Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El último contrabando, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175

История

  1. — Добавяне

След като бурята бе разкъсала платната и въжетата, кутерът на стария Томас, движен с гребла, навлезе в един тесен залив на протока Мърей, онова устие със силно течение, чрез което протокът Бигъл събира и изпраща водите си към нос Хорн.

Разнебитеният „Юпитер“ не правеше особена чест на гръмкото си име. Кръстен на бога на моряшките клетви, той приличаше сега на пребито куче. В течение на два дни и една нощ кутерът бе водил яростна борба с бурното южно море.

— Дявол да те вземе! — провикна се старият Томас, като заплашваше с юмрук един тъмен облак — последна следа на бурята — който се носеше между високите планински върхове, оставяйки по тях закачени черни дрипи.

След буря настъпва спокойствие или дори нещо повече от спокойствие — ликуваща радост, че се раждаш отново, и после едно сладко спокойствие, което може да размекне и най-коравия моряк.

Против това размекване се бореше старият Томас, когато каза:

— Тук има някой кутсузлия! Ако можех да го открия, щях да го хвърля през борда на раците! — и погледна към Делано и Микич, които спускаха котвата край скалистия плаж.

Томас Аравена, собственик и господар на „Юпитер“, беше стар испански моряк, когото някои считаха за луд. От своя страна, той не си даваше труд да опровергае това твърдение, защото зад привидната си лудост прикриваше ловко своята прозорливост на дребен пират по местните морета. Беше нисък, мургав, шепа нерви, оплетени върху здрави и изпъкнали кокали, с издаден хрущялен нос, който показваше качествата на народността му.

Навремето той беше се прочул като капитан за далечно плаване, известен със своята смелост и опитност. Алкохолът и гуляите обаче постепенно бяха унищожили тези качества, докато един ден животът го изхвърли окончателно върху плажовете на Пунта Аренас, също както толкова други стари моряци, дошли от различни страни, за да хвърлят котва на края на своя път в космополитното чилийско пристанище, разположено на северния бряг на Магелановия пролив.

Старият бивш първокласен капитан завършваше дните си на един петтонен кутер, очукан като самия него от морето, и се занимаваше предимно с лов на видри и тюлени. Но тъй като с времето намаляваха силите му, но не и дързостта му, той вършеше и някои сделки, които морските закони не покровителстват.

За него и неговия „Юпитер“ се разказваха истории, които граничеха с легендата. Така например в годините, когато ловът на тюлени с двуцветен косъм беше забранен за дълго време по бреговете на Фолклендските острови, по чиито скали изобилстват стада от тези животни с ценна кожа, старият Томас излъгал както бдителната брегова охрана, така и самата английска ескадра, която има база на тези острови, британско владение, като боядисал кутера си от едната страна с черна, а от другата с бяла боя.

Един следобед той минал край Порт Стенли, където били закотвени британските кораби, превърнат в бял „Албатрос“, и няколко дена по-късно, след като натрупал в трюма си достатъчно кожи, се върнал и минал край пристанището, превърнат в тъмен „Юпитер“, какъвто действително беше цветът и регистрираното име на този двойствен кутер.

В пристанищното управление лежаха дебели папки от следствия по подвизите на капитан Томас, които бяха горе-долу все от същия род. Когато успяваха да го хванат, налагаха му големи глоби, но моряците от чилийската флота, натоварени да го съдят, изпитваха тайни симпатии към него, защото той беше от онези изключителни екземпляри, които само морето със свободата на своите закони успява да създаде.

Само веднъж той се намери в голямо затруднение пред човешките закони: обвиняваха го в убийството на един моряк.

Пред съда показанията му бяха вълнуващи.

— Да! — каза той със своя подчертан акцент. — Аз опрях карабината на гърдите му, но не го убих! Отнесе го морето, а за това, което то върши, аз не мога да отговарям. От него искайте сметка!

— Разкажете спокойно цялата случка! — успокоил го прокурорът.

— Приближавахме се към „Скалата на покойния Хуан“ — продължил Томас. — Освен нас двамата нямаше друг екипаж и трябваше да завържем кутера за скалата, за да започнем лова. Скалата се намира в открито море и големите вълни се разбиват със сила върху нея. Това го знаем всички ловци на тюлени, но то не ни е накарало досега да се откажем от лова.

