Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undiplomatic Diplomat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Не бягай от съдбата си

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 15.11.2010

Редактор: Габриела Седой

ISBN: 978-954-655-162-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13591

История

  1. — Добавяне

Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк — майка му го наричаше само Пърсивал, а малцината му приятели просто Пърси — бе роден в семейство, изиграло важна роля за това, слънцето никога да не залязва над Британската империя.

Дядото на Пърси, лорд Кларънс Форсдайк, бил главен губернатор на Судан, а баща му, сър Артър Форсдайк — рицар, командир на ордена на Архангел Михаил и Свети Георги и представител на Короната в Месопотамия. Така че бе съвсем естествено от малкия Пърси да се очакват велики дела.

Часове след като дошъл на този свят, бил записан в частната прогимназия „Драгън“, колежите „Уинчестър“, „Тринити“ и университета „Кеймбридж“ — институции, образовали четири поколения Форсдайк.

Предполагало се, че след „Кеймбридж“, също като достойните си предци, Пърси ще направи кариера във външното министерство и поне ще достигне, а може дори и да надмине постиженията им. И всичко щяло да се развие по план, ако не изникнал малък проблем, Пърси бил прекалено умен, толкова прекалено, че чак си вредял. Успял да се класира в „Драгън“ на осем години, приели го в „Уинчестър“ преди да навърши единайсет, а стипендията си за класическо обучение на името на Андерсън в „Тринити“ извоювал, докато още носел къси панталонки. След като завършил „Кеймбридж“ с две класически специалности, се явил на изпита за държавни служители и никой не се изненадал, когато оглавил класацията.

Пърси бил приет в редиците на външното министерство с отворени обятия и тогава започнали неприятностите му. Или ако трябва да сме по-точни — започнали неприятностите за външното министерство.

Старейшините на дипломатическата общност, чийто дълг бил да откриват обещаващи млади хора и да им помагат да напредват в кариерата, с неохота установили, че въпреки академичните си постижения, на младия Форсдайк му липсвал всякакъв здрав разум, нямал почти никакви социални умения и изобщо не му пукало за дипломатичната любезност, която се изисквала от хората, представляващи страната в чужбина. Всичко това създава известни затруднения, ако искаш да правиш кариера във външното министерство.

По време на първия си мандат в Нигерия, Пърси казал на финансовия министър, че не разбира нищо от икономика. Проблемът бил, че министърът също не разбирал нищо от икономика. Наложило се незабавно да отзоват Пърси в Англия още с първия кораб.

След няколко години на служба в администрацията, Пърси получил втори шанс и бил изпратен в Париж като помощник на посланика. Може би щял да оцелее по време на това назначение, ако на правителствен прием не заявил на съпругата на френския президент, че светът бил пренаселен, а тя никак не помагала за решаването на проблемите на човечеството, като раждала толкова много деца. Пърси имал известно право, тъй като въпросната дама вече имала седем отрочета и по време на разговора им отново била бременна, но въпреки това го пратили да си събира багажа още на следващата сутрин. Последвал още един период в администрацията, преди да му дадат трети и последен шанс.

Този път го пратили в една от по-малките колонии на Нейно Величество в Централна Африка като заместник-консул. В рамките на шест месеца той успял да предизвика трайна вражда между две племена, които допреди това живеели в мир и хармония. На следващата сутрин Пърси бил ескортиран до самолет на „Бритиш Еъруейс“, стиснал билет в ръка, и повече никога не му предложили назначение в чужбина.

 

 

Когато се върнал в Лондон, Пърси бил пратен да работи като чиновник в архива, защото външното министерство никога не уволнявало служителите си. Преместили го в малка канцелария в мазето.

И тъй като малцина намирали някакъв повод да слизат до мазето, Пърси имал време да се развихри. За седмици въвел нова система за каталогизиране на изявленията, речите, меморандумите и договорите. Само след няколко месеца успявал да открие всеки поискан от министъра документ, независимо къде бил забутан. До края на годината вече можел да изказва мнение за прецеденти в дейността на министерството, без дори да му се налага да отваря съответната папка.

Никой не се изненадал, когато Пърси бил назначен за шеф на архива, след като шефът му най-неочаквано предпочел ранното пенсиониране. Но Пърси продължавал да копнее също да представлява короната като баща си в някоя чужда държава и всички да се обръщат към него с „Ваше Превъзходителство“. За съжаление това не било писано да стане, защото на Пърси не му било позволено да излиза от мазето през следващите трийсет години. Успял да го направи, чак след като се пенсионирал на шейсетгодишна възраст.

