Франсиско Колоане
Кокошката със светещите яйца

— Не пипай кокошката! — извика Ойарсо, старшият пазач на фара, и застана между другаря си и малката сивозеленикава кокошка, която подхвръкна с кудкудякане.

Малдонадо, помощник-пазачът на фара, изгледа накриво стария пазач и в погледа му се четеше отчаяние и гняв.

Вече повече от петнадесет дни морето и земята се бореха яростно в най-бурната точка на Южния Тихи океан: фарът Еванхелистас, най-високото и най-самотното от островчетата, които очертават западния вход на Магелановия пролив и върху чийто гол гръб се издига кулата на фара, единствената светлина и надежда, на която разчитат моряците, за да избягнат опасностите на океана.

Тук борбата между земята и морето почти не стихва. Изглежда, че Андите са се опитали и в този край да издигнат срещу морето няколко крепости, но по време на вековната борба те са се разпукали. Водата е навлязла в сушата по многобройни проливи, стигнала е до фиордите и само тук-таме са останали най-здравите островчета, твърди и блестящи скали като тази на фара Еванхелистас, които подобно на здрави юмруци нанасят удар след удар на морето.

Както казахме, фарът Еванхелистас се намира на тъмен и предизвикателен остров, който се издига на голяма височина. Скалистите му брегове се спускат гладки и отвесни.

Построяването на фара представлява героична страница от дейността на храбрите моряци от Отдела по фаровете при военноморската база в Пунта Аренас. Първият от тези моряци, който се е изкачил по високата скала, си остава незнаен герой, каквито са повечето от мъжете, които се сблъскват с тукашната природа.

При строежа е било необходимо да бъдат пренасяни и изкачвани материалите тухла по тухла. И днес още смелите пазачи, които се грижат за най-важния фар в Южния Тихи океан, са напълно изолирани от света всред океана. Има един-единствен несигурен път за изкачване от морето до върха — една въжена стълба, наричана на моряшки жаргон „котешка стълба“, която виси, закачена на ръба на зловещо спускащата се в дълбините скала.

Хранителните припаси се вдигат от лодките, които акостират край скалата, с помощта на ръчна макара, закрепена на върха.

Малки кораби от Чилийския военноморски флот тръгват периодично от Пунта Аренас и обикалят фаровете по западното крайбрежие, за да ги снабдяват с хранителни припаси и ацетилен.

Най-неприятното поръчение за моряците от тези кораби е да посетят фара Еванхелистас, защото при лошо време е невъзможно да се доближиш до фара и да спуснеш и акостираш големите лодки с припасите.

Една опора за тези моряци е обстоятелството, че на няколко мили от островчето се намира известното пристанище Куарента Диас, единственото убежище, в което могат да се приютят корабите, когато върху тях връхлети бурята. Случвало се е при някое затишие корабът с припасите да се понесе с пълна пара към островчето, но едва видели фара, бурята отново се развихря и моряците се виждат принудени да се върнат в своето убежище.

Този път бурята траеше вече повече от петнадесет дни. Природните стихии бушуваха без спиране и разтърсваха високата скала, която сякаш стенеше всеки път, когато водните планини се сгромолясваха върху гладките й стени. А там вътре в кулата на фара, в един мозък, разстрелван от ударите на тежките дъждовни капки, които барабаняха по ламаринения покрив, в една душа, изтезавана от свистенето на виещия вятър, който се разкъсваше, срещайки по пътя си кулата на фара, в сърцето на един слаб и гладуващ човек се разиграваше друга бавна и ужасна буря.

За втори път вече Ойарсо спасяваше единствената им кокошка от отчаяните нападения на своя другар. Кокошката като по някакво чудо бе започнала да снася в деня, в който трябваше да бъде заклана.

Пазачите на фара бяха изчерпали всички свои хранителни припаси и резерви. Корабът, който ги снабдяваше, беше закъснял вече с цял месец, а бурята не стихваше и сигурно го беше натикала в пристанището Куарента Диас.

Вълшебната кокошка снасяше всеки ден по едно яйце. То, разбито с малко вода и сол, заедно със скромната порция от четиридесет зърна боб, определена за всеки един от пазачите, представляваше оскъдната им храна.