— На скалата! — извиках аз, когато стигнахме до нея.

Но Пепе не се помръдна.

— На скалата! Не чуваш ли? — извиках му отново, вече ядосан, защото бяхме изпуснали едно отлично повдигане на вълната, а Пепе не се помръдна.

— Скочете вие, ако можете — отвърна ми той. — Аз не скачам!

— Пепе беше добро момче, силен и пъргав. Той беше плавал с мен и друг път, но не знаех, че е страхливец. — Старецът прекъсна разказа си, малко разнежен от спомена за онзи миг.

— Аз не скачам, не защото съм страхливец или стар — отговорих му, — а защото съм собственик на кутера и отговорността на поста ми налага да остана на борда, кучи сине!

— Бих скочил — прекъсна се старият с понижен глас. — Не съм толкова негоден, за да не го направя, но беше необходимо да се запази авторитетът и дисциплината на борда и затова не скочих.

— Безполезно беше да му заповядвам, той не искаше да ми се подчини. Тогава, обзет от ярост, спуснах се в кабината, изкачих се с карабината в ръце, заредих я пред очите му и като опрях цевта в гърдите му, извиках: — Ще скочиш ли на скалата?

Момчето ме познаваше добре и знаеше, че ако се забави още една секунда, ще стрелям в упор. Скочи, но малодушието му, нерешителността му го погубиха. Подхлъзна се на ръба и водовъртежът на една вълна го погълна завинаги. Това е всичко.

— И ако не беше скочил, щяхте ли да го убиете? — попитал прокурорът.

— Да, щях да го убия, и в това няма съмнение, както няма съмнение, че бог съществува! — отговорил старият испанец и изтрил потта, която оросявала челото му.

Съдът бил съставен изцяло от моряци. Те се спогледали за миг, явно развълнувани от категоричния отговор на стария капитан.

Тези истории бяха станали причина старият Томас да не намира лесно екипаж за своя „Юпитер“ и обикновено той го наемаше между пристанищните скитници и най-отчаяните безработни.

Сега го придружаваха двама от първата категория, Микич и Делано, един югославянин и един бъбрив неаполитанец, който прекарваше повече от времето си в пиене и игра на карти в моряшките и рибарските кръчми на Пунта Аренас.

Кутерът също беше един вид скитник, който придружаваше стария в последните му дни. Боята му беше олющена, някои пробиви близо до водната линия бяха опасно лошо уплътнени, гротмачтата — пожълтяла и почерняла от употреба, платното на предната мачта и кливера — раздърпани и окъсани. Такъв беше видът на това дрипаво корабче, което се осмеляваше да прекосява протока Брекнок и да се показва дори на нос Хорн.

Тъжно беше да гледаш този стар моряк, който се беше заинатил да не напуска морето.

— Мен вълните не могат ме обърна! — имаше навик да казва той на по-разсъдливите си другари, които се излежаваха край залива, пушеха лулите на старостта си и наблюдаваха как влизат и излизат в пристанището корабите. В това време Томас заповядваше гръмогласно, сякаш маневрираше с четиримачтов кораб, вдигаше дрипавите платна и се отправяше навътре в морето всред бурите.

Морякът Микич, използвайки отлива и спокойните води в залива, пусна в морето лодката с плоското дъно, която бе закрепена на носовата част на кораба, взе една тенекиена кутия и тръгна да търси миди, които изобилстват тук в крайбрежните скали.

Може би моряците са суеверни поради това, че живеят всред една сурова действителност, каквато е тази на морето и на всички придружаващи го стихии. Ето защо те имат нужда от нещо, което да олицетворява надеждата им и така да устояват по-лесно на смъртта, която идва и си отива, носена от вълните. Всъщност лошата съдба или както собственикът казваше „кутсузлукът“, беше преследвал „Юпитер“ още от тръгването му от Пунта Аренас. Най-напред се заредиха една след друга повреди на спомагателния мотор, а после отчайващи затишия, редуващи се с бурите на наближаващата зима. Всичко това забави кораба по маршрута му с няколко дена. Това закъснение впрочем щеше да бъде компенсирано от значителната печалба, която се очакваше да донесе контрабандната ракия, скрита в тъмния трюм на малкия кораб като някакво съкровище.

