Включено в книгата
Оригинално заглавие
La venganza del mar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175


— Иване, спри да свириш на акордеона! Тюленът пак ще дойде тази нощ да ни скъса мрежата — каза Анисето на своя другар по риболов.

Снажният Иван не обърна внимание на молбата и като взе малкия акордеон под мишница, отиде при една каца със солена риба, седна на нея и започна сладко да извива една мазурка.

Анисето не можа да издържи на носталгията, която нахлуваше в него всеки път, когато Иван подхващаше добре позната мелодия, и като притвори очи, просна се по гръб край лагерния огън, скръсти под глава ръце и почна да си мисли за момичетата от домовете за забавления по Серо де ла Крус в Пунта Аренас.

Беше около десет часа и едва сега, с бавното настъпване на южната нощ, дневната светлина започна да избледнява. Крайбрежните пасбища на Кабеса дел Мар пламваха едно след друго от отраженията на залеза. Започнаха да прииждат и първите сенки, които сякаш извираха от далечната теснина, през която навлизат и се оттеглят водите на Магелановия проток.

Кабеса дел Мар, както показва и самото му име[1], е входът на един проток, който навлиза в сушата някъде към полуостров Брунсвик, на около петдесет километра от град Пунта Аренас.

Той представлява една от своеобразните прищевки на географията на южното полукълбо. Морето навлиза най-напред през тесен пролив и образува огромен залив, който се нарича Пуерто Сентено, после бреговете отново се приближават един към друг, почти се съединяват и затварят залива. Една съвсем тясна гърловина, точно срещу скотовъдното стопанство „Фентон“, открива отново изход към морето, което навлиза в самото сърце на степта и образува другия голям залив, наречен Кабеса дел Мар.

През летните месеци във водите на този залив се ловят големи количества пехерей[2], сардела и морски костур, но през зимата, когато задухат ледените ветрове, повърхността на залива понякога замръзва и рибите се оттеглят към Магелановия пролив, търсейки по-топли води в дълбочините му.

От няколко години насам Анисето, чилиец по произход, и Иван, югославянинът, бяха образували дружество за риболов. Но те бяха рибари, коренно различни от другите мъже, които се отдават на този занаят. Вместо да купят и съоръжат риболовен кутер, те вложиха капитала си в един камион, натовариха на него мрежите си и една малка лодка и се отправиха към ниското крайбрежие на източната част на протока и към залива Скайринг.

Ловците на тюлени, на раци и рибарите от Пунта Аренас се надсмиваха презрително на новите „моряци в камион“, но останаха доста изненадани, че камионът вършеше повече работа от един кутер. Не беше необходимо да се вписва камионът в Морския регистър, той не се подчиняваше на морските правилници, нямаше екипаж и не беше изложен на морските опасности. Дори и при бури единият от съдружниците продължаваше да хвърля мрежите край брега, а другият се отправяше към града с камиона, за да предаде улова. В същото това време кутерите трябваше да се скриват в някой малък далечен залив, без да могат да се приберат в пристанището.

Старите рибари пожълтяваха от завист, но от гордост не се осмеляваха да захвърлят моряшките традиции и да захванат да подражават на ленивите, но практични членове на „екипажа“ на камиона.

През зимата обаче собствениците на кутери си го връщаха тъпкано.

— Какво ще кажат сега храбрите моряци на камиона? — говореха си те, когато в мразовитите зимни утрини се връщаха кутери, препълнени с риба.

„Моряците от камиона“ нямаше какво да правят. Мрежите им бяха празни, защото зимно време рибите се оттегляха навътре, в дълбоките води, а студеният бряг оставаше пуст.

Но тези зимни несгоди не тревожеха много Иван и Анисето. Та нали те бяха осквернили моряшките обичаи и нарушили традицията, и то поради лентяйство или може би по-точно поради някакъв скептицизъм, който бе свил гнездо в техните селски души и ги караше да се присмиват на моряците и на морето.

— Е, какво от това! — казваха те. — Поговорката, че оня, който иска риба, трябва да си намокри задника, не ни засяга нас. Ние се мокрим, но по малко.

— Зимата била сурова? Не! Докато навън трупа сняг, ние си седим с момичетата вътре на топличко и си пием това, което сме спечелили през лятото — хвалеха се двамата съдружници.

Анисето беше дребен, мургав и нисък. Цел на живота му беше да яде и да пие. Особено да пие. Иван придаваше същия смисъл на съществованието си, но освен това практикуваше едно изкуство — свиреше меланхолично на акордеон, спомняйки си за времето, когато бе работил като рибар в Адриатика, по крайбрежието на своя любим остров Браца, където бе роден.

