Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heinrich der Löwe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

В Брауншвайг се издига излят от мед паметник на герой, в чиито нозе лежи лъв; а в местната катедрала виси нокът от грифон. Сказанието в тази връзка е следното: Преди много време херцог Хайнрих, благороден велф, се впуснал в дирене на приключения. Когато навлязъл с кораб в бурното море, надигнала се силна буря и ударила херцога; той бродил много дни и нощи, без да намери земя. Скоро храната на пътешествениците се оказала на привършване и гладът страшно ги измъчвал. В нуждата си те решили да теглят жребий в една шапка; и който го изтегли, да загуби живота си и да осигури с плътта си прехраната на останалата команда; нещастниците доброволно се съгласили с това и се оставяли да бъдат посечени заради милия си господар и спътниците си. Така останалите преживели известно време; а провидението не позволило нито веднъж херцогът да изтегли жребия. Само че нещастието нямало край; накрая на целия кораб останали само херцогът и един слуга, а ужасният глад все не намирал засита. Тогава князът рекъл: „Нека двамата теглим жребий и комуто се падне, другият ще се нахрани с него.“ Това предложение изплашило верния слуга, ала той мислел, че нему ще се падне, и се съгласил; но виж ти, този път жребият паднал върху неговия благороден и многообичан господар, когото слугата трябвало да убие. Тогава слугата казал: „Никога няма да сторя това и ако всичко е изгубено, измислих още нещо; ще Ви зашия в кожена торба, та да изчакате каквото ще се случи.“ Херцогът се съгласил; слугата взел кожата на един вол, който преди това изяли на кораба, увил херцога в нея и я зашил, като същевременно положил меча му до него. Не след дълго долетяла птицата грифон, грабнала кожената торба в ноктите си и я пренесла по въздуха над обширното море в гнездото си. Когато свършила това, птицата тръгнала да дири нова плячка, оставила кожата и отлетяла. В това време херцог Хайнрих хванал меча си и разрязал шевовете на торбата; когато младите грифони видели живия човек, лакомо и със силни крясъци се нахвърлили отгоре му. Храбрият герой се защитавал неустрашимо и ги избил до крак. Като проумял, че е избегнал това злощастие, той отсякъл един грифонски нокът, който взел за спомен със себе си, спуснал се от свитото върху високото дърво гнездо и се озовал в просторна дива гора. Той повървял доста през нея; изведнъж забелязал ужасяващ дракон да се сражава с лъв и лъвът бил на косъм от поражението. Тъй като обаче лъвът е смятан обикновено за благородно и храбро животно, а драконът — за зло и отровно, херцог Хайнрих не се поколебал, ами се хвърлил в помощ на лъва. Драконът изревал така, че гласът му се понесъл над цялата гора, и дълго се бранил; най-сетне на херцога се удало да го убие с добрия си меч. Тогава лъвът се приближил, легнал в нозете на херцога до щита му и оттогава никога не го напуснал. След известно време, през което вярното животно го хранело с уловени сърни и дивеч, херцогът се замислил как да се измъкне от тази пустош и от компанията на лъва и да попадне отново сред човеци, той построил сал от свързани с лескови вейки дървета и го изтеглил в морето. Когато веднъж лъвът отишъл да ловува в гората, Хайнрих се качил на плавателния си съд и се оттласнал от брега. Но лъвът, който се върнал и не намерил господаря си, се втурнал към брега и го съзрял отдалеч; веднага се хвърлил сред вълните и плувал дотогава, докато най-сетне се озовал на сала и кротко легнал в нозете на херцога. Така те се носели известно време по морските вълни, но скоро почувствали глад и лишения. Героят се молел и будувал, нямал покой нито през деня, нито през нощта; тогава му се явил злият дявол и рекъл: „Нося ти вест, херцоже; ти се носиш в мъка и недоимък в открито море, а у вас, в Брауншвайг, цари радост и се подготвя сватба; тази вечер един чуждоземен княз ще легне при жена ти; защото установените седем години от отпътуването ти изминаха.