След като мина нощта, „Юпитер“ още при първите проблясъци на зората вдигна малката си котва и като използваше северозападния бриз, понесе се към протока Бигъл. Стигнал веднъж там, той хвана попътния вятър, който духаше откъм лявата страна, и на един дъх преплува протока, за да хвърли след това котва в залива на Ушуая.

Белите и ясно очертани сгради на затворническото селище се простираха по склоновете на една от последните предпланини на Андите, там където завършва Огнена земя. В центъра личаха казармите на затвора и около тях къщите, където живееха служителите и малобройното цивилно население, което се занимава с дребна търговия в затвора.

Двамата моряци подготвиха обилна „пристанищна вечеря“ и скоро откъм морето започнаха да се издигат кулите на мрака, които заедно с планинските грамади правеха южната нощ тежка и безмълвна.

Собственикът на кораба беше малко неспокоен и като вдигна нос, за да подуши нощния въздух, повтори:

— Ех!… Да знаех кой от вас е кутсузлията!

В същия този миг, като че ли бе очаквал това заклинание, един сноп силна светлина проби гъстия мрак.

— В кабината! — извика старият Томас и тримата моряци се натикаха в коридорчето, което водеше към малката кабина. Беше ги осветил прожекторът на морската полиция.

Яркият светлинен сноп се плъзна по покривите на спящото затворническо селище, преброди околностите и се спря с паралитичен трепет в сърцето на гората. Зелените листа на дъбака, поклащани леко от бриза, променяха светлината на прожектора и сега снопът приличаше на свредел, чието палещо острие пробиваше сърцето на планината.

Снопът светлина отново се раздвижи. Наподобяваше някаква исполинска пръчка, която някой по невнимание беше настъпил в единия край. Той се издигна и освети скали, камънаци и дъбови гори. Странно зрелище представляваше зеленикавата светлина сред тази дива и пуста земя. После лъчът се спусна на брега, обходи бавно и грижливо един голям сектор от плажа, навлезе в морето и се спря, като затвори в светлинен кръг „Юпитер“, който невъзмутимо се клатушкаше.

— Наблюдават ни! — забеляза собственикът, като гледаше внимателно през една цепнатина на кабината.

Светлинният лъч стоя безпощадно няколко дълги мига върху кораба, после внезапно изгасна и се прибра в гнездото си.

— След полунощ ще ни оставят на мира — каза собственикът Аравена, като въздъхна облекчено. — Трябва да използваме почивките между обходите, за да свалим буретата на брега.

И действително светлинният обход се извършваше от време на време по описания начин и след полунощ, изглежда, че спря окончателно.

На борда на кутера започна странна работа по разтоварването. Микич и Делано измъкнаха от трюма буретата ракия от двадесет и пет и петдесет литра, всяко от тях вързано с подходящо дебело въже, и ги спуснаха в морето до лодката, на чийто борд чакаше старият Томас, който връзваше краищата на въжетата за лодката. След малко двадесетина бурета плуваха около лодката, показващи се едва-едва над повърхността на водата. На свой ред двамата моряци също се качиха на лодката и по заповед на собственика я подкараха със силни удари на греблата към брега. Все пак флотилията напредваше бавно, защото потопените бурета задържаха силния тласък на греблата.

Това бе една от хитростите на испанския контрабандист, която морската полиция в Ушуая още не познаваше. Ако прожекторът откриеше лодката насред пътя й към плажа, влачейки своята флотилия от бурета, светлината просто щеше да се плъзне по повърхността на морето, без да открие нещо, а ако бавността на движението породеше някакво съмнение, едно специално устройство позволяваше да се освободи тежкият товар и чрез замаскиран кабел да се поддържа далечен контакт с него.

На плажа работата навлезе в най-опасната си фаза.

