляди години след редуцирането на историята от — да не забравяме, че в залата има и младежи! — от стерео на моно. Да се надяваме, че е прав.

Но щетите са нанесени дори преди историята да придобие светски характер, за да стане просто наука: победата на историческия детерминизъм през тези две хиляди години овладя съвременното съзнание твърдо и като че ли безвъзвратно. Първо историците, след това и аудиторията им, престанаха да правят разлика между време и хронология. Не можем да ги виним, тъй като новата вяра, завладяла със сила средищата на езическо богослужение, преобрази и метафизиката на времето. Тук ми се налага да се върна назад там, където се отклоних в собствената си мисъл, към номадите и уседналите.

 

 

„Пръснете се“ — заповяда Бог на своя Избран народ и хората му се подчиняват дълго време. Всъщност Той ги подканя да вървят за втори път. И двата пъти те се подчиняват, макар и неохотно. Първия път пътуват четирийсет години; втория път им трябва по-дълго време и, така да се каже, те все още вървят. Лошото при такъв дълъг поход е, че човек започва да вярва в прогреса — ако не в собствения си прогрес, то в историческия. Именно историческия прогрес бих искал да коментирам тук по повод един от неотдавнашните примери за този прогрес; преди това обаче трябва да направя няколко опровержения.

Историческата литература за съдбата на евреите през двайсети век е обширна и човек не бива да смята, че е в състояние да добави нещо качествено ново към нея. Това съждение е предизвикано именно от изобилието на исторически факти, не от липсата им. По-специално, причината за това съждение са няколко излезли неотдавна книги на тази тема. Всички те разглеждат причините и следствията на извършеното от Третия райх срещу евреите; всички са написани от професионални историци. Подобно на много книги преди тях, те изобилстват с информация и хипотези; нещо повече, подобно на много, които несъмнено ще бъдат публикувани след тях, силата им е в обективността, не в пристрастията. Това, искаме да се надяваме, е израз на авторовия професионализъм, а не на дистанцията от описваните събития, която се обяснява с възрастта на авторите. Обективността, разбира се, е водещият принцип на всеки историк и поради това при нормални обстоятелства пристрастията са изключени — защото, както се казва, те ни заслепяват.

Човек се пита обаче дали в такъв контекст една пристрастна реакция няма да доведе до по-силна човешка обективност, тъй като безплътната осведоменост няма тежест. Нещо повече, човек се пита дали в такъв контекст липсата на пристрастие не е нищо повече от стилистичен похват, към който авторите прибягват, за да се представят като историци или дори за образи от съвременния културен стереотип: онези хладнокръвни личности с тънки устни и тих глас, подвизаващи се на сребърния екран през по-голямата част от века в ролята на шпиони или убийци. Ако случаят е такъв — а твърде често имитацията е прекалено убедителна, за да се съмняваме в това, — то тогава историята, която навремето служеше за източник на етично образование в обществото, е затворила кръга.

В крайна сметка обаче повечето от тези тънкоусти герои от екрана дърпат спусъка. Съвременният историк не прави нищо подобно, напротив, обяснява своята сдържаност с науката. С други думи, търсенето за обективно тълкуване има предимство над чувствата, събудени чрез предмета на тълкуването. Човек се пита тогава какво е значението на тълкуването: дали историята е просто инструмент за измерване на разстоянието, на което сме се отдалечили от събитията, нещо като антитермометър? И дали съществува независимо или само доколкото съществуват историците, тоест единствено заради тях?

 

 

Предпочитам да оставя тези въпроси висящи за известно време, иначе никога няма да свърша с опроверженията си, нито пък ще стигна до материята, в която те ни въвеждат. Както преди всичко бих искал да посоча, следващите бележки ни най-малко не са мотивирани от това, че се идентифицирам с жертвите. Разбира се, аз съм евреин по рождение, по кръв, но не — може би трябва да кажа „уви, не“ — и по възпитание. Произходът ми би трябвало да е достатъчен, за да оправдае някакво чувство за принадлежност, само дето съм се родил, когато онези евреи са измирали и не съм подозирал съдбата им до юношеските си години, тъй като бях прекалено погълнат от това, което се случваше с моята раса и с много други в собствената ми държава, току-що победила Германия, жертвайки за целта около 20 милиона от собствения си народ. С други думи, и така имах достатъчно с кого да се идентифицирам.

