Йосиф Бродски
Състоянието, което наричаме изгнание (Слово, произнесено на конференцията на Уитландската фондация, Виена, ноември 1987)

Събрани в тази приветлива и добре осветена зала в студения декемврийски ден, за да обсъдим несгодите на писателя в изгнание, нека спрем за минута и помислим за онези, които съвсем естествено не са успели да стигнат дотук. Да си представим например турските гастарбайтери, шляещи се из улиците на Западна Германия, без да разбират заобикалящата ги действителност, или изпълнени със завист към нея. Да си представим лодките с виетнамци, люшкащи се в открито море или вече хвърлили котва край някой пустинен бряг на Австралия. Да си представим нелегалните мексиканци, пълзящи покрай граничните патрули из клисурите на Южна Калифорния към територията на Съединените щати. Или пакистанците, натъпкани в кораби, разтоварвани някъде из Кувейт или Саудитска Арабия, жадни за черната работа, която забогателите от нефта местни жители вече не желаят да вършат. Да си представим и тълпите от етиопци, поели пеша през пустинята към Сомалия (или пък беше в обратната посока?), бягащи от гладна смърт. И колко още можем да си представим, но нека спрем тук, тъй като минутата изтече. Никой никога не е броил тези хора и никой никога няма да ги преброи, включително и хуманитарните организации на ООН — те възлизат на милиони и не се поддават на изчисления, те са онова, което наричат — поради липса на по-подходящо название или на достатъчно съчувствие — миграция.

Каквото и да е подходящото име за това явление, каквито и да са основанията, произходът и местоназначението на тези хора, каквото и влияние да оказват те върху обществата, които изоставят и към които се присъединяват, едно е напълно ясно: заради тях е много трудно да се говори безпристрастно за несгодите на писателя в изгнание.

А трябва, не само защото литературата, подобно на бедността, се слави с грижата за своите, а най-вече поради древната и може би все още неоправданата вяра, че ако големите на този свят бяха по-добре четени, лошото управление и мъката, които тласкат милиони по пътя на бежанеца, щяха поне малко да намалеят. И тъй като нямаме кой знае какви основания да се надяваме на по-добър свят, и тъй като всичко останало така или иначе е обречено на неуспех, длъжни сме по всякакъв начин да отстояваме схващането, че литературата е единствената форма на нравствена застраховка, с която обществото разполага, че тя е вечното средство против принципа „човекът за човека е вълк“, че ни предоставя най-добрите аргументи срещу всяко брутално и масово решение дори само поради това че е от началото до края човешко разнообразие и то е нейното raison dʼêtre^[1]. Длъжни сме да говорим, защото трябва постоянно да напомняме, че литературата е най-великият, със сигурност по-велик от което и да било вероучение, учител по човешка проницателност и че когато обществото пречи на естественото съществуване на литературата и на способността на хората да научат уроците й, то намалява собствения си потенциал, забавя темпа на развитието си и в крайна сметка застрашава основите си. И ако това означава да говорим сами на себе си, толкова по-добре — ще говорим не от наше име, а, надявам се, от името на литературата.

Харесва ли му или не, гастарбайтерите и всички видове бежанци лишават писателя в изгнание от орхидеята, която краси ревера му. Местенето и ненамирането на място са най-обикновени неща за века ни. Общото между писателя и гастарбайтера или политическия емигрант е, че и в двата случая човек бяга от по-лошото към по-доброто. Истината е, че от тиранията можеш да бъдеш прокуден единствено в демокрацията. Въпросът вече не е да напуснеш цивилизацията на Рим заради дивашката Сарматия или да изгониш някого от България в Китай. Не, по правило преходът се осъществява от икономически и политически затънтен край към общество с напреднала промишленост, което не престава да се произнася по най-новото около свободата на личността. Трябва да добавим, че може би за писателя в изгнание този път е в много отношения завръщане у дома, защото по него той се приближава до земята на идеалите, които винаги са го вдъхновявали.

