Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2020)
Източник
„Остров Тамбукту“, издание 1959 г.

История

  1. — Добавяне

Когато излезе от печат първата част на романа „Остров Тамбукту“, получих много писма от пионери и пионерски отряди, в които между другите въпроси често се срещаха и такива: „Съществува ли остров Тамбукту?“ „Действителни ли са героите, или са измислени?“ А някои направо ме питаха: „Вие ли сте героят на романа?“ „Ходили ли сте в остров Тамбукту?“ Имаше и такива, които търсили острова на картата и като не го намерили, искаха да им посоча точно дължината и ширината в градуси. Писма с такива въпроси се получиха и в редакцията на вестник „Септемврийче“. Редакцията ме помоли да им отговоря във вестника. Но и след като отговорих, въпросите не спряха.

Дори и китайската детска писателка Чън Къ, която гостува в нашата страна миналата година, ме запита: „Съществува ли остров Тамбукту?“ Аз й отговорих шеговито: „Откакто написах романа, съществува“.

Ако знаех, че читателите ще приемат измислицата за действителност, още в началото на романа щях да напиша нещо подобно на това, което Майн Рид пише в „Квартеронка“: „Читателю! Пред тебе е роман и нищо повече. Не смятай автора на тази книга за неин герой.“

Преди да излезе романът, аз го разказвах на мои колеги през време на едно литературно четене в провинцията, когато трябваше да прекараме някак времето, докато дойде часът на четенето. Разказвах им го не като сюжет на роман, а като свои лични преживелици и те ми вярваха. Да си призная, това ме радваше. По това време аз усилено пишех романа и много държах разказът да бъде правдоподобен и убедителен. А когато романът излезе от печат и на едно събрание на Секцията на детските писатели разказах как съм го написал, един поет, който на времето бе повярвал на моята измислица, и не можеше да допусне, че остров Тамбукту не съществува, страшно се обиди — не на себе си, разбира се, задето е повярвал, а на мене. Видите ли, бил съм го излъгал! Представил съм му сюжета на бъдещия си роман като действителност. Аз трябваше да му припомня предговора на Джек Лондон към романа „Джери Островитянина“. Джек Лондон пише: „Нещастието на някои белетристи е в това, че за читателя измислицата и лъжата са едно и също нещо“. Разбира се, измислицата играе важна роля в творчеството на писателя, но между творческата измислица и лъжата има. огромна разлика — това нашият поет беше длъжен да го знае. Аз се помъчих да му обясня това и прибавих, че всеки писател повече или по-малко „лъже“, когато ни представя измислена, действителност за реалност, само че някои писатели „лъжат“ лошо и читателите не им вярват, а други „лъжат“ добре и им вярват. „За да лъжеш добре — казах аз на нашия поет, — не е нужно да идваш отдалече. Може да си чак от Градец, и пак да си лош «лъжец»“. Слушателите се посмяха малко — не на мене, разбира се…

Но което беше още по-куриозно, и след като обясних, че остров Тамбукту е измислен, един колега на същото събрание почна да спори с мене, че такъв остров съществува. Всичко казано дотук ми даде повод да напиша това послесловие.

И тъй, „Остров Тамбукту“ е роман и нищо повече. Идеята да го напиша ми хрумна много отдавна, още през времето на най-тежките фашистки години, 1941—1943, в концлагера „Еникьой“. Повече от две години прекарахме в тоя лагер като пленници на тъмните сили, оградени с телени мрежи и пазени с картечници. Търпяхме грубостите на диви стражари, а често пъти и побоища. Събуждаха ни рано с дрънчене на ръждива релса, отвеждаха ни под строй в столовата, където закусвахме с топла, блудкава водица без захар и отивахме под стража на работа в зеленчуковата градина или на кариерата да вадим камъни. Ограждахме двора на концлагера с каменен зид, висок два метра, и над него дванадесет реда бодлив тел. Сами издигахме крепостните стени, зад които смятаха да ни държат дълги години. На обед ни хранеха с рядка бобена чорбица — и пак на работа. Вечерята ни беше още по-оскъдна. На вечерна проверка ни заставяха да пеем „Отче наш“ и „Химна на царя“, след това ни затваряха в хладните помещения с под от цимент. Това се повтаряше всеки ден, всяка вечер в течение на меоеци, и години…