Споменавам това не защото съм заразен с вируса на историческата обективност. Напротив, говоря от позицията на силен субективизъм. Бих желал субективизмът ми да бъде още по-силен, тъй като за мен случилото се с евреите в Третия райх не е история: тяхното унищожение се преплете с напъпилото мое съществуване. Радвах се на съмнителната утеха да бъда неразбиращо бебе, изпускащо сладки мехури, докато те са изпускали дим в крематориумите и газовите камери на териториите на страните, които днес познаваме като Източна и Средна Европа, но някои мои приятели все още смятат за Западна Азия. Съзнавам също, че ако не бяха онези 20 милиона загинали руснаци, сигурно щях да съм се идентифицирал с еврейските жертви на Третия райх по повече от един начин.

Тъй че, ако понякога се зачитам по-подробно в книги на тази тема, причините са предимно егоистични: старая се да получа стереоскопична картина на онова, което съставя живота ми, на света, в който съм дошъл преди половин век. Поради близостта и дори сливането на германската и на съветската политическа система — и защото при съветската политическа система трудно може да се говори за разобличаване на престъпниците — се вглеждам в купчините трупове, съставляващи фон на живота ми със, както ми се струва, двойно напрежение. Как, питам се аз, са се озовали тук?

 

 

Отговорът е зашеметяващо прост: защото винаги са били тук. За да стане жертва, човек трябва да присъства на местопрестъплението. За да е присъствал на местопрестъплението, човек трябва или да не е вярвал във възможността то да бъде извършено, или да не е избягал от местопрестъплението поради физическа немощ или нежелание. Опасявам се, че от трите изброени причини последната е играла най-голяма роля.

Заслужава си да помислим откъде произтича това нежелание да помръднеш. Върху въпроса е мислено многократно, но не толкова често, колкото са били обсъждани корените на престъплението. Причината е отчасти, че за историците корените на престъплението са по-лесна тема. То се приписва на германския антисемитизъм, чиито наченки обикновено се свързват, в различни степени на предприемчивост, с Вагнер, Лутер и още по-назад, с Еразъм, със средните векове и, общо взето, с формулировката „евреи срещу християни“. Някои историци са готови да поведат аудиторията си още по-назад, до тъмните тевтонски нагони, та чак до Валхала. Други се задоволяват с последиците от Първата световна война, Версайския мир и еврейското „лихварство“ на фона на икономическия срив на Германия. Има и трети, които обединяват тези причини, като от време на време подхвърлят по нещо интригуващо, например яростната нацистка антиеврейска пропаганда, богата на сравнения с гниди и с намеци за хигиенните навици на евреите, както и причината за епидемиите, видяна през призмата на относително малкия брой умрели евреи в сравнение с жертвите на болестта сред главната етническа група.

Те са ламаркисти, тези историци, не са дарвинисти. Изглежда, вярват (наподобявайки по този начин една от главните догми на юдаизма), че принадлежността към една вяра може да се предава по генетичен път и че също по генетичен път могат да се предават придружаващите ги предразсъдъци, интелектуални модели и прочее. Това са биологични детерминисти, които се изживяват като историци. Поради това пътят от Валхала извежда право в бункера.

Да би бил този път наистина пряк обаче, бункерът би могъл и да се избегне. Историята на един народ, подобно на историята на отделния човек, се състои повече от забравено, отколкото от запомнено. Като процес историята е по-скоро загуба, отколкото прираст: иначе не бихме имали нужда от историци. Да не говорим, че способността да запомняш не обуславя способността да предвиждаш. В случаите, когато е възможно благодарение на някой философ или политически мислител, предвиждането неизменно се превръща в предначертание за ново общество. Издигането, кресчендото и провалът на Третия райх — точно както и същите етапи в развитието на комунистическата система в Русия — не можаха да бъдат избегнати именно защото никой не ги очакваше.

Въпросът е може ли предвиждането да носи вина за оригинала? Изкушавам се да кажа „да“; позволете ми да се поддам на това изкушение. И германската, и руската версия на социализма произхождат от един и същи философски корен, датиращ от деветнайсети век, който използваше лавиците на Британския музей за подпалки и дарвинистката теория за модел (оттук и последвалата конфронтация, която не беше битка между доброто и злото, а сблъсък между два демона, ако щете — семейна вражда).

Разбира се, още на ранен етап се притече на помощ и блестящото френско представление от осемнайсети век, задържало германците по гръб и във военно, и в интелектуално отношение достатъчно дълго, за да им създаде национален комплекс за малоценност, което се оформи като германски национализъм и идеята за германска Kultur. С необуздания си възторг германският романтичен идеализъм, първоначално cri de Coeur^[2], твърде скоро се превърна в cri de guerre^[3], особено по време на промишлената революция, тъй като британците по̀ ги биваше в тази революция.