Ако речем да вместим живота на писателя емигрант в определен жанр, това ще бъде неизбежно трагикомедията. Благодарение на предишните си превъплъщения той е способен да оцени социалните и материалните предимства на демокрацията много по-пълноценно, отколкото нейните аборигени. Но именно поради тази причина (чийто вторичен продукт е езиковата бариера) той се оказва съвършено неспособен да играе смислена роля в новото си общество. Демокрацията, в която е пристигнал, му дава физическа сигурност, но го прави социално незначим. А отсъствието на значимост е онова, което никой писател — бил той изгнаник или не — не може да приеме.

Защото много често по-голямата част от неговата кариера се състои в търсене на значимост. Или поне тя е доста често следствие на определена литературна кариера. В случая на писателя емигрант тя е почти неизменно причината за изгнанието му. Тук човек е силно изкушен да добави, че наличието на подобно желание у писателя е от негова страна условен рефлекс спрямо вертикалната структура на обществото, от което идва. (За писател, който живее в свободно общество, наличието на такова желание е проява на атавистичната памет за предконституционното минало, каквато всяка демокрация притежава.)

В този смисъл несгодите на писателя в изгнание са наистина по-тежки от тези на гастарбайтера или на средния емигрант. Жаждата му за признание го прави неспокоен, кара го да забрави, че възнаграждението му като учител, преподавател, редактор в малко списание или просто негов сътрудник — защото такива са най-често днес заниманията на авторите в изгнание — надвишава надницата на черноработника. С други думи, нашият човек е едва ли не по определение леко покварен. От друга страна, да срещнеш писател, който се опиянява от собствената си незначителност, от обстоятелството, че са го оставили на мира, от анонимността, дори когато живее при най-добри условия, е почти толкова рядко, колкото да видиш какаду в Гренландия. Сред писателите в изгнание подобно отношение отсъства почти изцяло. Поне в тази зала то отсъства. И макар това да е напълно разбираемо, все пак е жалко.

Жалко е, защото ако има нещо хубаво в изгнанието, то е, че те учи на смирение. Може да отидем по-надалеч и да се опитаме да кажем, че изгнанието е висшият урок по тази добродетел. И че е особено безценно за писателя, защото го дарява с възможно най-далечната перспектива. „И ти си между хората далеч“ — е казал Кийтс. Да се загубиш сред човешкия род, сред тълпата — тълпа? — сред милиардите, да се превърнеш в иглата от пословичната купа сено — но игла, която някой търси, — за това става дума в изгнаничеството. Откажи се от суетата си, казва то, ти си само песъчинка сред пустинята. Измервай се не с братята си по перо, а с човешкия безкрай: той е почти толкова ужасяващ, колкото нечовешкият. Изхождай от него, а не от завистта си и амбицията.

Явно е, че този призив си остава глас в пустиня. Коментиращият живота май предпочита своето собствено положение пред предмета си, а когато е в изгнание, то му се струва достатъчно окаяно, за да го утежнява още повече. Що се отнася до подобни призиви, той ги счита за неуместни. И може и да е прав, макар че повикът за повече смирение е винаги навременен. Защото другата истина е, че изгнанието е метафизично състояние. Или поне има много силно и много ясно метафизично измерение; да не му обръщаш внимание или да го избягваш, би означавало да се самозалъгваш относно смисъла на онова, което ти се е случило, сам да се обречеш на вечно подаяние, да се вкамениш в позата на неразбираща жертва.