Прощалното тържество, на което изпратили Пърси в пенсия, се състояло в зала „Индия“ на външното министерство. Министърът произнесъл реч. В нея го описал като човек с ненадминати енциклопедични познания, който вероятно може да рецитира наизуст всеки договор, подписан някога от Великобритания. Последвали смях и бурни аплодисменти. Никой не чул как Пърси измърморил под мустак:

— Не всеки, г-н министър.

Шест месеца след пенсионирането му името на Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк се появило в списъка на хората, които трябвало да получат поздравление за Нова година. Пърси получил Ордена на Британската империя за вярната си служба във външното министерство.

Прочел поздравителния адрес без особено задоволство. Всъщност, чувствал се като пълен загубеняк, който е разочаровал семейството си. В края на краищата, дядо му бил един от първите хора на империята, баща му получил Ордена на Архангел Михаил и Свети Георги, а той станал кавалер на някакъв смешен орден.

Само че Пърси имал план, с който да поправи нещата, и то бързо.

 

 

След като се пенсионира от външното министерство, Пърси не се насочи право към Британската библиотека, за да започне да пише мемоарите си, тъй като му се струваше, че не е постигнал нищо, достойно за историческо описание. Нито се оттегли във вилата си в провинцията, за да се грижи за розите си — може би защото нямаше нито вила, нито рози. Но запомни добре думите на министъра и реши да се възползва от ненадминатите си енциклопедични познания.

От дълбините на забележителната си памет Пърси изрови стар британски закон, приет от Парламента през 1762 година по време на управлението на крал Джордж III. Отне му доста време да провери дали не е заменен с някой друг през изминалите двеста години. И с радост откри, че не само не е отменен, но дори е бетониран от Версайския договор от 1919 година и от Хартата на Обединените нации от 1945 година. Очевидно нямаше организация, която да разполага с капацитет като Пърси. След като прочете закона няколко пъти, той реши да посети Кралското географско дружество на „Кенсингтън Гор“, където прекара часове, надвесен над най-подробните карти на водите около Британските острови.

Когато приключи с проучването в географското дружество, Пърси остана доволен, че всичко си е на мястото, както се изискваше от член 7, алинея 3 на Закона за устройството на територията от 1762 година.

Върна се в дома си в Пимлико и се заключи в кабинета си, където остана седмици наред само в компанията на Хорацио, трикракия му едноок котарак. Така в усамотение доизпипа меморандума, който щеше да разкрие истинското значение на Закона за устройството на територията от 1762 година и неговото значение за Великобритания през 2009 година.

След като приключи със задачата си, той постави в голям бял плик написания от него на ръка документ от деветнайсет страници и копие от закона от 1762 година, в което бе подчертал въпросната клауза. Адресира плика до сър Найджъл Хендерсън, рицар на ордена на Архангел Михаил и Свети Георги, секретар на външното министерство, Кинг стрийт, Уайтхол, Лондон. След това постави незапечатания плик в горното чекмедже на бюрото си, където щеше да остане през следващите три месеца, през които Пърси щеше да изчезне от лицето на земята. Хорацио измърка.

 

 

На 22 юни 2009 година Пърси взе такси до гара „Юстън“, където се качи на нощния влак за Инвърнес. Багажът му се състоеше от малка чанта и стар куфар, а в портфейла му имаше две хиляди паунда в брой.

Когато пристигна в Инвърнес, Пърси отиде на друг перон и след час се качи на влак, който щеше да го откара още по-далече на север. Композицията от пет вагона спираше на всяка гара по дългото и уморително пътуване към североизточния бряг на Шотландия, докато накрая стигна до отдалеченото пристанищно градче Уик.

Пърси излезе от гарата и взе единственото такси пред нея, което го откара до единствения хотел, в който той нае единствената незаета стая. След като хапна скромно — менюто беше доста ограничено, а кухненският персонал си тръгваше в девет часа — Пърси се оттегли в стаята си и се приспа с „Робинзон Крузо“.

На следващата сутрин стана преди изгрев-слънце като повечето хора в този отдалечен край на Шотландия. Нахрани се добре с купа овесена каша и две парчета пушена херинга, достойни за хотел „Савой“, но се отказа от броя на „Скотсмън“, за да препрочете списъка с нещата, с които трябваше да се снабди преди залез-слънце.

Пърси прекара първия час след закуската на главната улица в проучване на магазините, от които трябваше да напазарува, за да напълни куфара за пътешествието, на което тръгваше на следващата сутрин.

Първо влезе в магазина за туристически принадлежности на Макферсън. На витрината му пишеше „Всичко необходимо за поход в планината“. След дълго навеждане, полягване и пълзене Пърси купи лесна за опъване палатка за всякакво време — продавачът го увери, че може да издържи както пустинна, така и планинска буря.