Помислете си следователно, какво й е било на Русия, която имаше още по-малко от Германия причини да се перчи, и то не само през осемнайсети век. Тук става въпрос за комплекс за малоценност на квадрат, доколкото Русия продължи да подражава на Германия във всяко мислимо — не, възможно — отношение, междувременно произвеждайки собствени славянофили и схващането за специфично руска душа, сякаш Всевишният е разпределял душите по географски принцип. Или, ако се изразим по-грубо, cri de coeur и cri de guerre се сляха в руското ухо в le dernier cri^[4]; и не поради осъзната необходимост Ленин започва да чете Маркс, а именно поради комплекса за малоценност, поради провинциализма, винаги жаден да е в течение на най-новото. Капитализмът в Русия в края на краищата едва издигаше първите си комини; страната беше предимно земеделска.

Но в такъв случай не би трябвало да вините никого, че не е прочел други философи, например Вико. Мозъкът на епохата е бил оформян линейно, последователно, еволюционно. Човек се подчинява на този модел неволно, свързвайки престъплението с произхода му, а не с целта му. М-да, такива хрътки сме ние: предпочитаме да надушваме етика, а не демография. Същинският парадокс на историята е, че нейният линеен модел, продукт на инстинкта за самосъхранение, притъпява същия този инстинкт. Както и да е, и германската, и руската версия на социализма използват същия този модел и принципа на историческия детерминизъм, повтарящ, както е модата, търсенето на Града на справедливостта.

И то, налага се да добавим, буквално. Защото главната характеристика на историческия детерминист е отвращението му от селячеството — той отправя взор към работническата класа (поради това в Русия още отказват да деколективизират земеделието, като в буквалния смисъл на думата отново поставят каруцата пред конете). Като страничен продукт на Промишлената революция социалистическата идея е в основата си урбанистична конструкция, родена в изтръгнати от корените им умове, отъждествяващи обществото с града. Нищо чудно тогава, че идеята на умствения лумпен, превръщайки се със завидна логика в авторитарна държава, раздухва най-низките качества на градската нисша средна класа и най-напред сред тях — антисемитизма.

Това няма почти нищо общо с религиозната или културната истории на Германия или Русия, които коренно се различават. Въпреки яростта на Лутеровото красноречие, искрено казано, съмнявам се дали неговата предимно неграмотна аудитория си е правила труда да разбере същността на църковните различия; що се отнася до Русия, Иван Грозни в кореспонденцията си с отцепника княз Курбски гордо и откровено нарича себе си евреин, а Русия — Израил (общо взето, ако съвременният антисемитизъм наистина се коренеше в религиозните различия, грозните му глави биха се появили не в Германия, а в Италия, Испания или Франция). Тъй че за германската революционна мисъл от деветнайсети век, независимо от бурните й колебания по въпроса за прогонването или равноправието на евреите, естественият законен резултат, постигнат през 1871 година, са законите за еманципацията на евреите.

 

 

Сега! Първо и преди всичко — това, което се случи с евреите по времето на Третия райх, беше свързано със създаването на съвсем нова държава, нов обществен и екзистенциален ред. Хилядагодишният райх имаше определено хилядолетно звучене, нещо като край на века (може би малко рано, тъй като ставаше дума само за деветнайсети век). Но политическата и икономическата разруха на следвоенна Германия беше подходящ момент да се започне отначало (а историята, както отбелязахме, не отдава голямо значение на човешката хронология). Оттук и значението, придавано на младежта, култът към младото тяло, играта на чистота на расата. Социалната утопия се среща с русите бестии.

Плод на тази среща, естествено, е общественият звяр. Защото нищо не би могло да бъде по-малко утопично от православните — дори еманципираните и светски евреи, и нищо не би могло да бъде по-малко русо. Един начин да се изгради нещо ново, е да се унищожи старото и Новата Германия беше точно такъв проект. Атеистичният, устремен към бъдещето, хилядолетен Райх не можеше да смята трихилядния юдаизъм за нещо друго, освен за пречка и враг. Хронологично, етически антисемитизмът дойде много на сгода; целта беше по-висока от средствата и по-голяма, изкушавам се да добавя, от обекта. Целта беше ни повече, ни по-малко историята, нищо по-малко от пресъздаването на света по образ и подобие на Германия, а средствата бяха политически. Предполага се, че именно конкретността и целите направиха целта по-малко абстрактна. Защото една идея и привлекателността на жертвата се крият в готовността на жертвата да помогне на идеята да придобие тленни черти.