— Вземи четиридесетте си зърна! — каза Ойарсо и подаде дажбата на другаря си.

Малдонадо погледна малката купчина боб в шепата си.

„Никога — помисли си той — животът ми не е бил сведен до такова нищожество. Или не! — спомни си той. — Само веднъж ми се случи същото във фара Сан Феликс, когато загубих на покер възнаграждението си за две години, и то, превърнато в купчинка бобови зърна, мина от моите ръце в ръцете на другарите ми.“

Но това бяха тогава само две години живот, а сега тези зърна представляваха целия му живот, избавлението му от лапите на коварната пантера на глада, която с всеки ден стесняваше обръчите, които чертаеше около фара.

„А този Ойарсо — продължаваше да размишлява Малдонадо с изтощения си мозък — е страшно корав и жесток, но в същото време толкова силен и справедлив.“

Ойарсо бе разпределил напълно справедливо малкото количество бобени зърна и понякога дори даваше на Малдонадо по няколко от своите. Той беше определил дажба боб дори на кокошката. Смесваше боба с прах от смлени мидени черупки и подтопляше храната само и само кокошката да не престане да снася.

С всеки нов ден и нова нощ, които преминаваха под непрестанния грохот на освирепялото море, смъртта се приближаваше още повече към тези две човешки същества и гладът впиваше още по-жестоко своята бледа лапа в гърдите им.

Ойарсо беше висок, кокалест човек, с гладка коса и мургаво лице. Малдонадо — по-нисък, сух и в действителност по-слабият от двамата. Ако в тези дни край него не се намираше този мъжага, сигурно щеше да е загинал отдавна заедно с кокошката.

Ойарсо беше мъдрият другар, който продължаваше живота на тези три същества, като ги водеше в разумна и смела борба против смъртта, която се промъкваше през вратичката, открехната вече от глада. Кокошката и двамата мъже! Енергията на мъничките бобени зърна, която минаваше от един в друг. Вълшебното яйце, което ден след ден повдигаше последните сили на тези мъже, за да запалят фара, сигурност и надежда на моряците, които плуваха по този изпълнен с опасности морски път.

Една натрапчива мисъл бе започнала да гложди Малдонадо: кокошката. Гладът, след като бе проял вътрешностите му, подобно на всепробиващ бавен огън, бе започнал да прогризва и съзнанието му. Изтощението помагаше в главата му да припламват зловещи огньове, които той напразно се опитваше да изгаси.

Накрая стигна до следното заключение: ако можеше да насити само веднъж глада си, би умрял щастлив. Нищо друго не желаеше.

Но той все пак не смееше да мисли или да направи това, към което го тласкаше инстинктът му. Не, той не беше способен да убие своя добър другар, за да изяде кокошката.

„По дяволите!“ — казваше си той и се обръщаше разтреперан и уплашен, сякаш някой го блъскаше към ръба на пропастта.

Морето продължаваше да обкръжава фара със своя дрезгав тътен, дъждът барабанеше безспир по ламаринения покрив и воят на вятъра караше да потреперва високата кула, на върха на която всяка нощ светеше фарът, благодарение на яйцето на една кокошка и на твърдостта на един човек.

Морските бури не бушуват винаги с еднаква сила. На всеки четири часа те сякаш си поемат дъх. Но при една от върховите си точки тя достигна такава сила, че можеше да се сравни само с края на света. Грохотът на морето, воят на вятъра, вълните от дъжд, които се стоварваха по покрива, разтърсваха с такава сила скалата, че на човек му се струваше, че тя всеки миг ще се откъсне от основата си и ще заплува сред океана.

В самата кула бурята беше стигнала също до криза.

Малдонадо, криейки се в сенките, се отправи с кама в ръка към стаичката на Ойарсо, където той грижливо пазеше и вълшебната кокошка, тъй като не се доверяваше на приятеля си.

Малдонадо сам не бе наясно какво точно иска да направи. Измъчваше го гладът, и той бе тръгнал към нещо смътно и неопределено. Не бе поискал дори да се замисли срещу кого отиваше с кама в ръка. Отиваше просто да вземе кокошката. Един път мъртва, какво оставаше на Ойарсо, освен да раздели храната с него. Но ако му попречеше както преди? Тогава щеше да вдигне камата, но само за да го заплаши.