Тръгна си с четири пълни кафяви плика, в които бяха палатката, газов котлон, чайник, спален чувал с гъши пух и надуваема възглавница, ножче на Швейцарската армия (специално се увери, че на него има отварачка за консерви), чифт гумени ботуши, въдица, фотоапарат, компас и телескоп.

Г-н Макферсън упъти Пърси към универсалния магазин „Макферсън“ и го увери, че брат му Санди с радост ще изпълни всичките му желания.

Вторият г-н Макферсън снабди Пърси с лопата, пластмасова чаша, нож, вилица и лъжица, дванайсет кутии кибрит, транзистор, три дузини батерии, четири дузини свещи и аптечка за първа помощ. Тези стоки напълниха още три пазарски плика. След като установи, че няма трети брат Макферсън, който да го обслужи, Пърси се задоволи с магазин „Мензиъс“, където отметна още няколко неща от дългия си списък — програма на радиостанциите, пълните съчинение на Шекспир (с меки корици), тефтер-дневник за 2009 година (на половин цена) и карта на островите в Северно море.

Върна се в хотела с такси и девет пазарски плика, които пренесе на няколко курса до стаята си на втория етаж. След лек обяд с рибен пай и грах, той отново се върна на главната улица.

Прекара следобеда, бутайки пазарска количка между щандовете на местния супермаркет и се запаси с провизии за деветдесет дни. След като се върна в хотелската си стая, седна на края на леглото и отново прегледа списъка си. Все още не си бе набавил нещо много важно, без което не можеше да си тръгне от Уик.

Въпреки че не успя да намери това, което търси в нито един магазин в града, забеляза прекрасен използван екземпляр на покрива на хотела. Обърна се към собственика, който се изненада от молбата на госта, но когато видя отчаянието в погледа му, започна тежък пазарлък, в който настояваше за седемдесет паунда за тази семейна реликва.

— Но той е стар и износен — каза Пърси.

— Щом не отговаря на изискванията ви, господине — каза надменно собственикът, — сигурен съм, че ще намерите по-хубав в Инвърнес. — Пърси се предаде и му връчи седем банкноти по десет паунда. Собственикът обеща, че ще нареди да го свалят от покрива, преди Пърси да си тръгне на следващата сутрин.

След изтощителния ден Пърси почувства, че си е заслужил почивката, но трябваше да свърши още нещо преди да си легне.

По време на вечерята в хотелския ресторант с три маси, главният сервитьор (всъщност единственият) разказа на Пърси за човек, който можел да разреши и последния му проблем. Обясни му и къде точно да го намери по това време на вечерта. След като си почисти зъбите с конец (както правеше винаги след ядене), Пърси тръгна към пристанището, за да намери „Рибарска среща“. Потупа джоба на сакото си и се увери, че не си е забравил портфейла и важната карта.

Когато влезе в кръчмата, редовните клиенти го изгледаха с любопитство. Не им харесваше разни англичани да им навлизат в територията. Пърси забеляза човека, когото търсеше, в далечния ъгъл — играеше домино с трима по-млади мъже. Тръгна през помещението, съпроводен от погледите на останалите посетители. Спря пред як брадат мъж с дебел син пуловер и джинси, набити с морска сол.

Мъжът вдигна очи и изгледа с неприязън непознатия, който се осмеляваше да прекъсне играта му.

— Вие ли сте капитан Кембъл? — попита Пърси.

— Кой иска да знае? — поинтересува се брадатият, изпълнен с подозрение.

— Казвам се Форсдайк — отвърна Пърси и произнесе отчетливо добре репетираната си реч пред учудените клиенти.

Когато Пърси приключи с речта, брадатият остави плочката с две четворки на масата и го попита на трудноразбираем диалект:

— И къде точно искате да ви откарам?

Пърси разпери картата на масата, пръскайки плочки от домино във всички посоки. След това постави пръста си насред Северно море. Четири чифта очи се сведоха невярващо натам. Капитанът поклати глава и заповтаря:

— Невъзможно, невъзможно…

Но когато Пърси спомена сумата петстотин паунда, нещата се промениха. Изведнъж четиримата около масата започнаха да изпитват много по-голям интерес към нелепото предложение на англичанина. Капитан Кембъл започна разговор с колегите си, който никой на юг от Инвърнес не можеше да разбере без преводач. Накрая вдигна поглед и каза:

— Искам сто паунда веднага, а останалите четиристотин — преди да те пусна на кораба си.

Пърси извади пет банкноти от по двайсет паунда и ги постави пред капитана, който се усмихна за първи път, откакто се бяха запознали.