“ Хайнрих възразил тъжно, че това може и да е истина, ала той иска да се обърне към Бога, който всичко обръща за добро. „Ти много се уповаваш на Бога, казал изкусителят, само че той няма да те измъкне от тези вълни; аз, напротив, още днес ще те отнеса при съпругата ти, стига само да приемеш да бъдеш мой.“ Те разговаряли дълго, но херцогът не се съгласявал да наруши обета си пред Бога, вечната светлина; тогава дяволът му предложил още тази вечер да го отнесе невредим заедно с лъва до Гирсберг край Брауншвайг и да го положи там, където той да го чака; ако след завръщането си дяволът го намери заспал, както той, така и господарството му ще станат собственост на последния. Херцогът, който бил измъчван от горещ копнеж по любимата си съпруга, приел предложението, осланяйки се на небесната подкрепа срещу всички изкусности на злия. Тутакси дяволът го сграбчил, пренесъл го бързо по въздуха до Брауншвайг, положил го върху Гирсберг и се провикнал: „Сега будувай, господарю! Скоро ще се върна.“ Хайнрих обаче бил прекомерно изтощен и сънят силно го оборвал. Дяволът отлетял обратно и понечил да отнесе, както бил обещал, и лъва; без да се бави много, той прилетял с вярното животно в ръцете си. Спускайки се от въздуха, дяволът съзрял херцога потънал в дрямка върху Гирсберг и побързал да се възрадва; ала лъвът, който помислил господаря си за мъртъв, започнал мощно да реве, така че Хайнрих в същия миг се пробудил. Злият враг съзнал, че е загубил играта и съжалил — ала късно — дето донесъл и дивия звяр; след което хвърлил лъва от въздуха на земята, та да се разбие. Лъвът обаче се приземил благополучно на хълма до господаря си, който поблагодарил Богу, изправил се и тъй като вече падала вечерта, се спуснал към Брауншвайг. Той вървял към крепостта, а лъвът го следвал; насреща им се носели силни звуци. Поискал да влезе в княжеския палат, ала слугите го отблъснали. „Какви са тези звуци и свирни? — провикнал се Хайнрих. — Нима е вярно това, което ми каза дяволът? Има ли наистина чужд господар в този дом?“ „Не е чужд, му било отговорено, той е сгоден за милостивата ни господарка и днес ще придобие земите на Брауншвайг.“ „Тогава, рекъл херцогът, ще помоля невестата за чаша вино, понеже съм страшно изтощен.“ Тогава един от людете изтичал при княгинята и й казал, че някакъв чужденец, следван от лъв, моли за чаша вино. Херцогинята се учудила, напълнила потир с вино и го изпратила на поклонника. „Кой си ти, попитал слугата, та желаеш да пиеш от това благородно вино, което поднася единствено херцогинята?“ Поклонникът отпил, свалил златния си пръстен, хвърлил го в чашата и помолил да я върнат на невестата. Като видяла пръстена, върху който били гравирани щитът и името на херцога, тя пребледняла, бързо станала и се доближила до крепостния зид, за да хвърли поглед към чужденеца. Съзряла господина, който стоял там с лъва, и наредила да го поканят в залата и да го попитат как се е добрал до пръстена и защо го е пуснал в потира. „Не съм го получил от никого, ами е мой от повече от седем години, а го поставих там, където му е мястото.“ Когато предали отговора на херцогинята, тя се взряла в чужденеца и от радост рухнала на земята, понеже познала любимия си съпруг; подала му бялата си ръка и го поздравила за добре дошъл. В цялата зала настанала голяма радост, херцог Хайнрих седнал на масата до съпругата си; а на младия жених била предложена една прекрасна госпожица от Франкония. След което херцог Хайнрих господствал над земите си дълго и щастливо; когато умрял на преклонна възраст, лъвът легнал до гроба на господаря си и не помръднал оттам, додето и сам не се поминал. Животното е погребано в крепостта, а в знак на почит към верността му е издигната колона.

Край