Само нощите бяха „наши“. Стражарите спяха в други помещения вън от каменния зид и не се интересуваха какво правим през дългите зимни нощи. Ние използувахме тяхната нехайност и превърнахме концлагера в политическа школа: слушахме беседи от добре подготвени другари, минали през школите на затворите или завършили образованието си в Съветския съюз. Но политическите теми като че ли се изчерпваха, а дългите зимни нощи нямаха край. Тогава дойде моят ред. Някои другари знаеха, че се интересувам от астрономия и ме помолиха да им разкажа нешо за небесните светила. Беседите ми възбудиха голям интерес, но скромните ми знания по астрономия бързо се изчерпаха и трябваше да премина на литературни теми. Когато и те се изчерпаха, помолиха ме да им разкажа нещо за своя живот. Нямаше как — започнах с априлските събития през 1925 година, разказах им за бягството си от България, за заточението ми на гръцките острови в Егейско море, след това разведох другарите си из Съветския съюз, от Кавказ до Москва и Ленинград, та дори до Северния ледовит океан, откъдето се вижда северното сияние… Това беше интересно, романтично пътешествие от горещите страни до студения Север и трая няколко вечери. Но една вечер дървата се свършиха, печката угасна, а навън бушуваше снежна буря. Така настъпи краят на „пътешествието“…

Но още на другия ден другарите се разтичаха из широкия двор на концлагера, откриха някъде дървен строителен материал, тайно от полицаите домъкнаха през прозорците няколко греди и ги скриха под наровете. Вечерта печката отново гореше. Другарите насядаха около нея и угасиха лампите. Стана тъмно и тихо. Стотина души чакаха да ги поведа отново към далечни, незнайни страни. Какво да им разкажа? Всичко преживяно бе изчерпано вече, но те искаха още и още… Нима трябва да съчинявам?

Един мой приятел, д-р П., тихичко ми пошепна на ухото:

— Съчинявай! Заведи ни в джунглата на Африка… Лов на слонове и тигри!…

И аз наистина поведох другарите си към Африка. Ние сме в Александрия. Скитаме из тесните улички на стария град. Влизаме в кръчмата „Китайски фенери“ да пием шербет. Запознаваме се с добрия стар турчин Мехмед ага. Разбира се, той пуши наргиле, пие кафе и ни разказва за родния си град Плевен… Пристига и мистър Смит, приятел на стария турчин. Заминаваме с неговата яхта за Кокосовите острови в Индийския океан. Но както винаги в такива случаи излиза силен ураган и яхтата се разбива в скалите на непознат остров. Това е остров Тамбукту. На него още не е стъпвал бял човек. Туземците ни посрещат враждебно. Решават да ни удавят. По заповед на първожреца ни хвърлят в океана с вързани крака. За по-сигурно на краката ни връзват тежък камък…

Вече е полунощ, време е да спим. Пък и пътешествениците са издавени вече — какво по-нататък? Но на другата вечер другарите отново се събират край печката и ме викат да продължа. Но как да продължа, когато снощи удавих всичките си герои? Казах това на своите слушатели, но те веднага възразиха:

— Да, но ти нали остана жив? Иначе нямаше да бъдеш сега при нас. Разкажи ни как си се спасил.

И аз продължих:

— Както ви казах снощи, след като хвърлиха в океана капитан Стерн и готвача Грей, двама диваци вързаха на краката ми доста голям камък и ме понесоха към океана. Докато се опомня, аз вече летях надолу от скалата. Слънцето за последен път блесна в очите ми — чу се плясък и то сякаш потъна заедно с мене във водата… Заритах силно с крака. За моя изненада вървите се разпуснаха, камъкът се изхлузи и отиде на дъното, а аз само с няколко движения на ръцете и краката изплувах над водата. На скалата нямаше никой. Туземците бяха си отишли…

Така приключенията на остров Тамбукту продължиха още няколко вечери.

Д-р П. беше един от най-ревностните ми слушатели. Всяка сутрин, преди да отидем на работа, той идваше при мене и ми казваше:

— Довечера ще продължиш, нали? Само че, както ти казах: лов на тигри и слонове! Нещо опасно, главозамайващо… Например ти си сам в джунглата, напада те свиреп тигър или лъв… Ти се бориш отчаяно, искаш да се спасиш на някое дърво, но стъблата на дърветата са гладки, а клоните им високи, не можеш да ги стигнеш. Изведнъж забелязваш на едно дърво грамаден орангутан, подаваш му ръка, той те хваща и те покачва на дървото, а тигърът или лъвът беснее отдолу…

— Докторе — казвам му аз, — тигри има само на два острова в света: на Цейлон и Борнео. А лъвове няма нито на един остров. И слонове…

— Какво значение има това? — казваше докторът. — Карай, джунглата всичко носи!