Въпросът е — защо не са избягали? Не са избягали, защото, първо, дилемата „изход“ срещу „асимилация“ не е била нова, и съвсем неотдавна, само преди няколко поколения, през 1871-а, привидно е била решена от законите за еманципацията. Второ, тъй като конституцията на Ваймарската република е била все още обвързваща, те още са вдишвали въздуха на обещаните от нея свободи и са се облагодетелствали от него. Трето, защото по онова време нацистите са били разглеждани все още като разбираема неприятност, като партия на реконструкцията, а антисемитските им изблици — като страничен продукт на трудностите на реконструкцията, като физическо напрежение. В края на краищата те са били Национална социалистическа работническа партия и е било възможно орелът, сграбчил в ноктите си свастиката, да се тълкува като евентуален феникс. Всяка от тези три причини, взета поотделно, е достатъчна, за да осуети бягството; освен това ги е сближавала инертността на асимилацията, на интеграцията. Предполагам, всички са разчитали, че ако се сгушат плътно един в друг и изчакат, бедата ще ги отмине.

 

 

Но историята не е природна сила ако не за друго, то защото взема много повече жертви. Съответно срещу историята няма застрахователна полица. Дори страхът на народ с многовековни спомени за гонения не е достатъчен: неговото инкасо няма да задоволи Дойче банк. Искът е направен чрез доктрината на историческия детерминизъм и едновременно — чрез подплатен с определено вероизповедание психологически климат, според който недефинираното благоволение на провидението може да бъде заплатено само чрез човешка плът. Историческият детерминизъм се обяснява с детерминизма на унищожението; а идеята за недефинирано благоволение на провидението се превръща в търпеливо очакване на набезите на щурмоваците. Няма ли да бъде по-разумно да не чакаш плодовете на цивилизацията и да станеш номад?

Мъртвите биха отговорили положително, макар че човек не може да е сигурен. Живите несъмнено ще извикат: „Не!“. Етичната двусмисленост на техния отговор би могла да бъде пренебрегната, ако не се основаваше на лъжливата представа, че случилото се по време на Третия райх е било единствено по рода си. Не е единствено. Случилото се за дванайсет години в Германия ставаше в продължение на седемдесет години в Русия, а жертвите, както евреи, така и неевреи, бяха почти точно пет пъти по-многобройни. С малко прилежание подобни факти биха могли да бъдат установени за революционен Китай, Камбоджа, Иран, Уганда и тъй нататък: етничността на човешките щети няма значение. Но ако човек не желае да продължава да разсъждава по този начин, то е, защото приликите са прекалени и защото е твърде лесно да се допусне обичайната методологична грешка — да се въздигнат приликите до ранг на приемливо доказателство, което да се превърне в закономерност.

Опасявам се, че единствената естествена закономерност е шансът. Колкото по-подреден е животът в едно общество или на една личност, толкова повече изключва шанса. Колкото повече продължава това положение, толкова повече граждански права са отнети и е по-вероятно шансът да се наложи. Не трябва да се приписват човешки качества на абстрактна идея, но: „Помнете, че между огъня и леда има само една крачка и ви е нужен само момент, за да стигнете от едно уредено съществуване до едното или до другото“. Така пише поетът и трябва да запомним предупреждението му, защото уреденото ни съществуване е прекалено осезаемо.

От гледна точка на формулирането на историческите закони това е най-близкото определение. И ако историята иска да бъде причислена към науките — към което се стреми, — трябва да внимава как точно ще върши разследванията си. Истината за случилото се, ако истина съществува, по всяка вероятност ще ни предложи и много тъмна страна. Като се има предвид, че човеците са новодошли, тоест, като се има предвид, че светът е по-стар от човеците, истината за случилото се непременно ще бъде нечовешка. Така всяко проучване на истината ще се равнява на солиптично упражнение, различаващо се само по напрежението и прилежанието. В този смисъл научните резултати (да не споменаваме езика, към който те прибягват), посочващи човешката непоследователност, са по-близко до истината, отколкото заключенията на съвременните историци. Може би изобретяването на атомната бомба е по-близко до истината, отколкото откриването на пеницилина. Може би същото се отнася за всяка спонсорирана от държавата форма на чудовищност, особено войните и политиката на геноцид, както и за спонтанните национални и революционни движения. Без съзнание за това историята ще остане безсмислено сафари за историци с теоложки наклонности или за теолози с исторически пристрастия, които придават на постиженията си човешки образ и божествена промисъл. Но човечността на търсенето е достатъчна, за да придаде човешки образ на предмета на търсенето.