— Да си на пристанището при „Бони Бел“ в пет сутринта — каза Кембъл, докато разпределяше парите между моряците. — След като получа останалите четиристотин, ще те откарам до острова.

 

 

На следващата сутрин Пърси отиде на кея много преди пет часа. Носеше малката си чанта, стария си разбит куфар и един триметров кол. Беше облечен в костюм с жилетка и бяла риза, украсена със старата му университетска вратовръзка. Държеше в ръка събран чадър. Налице бяха стандартните принадлежности за човек, когото външно министерство изпраща на мисия в чужбина. Стисна зъби пред ужасния студ, който го пронизваше, докато чакаше да се появи капитанът. Чувстваше се едновременно развълнуван и уплашен.

Вгледа се в малкия рибарски плавателен съд, който бе наел, и се почуди дали някога е напускал акваторията и дали ще успее да го закара насред Северно море. За миг му се прииска да се върне в хотела си и да изостави всичко, но после си представи, че дядо му и баща му също стоят с него на кея и решимостта му се върна.

Точно в пет от утринната мъгла изплуваха капитанът и тримата му моряци. Четиримата бяха облечени със същите дрехи, с които ги остави снощи, което накара Пърси да се позачуди дали не идват направо от „Рибарска среща“. Това моряшка походка ли беше, или бяха похарчили стоте му паунда за най-доброто, което шотландците умеят да правят?

Капитанът отдаде подигравателно чест на Пърси и му протегна отривисто ръка. Пърси тъкмо се канеше да я стисне, когато си даде сметка, че е с дланта нагоре. Връчи му четиристотинте паунда и капитанът заповяда на моряците да пренесат багажа на Пърси на борда. Двама от по-младите мъже бяха искрено изненадани от тежестта на куфара. Пърси ги последва по мостика, като не изпускаше от ръце кола.

Капитанът разгледа няколко карти, преди да определи точните координати на мястото, където Пърси искаше да бъде изоставен. След това даде заповед за потегляне.

— Ще ни трябват поне един ден и една нощ, за да стигнем до там — каза той, — затова приготви се, човече; може би ще е най-добре да си легнеш. Вълните стават много силни, след като излезем от пристанището.

Тъкмо бяха минали покрай фара на Уик, когато Пърси осъзна правотата в думите на капитан Кембъл и започна да съжалява, че си сипа втора порция каша на закуска. Прекара почти целия предобед приведен над парапета и изхвърли в морето всичко, което бе изял предния ден. И през нощта не беше по-различно, само дето беше тъмно и екипажът не можеше да го види. Отклони предложението на капитана да сподели вечерята им от рибешка яхния.

След трийсет часа Пърси вече си мечтаеше корабът да потъне или някой да го изхвърли зад борда. Но точно тогава първият помощник посочи през мъглата и извика:

— Земя!

Мина известно време преди размазаното петно на хоризонта най-накрая да се превърне в парче земя, описано от някой педантичен картограф като остров.

На Пърси му се искаше да се зарадва, но изгуби ума и дума, когато корабът започна да обикаля острова и да търси подходящо място, на което да акостира. Пред себе си виждаха само опасни скали и недостъпни канари, на които трябваше да има знаци, предупреждаващи, че достъпът е невъзможен. Пърси седна на палубата и си помисли, че настоящото упражнение е също като кариерата му — пълен провал. Наведе отчаяно глава и не видя как капитанът посочи към малък залив с плаж.

Екипажът имаше опит с далеч по хлъзгави мисии от тази и след час остави Пърси на брега заедно с всичките му принадлежности. Когато капитанът го докара с лодката, Пърси му каза:

— Ако дойдете след деветдесет и един ден да ме вземете, ще ви платя още хиляда паунда.

Предполагаше какъв ще е отговорът и без да чака да го подканят даде двеста паунда; като, разбира се, преди това уточни датата, на която „Бони Бел“ трябваше да се върне.

— Ако дойдете дори един час преди края на деветдесет и първия ден — каза той без повече обяснения — няма да получите и пени.

Капитан Кембъл сви рамене, защото се бе отказал да се опитва да разбере ексцентричния англичанин. Прибра парите и му отдаде още веднъж чест. Загреба към малкия рибарски кораб, за да продължи обичайните си занимания. Но преди това трябваше да се върне в обхвата от 150 мили, в който имаше законно право да лови риба.

Пърси се разкрачи и се опита да се задържи прав, но след трийсет часа на „Бони Бел“ му се струваше, че целият остров се люлее. Не помръдна, докато доскорошните му спътници не се изгубиха от погледа му.