— Но тук има учени хора, които знаят тия неща — възразявах аз.

— Глупости! — сърдеше се докторът. — Нали каза, че на остров Тамбукту преди тебе не е стъпвал бял човек? Откъде ще знаят нашите учени какви животни има там?

Но аз не се поддадох иа докторовите внушения. Бях решил да бъда достоверен, да не влизам в противоречие с науката заради приключенията. Благодарение на това моите слушатели ми вярваха. Те не можеха да допуснат, че остров Тамбукту не съществува и че патилата ми там не са действителност. Не повярва само един: професор Ж.Н.

— Марко разказва сюжет за роман — каза той веднъж. — Всичко от начало до края е измислица.

— Не може да бъде! — възразиха му в хор от всички страни. — Ако остров Тамбукту не съществуваше и ако той не беше ходил там, откъде ще знае такива подробности за живота на туземците? Та той знае дори и езика им!

— Зумба — бозамбо! — обади се един шегобиец.

Той беше запомнил от мене няколко думи от езика на племето занго…

Ж.Н. добродушно се усмихваше, златният му зъб святкаше с топъл блясък. По-късно, когато създавах образа на плантатора Смит, аз си спомних златния зъб на професор Ж.Н. и го бутнах в устата на плантатора. Така си „отмъстих“ на професора за неговото неверие.

Все пак опитите на проф. Ж.Н. да разочарова моите слушатели не успяха. Приключенията на остров Тамбукту станаха постоянна тема за разговор из целия концлагер. Мнозина почнаха да ги преразказват, а журналистът А.Г. се опитал веднъж да ги разкаже като свои приключения, но скоро бил „разобличен“. Самият аз до такава степен се вживях в тази история, че почнах да сънувам своите туземци. Тогава реших да напиша роман за остров Тамбукту.

Комендантът на лагера беше ме зачислил на работа в зъболекарския кабинет. Сутрин измитах кабинета, донасях в една тенекия вода на зъболекаря, също интерниран, и си отивах в помещението. Зъболекарят за нищо повече не ме търсеше. Тази „владишка служба“ ми позволяваше да пиша и да чета по цял ден. Водех си дневник, в който записвах всички по-важни случки в лагера. Започнах да пиша и романа…

Към края на 1943 година събитията по фронтовете се развиваха с шеметна бързина. На Източния фронт германците отстъпваха още по-светкавично, отколкото бяха настъпвали. И на децата стана ясно, че наближава краят на Хитлеровия „нов ред“. Българското фашистко правителство потърси нови форми за „умиротворяване“ на страната и на 17 октомври същата 1943 година ни освободи от концлагера. Аз успях да изнеса ръкописите си в двойното дъно на едно сандъче. Това беше единственото ми богатство, „спечелено“ в концлагера: сто ситно написани страници — първите глави на романа — и двеста страници дневник.

На 10 януари 1944 година стана първата голяма бомбардировка на София, последвана още от няколко разрушителни нападения на английски бомбардировачи. В столицата настъпи пълен хаос, всеки се спасяваше, както може. Гарата денонощно беше задръстена с хиляди хора — мъже, жени и деца — и човек мъчно можеше да се добере до влак. След няколко часа успях да вляза в зданието на гарата. Тук срещнах двама познати: артистката М.П. и Йосиф, любител на изящните изкуства. Те отиваха в Търново. Реших и аз да отида с тях.

Носех два куфара с дрехи. В единия бяха и ръкописите ми. Аз го пазех като очите си. Когато след дълги перипетии и премеждия пристигнахме в Търново, първата ми работа беше да отворя куфара с ръкописа. Но за голяма моя изненада се оказа, че ключето не влиза в бравата.

Йосиф, който ме наблюдаваше с една особена усмивка, неочаквано каза:

— Това е моят куфар.

— Как така твоят? — сепнах се аз и погледнах към двата куфара, които Йосиф беше поставил пред краката си. — Ето ги твоите куфари. А този е мой. От София не съм го изпущал от ръката си.