Трудно е да се опише алтернативно поведение поради липса на добри примери (макар да се сещам за Чеслав Милош и Роберт Музил). А може би така е и по-добре, след като сме тук, за да говорим не за възможностите, а за реалностите на изгнанието. А реалностите са, че писателят в изгнание непрестанно се бори и съзаклятничи, за да си възвърне значимостта, водещата роля, авторитета. Основно съображение за него са, естествено, останалите в отечеството сънародници, но покрай всичко друго той иска и да е тарторът в злонамереното село на събратята си емигранти. Отнасяйки се както щраусът към метафизиката на състоянието си, той се съсредоточава върху непосредственото и осезаемото. Това означава хулене на колегите в подобно положение, жлъчни спорове с конкурентни издания, безбройни интервюта за Би Би Си, „Дойче Веле“, ОКТР (френското радио и телевизия) и „Гласът на Америка“, открити писма, изявления за пресата, участие в конференции и какво ли не още. Енергията, изразходвана преди в опашки за продукти или в мрачните чакални на дребни чиновници, е отприщена и се вихри. Невъзпиран от никого, най-малко от семейството си (защото сега той е като съпругата на Цезар, т.е. извън всякакво подозрение — та нима образованата му може би, но вече застаряваща съпруга би могла да превъзпита или да се противопостави на своя освидетелстван мъченик?), диаметърът на егото му бързо се разраства, докато накрая, изпълнено с CO₂, го издига над действителността — особено ако се е установил в Париж, където братята Монголфие вече са създали прецедент.

Да пътуваш с балон е рисковано и най-вече непредвидимо: твърде лесно се превръщаш в играчка на ветровете, в случая на политическите ветрове. Затова и няма нищо чудно, че нашият навигатор се вслушва внимателно във всички прогнози и дори понякога си позволява сам да предсказва времето. Не времето там, откъдето е тръгнал или където се намира по пътя, а времето на своето местоназначение, защото нашият въздухоплавател пътува винаги към дома си.

Третата истина е може би, че писателят в изгнание е поначало ретроспективно, действащо с обратна сила същество. Или с други думи, ретроспекцията играе прекалена (в сравнение с начина на живот на останалите хора) роля в битието му, тя хвърля сянка върху неговата действителност и обвива в още по-дебели мъгли гъстата грахова чорба на бъдещето му. Като на лъжепророците в Дантевия „Ад“ главата му е завинаги обърната назад и сълзите или лигите му се стичат между плешките му. Няма значение дали е по природа с елегически наклонности — обречен на малка аудитория в чужбина, той ще не ще тъгува за реалните или въображаеми тълпи, които е оставил в родината. И докато първата го изпълва с жлъч, вторите подклаждат фантазията му. И дори когато е получил свободата да пътува, дори когато вече е попътувал малко, в писането си той продължава да се придържа към познатия материал от миналото и да произвежда сякаш продължения на предишните си работи. Повдигнеш ли пред него този въпрос, писателят емигрант ще се позове най-вероятно на Овидиевия Рим, на Дантевата Флоренция и след кратка пауза — на Джойсовия Дъблин.

Е, вярно е, че си имаме родословие, и то много по-далечно от това. Ако решим, можем да го проследим чак до Адам. Но все пак нека внимаваме по отношение на мястото, което то заема както в нашето съзнание, така и в съзнанието на читателите ни. Всички знаем какво се случва с благородническите семейства в течение на поколенията или по време на революция, фамилните дървета нито правят гората, нито я затъмняват, а сега гората се приближава. Смесвам метафори, но се надявам да оправдая това, като отбележа, че да очакваме за себе си бъдещето, което сме ние за гореспоменатите няколко души, е по-скоро неблагоразумие, отколкото нескромно. Разбира се, писателят винаги гледа на себе си с очите на потомците си, особено писателят емигрант, защото вдъхновението му не идва от изкуственото забвение, отредено му от предишната му държава, а от начина, по който професионалната критика превъзнася неговите съвременници. И все пак трябва да внимаваме с подобно самоотчуждение, и то поради една-единствена причина — при днешния демографски взрив литературата също придобива измеренията на демографско явление. Днес просто на един читател се падат твърде много писатели. Преди няколко десетилетия всеки един човек на възраст би изброил трийсет-четирийсет имена, когато си помисли за книгите или авторите, които му остава да прочете — днес те се изчисляват в хиляди. Днес влизаме в книжарницата, както влизаме в магазин за плочи. Цял живот няма да ти стигне да изслушаш всички групи и солисти. А много малко от тези хиляди са емигранти или пък са особено добри. Но публиката ще чете, въпреки ореола ти, не тебе, а тях, и то не защото е извратена или заблудена, а защото е статистически на страната на нормалното и на безвкусицата. Или иначе казано, иска да чете за себе си. На която и да е улица, в който и да е град на земята, по което и време на деня и нощта хората, които никога не са чували за теб, са много повече от тези, които те познават.