След това завлече багажа си по-далеко от брега и тръгна да търси подходящо място, на което да опъне палатката. Безмилостният вятър и дъждът никак не му помагаха.

Най-плоският участък, който успя да намери, се оказа на най-високата точка на острова, а пък най-защитен от климатичните несгоди щеше да бъде в голямата пещера, сгушена в една канара от западната страна. През остатъка от деня пренесе вещите си в своя нов дом.

След като погълна съдържанието на консерва боб и кутия пастьоризирано мляко, той влезе в спалния чувал и прекара първата си нощ на остров Форсдайк. Хорацио му липсваше.

 

 

Повечето хора биха сметнали тримесечното оцеляване на малък необитаем остров в Северно море за доста тежка задача, но след като бе прекарал трийсет години в мазето на външното министерство, Пърси Форсдайк беше напълно подготвен за това. Освен всичко друго беше сигурен, че дядо му и баща му биха сметнали настоящото начинание за укрепващо характера.

През първия си пълен ден на острова Пърси разопакова куфара си и придаде доколкото беше възможно уют на новия си дом. Складира храната в най-хладния ъгъл на пещерата и подреди вещите си покрай стените.

Беше планирал седмици наред какво точно щеше да прави на острова. Започваше деня си с купа овесени ядки, сварено яйце (накрая му писнаха) и чаша чай; докато закусваше, слушаше сутрешния блок на Канал 4. След това, ако времето позволяваше, копаеше на най-високото място на острова. Обикновено обядваше шунка с боб, а след това си почиваше. Не че избягваше слънчевите лъчи, просто беше уморен. След като се събудеше от следобедния си сън, бродеше из острова, докато не опозна всяка извивка и чупка на своето царство. Когато слънцето залезеше — а това ставаше доста късно по това време на годината — си приготвяше вечеря: пак шунка и боб. Скоро Пърси започна да съжалява, че му липсва кулинарна фантазия.

След като чуеше новините в десет вечерта, четеше малко Шекспир на светлината на свещите, влизаше в спалния чувал и извършваше последния ритуал — попълваше си дневника. Описваше подробно всичко, което бе правил през деня. Това бяха част от доказателствата, които щеше да представи пред външното министерство.

* * *

Пърси внимателно бе подбрал своите деветдесет дни изолация. През това време имаше възможност да проследи всички мачове по ръгби срещу Австралия, както и срещите по крикет. Освен това се наслади на тринайсет радиопиеси и шейсет и четири епизода на радиосериала „Семейство Арчър“, но спря да слуша „Въпроси и отговори за градинари“, защото осъзна, че това предаване не върши никаква работа на човек, живеещ на малък остров насред Северно море.

Съжаляваше само, че не взе рижавия котарак. На Хорацио едва ли щеше да му хареса да смени топлата кухня със студена пещера. Но беше инструктирал икономката си да го храни всяка сутрин и още веднъж вечер преди да си тръгне.

Пърси имаше предостатъчно храна и напитки за деветдесет дни и бе твърдо решен до завръщането си на големия остров да прочете още веднъж „Пълните съчинения на Шекспир“, всичките 37 пиеси и 154 сонета.

Към края на първия месец чувстваше, че е готов да се яви в шоуто „Пустинен остров“[1], въпреки че онзи прекрасен г-н Пломли вече не беше водещ.

На по-практично ниво Пърси се научи да лови риба със заострен кол. За да бъдем по-точни, трябва да отбележим, че набучи първата си риба на трийсет и деветия ден от престоя си, когато вече се чувстваше напълно адаптиран жител на острова.

На шейсет и третия ден завърши изкопа на дупка от метър и половина в най-високата точка на острова. Един от проблемите, които не бе предвидил, беше, че всяка сутрин намираше дупката пълна с вода, тъй като почти нямаше ден, в който да не вали. След това обиколи острова в търсене на големи камъни, които после нареди около дупката.

Сутринта на осемдесет и деветия ден Пърси бавно завлече кола на върха на 70 метра над морското равнище и го хвърли небрежно до дупката. След това се върна в пещерата, за да слуша „Женски час“ по Канал 4 и да обядва. През последните три месеца научи много неща за жените. Следобед си излъска обувките, изпра си ризата и репетира речта, която щеше да произнесе в чест на Нейно Величество.

Легна си рано, защото искаше да е във върхова форма за церемонията на следващия ден.

 

 

На 23 септември 2009 година Пърси стана при изгрев-слънце, хапна лека закуска от купа овесени ядки и ябълка, докато слушаше как Джим Ноти обсъжда с г-н Камерън дали тримата партийни лидери трябва да участват в телевизионен дебат преди изборите. Пърси не харесваше идеята: никак не беше британска.