— Ти ми направи голяма услуга — невъзмутимо каза Йосиф. — Аз имах три куфара и се чудех как ще се справя с тях. На гара София ти взе единия… Много ти благодаря…

Той клекна, бутна ключето си в бравата и то покорно влезе. Тогава с ужас забелязах, че макар спорният куфар да приличаше на моя като две капки вода, дрехите в него не бяха мои. Нямаше и никакви ръкописи. Моят куфар с ръкописите беше изчезнал…

Това беше голямо нещастие за мене. Нямах никакво желание да почвам романа отново. Освен това още през март същата година полицията почна да прибира бившите концлагеристи и аз трябваше да се укривам.

А след Девети септември се увлякох от партизанската тематика и забравих за „Остров Тамбукту“.

* * *

През 1948 година един непознат глас ми се обади по телефона и ми каза:

— Другарю Марчевски, обажда ви се един студент. Искам да дойда при вас по важна работа. Ако може, още сега.

След десетина минути при мен дойде черноок младеж с хубаво мургаво лице и с черна къдрава коса. Седнахме. Младежът почна да ми разказва своето житие-битие. На тринадесетгодишна възраст останал без майка. Баща му се пропил, попаднал под трамвая и починал в болницата. Малкото момче останало без хляб и без квартира. Зимно време спяло по таваните на големите кооперации, а лятно време из катакомбите на разрушените здания. Гладът го принудил да краде. С течение на времето добре изпекло „занаята“, лежало два пъти в затвора за малолетни. А на Девети септември 1944 година някогашното апашче било вече опитен рецидивист на петнадесет години със солиден „стаж“. Промяната на обществения строй с нищо не променила живота му — апашът продължавал да краде. Но веднъж го заловили в трамвая, когато измъквал портмонето от джоба на един гражданин, и го откарали в милицията. Апашчето очаквало да го натупат здравата, както се случвало по-рано, и да го затворят в онова сиво здание зад „Лагера“. Но началникът на милицията, вместо да заплющи с гумения бич по гърба му, както правели полицаите, цял час го убеждавал, че кражбата е позорно нещо при новата народна власт.

— А какво да правя? — рекло момчето. — И аз съм човек, трябва да ям поне веднъж на ден…

Тогава станало „чудото“, както се изрази младежът. Вместо в затвора началникът го изпратил на работа в една фабрика. В живота на крадеца се открива нова страница. Попада в здрава работническа среда, сдружава се с добри младежи, увлича се от спорта, почва да чете, постъпва в техническо училище, завършва го с успех и ето го сега студент първи курс.

— Защо ми разказвате всичко това? — попитах го аз.

— Сега ще разберете — отвърна студентът. — Вчера отидох на един таван, където някога укривах крадените вещи. Исках да видя старото си хайдушко гнездо. И намерих този ръкопис. На него е написано вашето име.

Той ми подаде един ръкопис от стотина страници със ситен почерк. Веднага го познах: ръкописът на „Остров Тамбукту“!

— Помните ли бомбардировките? — попита ме младежът с наведена глава. — Тогава аз откраднах вашия куфар. Дрехите продадох — те ми бяха големи и при това доста хубави за персона като мен. А ръкописа захвърлих на тавана, защото никой не би го купил.

Всеки може да си представи каква радост изпитвах в този момент. Стиснах ръката на младежа, благодарих му от сърце, исках да го възнаградя и дори му подадох няколко банкноти, но той леко отблъсна ръката ми.

— Нищо не мога да взема от вас — тихо каза той, смутен и засрамен. — Ще бъда щастлив, ако този ръкопис изкупи поне отчасти вината ми…

Пихме кафе, поговорихме за неговите успехи в университета и се разделихме като добри приятели. На прощаване го попитах за името му, но той махна с ръка и си отиде. Срамуваше се да ми го каже.

И тъй ръкописът на романа отново попадна в ръцете ми. Веднага седнах и го зачетох. В паметта ми отново възкръснаха старите ми приятели и познати — главатарят на племето, който носеше звучното име Боамбо, дъщеря му Зинга, син му Амбо, добрият Гахар и коварният Арики, дъщеря му Канеамеа и мистър Смит, чийто златен зъб лъщеше със студен блясък, когато казваше: „Всички принципи са добри, когато са в наша полза“. А капитан Стерн мърмореше: „Собственик! Такъв сте бил и такъв ще си останете до гроб!“