И двамата бяха островитяни. Анисето бе се родил в о-в Чилое и може би затова се разбираха толкова добре. Може би и затова двамата презираха морето и му се подиграваха, като същевременно изтръгваха богатствата му, без да се излагат на неговите опасности.

В тази ненавист или презрение имаше нещо като озлобление, защото в действителност те не притежаваха моряшка мая, макар във вените им сигурно да течаха няколко капки от кръвта на някой храбър прадядо моряк. В някои моряшки семейства се случва от време на време да се роди момче, което изпитва животински страх от морето. Може би то е плод на някоя бурна нощ, ужасът на която е проникнал чак до мозъка на костите на неговия родител.

Иван беше висок, бял и рус, с лице валчесто като луна, по което бавно плуваха големите му сини очи.

Двамата съдружници никога не се пресилваха в нищо. Когато искаха да работят, работеха, когато искаха да пият, пиеха. Но и двете тези състояния се преплитаха и преминаваха в една душевна и физическа апатия, сред която тези двама отпуснати мъже се чувстваха добре, като се насърчаваха взаимно с думи ту за работа, ту за лентяйство.

— Как си, Иване? — питаше Анисето нехайно.

— Изглежда, че днес няма да излезе риба — отговаряше югославянинът.

— Добре, тогава няма да хвърляме мрежите — заключаваше Анисето.

И двамата с удоволствие лягаха да спят край огъня.

Между двамата никога не бяха изниквали различия в мненията. Познаваха вкусовете и привичките си и не им беше трудно да стигнат до съгласие в мислите си, преди да са разменили и дума дори или да са предприели каквото и да било.

— Иване, да отидем до града?

— Тъкмо това щях да ти кажа — отговаряше Иван.

Обикновено Анисето беше човекът на инициативите, а Иван само одобряваше. Понякога югославянинът потъваше в мълчание, което траеше цял ден. Анисето, макар и да бе бъбрив, зачиташе с нужната сериозност това самовглъбяване на своя другар.

Душите им бяха колкото близки, толкова и далечни. Докато Иван свиреше носталгично на своя акордеон край морето, Анисето лягаше да спи и хъркаше край огъня.

Така беше и онзи следобед, когато една странна случка наруши спокойствието на рибарите и за пръв път между тях изникна препирня. Преди две нощи един тюлен бе доплувал до Кабеса дел Мар и бе разкъсал мрежата. Преследваните от него риби се бяха измъкнали през дупката. Рибарите хвърлиха и закотвиха мрежата на друго място, но следващата нощ тюленът отново се появи и пак я скъса, преследвайки уловения в нея рибен пасаж.

Иван продължаваше да повтаря монотонно акордите на мазурката. Нотите се издължаваха и сякаш плуваха по гладката морска повърхност, сред покоя на приближаваща се нощ.

Внезапно някакъв плясък по водата накара Иван да спре свиренето. Анисето се изправи до огъня.

Лагерът им беше разположен в подножието на малка крайбрежна скала. От четири листа стара поцинкована ламарина те си бяха направили нещо като колиба, в която спяха. Около колибата имаше няколко големи храста, които предпазваха огъня, запален край входа, от вятъра.

— Това е тюленът — каза Анисето и се хвърли в колибата да търси старата карабина.

На стотина метра от плажа бе закотвена рибарската мрежа и на светлината, която отразяваше пламтящото от последните светлини на залеза небе, се виждаше дълга редица точки, проточила се по гладката морска повърхност. Това бяха корковите поплавници, които поддържаха мрежата.

Внезапно гладката копринена повърхност на морето бе раздрана с един замах и се появи черната, лъскава глава на тюлена. Анисето се прицели, но Иван протегна ръка и отклони цевта на оръжието.

— Недей! Това е тюленът на смъртта! — каза той. — Ето че вече три дни ни преследва. Когато тюлен преследва по този начин някой рибар, в моята родина казват, че това е смъртта, която върви по стъпките му. И вместо да го убиваш, трябва да му свириш на хармоника или с уста приятни мелодии, докато доброволно си отиде.

— Ама, Иване, тюлените следват каквото и да е свиркане! — протестира Анисето. — В Чилое, когато бях момче, карахме тюлените да ни следват по цели часове, като им свиркахме от лодките. Този се влачи след нас заради вкусните морски костури и мазурките, с които му подслаждаш храносмилането.