В момента интересът към емигрантската литература се дължи несъмнено на възхода на тираниите. Което може би крие възможности по отношение на бъдещия ни читател, макар този вид подсигуряване хич да не е за предпочитане. Отчасти поради това благородно напомняне, но най-вече защото не може да си представи бъдещето другояче, освен като триумфално завръщане, писателят емигрант не променя позициите си. А и защо да го прави? Защо да се опитва да използва нещо друго, защо да си губи времето в нови опити за проучване на бъдещето, след като то е поначало непредвидимо? Добрите стари работи му послужиха поне веднъж — спечелиха му изгнанието. А изгнанието е в края на краищата вид успех. Защо да не пробва още веднъж? Защо да не използва още малко добрите стари работи? Освен всичко останало те представляват сега и етнографски материал, а това много върви пред западния, северния или дори (ако си влязъл в конфликт с дясна диктатура) източния издател. Пък и шансът повторно обработената почва да роди шедьовър съществува винаги — възможност, която и издателят ви не изпуска от очи; най-малкото ще позволите на бъдещите си изследователи да открият елементи на „митологизация“ в творчеството ви.

Но колкото и практични да ви се струват тези доводи, те са второ- или дори третостепенни сред причините, които карат писателя емигрант да прикове поглед в миналото си. Основното обяснение е в гореспоменатия ретроспективен механизъм, който се задейства у индивида несъзнателно при най-малкия признак за нещо неприсъщо на заобикалящата го среда. Понякога формата на кленовото листо е достатъчна, а едно дърво притежава хиляди такива листа. На чисто животинско равнище ретроспективният механизъм е в непрекъснато действие при писателя емигрант и почти винаги — без той да го знае. Приятно или мрачно, миналото е винаги сигурна територия, дори само защото е вече изживяно, а способността на нашия вид да регресира, да бяга назад — особено в мислите и в мечтите си, защото там също сме в безопасност — е изключително голяма у всички ни, независимо от действителността, с която се сблъскваме. Този механизъм обаче е вграден в нас не за да лелеем и да задържаме миналото (защото в крайна сметка не успяваме да направим нито едното, нито другото), а за да отложим настъпването на настоящето или, с други думи, за да забавим за малко хода на времето. Спомнете си фаталното възклицание на Гьотевия Фауст^[2].

Цялата работа е, че нашият писател емигрант също като Гьотевия Фауст се е вкопчил в своя „вълшебен“, а може би не чак толкова вълшебен „миг“ не за да го съзерцава, а за да забави следващия. И не защото иска да бъде отново млад, а защото чисто и просто не желае да настъпи следващото „утре“, тъй като би могло да редактира онова, което вижда сега. И колкото повече това „утре“ напира, толкова по-упорит става писателят. В тази упоритост има нещо изключително ценно: при по-добър късмет тя може да се превърне в максимално съсредоточаване, от което да се роди велико произведение на литературата (това е известно на читателската публика и на издателите, ето защо, както вече споменах, те не изпускат от око емигрантската литература).

В повечето случаи обаче упоритостта се проявява в повтаряща се носталгичност, което е равно, да си кажем направо, на неспособност да се справиш както с реалностите на настоящето, така и с несигурността на бъдещето.