В девет часа се обръсна, като се поряза на няколко места, облече бялата си риза, която вече не беше толкова бяла, сложи си костюма с жилетката, класическата вратовръзка и лъснатите до блясък черни обувки — не бе носил нищо от този ансамбъл през последните три месеца.

Когато излезе от пещерата с радиоапарата в ръка, видя, че в този най-важен ден от живота му го очаква приятна изненада. Слънцето грееше ярко в ясното синьо небе. Качи се на върха на хълма и не намери и капка вода в дупката. Бог определено бе англичанин.

Погледна си часовника: десет и двайсет и шест. Прекалено рано за започване на процедурата, ако възнамеряваше да спазва буквата на закона. Седна на земята и изрецитира любимия си монолог от „Хенри V“, като поглеждаше часовника си през няколко минути.

В единайсет часа вдигна на рамо пилона и вкара единия му край в дупката. След това четирийсет минути избира камъните, които щяха да го държат стабилен и изправен. Когато приключи и с това, седна изтощен на земята. След като дишането му се успокои, пусна радиото, но трябваше да почака още няколко минути преди Биг Бен да удари дванайсет и слънцето да стигне зенита си. В дванайсет и една минута Пърси застана мирно, вдигна бавно британското знаме и произнесе точните думи, които се предвиждаха в Закона за устройство на територията от 1762 година: „Обявявам тази суверенна територия за част от владенията на Нейно Величество кралица Елизабет II, на която се кълна да бъда верен“. Изпя националния химн и завърши с три радостни възгласа.

След церемонията Пърси падна на колене и благодари на Бог и всичките си предци, че също като тях и той получи възможност да служи на Британската империя.

След това извади телескопа и започна да претърсва хоризонта за рибарския кораб. С всеки изминал час ставаше все по-тревожен и се чудеше къде ли са капитанът на „Бони Бел“ — Кембъл, и неговите трима моряци. Боеше се, че още са в „Рибарска среща“ и харчат парите му.

След като слънцето залезе над това късче от Британската империя, Пърси си позволи само половин порция за вечеря и прекара безсънна нощ, през която се питаше дали след приключване на мисията няма да прекара остатъка от живота си на остров Форсдайк и никой да не разбере какво е постигнал.

На следващата сутрин стана рано, пропусна закуската и утринната програма по радиото и се качи пак на най-високата точка. Остана доволен, че британското знаме все още плющеше на вятъра.

Вдигна телескопа си, обходи с него бавно периметър от 180 градуса и най-накрая го видя: пореше решително, макар и бавно, вълните. Не беше човек, който лесно изразява чувствата си, но подскочи и извика от радост. Изтича обратно в пещерата, събра в малката пътническа чанта всички необходими доказателства, че мисията му е приключила успешно, и тръгна надолу към брега. Остави всичко останало в пещерата, включително големия куфар, в случай че някой поиска още факти в подкрепа на твърдението, че е живял на острова деветдесет дни.

Пърси чакаше търпеливо на брега. След три часа малката лодка дойде да прибере посланика без акредитиви, който щеше да бъде върнат на големия остров след успешното изпълнение на дълга си.

Капитан Кембъл не прояви никакъв интерес по отношение на причините, поради които г-н Форсдайк бе поискал да прекара деветдесет и един дни на необитаем остров и го остави да си почива в каютата. Макар да повръщаше също толкова много по пътя към Уик, колкото на отиване към остров Форсдайк, Пърси чувстваше сърцето си преизпълнено с радост.

Капитанът, тримата му моряци и единственият им пътник слязоха от „Бони Бел“ и отидоха до най-близката банка, където Пърси изтегли осемстотин паунда. Но не ги даде на капитан Кембъл и първия му помощник, докато двамата не подписаха документ от една страница, с който потвърждаваха, че на 25 юни 2009 година са го откарали до остров Форсдайк и са дошли да го вземат чак на 24 септември, когато са го придружили до големия британски остров. Служителят в местната банка стана свидетел на подписването.

Пърси отиде с такси до гарата на Уик, откъдето започна бавното му пътуване обратно към Инвърнес, а след това взе нощния влак до Лондон. Леглото му в първа класа му се стори неудобно, тракането на колелата не му даваше да спи, а рибата, която му сервираха за закуска със сигурност бе напуснала Северно море няколко дни преди него. Пристигна на гара „Юстън“ по-уморен и гладен, отколкото някога е бил през последните три месеца, а след това трябваше да изчака дълга опашка за такси, преди най-накрая да се прибере в дома си в Пимлико.