А ако Ойарсо го нападне? Дявол да го вземе, именно в това се криеше онова смътно и неопределено, срещу което той вървеше заслепен и зашеметен.

Малдонадо отвори предпазливо вратата. Старшият пазач спеше дълбоко. Малдонадо пристъпи разтреперан към ъгъла, където знаеше, че се намира кокошката, но в мига, когато се наведе над нея, бе свален със силен удар в тила. Тежкото тяло на Ойарсо падна върху неговото. Ойарсо му изви китката и го принуди да пусне камата.

Малдонадо почти не се съпротивява. Старшият пазач беше много по-силен. След като го обезвреди напълно, върза с въже ръцете му на гърба.

— Не мислех да те нападам с нож. Носех го само за да те заплаша, в случай че не ми позволеше да убия кокошката — каза засрамен и навел глава, Малдонадо.

На следващия ден Ойарсо го върза за една тежка дъбова пейка, с ръце отзад.

Старшият надзирател продължаваше да работи и да се бори против смъртната прегръдка на глада. Той разбърка яйцето с боба и нахрани със собствените си ръце вързания Малдонадо, който, навел поглед, погълна храната, но този път въпреки глада, който го разяждаше, почувства горчивина, когато храната мина през гърлото му.

— Благодаря ти — каза той накрая. — Прости ми, Ойарсо!

Но Ойарсо не отговори.

Бурята не стихна и следващите дни. Лавината от вода и вятър не преставаше да засипва кулата.

— Пусни ме, ще ти помагам, много се измъчваш сам! — каза една сутрин Малдонадо и продължи отчаян: — Кълна ти се, че няма да докосна нито едно перо от кокошката.

Старшият пазач погледна своя вързан другар. Този вдигна очи и погледите на двамата мъже се срещнаха. Бяха изтощени, слаби, проядени от глада погледи. Изглеждаше, че двамата мъже се разбраха, но това бе само за миг. След това очите им пак се замъглиха.

— Ще се боря още сам. Скоро ще дойде часът, когато ще трябва да те пусна за последния банкет, който ще ни даде кокошката — каза Ойарсо пророчески, но в гласа му звучеше известно съмнение.

Думите отекнаха като удар с камшик в сърцето на помощника. Той предпочиташе да получи плесник, но не и да чуе тази фраза на приятеля си, пълна с презрение и недоверие.

Но на другия ден вълшебната кокошка снесе още едно яйце. Ойарсо, както винаги, приготви бедното ястие, бобови зърна оставаха само още за един ден.

Старшият пазач се приближи отново до затворника с оскъдната бобена чорба, вдигна полупразната лъжица, подаде я като на малко дете, но този път затворникът вдигна глава и като втренчи поглед в своя другар, каза твърдо:

— Не, повече няма да ям. Няма да приема и троха дори от твоите ръце.

Лицето на старшия пазач светна, сякаш беше научил внезапно нещо хубаво, като да бе получил добра новина. Погледна внимателно приятеля си и изведнъж на лицето му грейна странна усмивка, усмивка, в която се смесваха доброта и радост. Той остави настрана чинията с яденето и докато развързваше въжетата, каза:

— Прав си, прости ми! Вече не заслужаваш това наказание. Еванхелистас има отново двама пазачи на фара.

— Да, отново! — каза Малдонадо и като се изправи, свободен вече, стисна ръката на другаря си.

Когато свърши разтоварването на припасите от кораба, капитанът отиде да види какво ново има на фара. С учудване той забеляза по лицата на пазачите следи от борба. Погледна внимателно единия, после другия, но преди да успее да им зададе въпрос, изпревари го усмихнат Ойарсо. Като галеше с грубата си ръка нежната главичка на сиво-зелената кокошка, която държеше под мишница, той каза:

— Искахме да убием кокошката със златните яйца, но тя се бранеше и ни изкълва с клюна си.

— Кокошката със светещите яйца, искате да кажете, защото всяко яйце означаваше една нощ светлина за нашите кораби — уточни капитанът на кораба, който сигурно подозираше какво бе се случило във фара.