Възможно е, естествено, работите малко да се подобрят, като се промени подходът към повествованието — да звучи по-авангардно, да се подправи с пиперлива доза еротизъм, насилие, мръсни думи и т.н., по примера на колегите от свободния пазар. Но стиловите поврати и нововъведения зависят от състоянието на литературния език „там, у нас“, в родината, защото връзките с него не са прекъснати. Що се отнася до подправките, писателят — в изгнание или не — по принцип не желае да си проличи, че се влияе от съвременниците си. Вероятно е вярно също, че изгнанието забавя стиловото развитие на писателя и го прави по-консервативен. Стилът не е толкова човекът, колкото нервите му, а като цяло изгнанието предлага на нервите не по-малко дразнители, отколкото отечеството. Това състояние, трябва да добавим, тревожи донякъде писателя емигрант не само защото той намира живота „там“ (какъвто е според него сам по себе си — и с всички действителни или въображаеми последствия за нормалния творчески процес) за по-истински от своя, но и защото не престава да подозира подобна на махало зависимост или съотношение между тези дразнители и майчиния му език.

Човек се озовава в изгнание по ред причини и при разнообразни обстоятелства. Някои от тях изглеждат по-добри, други по-лоши, но тази разлика е без значение, когато дойде време да се чете некрологът. На лавицата мястото ти ще бъде заето не от теб, а от книгата ти. И докато все още настояват на разграничението между изкуството и живота, ще е по-добре да намерят книгата ти хубава, а живота ти отвратителен, отколкото обратното. Разбира се, има вероятност да не ги е грижа нито за едното, нито за другото.

Животът в изгнание, в чужбина, в чужди води, е в същността си предчувствие за съдбата ти под формата на книга, загубен на лавицата между онези, с които те свързва единствено първата буква от фамилното ти име. Ето те в читалнята на огромна библиотека, все още отворена… На читателя изобщо не му пука как си попаднал там. И за да го накараш да не те затвори между кориците и захвърли на лавицата, трябва да му кажеш — на този твой читател, който си въобразява, че всичко му е ясно, — нещо качествено ново за света му и за него самия. Няма значение, ако подобни внушения ти се струват прекалени — цялата игра става чрез внушение, затова и разстоянието, което изгнанието създава между автора и неговите герои, го кара понякога да прибягва към астрономически и библейски цифри.

Това ме навежда на мисълта, че думата „изгнание“ не е може би най-подходящата, за да се опише състоянието на писателя, принуден (от държавата, от страх, от бедност, от скука) да напусне страната си. „Изгнание“ покрива в най-добрия случай самия момент на заминаването, на прогонването, последвано от нещо твърде удобно и самостоятелно, за да бъде наречено с име, което подсказва недвусмислено понятна мъка. Самият факт на нашето събиране тук сочи, че ако е нужно да си намерим общия знаменател, ще ни е трудно да го назовем. В еднаква степен ли изпитваме отчаяние, дами и господа? Еднакво ли сме откъснати от публиката си? Всички ли живеем в Париж? Не, но онова, което ни свързва, е съдбата ни под формата на книга, един и същ буквализъм и символизъм, разгърнати на масата или на пода на огромната библиотека в различните й краища, за да бъде тъпкана тя или взета в ръка от леко заинтригувания читател или — което би било по-лошо — от добросъвестния библиотекар. Качествено новото, което можем да кажем на читателя, е автономното, наподобяващо космически кораб съзнание, което, убеден съм, спохожда всеки един от нас, но чиито посещения повечето наши страници отказват да признаят.

А отказват от практически съображения или заради изискванията на жанра. Защото, ако си признаем за тях, сме застрашени или от лудост, или от онази хладина, с която свързваме бледоликите туземци. Обратното обаче води — и то бързо — към баналното. Вероятно това ви напомня много типично руския навик да се дават литературни указания; всъщност става дума за реакция на един човек срещу твърде големия брой писатели емигранти — на първо място руснаците, — които предпочитат баналната страна на добродетелите. Това е голямо разхищение, защото друга истина за състоянието, което наричаме изгнание, е, че то придава страхотно ускорение на чисто професионалния полет — или стремеж — към усамотение, към абсолютната перспектива; към положението, когато единственото, което ти остава, си ти и твоят език, без никой и нищо да застава между вас. За една нощ изгнанието отвежда там, където, за да стигнете, ще ви е нужен обикновено цял живот. Нямам нищо против, ако това ви звучи като реклама, защото е крайно време тази идея да се продаде. Защото искрено желая да има повече купувачи. Може би една метафора ще помогне — писателят емигрант е като куче или човек, изстрелян в капсула в космоса (по-скоро като куче, отколкото като човек, защото няма никога да ви приберат обратно). Капсулата е езикът ви. За да доразвием метафората, ще добавим, че пътешественикът открива много бързо, че привличането не е към земята, а нагоре.