Влезе вкъщи и отиде право в кабинета си, отключи средното чекмедже на бюрото си и извади незапечатания плик с подробния меморандум и копието на Закона за устройство на територията от 1762 година. Пъхна в плика подписаната от капитан Кембъл декларация, заедно с две карти и дневника си, запечата го и написа на него с главни букви: ПОВЕРИТЕЛНО.

Въпреки че беше нетърпелив да сбъдне мечтата си, Пърси не излезе от дома си докато не се увери, че едноокият трикрак котарак е дълбоко заспал на кухненския бойлер.

— Успях, Хорацио — прошепна Пърси и излезе от кухнята. Заключи външната врата и махна за такси.

— Външното министерство — каза Пърси на шофьора, когато се качи на задната седалка.

Таксито спря пред входа откъм „Кинг Чарлз стрийт“, а Пърси каза на шофьора:

— Моля ви, изчакайте ме. Ще се бавя само няколко минути.

Охранителят на външното министерство се опита да спре опърпания скитник, който се опитваше да влезе в сградата, но после осъзна, че това е г-н Форсдайк.

— Моля ви, предайте незабавно това на сър Найджъл Хендерсън — каза Пърси и му връчи дебелия плик.

— Разбира се, г-н Форсдайк — каза дежурният и му отдаде чест.

В таксито по обратния път към къщи Пърси си тананикаше песента на Симеон Богоприемник.

Първото нещо, което направи, когато се прибра в Пимлико, беше да нахрани котката. След това яде и гледа вечерните новини по телевизията. Беше прекалено рано да съобщят за триумфа му. Чудеше се дали външният министър или направо премиерът ще застане на трибуната в Камарата на общините, за да направи извънредното съобщение. Легна си в десет и бързо заспа дълбоко.

 

 

Пърси никак не се изненада, когато следващия следобед му се обади сър Найджъл, но се учуди на молбата на секретаря на министерството.

— Добър ден, Пърси — каза сър Найджъл. — Външният министър би искал да знае дали не можеш да му отделиш малко време и да се отбиеш да си поговорите, когато ти е удобно.

— Разбира се — отвърна Пърси.

— Чудесно — зарадва се сър Найджъл. — Утре в единайсет предобед добре ли е?

— Разбира се — повтори Пърси.

— Отлично. Ще ти пратя кола. И, Пърси, нали никой друг не е виждал документите, които ми изпрати?

— Не, сър Найджъл. Видяхте, че всичко е писано на ръка, така че у вас са единствените оригинални екземпляри.

— Радвам се да го чуя — каза сър Найджъл, без да обяснява нищо повече и затвори.

 

 

В десет и трийсет на следващата сутрин служебна кола взе Пърси и го откара във външното министерство в Уайтхол. Той бе облечен в един от двата си костюма по поръчка от „Савил Роу“, чиста бяла риза и нова строга вратовръзка и предвкусваше триумфа си.

Пърси винаги влизаше с трепет във външното министерство, но този път се почувства поласкан, когато видя, че един служител го чака, за да го придружи до кабинета на министъра. Наслаждаваше се на всеки миг, докато двамата се качваха по широкото мраморно стълбище, минаваха покрай портретите в цял ръст на Касълрей, Канинг, Палмерстън, Салисбъри и Кързън, преди да продължат по дълъг коридор, чиито стени бяха украсени с фотографии на Стюарт, Дъглъс-Хоум, Калагън, Карингтън, Хърт и Кук.

Когато стигнаха до кабинета на министъра, служителят почука леко на вратата и след това я отвори. Пърси бе въведен в помещение с размерите на бална зала, където го чакаха външният министър и шефът на дипломатическите мисии.

— Добре дошъл, Пърси — каза му външният министър като на стар приятел, макар че го бе виждам само веднъж преди това на тържеството по случай пенсионирането му. — Ела да седнеш при мен и сър Найджъл до камината. Има едно-две неща, за които мисля, че трябва да си поговорим. Ама как бихме Австралия на крикет, а? — добави той и седна. — Макар че сигурно си изпуснал срещите, като се има предвид, че…

— Следях коментарите по радиото — каза Пърси. — И наистина мачовете бяха невероятни. — Пърси се облегна доволно на стола си, донесоха му и кафе.

— Сигурно така си убивал времето — каза сър Найджъл, когато жената, която сервира кафето, излезе от стаята. Чак тогава премина на въпроса, който вълнуваше всички.

— Прочетох доклада ти вчера сутринта, Пърси. Великолепен е — каза сър Найджъл. — И искам да те поздравя, че си открил аномалия в закона от 1762 година, която ние сме пропуснали.