Всеки един от контрабандистите, приведен, взе по едно буре и започна да го търкаля нагоре по брега до уговореното с нелегалния търговец място, което се намираше в близост до селището.

Работата беше уморителна и ставаше още по-мъчителна поради постоянното безпокойство, предизвикано от мисълта, че прожекторът може да светне всеки миг. За щастие това не се случи и след няколко успешни курса, контрабандистите забравиха могъщата зеница на морската полиция.

Само старият Томас беше обзет от странно неспокойствие, което се мъчеше да потисне, като си говореше тихо:

— Ех!… Ако знаех кой от вас е кутсузлията, бих го хвърлил на раците!

Но не друг, а самият собственик бе преследван днес от лошата съдба.

Докато другарите му, по-млади и по-силни, го чакаха спокойно на мястото, където щеше да се предаде стоката, внезапно блесна светлинният лъч, сякаш в отговор на проклятието на стария испански контрабандист.

Като видя прожектора, той бързо тласна бурето и след като го прегърна, прилепи се към една дупка в скалистия стръмен бряг, там където свършваше плажът и почваше пампата.

Снопът светлина се спусна бързо на брега и започна да го обхожда със зигзагообразни движения.

Това даде известна надежда на стария и наистина на два пъти светлинният лъч се приближи на един метър разстояние от мястото, където той се криеше с бурето, и след това измени посоката си и продължи на друга страна.

Капитан Томас се огледа отчаяно наоколо си, без да може да открие в мрака по-добро скривалище. Не се осмеляваше да се вдигне и да побегне, защото се опасяваше да не бъде напипан от прожектора. Тогава реши да остане там, където беше, залепен за земята като мишка, с надеждата, че въпреки мощната светлина на прожектора, в далечината ще го сбъркат със сиво-кафявия цвят на земята и ще го вземат за купчина пръст или някаква скала.

Внезапно снопът светлина почна да следва разделната линия на скалистия бряг между плажа и пампата. Сега старият Томас очакваше да бъде осветен така, както се очаква смъртта да забие острието си в сърцето. Той беше навикнал да чака смъртта, сложил твърда ръка върху кормилото, насочвайки носовата част на „Юпитер“ срещу онези водни планини, от които можеше да се появи тя, но сега вместо вълната към него се приближаваше една ивица светлина без сила и обем, но крайно могъща, проницателна и раздираща, като невидим удар с шпага.

„Дано се пръсне светът и стане на парчета — помисли си той. — Предпочитам така да загина, отколкото да дочакам лъча на прожектора!“

И светлината внезапно го освети и се спря върху него, пронизвайки тялото му! Старият напрегна цялата си енергия, за да не трепери. Стоеше неподвижно, но изпитваше толкова жестока мъка, че малко остана да се вдигне и побегне, издавайки се сам.

Снопът светлина не се помръдваше. И тази неподвижност създаваше впечатление за нещо непоколебимо, напомняше менгеме, което упражнява натиск върху бедното тяло на стария контрабандист по такъв начин, че той си мислеше, че ще умре сплескан като насекомо в твърдата земя, ако този натиск продължи, макар и миг само.

Внезапно в страшната пустота проехтя сухо тракане, подобно на това, което предизвикват пропукванията на ледовете през пролетта, и снопът светлина се превърна в нещо остро, в болка, която проникна в гърдите му.

Светлинният лъч на прожектора отново се раздвижи. Старият контрабандист остана залепен о земята, но вече не по своя воля. Един куршум от картечницата на морската полиция, която бе дала предупредителен откос, случайно бе попаднал в целта.

Когато двамата моряци се върнаха от селището, обезпокоени от изстрелите и забавянето на стария, намериха го агонизиращ, прегърнал бурето с ракия.

— Микич — каза той, — закарай последното буре на Негро Ривас и прибери уговорената сума… А ти, Делано — продължи той, мърморещ, — завлечи ме до моя „Юпитер“ и…

Повече не можа да продължи, пипна се за овлажнелите от хладната кръв гърди, погледна през мрака двамата си моряци, които, клекнали, го придържаха, и произнесе с предсмъртно хъркане:

— Ех!… Ако знаех кой от вас е кутсузлията!…

Край