За човек от нашата професия състоянието, което наричаме изгнание, е преди всичко езиково събитие: изхвърлен от майчиния си език, той се и уединява в него. От негов меч, тъй да се каже, той се превръща в неговия щит, в капсулата му. Онова, което е започнало като лична, интимна връзка с езика, в изгнание се превръща в съдба — още преди да се превърне в мания или дълг. По определение живият език има склонност — и подтик — към центробежност, стремейки се да покрие максимално пространство и възможно най-много празнота. На това се дължи демографският взрив — както и вашият самостоятелен полет навън, към царството на телескопа или молитвата.

Би могло да се каже, че всички ние работим върху един речник. Защото литературата е речник, инвентар от значения за една или друга човешка съдба, за една или друга преживелица. Тя е речникът на езика, на който животът говори на човека. Неговата задача е да не допуска следващият, новодошлият, да попадне в същия капан или поне да му помогне да разбере, в случай че попадне в този капан, че е жертва на тавтология. Така той няма да е особено впечатлен и затова ще е посвоему по-свободен. Защото да познаваш значението на условията на живота, на онова, което става с теб, е освобождаващо. Струва ми се, че състоянието, което наричаме изгнание, подлежи на по-изчерпателно обяснение; пословично с болката си, то трябва също да се опознае и откъм притъпяващата болката безкрайност, откъм забравата, откъм откъснатостта, безразличието, откъм ужасяващите човешки и нечовешки панорами, за които нямаме друга мярка, освен самите себе си.

И ако не можем да го направим по-безопасно за следващия, то трябва да го направим по-лесно. Единственият начин да го направим по-лесно и по-малко страшно е, като му го покажем във всички измерения — или поне дотолкова, доколкото ние самите сме успели да го измерим. Можем да спорим за отговорностите и верността си (съответно към съвременниците ни, отечествата ни, новите страни, културите и традициите ни и т.н.) ad finitum^[3], но тази отговорност или по-скоро възможност да направиш следващия — независимо колко теоретичен е както той, така и евентуалните му нужди — малко по-свободен, не бива да поражда никакво колебание. И ако всичко това звучи малко прекалено възвишено и хуманистично, то аз се извинявам. Разликата не е толкова хуманистична, колкото детерминистична, макар и да е безсмислено да навлизаме чак в такива тънкости. Аз просто искам да кажа, че не е зле при възможност да спрем да бъдем просто бъбриви последствия във великата верига от причини и следствия и да се опитаме да станем причини. Състоянието, което наричаме изгнание, ни предлага точно такава възможност.

Ако не я използваме, ако решим да бъдем последствия и да изживеем изгнанието си по познатия начин, тогава не бива да приписваме всичко на носталгията. Разбира се, с това ще е свързана необходимостта да разкажем за потисничеството, разбира се, положението ни трябва да служи като предупреждение за всеки мислещ човек, който си играе с идеята за идеално общество. В това е нашата ценност за свободния свят, такава е мисията ни.

А може би още по-висша ценност и по-висша мисия е да бъдем несъзнателно олицетворение на обезкуражаващата идея, че освободеният човек не е свободен човек, че освобождението е само средството за постигане на свободата, а не неин синоним. Това подчертава размерите на вредата, която може да бъде нанесена на нашия вид, и ние можем да се гордеем с тази роля. И все пак, ако искаме да изиграем по-голяма роля, ролята на свободния човек, тогава трябва да можем да приемем — или поне да имитираме — начина, по който свободният човек се проваля. Когато свободният човек се проваля, той не обвинява никого, освен себе си.