В отговор Иван започна да изтръгва от акордеона си възможно най-нежните звуци.

След малко блестящата глава на тюлена отново се показа. Сега той плуваше бавно към плажа. На няколко метра от сушата той започна весело да се гмурка и тялото му, една вечерна сянка в повече, се появяваше и изчезваше всред спокойните води.

— Прави каквото си искаш! — каза Анисето, малко отегчен, и тръгна към колибата, за да си легне.

— Ще правя най-разумното — отговори Иван и продължи да разгъва акордеона.

„По-късно ще вдигна мрежата — мислеше си Иван — и нашият любим приятел, тюленчо, няма да има с какво да се навечеря тази нощ. А ако е онази, другата, която идва да търси някого от нас, ще й дотегне да ме слуша да й свиря с акордеона.“

Падна нощ и веднага след това зад далечните планински вериги на Огнена земя изгря огромна и блестяща луна, която обагри в златни и сребърни тонове степта и морето.

Тюленът се появяваше и изчезваше, раздирайки посребрената повърхност с главата си, позлатена и тя от лунните отражения.

От време на време той правеше голяма обиколка около мрежата и след това се приближаваше до плажа, там където седеше Иван, преобръщаше се пъргаво и гъвкаво във водата и тялото му изтръгваше от морето безброй фосфоресциращи отблясъци, които образуваха странни водовъртежи.

Иван продължаваше да свири забавни мелодии и понякога му се струваше, че потоците от светлина, които тюленът образуваше, като се извиваше във водата, се появяваха и изчезваха, издигаха и спускаха в такта на музиката.

Неочаквано рибарят си спомни далечното детинство, когато хвърляше въдиците си в Адриатика. Тежкият му и без бъдеще живот на моряк, заседнал на сухо, пиянствата и оргиите в пристанищата… Стресна се, като си спомни суеверието, че когато човек почне да си припомня живота си, смъртта обикаля наблизо.

Неуловими, носталгични и меланхолични мисли минаваха през ума му и след това изчезваха. Магията, излъчвана от нощните светлини, започна да го безпокои до такава степен, че почувства силно желание да навлезе в морето и да заплува заедно с игривия тюлен по светлите и тихи води, докато се изгуби там някъде, в спокойните морета на своето детство, прекосявайки вълните, сред които толкова пъти бе гребал във въображението си.

 

 

И Иван сигурно бе отишъл там, защото на следващата утрин Анисето потърси другаря си, но не го намери. Трябваше да обикаля три километра по брега, за да открие тяхната лодка празна, без гребла. На задната седалка лежеше акордеонът, разтеглен, приличащ на странна, набръчкана риба.

На третия ден намериха трупа на югославянина, оплетен в рибарската мрежа и заседнал в устието на Пуерто Сентено.

Дали беше паднал от лодката, загубил равновесие при някое клатушкане? Или беше се самоубил? Дали това не бе магията на морето?

Най-после коментарите стигнаха до единство, наложено от единствено логичното предположение, основаващо се на подробностите около нещастната случка. При събиране на мрежата Иван се е оплел в нея. В този миг тюленът е ловил морски костури вътре в мрежата и с извънредната сила, която притежават тези животни, когато са потопени във водата, е повлякъл мрежата заедно с рибаря навътре в морето.

Смъртта на удавените в морето е винаги обкръжена с тайнствен ореол. Затова най-сигурното тълкуване бе това на стария Паскуалини, който обсъждаше случката в кръчмата на дон Паулино в Пунта Аренас.

— Морето си отмъсти! — каза той. — Ленивият Иван мислеше да си спаси кожата, като лови риба с камион, но стария брадатко не можеш го излъга така лесно и ако онзи, другият сънльо, Анисето, не си отваря очите, и на него ще му удари часът.

За Анисето смъртта на Иван бе предупреждение, което дълбоко го разтревожи. Той продаде мрежите и камиона, купи си два коня, някои земеделски сечива и замина навътре в Патагония, далеч от морето.

За последен път той видя „стария брадатко“, като прекосяваше провлака срещу Кабеса дел Мар. Като навлизаше вече в степта, Анисето обърна глава и за последен път видя в далечината разцъфналите в пяна вълни, приличащи на дългата брада на старец, накъдрена от вятъра.

Бележки

[1] Кабеса дел Мар — на испански „Начало на морето“. — Б. ред.

[2] Пехерей — вид риба с много вкусно месо. — Б.ред.

Край