Най-добрата причина да бъдеш номад е не чистият въздух, а бягството от рационалистката теория на обществото, основана на рационалисткото тълкуване на историята, тъй като рационалисткият подход и към двете е блажено идеалистично бягство от човешката интуиция. Един философ от деветнайсети век може да си го позволи. Но вие не можете. Ако човек не може да стане номад физически, трябва да стане номад поне с психиката си. Не можеш да си спасиш кожата, но можеш да опиташ да спасиш разума си. Историята трябва да се чете, както се чете роман — заради фабулата, заради героите, заради обстановката. С една дума, заради разнообразието.

С разума си ние невинаги търсим Фабрицио дел Донго и Расколников, Дейвид Копърфийлд и Наташа Ростова, Жан Валжан и Клелия Конти, макар те да се отнасят към, общо взето, един и същи период на един и същи век. Не го правим, защото те не са свързани; не са свързани и вековете, освен може би династично. В основата си историята представлява огромни библиотечни лавици, натъпкани с томове романи, различни повече по стил, отколкото по тематика. Осмислянето на историята до голяма степен се обосновава от собственото ни самочувствие — читателите се изживяват като писатели. Каталогизирането на тези томове, да не говорим за опитите да ги свържем, може да се осъществи само чрез изчитането им; във всеки случай това ще ни струва собствената умствена енергия.

Освен това ние четем романи доста безразборно; когато ни попаднат — или когато ние им попаднем. В тази си дейност се ръководим от вкусовете си толкова, колкото и от свободното си време. С други думи, в четенето си сме номади. Това трябва да важи и за историята. Просто трябва да помним, че линейното мислене, макар да е разказвателен похват, възможност за историческата професия, представлява клопка за история на читателите. Ужасно е, когато в клопката попадне отделен човек; но е катастрофа, когато в нея се влезе групово.

Отделната личност, особено отделният номад, повече се пази от опасността, отколкото групата. Личността може да се извърта на 360°; групата е способна да гледа само в една посока. Една от най-големите радости на номада, на индивидуалиста, е да оформи историята по собствен, личен вкус, да си съчини собствена древност, собствени средни векове или Ренесанс в хронологичен или ахронологичен, напълно идиосинкратичен ред; да присвои историята. Всъщност това е единственият начин да живееш през вековете.

Трябва да помним, че най-голямата жертва на рационализма е индивидуализмът. Трябва да сме нащрек с така наречената равнодушна обективност на нашите историци. Защото обективност не значи безразличие, нито ни предоставя алтернатива на субективността. Тя е по-скоро сумарна субективност. Убийците, жертвите, зяпачите или анализаторите винаги действат индивидуално, субективно — поради това и за тях самите, и за делата им трябва да се съди поотделно.

Това, естествено, ни лишава от сигурност, но колкото по-малко сигурни сме, толкова по-добре. Несигурността ни кара да сме винаги бдителни и, общо взето, по-малко кръвожадни. Разбира се, прекалено често става причина да агонизираме. Но по-добре да агонизираме, отколкото да организираме. Като цяло несигурността е сродна с живота, единственото сигурно нещо в който е, че ние присъстваме в него. Повтарям, главната характеристика на историята и на бъдещето е нашето отсъствие, а никога не можем да бъдем сигурни в нещо, в което не сме участвали.

Оттук и несигурният израз на лицето на Музата на времето. Той се дължи на това, че прекалено много погледи са я фиксирали с несигурност. И на това, че е видяла толкова много енергия и хаос и единствена е знаела до какво ще доведат. И в крайна сметка, защото знае, че ако беше отвърнала на тези погледи открито, щеше да ослепи своите ухажори, а тя не е лишена от суета. Именно благодарение отчасти на тази суета, но главно на факта, че тя няма къде да отиде в този свят, в някои случаи, с този несигурен израз на лицето, тя се слива с нас и ни превръща в отсъстващи.

Бележки

[1] Занаят (фр.) — Б.р. ↑

[2] Вик на сърцето (фр.) — Б.р. ↑

[3] Боен вик (фр.) — Б.р. ↑

[4] Последният вик (фр.) — Б.р. ↑