Като прочетох ръкописа, аз разбрах, че от него ще стане интересен роман, ако покажа достоверно живота на първобитното общество, а също така флората и фауната в тази географска област на Индийския океан, където се „намира“ моят остров. Но за да направя това, трябваше да проуча основно живота, нравите и обичаите на първобитните племена и народи, трябваше да се запозная с растенията и с редица проблеми от тоя род, а това никак не беше лесно. Прочетох много научни книги. Тук ще спомена само няколко: „Произход ка семейството, частната собственост и държавата“ от Енгелс, „Първобитното общество“ от Морган, известната книга на Дарвин „Пътешествие на един натуралист на кораба «Бигл»“, петте тома на Миклухо-Маклай, „Първобитното общество“ от украинския професор Ефремов, „Първобитната култура“ от Зибер, няколко книги за руските мореплаватели Крузенщерн, Лисянски, Головнин, Литке и други откриватели на нови земи и острови в тропика, прочетох още много други книги, от които получих необходимите знания за бита, нравите, обичаите и материалната култура на първобитното общество, а трудовете на естествениците ме запознаха с флората и фауната в тропика. Особено интересни и полезни неща за живота на първобитните племена на Хавайските и други острови в Тихия океан научих от Кук, Лисянски и други откриватели на тия острови. Изобщо аз трябваше да зная много повече, отколкото ми беше необходимо за написването на роман с такава тематика. Докато се добера до истината на една толкова отдалечена от нас епоха — епохата на първобитното общество, — употребих много труд. Но той не отиде напразно. Сега учените не могат да ме обвинят в изопачаване бита, нравите и обичаите на първобитните племена, или че съм дал описания на растения и животни, каквито не съществуват в тази географска област, където се намира остров Тамбукту. Нека ме извини докторът от Еникьойския концлагер, задето не разказах за свирепия тигър и за добрия орангутан, който уж ме спасил от лапите на смъртта. Колкото и високо да лети фантазията, все пак краката й трябва да опрат на земята.

Освен научни книги прочетох и много романи от този род. И с изненада открих, че няма нито един роман, в който да се дава макар и приблизително вярна картина на живота на първобитните племена от островите в Индийския и Тихия океан. Поне аз не срещнах такъв роман. На нас добре ни е известно завладяването на Южна и Северна Америка от испанските и португалските колонизатори, а по-късно от англичаните и французите, запознати сме с живота на американските индианци от романите на Фенимор Купер, Майн Рид и други автори, знаем, че индианците са се борили на живот и смърт и са защищавали земите си от колонизаторите, че те са имали силно развито чувство за чест и доблест и не са били такива варвари, каквито ги описват автори като Густав Емар, но никак или съвсем малко познаваме историята на завладяването на островите в Индийския и Тихия океан. Тази история, колкото брутална, толкова и жестока, ние можем да научим от дневниците на старите пътешественици и мореплаватели като Кук, Лисянски и други, но тя не е отразена в художествени произведения. Това още веднъж ме убеди, че трябва да напиша романа „Остров Тамбукту“. Самата тематика подсказва приключенския характер на романа. Но аз смятам, че не бива да се пишат приключенски произведения само заради приключенията. Приключенията като самоцел, колкото и да са интересни, са безполезни. Те приличат на мираж в пустинята: в знойния простор трепти оазис, умореният и измъченият от жажда пътник ускорява крачките си, а оазисът се отдалечава от него, вместо да се приближава. Накрая се оказва, че няма никакъв оазис, че това е мираж. Приключенският жанр е толкова сериозен, колкото и всички други, само че по-мъчен.

Още в самото начало си зададох въпроса — кой период от първобитното общество да изобразя? Избрах края на първобитния комунизъм, когато лъкът, стрелата, копието и каменната брадва са били единствените главни постижения на човека.

Това е много далечна епоха, а аз исках романът да бъде съвременен, за да мога да покажа колонизаторската политика на някои капиталистически държави. Затова именно избрах един усамотен остров в Индийския океан, още неоткрит и незавладян от никоя държава. Естествено, жителите на такъв остров, откъснати от постиженията на останалото човечество, са изостанали много назад в своето развитие. Изпратих на този остров трима европейци един българин и двама англичани, — и тримата с различни характери и идейни разбирания, определих и времето на действието — последната световна война, и седнах да пиша…

Гогол е написал „Мъртви души“ с паче перо, Николай Райнов пишеше с молив, а някои писатели се въоръжиха със съвременна техника и пишат направо на пишеща машина. И аз имам пишеща машина, но писах романа с писалка, ленинградска марка. Впрочем няма значение с какво пишем, а как пишем, нали така?

София, 1957

Марко Марчевски

Край