— Никой не я е забелязал повече от двеста години — намеси се външният министър. — Сър Найджъл ми се обади вкъщи, веднага щом прочел доклада ти. А аз отидох незабавно на „Даунинг стрийт“ 10, срещнах се на четири очи с премиера и му разказах с какво си се занимавал, след като се пенсионира от външното министерство. Той беше впечатлен. Много впечатлен — повтори министърът. Пърси грейна от щастие. — Помоли ме да те поздравя и да ти предам най-добрите му пожелания.

— Благодаря — каза Пърси и едвам се удържа да не каже: „Предайте му и моите благопожелания“.

— Премиерът също така ме помоли да го информирам — продължи министърът — до какво решение си стигнал.

— До какво решение съм стигнал ли? — повтори Пърси и вече не звучеше така спокоен като преди.

— Да — отвърна сър Найджъл. — Виждаш ли, възникна проблем, който смятаме, че трябва да споделим с теб.

Пърси бе подготвен да отговаря на всякакви въпроси, отнасящи се до правата за сключване на договори, суверенитета и приложимостта на Закона за устройството на територията от 1762 година.

— Пърси — продължи сър Найджъл, като се усмихна сърдечно на бившия си колега, — сигурно ще се радваш да научиш мнението на лорд-канцлера, който потвърди, че мисията ти в името на Кралицата е успешна и ще издържи във всеки международен съд. — Пърси отново започна да се успокоява. — И наистина, можеш да си сигурен, че остров Форсдайк ще стане част от отвъдморските територии на Нейно Величество. Ти правилно си преценил, че ако окупираш тази земя за деветдесет дни и ако през това време никое друго лице или правителство не предявят претенции към нея, тя става собственост на окупатора и попада под юрисдикцията на държавата, на която окупаторът е гражданин, стига този акт да бъде ратифициран в рамките на шест месеца — ако правилно си спомням какво постановява законът от 1762 година.

Цитира го почти дума по дума, помисли си Пърси.

— Което означава — каза той като се обърна към външния министър, — че можем да предявим претенции не само върху правата за риболов, но и върху нефтените залежи в радиус от сто и петдесет мили, да не говорим за стратегическите предимства, които местоположението на острова дава на отбраната ни.

— И ето тук става разправията — каза секретарят на министерството.

Пърси се почуди коя от четирите шекспирови пиеси цитира сър Найджъл, но реши, че сега не е време за такива въпроси.

— Освен това съм убеден — продължи Пърси, — че ако представите казуса на пленарно заседание на Обединените нации, организацията няма да има избор и ще трябва да ратифицира моята претенция в полза на британското правителство.

— Сигурен съм, че си прав, Пърси — каза сър Найджъл, — но външното министерство е длъжно да гледа по-мащабно и да се съобрази с всички възможни последствия. — И сякаш по даден знак двамата мъже станаха от местата си. Пърси ги последва до средата на стаята, където всички се спряха пред огромен глобус.

Сър Найджъл го завъртя и когато глобусът спря, секретарят на министерството посочи към малка точица в Тихия океан.

— Ако руснаците предявят претенции върху този остров, той може да се превърне за американците в по-голям проблем от Куба.

Отново завъртя глобуса и посочи друг безименен остров, този път насред Южнокитайско море.

— Ако Китай или Япония предявят претенции за този остров, всичко може да завърши с война между тях.

Завъртя глобуса за трети път и когато той спря, постави пръст върху Мъртво море.

— Да се молим израелците никога да не чуят за Закона за устройство на територията от 1762 година, защото това ще сложи край на мира в Близкия изток.

Пърси нямаше думи. Единствената му цел бе да докаже, че е достоен за наследството на баща си и дядо си и също като тях да даде своя принос към дипломацията, но както винаги донесе само срам за семейството и за родината си, която обичаше повече от живота си.

Външният министър прегърна Пърси през раменете.

— Ако ни позволиш да приберем меморандума ти в архива и да не документираме тази среща, премиерът, а струва ми се и Нейно Величество, ще ти бъдат вечно благодарни.

— Разбира се, г-н министър — каза Пърси с наведена глава.

След няколко минути се изниза от външното министерство и повече не спомена за остров Форсдайк пред никого, освен пред Хорацио. Но, ако някой някога се изгуби в Северно море и попадне на плющящото на вятъра британско знаме…

 

 

На 1 януари 2010 година в почетния списък на благородниците, които получават поздравления за Нова година, беше вписан и сър Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк, награден с Ордена на Архангел Михаил и Свети Георги за заслуги към външната политика.

Бележки

[0] По истински случай.

[1] Радиошоу на Би Би Си 4, излъчвано от 1942 година. — Б.пр.

Край